Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (24)

Двайсет и четвърта глава

Голямото млечно колело от звезди изгря над среднощния хоризонт, мокро и треперещо над вълните, и сребристожълтата светлина на кръглата Луна заигра по станиолените гребени на вълните. Нощта беше топла, спокойна и съвсем ясна. Палубата на ферибота за Гоа беше претъпкана, но бях успял да си намеря местенце недалече от голяма група туристи. Повечето бяха друсани с трева, хашиш или LSD. От черните гръмогласни уста на портативна уредба кънтеше денс музика. Насядали между раниците, те се поклащаха и ръкопляскаха в такт, подвикваха си и често избухваха в смях. Бяха щастливи на път за Гоа. Онези, които отиваха там за първи път, пътуваха към една мечта. Старите се връщаха към единственото място на света, където се чувстваха истински свободни.

Плавах към Карла, гледах звездите, слушах хлапетата, които си бяха купили места на фериботната палуба. Разбирах тяхното невинно и изпълнено с надежда вълнение и — съвсем мъничко и отдалече — дори го споделях. Погледът ми беше суров. Тази суровост разделяше моите чувства от техните също така ясно и ненакърнимо, както метърът палубно пространство ме отделяше от тяхната възторжена навалица. Седях там, на люлеещия се ферибот, който пореше вълните с лекота, и мислех за Ула, за страха, проблясващ в сапфиреносините й очи, докато разговаряше с мен в таксито.

Онази вечер тя имаше нужда от пари, хиляда долара, и аз и ги дадох. Искаше да я придружа до хотелската й стая, където беше оставила дрехите и личните си вещи. Отидохме заедно и въпреки треперенето и уплахата й, събрахме багажа и платихме сметката, без нищо да се случи. Беше загазила покрай някаква сделка, в която бяха замесени Модена и Маурицио. Сделката, подобна на много от бързите далавери на Маурицио, се беше прецакала. Хората, изгубили парите си, не се бяха задоволили със загубата и нямаха намерение да зарежат тази работа. Искаха си парите и искаха кръв, не задължително в този ред.

Тя не ми каза кои са. Не ми каза и защо са я набелязали за мишена, нито какво смятат да правят с нея, ако я хванат. И аз не попитах. А трябваше, разбира се. Това щеше да ми спести много неприятности. В далечна перспектива — дори да спаси един-два човешки живота. Но Ула всъщност не ме интересуваше. Исках да науча нещо за Карла.

— Тя е в Гоа — каза ми Ула, когато напуснахме хотела.

— Къде в Гоа?

— Не знам. На някой плаж.

— В Гоа има много плажове, Ула.

— Знам, знам — изхленчи тя и се разтрепера заради раздразнения ми тон.

— Ти каза, че знаеш къде е.

— Знам. В Гоа. Знам, че е в Гоа. Тя ми писа от Мапуса. Вчера получих последното й писмо. Някъде около Мапуса е.

Поуспокоих се. Натоварихме багажа й в чакащото такси и наредих на шофьора да я откара в апартамента на Абдула в Брийч Кенди. Внимателно оглеждах околните улици и бях почти сигурен, че не ни следят. Таксито потегли. Седях мълчаливо и гледах през прозореца тъмните улици.

— Тя защо замина?

— Не знам.

— Трябва да ти е казала нещо. Тя е приказлива.

Ула се разсмя.

— Нищо не ми спомена за заминаване. Ако ме питаш какво мисля аз, заминала е заради теб.

При тази мисъл любовта ми към Карла се сви уплашено. Суетността ми се наду от това ласкателство. Потуших сблъсъка им с резкия си тон:

— Трябва да има и още. Тя страхуваше ли се от нещо?

Ула пак се разсмя.

— Карла не се страхува от нищо.

— Всеки се страхува от нещо.

— Ти от какво се страхуваш, Лин?

Обърнах се бавно и я огледах. Търсех в мъждивата светлина някакъв намек за злоба, за скрит смисъл или алюзия във въпроса й.

— Какво стана онази нощ, когато трябваше да се срещнем пред „При Леополд“? — попитах.

— Онази нощ — не успях да дойда. Попречиха ми. Модена и Маурицио промениха плановете си в последния момент и ме спряха.

— Спомням си, че искаше аз да дойда, защото не им се доверяваше.

— Вярно. Е, на Модена му имам доверие, донякъде, но той е слаб срещу Маурицио. Не може да отстоява своето, когато Маурицио му нарежда какво да прави.

— Но все пак това не обяснява нищо — сопнах се аз.

— Знам — въздъхна тя, очевидно разстроена. — Опитвам се да обясня. Маурицио беше уредил една сделка… Обир, всъщност… и аз бях по средата. Маурицио ме използваше, защото мъжете, които смяташе да обере, си падаха по мен и ми вярваха, знаеш как е.

— Да, знам как е.

— Лин, моля ти се, не съм виновна, че не дойдох онази нощ. Те искаха да се срещна с клиентите, сама. Страх ме беше от тези мъже, защото знаех какво е наумил Маурицио, и затова поисках да дойдеш с мен като приятел. После си промениха плановете и проведохме срещата заедно, на друго място. Не можах да се измъкна, за да ти съобщя. На другия ден се опитах да те намеря, да ти обясня и да ти се извиня, но… тебе те нямаше. Навсякъде те търсих, заклевам ти се. Много съжалявах, че не съм отишла на срещата в „При Леополд“, както ти обещах онази вечер.

— Кога разбра, че съм в затвора?

— След като те пуснаха. Видях Дидие и той ми каза, че изглеждаш ужасно. Това беше първото, което… чакай малко… ти… ти да не си мислиш, че аз имам нещо общо с влизането ти в затвора? Така ли мислиш?

Продължих да я гледам в очите и чак после отвърнах:

— А имаш ли?

— Мамка му! Господи! — изхленчи тя и нещастно изражение разкриви хубавичкото й личице. Тя бързо заклати глава, все едно се мъчеше да попречи на някаква мисъл или чувство да се загнезди в мозъка й. — Спри колата! Шофьорът!_ Банд каро! Аби, аби! Банд каро! Веднага! Спри!_

Шофьорът спря до тротоара край редица магазини със спуснати решетки. Улицата беше опустяла. Той загаси мотора и ни загледа в огледалото за обратно виждане.

Ула се помъчи да отвори вратата. Плачеше. Удари нервно дръжката на вратата, но тя не искаше да се отвори.

— По-полека — внимателно отдръпнах ръцете си и ги стиснах. — Всичко е наред. По-полека.

— Нищо не е наред! — разплака се тя. — Не знам как се забъркахме в тази каша. Модена хич не става за бизнес. Двамата с Маурицио оплескаха всичко. Измамиха много хора, обаче все се измъкваха. Но с тия не стана. Тия са други. Много ме е страх. Не знам какво да правя. Ще ни убият. Всичките. А ти си мислиш, че аз съм те подложила на ченгетата? Защо, Лин? За такава ли ме мислиш? За каква ме мислиш?

Пресегнах се да отворя вратата. Тя слезе и се облегна на колата. Слязох и аз. Тя трепереше и хълцаше. Прегърнах я и я оставих да се наплаче.

— Няма нищо, Ула. Не мисля, че ти имаш нещо общо. Никога не съм го мислил изобщо, дори и когато онази нощ те нямаше пред „При Леополд“. Питах те, защото… така можех да приключа с това. Трябваше да те попитам. Разбираш ли ме?

Тя ме погледна в очите. Уличните светлини припламваха в големите й сини очи. Устните й бяха отпуснати от изтощение и страх, но в погледа й имаше някаква далечна, неунищожима надежда.

— Ти наистина я обичаш, нали?

— Да.

— Това е хубаво — каза тя със замечтан копнеж и се извърна. — Любовта е хубаво нещо. А Карла се нуждае от любов, много. Модена също ме обича, знаеш. Обича ме истински…

Тя се унесе в тази мечта, а после се сепна, вдигна глава и ме погледна. Пръстите й се впиха в раменете ми.

— Ще я намериш. Започни от Мапуса и ще я намериш. Тя ще постои още малко в Гоа. Така ми е писала в писмото. Живее точно на плажа, там някъде. В писмото ми е писала, че вижда океана през входната врата. Иди там, Лин, и я намери. Потърси я и я намери. В целия свят съществува само любовта. Само любовта…

И сълзите на Ула останаха с мен, напоени със светлина, и се разтвориха в блещукащото, озарено от Луната море под ферибота. А думите й „Съществува само любовта“ се нижеха като желания — зърна от броеница, нанизани на конеца на вероятността, докато около мен кънтяха музика и смях.

Когато светлината на тази дълга нощ преля в зора и фериботът пристигна в Панджим, столицата на Гоа, аз бях първият, който се качи на автобуса за Мапуса. Петнайсеткилометровият път от Панджим до Мапуса, което се произнасяше като „Мупсса“, се виеше между горички с пищна зеленина, покрай имения, построени в стила и според вкуса на четиристотин години португалско колониално владичество. Мапуса беше транспортен и комуникационен център на северната част на Гоа. Пристигнах в петък, пазарен ден. Сутрешните тълпи вече оживено търгуваха и се пазаряха. Отидох на стоянката за таксита и мотоциклети. След много препирни, предизвикали августейшото събрание на божества от поне три религии и вдъхновените похотливи подмятания за сестрите и познатите на моите и неговите приятели, най-накрая един собственик се нави да ми даде под наем мотоциклет „Айнфелд Булет“ на разумна цена. Платих депозита и наема за една седмица, запалих мотора и потеглих през пазарската навалица към плажа.

Индийският тристакубиков „Айнфелд Булет“ беше едноцилиндров четиритактов мотоциклет, сглобен по чертежите на оригиналния британски „Ройъл Айнфелд“ от петдесетте. Известен колкото с надеждността и издръжливостта си, толкова и със своеобразната си поддръжка, този мотор изискваше наличието на връзка между него и водача му. Водачът трябваше да проявява толерантност, търпение и разбиране; в замяна моторът ти даваше онова шеметно, небесно удоволствие да се рееш по вятъра, което трябва да познават птиците, подсилвано от чести преживявания, близки до смъртта.

Цял ден обикалях плажовете — от Калангуте до Чапора. Проверих всички хотели и къщи за гости и поръсих сушавите земи с дъжд от дребни, но изкусителни подкупи. На всеки плаж намирах местните чейнджаджии, наркопласьори, екскурзоводи, крадци и жигола. Повечето бяха виждали чужденки, отговарящи на описанието, но никой не беше убеден, че е видял точно Карла. Отбивах се в най-големите ресторанти по плажовете за по един чай, сок или нещо за хапване и разпитвах сервитьорите и управителите. Всички бяха отзивчиви и се опитваха да ми помогнат, защото им говорех на марати или хинди. Но никой от тях не я беше виждал. Няколкото подсказани ми следи не ме доведоха доникъде и първият ден от моето издирване завърши с разочарование.

Съдържателят на „Крайбрежен ресторант“ в Анджуна, набит младеж от Махаращра на име Дашрант, беше последният местен, с когото разговарях по залез-слънце. Той ми приготви обилна вечеря от зелеви сарми, пълнени с картофи, зелен боб с джинджифил, патладжани с кисело зелено чътни и препържена бамя. Когато храната беше готова, той донесе и своята чиния на моята маса и седна да се храни. Настоя след вечеря да изпия голяма чаша местно кокосово фени, а след това също толкова голяма чаша фени с кашу. Дашрант отказа един гора, който говори родния му марати, да си плаща вечерята, заключи ресторанта и потегли с мен на задната седалка на мотоциклета като мой гид. Смяташе това, че съм тръгнал да търся Карла, за изключително романтично — „много индийско“, както той каза — и искаше да отседна наблизо и да му бъда гост.

— Има няколко хубави чужденки в района — каза ми той. — Една от тях, ако е рекъл Бхагван, може да е твойта изгубена любов. Първо се наспи, а утре търси на свежа глава, нали така?

Възседнали мотора, с крака, спуснати на земята, щапукахме по дълъг песъчлив булевард между високи палми. Следвайки указанията му, стигнахме до една къщичка. Квадратната постройка беше изградена от бамбук, кокосови пръти и палмови листа. Виждаше се от неговия ресторант и беше с широк изглед към тъмното море. Влязох вътре в единствената стая. Той запали свещи и лампи. Подът беше пясъчен. Имаше маса и два стола, легло с гол гумен дюшек и метална закачалка за дрехи. Имаше и голяма глинена кана-„матка“, пълна с вода. Той гордо ми съобщи, че водата е извадена същия ден от местен кладенец. На масата имаше бутилка кокосово фени и две чаши. Дашрант ме увери, че тук моторът и аз сме на сигурно място, защото всички в района знаят, че къщата е негова, даде ми ключа за катинара на вратата и ми каза да остана, докато не намеря момичето си. Усмихна се, намигна ми и си тръгна. Чух го как си пее, докато се връщаше към ресторанта си между стройните палми.

Подпрях мотоциклета на стената на колибата, вързах го с една връв за крака на леглото и прикрих връвта с пясък. Надявах се, ако някой се опита да го открадне, движението да ме събуди. Капнал от умора и разочарование, аз се проснах на леглото и само след секунди заспах. Унесох се в укрепителен сън без сънища, но след четири часа се събудих. Разсъних се, не ме свърташе и не можах да заспя. Обух се, налях вода в едно канче и отидох до тоалетната отзад на колибата. Като много тоалетни в Гоа и тази представляваше само загладен, стръмен склон зад клекалото. Нечистотиите се стичаха по склона в една тясна вада. Диви, космати черни прасета от Гоа скитаха из вадите и ядяха нечистотиите. На връщане към колибата видях стадо черни свине да търчи из вадата. Това беше ефикасен и природосъобразен метод за изхвърляне на нечистотиите, но гледката на плюскащите прасета беше красноречив довод в полза на вегетарианството.

Слязох на плажа, само на петдесет крачки от колибата на Дашрант, седнах сред дюните и запалих цигара. Беше към полунощ и плажът бе пуст. Луната, почти пълна, висеше като медал на небесната гръд. „Медал за какво? — помислих си. — Ранен в бой, може би. Орден за храброст.“ Лунната светлина прииждаше към брега с вълните на прибоя, сякаш самата тя ги теглеше, сякаш голямата мрежа от сребърни лъчи, хвърлена от Луната, бе уловила морето и го теглеше към брега вълна по вълна.

Една жена с кошница на главата ме приближи. Хълбоците й се полюшваха в такт с прибоя, плискащ се в нозете й. Тя се обърна към мен, остави кошницата в краката ми и приклекна, за да ме погледне в очите. Беше продавачка на дини, около трийсет и пет годишна, и несъмнено познаваше туристите и навиците им. Дъвчейки енергично бетелови ядки, тя посочи с длан половинката диня, останала в кошницата й. Беше много късно за нея да обикаля брега. Сигурно беше гледала деца или се бе грижила за някой роднина и сега се връщаше у дома. Забелязала ме е как седя сам и се надяваше късметът й да проработи и да продаде последното парче.

Казах й на марати, че с удоволствие ще купя резен диня. Изненадана, тя се зарадва и след като получи отговор на дежурните въпроси къде и как съм научил марати, тя ми отряза щедро парче. Изядох превъзходната сладка калинга, плюейки семките на пясъка. Тя ме гледаше как дъвча и се опита да се възпротиви, когато пуснах в кошницата й банкнота вместо монети. Стана и вдигна кошницата на главата си, а аз запях една стара, тъжна и много обичана песен от индийски филм:

„Йе дуниа йе мефил

мере кам, ки наи…“

 

„Целият свят и всички хора в него

нищо не значат за мен…“

Тя възкликна одобрително и направи няколко плавни танцови стъпки, преди да продължи бавно по плажа.

— Знаеш ли, ето затова те харесвам — произнесе Карла и приседна до мен с едно бързо, грациозно движение. Гласът и образът й изкараха целия въздух от дробовете ми и накараха сърцето ми буйно да се разтупти. Толкова много неща се бяха случили от последния път, когато я видях първия път, когато се любихме, че дива вихрушка от чувства опари очите ми. Ако бях друг човек, по-добър, щях да се разплача. И, кой знае, може би това щеше да промени нещата.

— Мислех, че не вярваш в любовта — отвърнах, борейки се с чувствата си и решен да скрия от нея въздействието й върху мен, властта, която имаше над мен.

— За каква любов говориш?

— Аз… си мислех, че говориш за това.

— Не, казах: „Ето затова те харесвам“ — засмя се тя и се загледа в Луната. — Но вярвам в любовта. Всички вярват в любовта.

— Не съм убеден. Мисля, че много хора са престанали да вярват в любовта.

— Хората не са престанали да вярват в любовта. Все така искат да са влюбени. Само че вече не вярват в щастливия завършек. Все още вярват в любовта и се влюбват, но вече знаят, че… Знаят, че любовта почти никога не свършва, както е започнала.

— Мислех, че мразиш любовта. Не го ли каза в Селото в небето?

— Мразя любовта, както мразя и омразата. Но това не значи, че не вярвам в тях.

— Няма друга на света като теб, Карла — казах тихо и се усмихнах на профила й, загледан в нощта и в морето. Тя не отвърна. — Е… защо?

— Какво „защо“?

— Защо ме харесваш… онова, което каза преди.

— А, това ли — тя се обърна към мен, усмихна се и вдигна вежда, когато погледът й срещна моя: — Защото знаех, че ще ме намериш. Знаех, че няма нужда да ти пращам съобщения и да ти казвам къде съм. Знаех, че ще ме намериш. Че ще дойдеш. Не знам как, но просто го знаех. И тогава, когато те видях как пееш на онази жена на плажа… Много си луд, Лин. Това страшно ми харесва. Мисля, че оттам идва добротата ти — от лудостта.

— Добротата ми? — възкликнах стъписан.

— Да. В теб има много доброта, Лин. Много… много е трудно да устоиш на истинската доброта в суровия мъж. Не съм ти го казвала, нали, докато работехме заедно в бордея… много се гордеех с теб. Знаех, че сигурно си много уплашен и притеснен, но ти само ми се усмихваше и неизменно беше до мен, всеки път, когато се събуждах, всеки път, когато заспивах. Възхищавам се от онова, което стори там, а много неща съм виждала в тоя живот. И рядко се възхищавам.

— Какво правиш тук в Гоа, Карла? Защо замина?

— По-разумно ще е да те попитам защо ти стоиш там.

— Имам си основания.

— Точно така. А аз си имах основания да замина.

Тя се извърна и се загледа в една далечна, самотна фигура на плажа. Приличаше на скитащ светец с дълъг прът в ръка. Гледах я как гледа светеца и ми се искаше да я попитам отново, да разбера какво я е пропъдило от Бомбай, но чертите й бяха толкова напрегнати, че реших да изчакам.

— Какво знаеш за престоя ми в „Артър Роуд“?

Тя трепна или може би потръпна от повея откъм морето. Беше облечена с широк жълт потник и зелено лунги. Босите й крака бяха заровени в пясъка и беше обгърнала коленете си с ръце.

— По-точно?

— По-точно, ченгетата ме прибраха онази нощ, когато излязох от вас за срещата с Ула. Малко след като излязох от вас. Ти какво си мислеше, че се е случило с мен, когато не се върнах?

— Онази нощ не знаех. Не можех да предположа.

— Помисли ли си, че… Помисли ли си, че съм те зарязал?

Тя се замисли и набърчи чело.

— Отначало си го помислих. Нещо такова. И мисля, че те мразех. После поразпитах. И когато разбрах, че не си се върнал и в клиниката в бордея и че никой не те е виждал, предположих, че сигурно… се занимаваш с нещо… важно…

— Важно! — разсмях се. Не беше весел смях. Беше озлобен и сърдит. Опитах се да прогоня тези чувства. — Извинявай, Карла, не можах да пратя съобщение навън. Нямаше как да ти обясня. Бях се побъркал от тревога, че ти… че… че ще ме намразиш, задето те зарязах така.

— Когато разбрах, че си в затвора… Това сломи сърцето ми. Бях в много лош период. Тази… работа, с която се занимавах… тръгна на зле. Беше толкова тежко, толкова гадно, Лин, че ми се струваше, че никога няма да се оправя. А после чух и за теб. И бях толкова… ами… просто всичко се промени. Всичко.

Не разбирах онова, което ми казваше. Сигурен бях, че е важно и исках да я разпитам повече, но самотната фигура беше само на няколко метра от нас и се приближаваше с бавни, достойни крачки. Моментът си беше отишъл.

Наистина се оказа светец. Висок, слаб и обгорял от Слънцето до тъмнокафявото на пръстта, той носеше набедрена препаска и беше накичен с десетки гердани, амулети и гривни. Сплъстената му на кичури коса стигаше до кръста. Той закрепи пръта на рамо, долепи длани за поздрав и ни благослови. Ние също го поздравихме и го поканихме да седне при нас.

— Да имате чарас? — попита той на хинди. — Бих искал да попуша в тази прекрасна нощ.

Извадих от джоба си бучка чарас и му я подхвърлих заедно с една цигара с филтър.

— Бхагван да благослови добротата ви — издекламира той.

— И тебе да те благослови Бхагван — отвърна Карла на съвършен хинди. — Радваме се да видим поклонник на бог Шива по пълнолуние.

Той се усмихна и разкри няколко липсващи зъба, а после се зае да приготвя шилом. Когато глинената лула беше готова, той вдигна длан, за да привлече вниманието ни.

— Сега, преди да запушим, искам да ви поднеса ответен дар — каза той. — Разбирате ли?

— Да, разбираме — откликнах аз с усмивка на светлината в очите му.

— Добре. Ще благословя и двама ви. Моята благословия ще е винаги с вас. Ето как ще ви я дам…

Той вдигна ръце над главата си, а после коленичи, наведе се и долепи чело до пясъка с протегнати ръце. Изправи се отново, вдигна ръце и повтори няколко пъти същото, като нареждаше неясно.

Най-сетне седна отново на петите си, усмихна ни се с щърбавата си усмивка и ми кимна да запаля лулата. Запушихме мълчаливо. Когато допушихме лулата, отказах да взема обратно остатъка от хашиша. Светецът благодари за дара с тържествен поклон и стана да си върви. Погледнахме го и той бавно вдигна пръта си и посочи почти пълната Луна. Ние веднага разбрахме какво ни сочи — петната по лунната повърхност, които в някои култури наричат заека, изведнъж ни заприличаха на коленичила фигура, вдигнала молитвено ръце. Засмян, садху продължи между полегатите дюни.

— Обичам те, Карла — казах, когато отново останахме сами. — Обикнах те в мига, в който те видях. Мисля, че те обичам, откакто има любов на този свят. Обичам гласа ти. Обичам лицето ти. Обичам ръцете ти. Обичам всичко, което вършиш, обичам начина, по който вършиш всичко. Когато ме докоснеш, е като магия. Обичам хода на мислите ти и нещата, които казваш. И въпреки че всичко това е истина, аз не го разбирам и не мога да го обясня — нито на теб, нито на себе си. Просто те обичам. Обичам те с цялата си душа. Ти правиш онова, което би трябвало да прави Бог — ти ми даваш причина да живея. Ти ми даваш причина да обичам света.

Тя ме целуна и телата ни се преплетоха на мекия пясък. Тя стискаше ръцете ми в своите и с ръце, изпънати над главите ни, ние се любихме, докато молещата се Луна изкушаваше морето и подмамваше вълните, за да се разбият на омагьосания вечен бряг.

Цяла седмица си играхме на туристи в Гоа. Обиколихме всички плажове по крайбрежието на Арабско море, от Чапора до нос Рама. Преспахме две нощи на чудото от бяло злато Колва бийч. Разгледахме всички църкви в селището Стара Гоа. Фестивалът на свети Франсис Ксавиер, провеждан в чест на годишнината от смъртта на светеца всяка година, ни сля с огромните тълпи от щастливи, истерични поклонници. Улиците бяха задръстени от хора, облекли най-хубавите си празнични дрехи. Търговци и улични продавачи се събраха от целия щат. Шествия на слепите, на куците и сакатите, обзети от надежда за чудо, пълзяха към базиликата на светеца. Ксавиер, испански монах, бил един от седемте първи членове на йезуитския орден, основан от приятеля му Игнаций от Лойола. Починал през 1552 г., само на четирийсет и шест години, но грандиозните му мисии за покръстване в Индия и краищата, които по-късно щели да нарекат Далечния изток, породили трайна легенда за него. След многобройни погребения и изравяния многократно ексхумираното тяло на свети Франсис най-сетне било подслонено в Базиликата на Бом Джийзъс в Гоа в началото на седемнайсети век. Все още забележително запазено — някои биха казали „чудотворно“ — то било изнасяно за публичен показ на всеки десет години. Видно неподатливо на разложението, то било пострадало от различни наранявания и ампутации през вековете. Някаква португалка през шестнайсети век отхапала един от палците на краката на светеца с надеждата да го запази като реликва. Късове от десницата му били разпратени в някои центрове на вярата, както и парчета от светите черва. Ние с Карла предложихме скандално разточителни подкупи на пазачите, като не спирахме да се смеем, но те упорито ни отказаха да зърнем почитаемия труп.

— Защо извърши онези обири? — попита ме тя в една от топлите нощи със сатенено небе, озвучени от мелодичния плисък на прибоя.

— Казах ти. Бракът ми се разпадна, загубих дъщеря си. Рухнах и се закачих за хероина. А после извършвах обири, за да се снабдявам с него.

— Не, питам те защо обири! Защо не нещо друго?

Въпросът беше добър. Никой в правосъдната система — ченгета, адвокати, съдия, психиатър или началниците на затвора, никога не беше ми го задавал.

— Размишлявал съм за това. Много размишлявах. Знам, че ще прозвучи смахнато, но мисля, че до голяма степен е заради телевизията. Всички телевизионни герои имаха пистолети. И имаше нещо… храбро… във въоръжения обир. Знам, че всъщност няма нищо храбро — да плашиш хората с пистолет е страхливо, но тогава ми се струваше най-храбрият начин за крадене на пари. Не можех да се накарам да удрям старици по главите и да им крада чантите, нито да влизам с взлом в хорските къщи. Обирите ми изглеждаха в някакъв смисъл честни, защото всеки път рискувах, че ще ме застрелят — тези, които обирах, или ченгетата.

Тя ме гледаше мълчаливо и дишаше почти в ритъм с моя дъх.

— Има и още нещо. В Австралия има един голям герой…

— Продължавай — подкани ме тя.

— Казва се Нед Кели. Младеж, преследван от местните служители на закона. Корав, но не и суров мъжага. Бил млад и необуздан. Най-често го топели ченгета, които му имали зъб. Някакво пияно ченге си паднало по сестра му и се опитало да я изнасили. Нед му попречил и оттам нататък започват бедите му. Но има и още нещо. Основанията да го мразят не били малко — и го мразели най-вече за това, че е символ: символ на бунтарския дух. Чувствах го близък, защото бях революционер.

— В Австралия има революции? — попита тя със слисан смях. — Не бях го чувала.

— Не революции, само революционери — поправих я аз. — Аз бях един от тях. Бях анархист. Научих се да стрелям и да правя бомби. Бяхме готови да се бием, когато дойде революцията — но тя не дойде, разбира се. И се опитвахме да попречим на правителството да участва във Виетнамската война.

— Австралия е участвала във Виетнамската война?

Беше мой ред да се смея.

— Да. Повечето хора извън Австралия не го знаят, но ние участвахме във войната на страната на САЩ от самото начало. Австралийски войници гинеха във Виетнам редом с американските; призоваваха австралийски момчета да се включат. Някои от нас отказваха да отидат, също като призованите американци, отказващи да се явят. Много момчета се озоваха в затвора, защото не искаха да се бият. Аз не влязох в затвора. Правех бомби, организирах протестни походи и се биех с ченгетата на барикадите, докато правителството не се смени и не се оттеглихме от войната.

— Още ли си такъв?

— Какъв?

— Още ли си анархист?

Въпросът беше труден, защото ме принуждаваше да сравня човека, който някога бях, с този, в който се бях оставил да се превърна.

— Анархистите… — започнах аз и се разколебах. — Никоя политическа философия, за която съм чувал, не обича човечеството повече от анархистите. Всеки друг мироглед твърди, че хората трябва да бъдат контролирани, командвани и управлявани. Само анархистите имат достатъчно доверие на човешките същества, за да ги оставят да се оправят сами. И аз навремето бях такъв оптимист. Вярвах и мислех така. Но вече не. И затова… Не, мисля, че вече не съм анархист.

— Ами онзи герой… когато си извършвал въоръжените обири, с него ли се отъждествяваше?

— С Кели. Нед Кели, да. Мисля, че да. Той оглавявал банда младежи — по-малкия му брат и двамата му най-добри приятели. Причаквали хора по пътищата и ги обирали. Ченгетата пратили ударен отряд да го залови, но той ги разбил, а две ченгета били убити.

— Какво се случило с него?

— Хванали го. Правителството му обявило война. Пратили цял влак ченгета срещу него и те обкръжили бандата му в един хотел сред буша.

— Хотел сред буша!

— Буша, така наричаме гористите местности в Австралия. Както и да е, армията от ченгета обкръжила Нед и бандата му. Най-добрият му приятел бил убит, прострелян в гърлото. Малкият му брат и още едно хлапе на име Стийв Харт се застреляли с последните си куршуми, за да не ги заловят живи. Били деветнайсетгодишни. Нед имал стоманена броня — каска и гръден щит. Излязъл срещу цялата полицейска армия, гърмейки с два пистолета. Като го видели, ченгетата се насрали от страх и побягнали. Но офицерите ги върнали да се бият. Простреляли Нед в краката и той паднал. След бутафорен съд с лъжливи свидетелски показания осъдили Нед Кели на смърт.

— Изпълнили ли са присъдата?

— Да. Последните му думи били „Такъв е животът“. Това било последното, което казал. Обесили го, отрязали главата му и направили от нея преспапие. Преди да умре, той казал на съдията, който го осъдил, че много скоро ще се срещнат пред един по-висш съд. Скоро след това съдията умрял.

Докато разказвах, тя следеше развитието на разказа по лицето ми. Взех шепа пясък и го оставих да изтече през пръстите ми. Два големи прилепа прелетяха над нас, толкова близо, че чувахме шумоленето на крилете им, сякаш шумоляха сухи листа.

— Като малък обичах историята за Нед Кели. И не бях единствен. Художници, писатели, музиканти и актьори са се опитвали да я пресъздадат по всякакви начини. Той се е вградил в нас, в австралийската душа. Той е най-близкото до Че Гевара или Емилиано Сапата, което имаме. Когато хероинът ми разбърка мозъка, мисля, че започнах да потъвам във фантазии за неговия и за моя живот. Но моят беше прецакана версия на историята. Той беше крадец, превърнал се в революционер, а аз — революционер, станал крадец. Всеки път, когато извършвах обир, а аз извърших много, бях сигурен, че ченгетата ще дойдат и ще ме убият. Надявах се да се случи. Разигравах го наум. Виждах ги как ми крещят да спра, аз вадя пистолета и те ме застрелват. Надявах се ченгетата да ме застрелят на улицата. Така исках да умра…

Тя обгърна с ръка раменете ми, а с другата повдигна брадичката ми и обърна главата ми към усмивката си.

— Какви са жените в Австралия? — попита ме, докато галеше късата ми руса коса.

Засмях се и тя ме удари в ребрата.

— Сериозно! Разкажи ми какви са.

— Ами, красиви са — отвърнах, загледан в нейното красиво лице. — В Австралия има много красавици. Те обичат да говорят, обичат да купонясват, доста са щури. И са много прями. Мразят да ги баламосваш. Нищо не може да се сравнява с австралийската жена, ако реши да си прави пишки с теб.

— Да ти прави пишка?

— Да си прави пишки с теб — засмях се. — Да ти изпусне въздуха, нали разбираш, да ти се присмива, да те отрязва, като почнеш да си въобразяваш, че си много велик. Нямат равни. А когато те боднат, за да ти изкарат въздуха под налягане, можеш да бъдеш сигурен, че сам си си го изпросил.

Тя легна по гръб в пясъка с ръце зад тила.

— Мисля, че австралийците са много луди — каза тя. — Много ми се иска да отида там.

И трябваше това щастие да продължи вечно, да бъде все така лесно и все така хубаво, както беше през онези дни и нощи на любов в Гоа. Трябваше да изградим живот от звездите, морето и пясъка. И трябваше да я слушам — тя не ми казваше почти нищо, но ми подсказваше и сега знам, че е влагала знаци в думите и израженията си, толкова ясни, колкото и съзвездията над нас. Но аз не слушах. Когато сме влюбени, ние често не обръщаме никакво внимание на смисъла на казаното от любимия, опиянени до екстаз от начина, по който го казва. Аз бях влюбен в очите й, но не четях погледа й. Обичах гласа й, но не чувах страха и болката в него.

И когато последната нощ дойде и отмина и аз се събудих призори, за да се подготвя за обратния път към Бомбай, я заварих да стои на прага, загледана в грамадната блещукаща перла на морето.

— Не се връщай — каза тя, когато положих длани на раменете й и я целунах по шията.

— Какво? — разсмях се аз.

— Не се връщай в Бомбай.

— Защо?

— Защото аз не искам.

— Това пък какво значи?

— Точно това, което казах — не искам да заминаваш.

Разсмях се — помислих си, че трябва да е шега.

— Добре — усмихнах се и зачаках основния майтап. — И защо не искаш да замина?

— Трябва ли да имам причини?

— Ами… да.

— Случайно ги имам. Но няма да ти ги кажа.

— Няма ли?

— Не, не мисля, че съм длъжна. Щом ти казвам, че си имам причини, би трябвало да е достатъчно — ако ме обичаш, както твърдиш.

— Добре, добре — заговорих разумно. — Да опитаме пак. Аз трябва да се върна в Бомбай. Защо ти не дойдеш с мен и да сме заедно вовеки веков, амин?

— Няма да се върна там — отсече тя.

— Защо, по дяволите?

— Не мога… Просто не искам и не искам и ти да се връщаш.

— Е, аз не виждам какъв е проблемът. Аз мога да свърша, каквото имам да върша в Бомбай, а ти да ме изчакаш тук. Когато приключа с всичко, ще се върна.

— Не искам да заминаваш — повтори тя със същия монотонен глас.

— Стига, Карла — Трябва да се върна.

— Не, не трябва.

Усмивката ми се сви в намръщена гримаса.

— Да, трябва. Обещах на Ула да се върна след десет дни. Тя все още е в беда и ти го знаеш. — Ула може сама да се погрижи за себе си — процеди тя, все така, без да ме поглежда.

— Да не би да ревнуваш от Ула? — ухилих се аз и я погалих по косата.

— Я стига глупости! — сопна се тя. Обърна се и в очите й пламна гняв. — Харесвам Ула, но те уверявам, че тя може сама да се погрижи за себе си!

— Спокойно, де. Какво има? Ти знаеше, че ще се върна. Говорили сме за това. Почвам бизнес с паспорти. Знаеш колко е важно за мен.

— Аз ще ти намеря паспорт. Пет паспорта ще ти намеря.

Инатът ми се пробуди.

— Не искам ти да ми намираш паспорт. Искам да се науча сам да ги правя и да ги разменям. Искам да изуча всичко, което мога. Ще ме учат как да подправям паспорти и да ги фалшифицирам. Ако се науча, ще бъда свободен. А аз искам да бъда свободен, Карла. Свободен. Това искам.

— Защо пък ти да си по-различен?

— Какво искаш да кажеш?

— Никой не получава онова, което иска — отвърна тя. — Никой. Никой.

Гневът й утихна и премина в нещо по-лошо — нещо, което никога не бях виждал в нея: примирена, пораженческа тъга. Знаех, че е грях да предизвикаш такова чувство у жена, у всяка жена. И докато гледах как малката й усмивка угасва, знаех, че рано или късно ще си платя за това.

Заговорих й бавно и тихо, мъчех се да я уговоря.

— Пратих Ула при моя приятел Абдула. Той се грижи за нея. Не мога да я зарежа там. Трябва да се върна.

— Когато ме потърсиш пак, аз няма да съм тук. — Тя се обърна и отново се подпря на вратата.

— Какво означава това?

— Точно каквото казах.

— Това да не би да е заплаха? Ултиматум?

— Наричай го както си искаш — отвърна тя глухо, като че се будеше от сън. — Просто факт. Ако се върнеш в Бомбай, ще се откажа от теб. Няма да дойда с теб, няма и да те чакам. Остани с мен тук и сега или се върни сам. Изборът е твой. Но ако се върнеш, с нас е свършено.

Гледах я объркан, гневен и влюбен.

— Трябва да ми кажеш още нещо — казах тихо. — Трябва да ми обясниш защо. Трябва да ми говориш, Карла. Не може просто да ми поставиш ултиматум без никакви причини и да очакваш аз да се съглася. Между избор и ултиматум има разлика: изборът означава, че знаеш какво става и защо, преди да решиш. Не съм от тези мъже, на които можеш да поставяш ултиматуми. Ако бях такъв, нямаше да избягам от затвора. Не можеш да ми нареждаш какво да правя, Карла. Не можеш да ми заповядваш да направя нещо без никакви обяснения. Не съм такъв. Трябва да ми кажеш какво става.

— Не мога.

Въздъхнах и заговорих спокойно, но през стиснати зъби:

— Не мисля, че… ще мога… да го обясня много добре. Факт е, че аз самият не се уважавам кой знае колко. Но малкото достойно за уважение, което ми е останало — то е всичко, което имам. Човек трябва да уважава себе си, Карла, и само тогава може да уважава другите. Ако просто се предам и изпълня безпричинно, каквото ми наредиш, аз няма да се уважавам. И ако признаеш истината — ти също няма да ме уважаваш. Затова отново те питам — за какво е всичко това?

— Аз… не мога.

— Искаш да кажеш, че не искаш.

— Искам да кажа, че не мога — отвърна тихо тя и ме погледна право в очите. — И не искам. Така стоят нещата. Ти ми каза преди съвсем малко, че си готов на всичко за мен. Искам да останеш тук. Не искам да се връщаш в Бомбай. Ако се върнеш, всичко между нас е свършено.

— Що за мъж ще бъда, ако се съглася с това? — казах, като се опитвах да се усмихна.

— Предполагам, че това е твоят отговор и че си направил своя избор. — Тя въздъхна, бутна ме и излезе от колибата.

Стегнах си сака и го прикрепих към мотора. Когато всичко беше готово, слязох към морето. Тя се надигна от вълните и тръгна към мен, като бавно влачеше краката си в подвижния пясък. Потникът и лунгито бяха прилепнали към тялото й. Черната й коса лъщеше, гладка и мокра под лъчите на утринното Слънце. Най-красивата жена, която бях виждал някога.

— Обичам те — казах, когато тя потъна в прегръдките ми, и се целунахме. Повтарях думите върху устните, върху лицето, върху очите й. Притиснах я до себе си. — Обичам те. Всичко ще се оправи. Ще видиш. Скоро ще се върна.

— Не — отвърна тя вдървено. Тялото й не беше вцепенено, но не помръдваше: и животът, и любовта го бяха напуснали. — Няма да се оправи. Няма да е наред. Свършено е. И утре вече няма да съм тук.

Вгледах се в очите й и усетих как собственото ми тяло се вцепенява, издълбано отвътре от гордостта. Ръцете ми паднаха от раменете й. Обърнах се и тръгнах към мотоциклета. Когато стигнах последната скала, от която се виждаше плажът, нашият плаж, спрях и затулих очи от Слънцето, за да я потърся. Нея я нямаше.

Нямаше нищо друго, освен вълните на прибоя, извили гръбнаци като игриви делфини, и гладките, пусти, смачкани чаршафи на пясъка.