Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (23)

Двайсет и трета глава

— Където и да отидеш по света, в което и да е общество, нещата, свързани с правосъдието, винаги са едни и същи — каза ми господарят Абдел Кадер Хан, моят мафиотски бос и баща сурогат след шест месеца служба при него. — В закона, следствието, съдебните дела и присъдите се набляга на това доколко е престъпен грехът, а не доколко престъплението е грях.

Седяхме в претъпкания, горещ, изпълнен с чудни ухания ресторант „Саурабх“ в квартал Сасундок. В „Саурабх“ сервираха най-хубавата дхоза с масала в Бомбай, града, в който пет хиляди ресторанта си съперничеха за тази чест. Но въпреки всичко, а може би и заради това, ресторантът беше малък и относително неизвестен. Името му не беше включено в никой пътеводител за туристи, нито в епикурейските колони на ежедневниците. Беше работнически ресторант и от сутрин до вечер беше пълен с работници и работнички, които го обичаха и го пазеха в тайна, само за себе си. Ястията, съответно, бяха евтини, а обзавеждането — функционалният минимум. Въпреки това беше безупречно чист, а зрелищните барокови платна на хрупкавата дхоза, която тичащите келнери разнасяха по масите, измежду всички ястия в града бяха приготвени с най-възхитителните смеси от подправки.

— За мен е вярно обратното — продължи той, докато се хранехме. — За мен най-важното е доколко престъплението е грях. Ти току-що ме попита защо не печелим от проституция и наркотици като другите съвети, и аз ти отговарям — заради греха в тези престъпления. Заради това аз няма да продавам деца, жени, порнография или дрога. Заради това аз няма да позволя в моите райони да става това. Във всички тези неща делът на греха в престъплението е толкова голям, че човек трябва да продаде душата си заради печалбата. А щом човекът продаде душата си, той се превръща в човек без душа и трябва да стане истинско чудо, за да си я възвърне.

— Ти вярваш ли в чудеса?

— Разбира се, че вярвам. В душата си всички ние вярваме в чудеса.

— Боя се, че аз не вярвам — заявих усмихнато.

— Убеден съм, че вярваш — настоя той. — Не би ли казал например, че освобождаването ти от затвора „Артър Роуд“ беше чудо?

— Трябва да призная, че по онова време ми се струваше, че е чудо.

— А когато избяга от затвора в родината си Австралия, не стана ли по чудо? — попита той тихо.

За пръв път споменаваше бягството ми. Сигурен бях, че знае, разбира се. Сигурен бях и че много пъти е мислил за него. Но открито повдигайки темата, той засягаше истинската същност на моето спасение от затвора „Артър Роуд“: че ме е спасил от два затвора — от този в Индия и от онзи в Австралия — и че съм му задължен двойно.

— Да — отвърнах бавно, но убедено. — Струва ми се, че стана по чудо.

— Ако не възразяваш, искам да кажа, ако не е болезнено за теб, бих искал да ми разкажеш за бягството от австралийския затвор. Бих ти споделил, че го намирам за очарователно, по мои лични причини, и съм дълбоко впечатлен.

— Нямам нищо против да говоря за това — отвърнах, като го гледах в очите. — Какво искаш да знаеш?

— Защо избяга?

Само Кадербай би ми задал този въпрос. Хората в Австралия и Нова Зеландия ме разпитваха за бягството — искаха да знаят как съм се измъкнал и как живеех като беглец. Но само Кадер ме попита защо съм избягал.

— В затвора имаше наказателно отделение. Началниците му — не всичките, но достатъчно — бяха смахнати. Мразеха всички ни. Бяха се побъркали от омраза към нас. Не знам защо, нямам обяснение. Просто там беше така. Измъчваха ни почти всяка нощ. Аз се съпротивлявах. Трябваше да се боря против тях. Такъв ми е характерът, предполагам. Не съм човек, който би ги търпял без съпротива. Разбира се, заради това много повече си патех. И ме… ами, обработиха ме, и то… доста тежко. Бях там, долу, в наказателното отделение, за кратко, но присъдата ми беше дълга и знаех, че рано или късно ще намерят повод да ме пратят пак долу или аз глупаво щях да им го дам. Не беше трудно, повярвай. Мислех, че когато ме вкарат, отново ще ме измъчват и аз пак ще се съпротивлявам, и сигурно ще ме убият. И затова… избягах.

— Как го направи?

— След последния побой ги оставих да се подлъжат, че са ме пречупили. Затова ми възложиха работа, каквато даваха само на смазаните хора. Работех близо до предната стена на затвора, бутах количка и правех ремонти. И когато дойде моментът, избягах.

Той слушаше, а аз му разказвах. Докато говорех, продължавахме да се храним. Кадер не ме прекъсваше. Гледаше ме проницателно и усмихнатото сияние в очите му отразяваше огъня в моите. Като че начинът, по който разказвах, му харесваше колкото самата история.

— Кой беше другият — онзи, дето е избягал заедно с теб?

— Другият лежеше за убийство. Беше добър човек, много сърдечен.

— Но защо не останахте заедно?

— Не — отвърнах и погледът ми за пръв път се отклони от очите на Кадер. Обърнах се към входа на ресторанта и се загледах в ритмичния неспирен поток от хора на улицата. Как бих могъл да обясня защо оставих приятеля си след бягството и продължих сам? Та аз самият не знаех. Реших да му разкажа фактите и да го оставя да ги тълкува, както иска.

— Първо живяхме с една рокерска банда извън закона, група мъже на мотори. Водачът им имаше млад брат, който беше в затвора. Храбро момче беше. Около година преди да избягам, той ядосал един много опасен човек само заради храбростта си. Намесих се и спасих момчето от убийство. Когато то разбра, каза на брат си. Големият брат, водачът на рокерската банда, обяви, че ми е длъжник. Когато избягах, отидох да живея при него и бандата му. Взех с мен и приятеля си. Дадоха ни пистолети, дрога и пари. Пазеха ни и ни подслониха през първите тринайсет денонощия, докато полицията се скъсваше да ни търси из целия град.

Млъкнах и забърсах остатъците от храна с парче роти от грахово брашно. Кадербай дояде храната в чинията си. Дъвчехме енергично и се гледахме, а в очите ни блещукаха мисли и въпроси.

— През тринайсетата нощ след бягството ни, докато още се криех при рокерската банда, внезапно ме обзе непреодолимо желание да посетя един човек, мой бивш преподавател — продължих най-сетне. — Той четеше лекции по философия в университета в моя град. Беше еврейски интелектуалец, великолепен човек. В града, в който израснах, много го уважаваха. Но колкото и да беше великолепен, още не знам защо отидох да го видя. Не мога да го обясня — всъщност и днес още не го разбирам. Просто трябваше да говоря с него и чувството беше толкова силно, че не можех да му се противя. И така, прекосих целия град и рискувах живота си, за да го видя. Той каза, че очаквал аз да го посетя и ме чакал да дойда. Каза ми, че най-напред трябва да се откажа от оръжията. Опита се да ме убеди, че те не са ми нужни и че ако не се отърва от тях, ще ми донесат нещастие. Каза ми, че трябва да се откажа от въоръжените грабежи и никога повече да не крада. Каза, че съм си изплатил дълга за извършените престъпления, но ако някога пак го повторя, веднага ще ме убият или заловят. „Каквото и да се налага да вършиш, за да останеш на свобода, никога повече не извършвай това престъпление“ — така каза. Искаше да се разделя с приятеля си, защото щели да го хванат със сигурност, и ако съм с него, ще хванат и мен. И ме посъветва да тръгна по света. „Казвай на хората, колкото имат нужда да знаят“ — помня, че се усмихваше, като го изрече, все едно беше нищо работа. — „И искай от хората помощ. Ще се справиш… Не се тревожи… Твоят живот е велико приключение и то едва сега започва…“

Отново се умълчах. Сервитьорът дойде да отнесе празните чинии, но Кадер го отпрати. Мафиотският дон се вгледа в мен с нетрепващи златисти очи, но погледът му бе изпълнен със съчувствие и насърчение.

— Тръгнах си от кабинета му, от кабинета на философа в университета, и знаех, че след този кратък разговор всичко се е променило. Върнах се при рокерите и приятеля си. Дадох му оръжията си и му съобщих, че трябва да замина. Тръгнах сам. Шест месеца по-късно го заловиха след престрелка с ченгетата. Аз още съм свободен, ако тази дума има някакво значение, когато те издирват и няма къде да отидеш. Това е всичко. Сега знаеш.

— Бих искал да се срещна с този човек — произнесе бавно Кадербай. — С лектора по философия. Добър съвет ти е дал. Но кажи ми… доколкото разбирам, Австралия е съвсем различна страна от Индия, защо не се върнеш там и не разкажеш на властите какви мъчения си изтърпял в затвора? Това няма ли да те постави в безопасност и няма ли да ти върне живота и семейството?

— Там, откъдето идвам аз, не доносничим за никого — отвърнах. — Дори и за тези, които ни измъчват. А дори и да бях постъпил така, да се върна, да се изправя пред съда като свидетел и да изоблича гадовете, които измъчват затворници, няма да има никаква гаранция, че на това ще се сложи край. Системата ще се погрижи за тях. Никой, който е с всичкия си, не се доверява на британската правосъдна система: Кога си чул за последно за богаташ, оставил се на милостта на съда? Няма такова нещо. Системата ще се погрижи за мъчителите и на тях ще им се размине, независимо какво са сторили и независимо какви доказателства има. А мен ще ме тикнат обратно в затвора. И пак ще съм в тяхна власт. И ще ме направят на нищо. Мисля… мисля, че ще ме пребият до смърт с ритници там долу, в наказателното отделение. Но такъв вариант няма. Не портиш хората. Не доносничиш за тях за нищо на света. Въпрос на принцип. Сигурно единственият, който ни остава, когато ни затворят в клетка.

— Но ти си убеден, че тези надзиратели продължават да изтезават други мъже в затвора също като теб? — упорстваше той.

— Да.

— И ти си в положението да промениш това, да се опиташ да облекчиш страданията им?

— Може би, а може би не. Както казах, не ми се вярва системата да се разбърза да ги изправи пред съда или да се втурне да ни защитава.

— Но има шанс, някакъв шанс, да те изслушат и да сложат край на мъките на другите мъже?

— Има шанс. Не мисля, че е голям.

— Но все пак шанс съществува? — настоя той.

— Да — отвърнах безизразно.

— Значи би могло да се каже, че в известен смисъл ти си отговорен за страданията на другите?

Въпросът беше оскърбителен, но тонът му бе много мек и състрадателен. Погледнах го в очите и се убедих, че не иска да ме обиди или оскърби. В края на краищата, Кадер ме беше спасил от индийския затвор, а косвено и от австралийския, за който разговаряхме.

— Би могло да се каже — отвърнах спокойно. — Но това не променя принципа. Не доносничиш за никого, по никакви причини.

— Не се опитвам да ти поставя клопка, нито да те надхитря, Лин. Но мисля, този пример ще те накара да се съгласиш, че е възможно да извършиш нещо нередно от правилни подбуди. — Той отново се усмихна, за първи път, откакто бях започнал разказа си за бягството. — Това ще ни се върне, по друго време. Повдигнах въпроса, защото е много важен за това как живеем живота си и как би трябвало да го живеем. Няма нужда да го обсъждаме сега, но този въпрос отново ще възникне в някой друг наш разговор, убеден съм, затова бих искал да го запомниш.

— Ами валутните далавери? — възползвах се от възможността да сменя темата с някоя по-далечна от мен и да я насоча отново към правилата на моралната му вселена. — Валутните далавери не влизат ли в списъка ти на греховните престъпления?

— Не, валутните далавери не — отвърна той убедено. Гласът му беше плътен, думите се надигаха от диафрагмата към гърдите и тътнеха през гърлото му — тръба от скъпоценен камък. От устата му излизаше тон, отекващ с хипнотичната благочестивост на проповедник, четящ Корана, дори и когато говореше за най-доходоносните си престъпления.

— Ами контрабандата със злато?

— Не. Златото не. Паспортите — не. Влиянието — не.

„Влияние“ беше евфемизмът на Кадер за пълния набор от взаимодействия между неговата мафиотска групировка и обществото, в което процъфтяваше тя. Започваха с корупцията, със списък на подкупи, от вътрешни рушвети до осигуряването на доходоносни суми за внасяне в съда. Ако рушветите не вършеха работа, влиянието на Кадер се разширяваше до събиране на дългове и рекет, ориентиран към бизнеса, развиващ се в контролираните от него райони. Не на последно място в сферите на неговото влияние се нареждаше и сплашването — със сила или изнудване — на непокорни политици и бюрократи.

— А как определяш доколко е греховно всяко едно престъпление? Кой го преценява?

— Грехът е мярка за злото — отвърна той и се отпусна назад, за да може сервитьорът да вдигне чинията му и да почисти масата от трохи.

— Добре. Как определяш колко зло се съдържа във всяко престъпление? Кой преценява злото в него?

— Ако наистина искаш да научиш нещо за доброто и злото, ще се разходим и ще продължим да си говорим.

Той стана и Назир, неизменният му спътник, го последва като сянка към мивката с огледало, скътана в една ниша в дъното на ресторанта. Измиха си ръцете и лицата, като шумно храчеха в мивката като всички останали в ресторанта, след като се наядат. Когато и аз приключих с миенето и храченето, заварих Кадербай да разговаря със собственика на „Саурабх“ на пътеката пред ресторанта. На раздяла съдържателят прегърна Кадер и го помоли да го благослови. Мъжът беше индус и на челото си носеше знака за благословия, получена в храма само преди часове. Ала когато Кадербай го хвана за ръцете и тихо прошепна мюсюлманска благословия, набожният индус му благодари възторжено.

Двамата с Кадер се упътихме към „Колаба“. Якият, горилоподобен Назир ни следваше на около метър и оглеждаше навъсено улицата. При Сасун док пресякохме шосето и минахме под арката на главния вход на старата корабостроителница. Миризмата на скариди, които се сушаха на Слънце, струпани в розови планини, преобърна стомаха ми, но щом приближихме морето, силният вятър отвя вонята. Близо до доковете залъкатушихме между тълпите мъже, бутащи колички, и жени с кошници на главите, всичките натоварени с натрошен лед и риба. Усилното дрънчене от фабриките, където се произвеждаше лед и се обработваше рибата, се смесваше с крясъците на търговците. На края на самия док бяха закотвени двайсет големи дървени рибарски лодки, построени по същия модел като лодките, плавали по Арабско море, покрай брега на Махаращра, преди петстотин години. Тук-там между тях се виждаха и по-големи и по-скъпи метални съдове. Контрастът между ръждясалите, грозни корита и елегантните дървени лодки до тях разказваше приказка, модерна сага, световна история, която започваше от романтичното приключение на живота в морето и завършваше със студената действена жажда за печалба.

Седнахме на дървена пейка в един тих, сенчест кът на пристана, където рибарите понякога присядаха да похапнат. Кадер гледаше вързаните лодки, люлени от приливните вълни.

Късата коса и брадата му бяха почти бели. Изопнатата гладка кожа на изпитото му лице бе загоряла с цвета на узряло на Слънцето жито. Гледах лицето му — дългия изящен нос, високото чело и извитите нагоре устни — и се зачудих, нито за първи, нито за последен път, дали обичта ми към него няма да ми струва живота. Назир, вечно нащрек, стоеше до нас и оглеждаше пристана със сърдита гримаса, която не одобряваше нищо друго на света, освен седящия мъж до мене.

— Вселенската история е история на движението — заговори Кадер, все така загледан в лодките, скупчени заедно като вързани коне. — Вселената такава, каквато я познаваме в този живот, един от многобройните й животи, от зараждането си се е разширявала толкова много и толкова бързо, че само можем да говорим за това, но по никакъв начин не бихме могли да го проумеем или да си го представим. Учените наричат огромното разширение Големия взрив, въпреки че е нямало взрив, в смисъл на бомбена експлозия. В първите мигове след това, в първите проблясъци на атосекундите, Вселената е приличала на гъста супа, сварена от най-прости парчета. Тези парчета били толкова прости, че още не били атоми. Докато Вселената се разширявала и охлаждала, тези мънички парченца се свързали и образували частици. После частиците се свързали и създали първия атом. После атомите се свързали и съставили молекули. После молекулите се свързали и създали първата звезда. Тези първи звезди завършили своя цикъл и избухнали във взрив от нови атоми. Новите атоми се свързали и създали още звезди и планети. Всичко, от което сме сътворени, е дошло от тези загинали звезди. Ние сме сътворени от звезди — и ти, и аз. Съгласен ли си дотук с мен?

— Да — усмихнах се. — Още не зная накъде биеш, но дотук е добре.

— Точно така! — засмя се той. — Дотук е добре. Можеш да провериш научната достоверност на онова, което ти казвам — всъщност, искам да проверяваш всичко, което казвам, и всичко, което някога ще научиш от другите. Но съм убеден, че науката е права в рамките на нашите знания. Изучавам тези неща от известно време с един млад физик и фактите ми са верни по същество.

— Доволен съм и на думата ти — казах аз и наистина бях доволен само да бъда в компанията му и единствен да разполагам с вниманието му.

— Да продължим. Нито едно от тези неща, никой от тези процеси, никое от тези свързвания не биха могли да се опишат като „случайни събития“. Вселената има своя природа, сама по себе си, нещо като човешката природа, ако искаш. И в нейната природа е да съчетава, да строи и да става все по-сложна. Непрекъснато го прави. При подходящи обстоятелства частиците материя винаги ще се свързват в по-сложни структури. И този факт за природата й, този стремеж към подреденост и свързване на подредени неща, си има име. В западната наука го наричат тенденция към усложнение и такова е устройството на Вселената.

Трима рибари, облечени в лунги и потници, се приближиха стеснително. Единият носеше две телени кошници с чаши вода и топъл чай. Другият стискаше чиния със сладки ладу. Третият държеше шилом и две голи чарас в протегнатите си ръце.

— Ще пиете ли чай, сър? — попита учтиво единият на хинди. — Ще попушите ли с нас?

Кадер се усмихна и кимна. Мъжете бързо ни подадоха чаши с чай — на Кадер, на Назир и на мен, приклекнаха на земята и приготвиха шилома. На Кадер бе предоставена честта да запали лулата, а на мен — вторият „дум“. Лулата обиколи всички два пъти и последният мъж изтръска пепелта и издиша думата „Калаасс… Свърши…“ заедно със синята струйка дим.

Кадер продължи да ми говори на английски. Сигурен бях, че мъжете не го разбират, но те останаха с нас и не сваляха очи от лицето му.

— Да продължа по тази тема, Вселената такава — каквато я познаваме, и всичко, което можем да научим за нея, потвърждават, че тя става все по-сложна. Така е, защото такава е нейната природа. Тенденцията към усложнение я е довела от почти съвършена простота до степента на сложност, която виждаме около нас, накъдето и да погледнем. Вселената винаги го прави. Тя винаги се движи от простото към сложното.

— Мисля, че знам накъде биеш.

Кадер се засмя и рибарите също се засмяха.

— Вселената… — продължи той. — Тази Вселена, която познаваме, е започнала от почти абсолютна простота и става все по-сложна от близо петнайсет милиарда години. След още милиард години ще е още по-сложна от днес. След пет милиарда, след десет милиарда — неизменно ще се усложнява. Тя се движи към… нещо. Към някаква върховна сложност. Ние може да не стигнем дотам. Един водороден атом може да не стигне дотам, едно листо, един човек, една планета може да не стигнат дотам, до тази върховна сложност. Но всички ние се движим към нея — всичко на света се движи към нея. И тази окончателна сложна структура, онова, към което се движим, аз избирам да нарека Бог. Ако тази дума „Бог“ не ти допада, го наричай „Върховната сложност“. Както и да го наречеш, цялата Вселена се движи към него.

— Вселената не се ли управлява много повече от случайността? — попитах. Усещах накъде клонят доводите му и търсех начин да ги отбия. — Ами гигантските астероиди и прочие? Ние, искам да кажа нашата планета, можем да бъдем разбити на парченца от някой гигантски астероид. Всъщност съществува статистическа вероятност за мащабни сблъсъци. И щом нашето Слънце угасва — а един ден то ще угасне — това не е ли противоположно на сложността? Ако цялата тази сложна планета бъде разбита на атоми, а Слънцето ни угасне, как се вписва това в движението към сложността?

— Добър въпрос — отвърна Кадербай и щастлива усмивка разкри редица кремави зъби с малка цепка в средата. Дискусията му доставяше удоволствие и осъзнах, че никога досега не съм го виждал толкова оживен и възторжен. Ръцете му блуждаеха из въздуха, илюстрираха едни твърдения и подчертаваха други. — Вярно, нашата планета може да бъде разбита, а един ден нашето прекрасно Слънце ще угасне. Но ние, доколкото знаем, сме най-развитият израз на сложността в нашата част на Вселената. Несъмнено ако бъдем унищожени, ще е голяма загуба. Ще е ужасно прахосничество на цялото това развитие. Но процесът ще продължи. Ние самите сме израз на този процес. Телата ни са деца на всички угаснали преди нас слънца и звезди, създали атомите, от които сме съставени. И ако бъдем унищожени — от астероид или от собствените си ръце, то някъде другаде във Вселената нашето равнище на сложност, това равнище на сложност, притежаващо съзнание, способно да разбере процеса, ще бъде дублирано. Не говоря за хора точно като нас. Искам да кажа, че някъде другаде във Вселената ще се развият мислещи същества, също толкова сложни, колкото нас. Ние ще престанем да съществуваме, но процесът ще продължи. Може би това се случва в милиони светове и сега, докато разговаряме. Всъщност, твърде е вероятно да се случва навсякъде из Вселената, защото тя е така устроена.

Беше мой ред да се засмея.

— Добре, добре. Значи искаш да кажеш… чакай да се сетя… че всичко, което помага на този процес, е добро, нали? И че всичко, което отива в другата посока… според твоето тълкувание е зло, на?

Кадербай се съсредоточи върху мен, вдигнал вежда развеселено или неодобрително, или и двете. Бях виждал неведнъж същото изражение на лицето на Карла. Той може би смяташе моя леко подигравателен тон за груб. Не беше умишлено. Всъщност, беше отбрана, защото не намирах недъг в логиката му и бях дълбоко впечатлен от доводите му. Може би просто бе изненадан. Много по-късно ми каза, че едно от първите неща, които харесал в мен, било, че не се боя от него, и безстрашието ми често го стряскало със своята наглост и безразсъдство. Но каквото и да бе подбудило усмивчицата и вдигнатата му вежда, мина доста време, докато продължи.

— По същество си прав. Всичко, което подсилва, тласка и ускорява движението към Върховната сложност, е добро. — Произнасяше думите толкова бавно и с такава прецизност, щото не се съмнявах, че многократно е изговарял същото. — Всичко, което забавя, спъва или пречи на това движение към Върховната сложност, е зло. Прекрасното в това определение на доброто и злото е, че е и обективно, и универсално приемливо.

— Но дали съществува обективност? — попитах, уверен, че най-сетне съм стъпил на по-твърда почва.

— Когато казваме, че това определение за доброто и злото е обективно, имаме предвид, че то е толкова обективно, колкото може да бъде в днешно време, и е най-доброто от нашето познание за Вселената. То се основава на мъдростта, разкрита във всяка вяра или политическо движение. То е сходно с техните най-висши принципи, но се основава по-скоро на знанията, отколкото в убежденията ни. В такъв смисъл е обективно. Разбира се, това, което знаем за тази Вселена и за нашето място в нея, постоянно се променя с новата информация и новите проникновения. Ние никога не сме идеално обективни за нищо, истина е, но можем да бъдем повече или по-малко обективни. И когато даваме определение на доброто и злото въз основа на познанията си — на нашите понастоящем върховни познания — сме възможно най-обективни в несъвършените граници на нашето разбиране. Приемаш ли го?

— Съгласен съм, когато казваш, че обективно не означава абсолютно обективно. Но как могат различните религии — без да споменаваме атеистите, агностиците и просто обърканите като мен — как могат да намерят определение, което е универсално приемливо? Не искам да те обидя, но според мен повечето вярващи се интересуват главно от своите собствени представи за Бог и рай, ако ме разбираш, и не биха могли да постигнат съгласие за нищо.

— Добър довод. Не съм обиден — отвърна Кадер и погледна седналите в краката му рибари. Размениха си широки усмивки и той продължи: — Когато казваме, че това определение за доброто и злото е универсално приемливо, искаме да кажем, че всеки разумен и способен да разсъждава човек — всеки разумен и способен да разсъждава индуист, мюсюлманин, будист, християнин, евреин, та дори и атеист — може да го приеме за универсално определение за доброто и злото, защото, се основава на нашите познания за устройството на Вселената.

— Мисля, че те разбирам — отбелязах, когато той замълча. — Но не мога да схвана мисълта ти, що се отнася до… физиката на Вселената, предполагам. Защо да приемем нея за основа на нашия морал?

— Ако ти дам пример, Лин, може би ще е по-ясно. Ще използвам аналогия с начина, по който измерваме дължината, защото много съответства на нашето време. Мисля ще се съгласиш, че съществува потребност да определим обща мярка за дължина, нали?

— Като ярдове, метри и прочие ли?

— Именно. Ако нямаме общ договорен критерий за измерване на дължината, никога няма да се договорим колко земя имаш ти и колко — аз или колко дълги греди да отрежем, когато строим къща. Всичко ще е в хаос. Ще се караме за земята, а къщите ще рухват. Откакто свят светува, ние винаги сме се опитвали да постигнем обща договореност за измерването на дължината. Следиш ли този път краткия полет на мисълта ми?

— Все още да — засмях се и се зачудих накъде ли ме водят доводите на мафиотския дон.

— Е, след Френската революция учени и правителствени чиновници решили да се вложи някакъв разум в системата за мерки и теглилки. Въвели десетичната система, основана на единица за дължина, която нарекли метър, от гръцката дума метрон, със значение мярка.

— Така…

— И първото им решение било един метър да се равнява на една десета милионна, част от разстоянието между Екватора и Северния полюс. Но изчисленията им се основавали на идеята, че Земята е идеална сфера, а Земята, както днес знаем, не е идеална сфера. Наложило се да изоставят този начин за измерване на метъра и вместо това решили да се равнява на разстоянието между две много фини линии върху пръчка от платино-иридиева сплав.

— Платино…

— Иридиева. Да. Но платино-иридиевите пръчки се рушат и свиват много бавно, въпреки че са много твърди, и мерната единица постоянно се променяла. В по-нови времена учените разбрали, че размерът на платино-иридиевата пръчка, която използвали за еталон, след, да речем, хиляда години ще бъде много по-различен от днешния.

— И… това е било проблем?

— За строенето на сгради и мостове, не — отвърна Кадербай, приел моя довод много по-сериозно от мен.

— Но недостатъчно точно за учените — додадох по-сериозно.

— Да. Те искали непроменлив еталон, с който да измерват всичко останало. И след няколко опита и различни техники международният стандартен еталон за един метър бе определен едва миналата година, като разстоянието, което един светлинен фотон изминава във вакуум, грубо казано, за една тристахилядна от секундата. Разбира се, това води до въпроса как секундата е била приета за мерна единица време. Историята е не по-малко очарователна и мога да ти я разкажа, ако искаш, и тогава да продължим с темата за метъра?

— Аз… ще съм доволен засега да си останем с метъра — отклоних, отново усмихнат против волята си.

— Много добре. Мисля, че схващаш мисълта ми — ние избягваме хаоса в строежа на къщи, поделянето на земята и така нататък, като разполагаме с общоприета стандартна мерна единица за дължина. Наричаме я метър и след много опити сме се договорили за модела на определяне на тази единица мярка. По същия начин можем да избегнем хаоса в света на човешките дела, като разполагаме с общоприета стандартна мерна единица за морала.

— Разбирам те.

— В момента повечето от начините за определяне на единицата за морал си приличат в намеренията, но се различават в подробностите. Затова свещениците на един народ благославят войниците си, преди да заминат на война, а имамите на друга държава благославят своите, когато тръгнат срещу тях. И всеки участник в изтреблението твърди, че Бог е на негова страна. Няма обективно и универсално приемливо определение за доброто и злото. И докато не се сдобием с него, ще продължаваме да оправдаваме собствените си действия и да заклеймяваме действията на другите.

— И ти издигаш физиката на Вселената като един вид платино-иридиева пръчка?

— Ами, мисля, че нашето определение е по-близо по прецизност до фотонно секундната мярка, отколкото до платино-иридиевата пръчка, но по същество е така. Мисля, че когато търсим обективна мярка за доброто и злото, мярка, която всички хора биха приели като разумна, най-добре е да изучаваме устройството и природата на Вселената — качества, които определят цялата й история и факта, че тя постоянно върви към все по-голямо усложнение. Най-добре е да използваме самата природа на Вселената. И всички свещени писания на всички големи религии ни дават този съвет. Свещеният Коран, например, често ни казва и ни наставлява да изучаваме планетите и звездите, за да открием истината и смисъла.

— Но все още се налага да задам въпроса защо да използваме точно този факт, тенденцията към усложнение, а не някой друг? Все пак не е ли произволно? Все пак не е ли въпрос на избор кой факт избираш за основа на своята нравственост? Не се правя на тъп, наистина ми изглежда съвсем произволно.

— Разбирам съмненията ти — усмихна се Кадер и вдигна очи към хоризонта, където небето се сливаше с морето. — В самото начало на този път и аз бях настроен много скептично. Но сега съм убеден, че понастоящем няма по-добър начин да се мисли за доброто и злото. С което не твърдя, че това определение винаги ще бъде най-доброто. И за определяне дължината на метъра в бъдеще ще се появи нов, по-съвършен начин. Всъщност сегашното най-добро определение използва разстоянието, изминавано от един светлинен фотон във вакуум, все едно във вакуума нищо не се случва. Но се знае, че във вакуума се случват различни неща. Съществуват многобройни, многобройни реакции, които протичат във вакуум, постоянно. Сигурен съм, че в бъдеще ще се намери още по-добър модел за определяне дължината на метъра. Но в момента този е най-добрият. И при нравствеността тенденцията към усложняване — това, че цялата Вселена непрекъснато върви нататък и винаги е вървяла — е най-добрият начин, с който разполагаме, да преценяваме обективно доброто и злото. Предпочитаме този факт пред другите, защото е най-_важният_ факт, засягащ Вселената. Това е фактът, който важи за цялата Вселена от самото начало на съществуването й. Ако можеш да ми предоставиш по-добър начин за обективна преценка на доброто и злото, който да важи за всички хора от всички вероизповедания и за невярващите, и за цялата история на цялата Вселена, ще съм много, много щастлив да го чуя.

— Добре, добре. Значи Вселената се движи към Господ или към някаква Върховна сложност. Всичко, което помага на това, е добро. Всичко, което му пречи, е зло. Но това за мен все още не разрешава проблема кой преценява злото. Как да узнаем? Как да разберем дали всяко едно нещо, което вършим, ни води нататък, или ни възпира?

— Добър въпрос. — Кадер стана и разглади гънките на свободния си ленен панталон и дългата до коленете памучна риза. — Всъщност, това е правилният въпрос. И когато му дойде времето, ще ти дам добър отговор.

Той се обърна към тримата рибари, които станаха заедно с него и вежливо изчакаха. Изпълни ме самодоволство, че успях да го озадача с въпроса си, но тази горделива надежда се разсея, докато гледах как разговаря с босоногите рибари. Всяка дума, изречена от Кадер, бе изпълнена с толкова неоспоримост, в този човек имаше такава решителна, необорима увереност, че тя насищаше и твореше дори мълчанията му. Знаех, че моят въпрос има отговор. Знаех и че той щеше да ми го даде, когато преценеше, че му е дошло времето.

Застанал до него, аз подслушвах разговора. Той ги питаше дали имат оплаквания, дали някой тормози бедняците на кея. Когато му казаха, че засега няма такива, той ги разпита каква работа се намира и дали работните места се разпределят честно сред най-нуждаещите се. След като го увериха и в това, той попита за семействата и децата им. Най-накрая поговориха за работата в риболовната флотилия на Сасун док. Те му разказаха за бурните, големи като планини вълни, крехките лодки, приятелствата, възникващи в морето, и за приятелите, изгубени в морето. Той им разказа за единствения път, когато бил плавал в дълбоки води по време на свирепа буря в дълга дървена рибарска лодка. Описа им как се вързал за лодката и как пламенно се молил, докато не съзрели суша. Те се засмяха, а на сбогуване се опитаха почтително да докоснат нозете му, но той ги хвана един по един за плещите и ги изправи, а след това се ръкува с всекиго. Когато си тръгнаха, те вървяха с изправен гръб и високо вдигната глава.

— Как се сработихте с Халед? — попита ме Кадер, докато се връщахме от пристана.

— Много добре. Аз го харесвам. Хареса ми да работя с него. Щях да продължа, ако не беше ме пратил при Маджид.

— А там как върви? Как е с нашия Маджид?

Подвоумих се. Карла ми беше казала, че мъжете разкриват мислите си, когато извръщат поглед, и чувствата си, когато се двоумят. При жените, беше казала тя, е обратното.

— Уча, каквото ми трябва. Той е добър учител.

— Но с Халед Ансари установи по-тясна връзка, нали?

Вярно беше. Халед беше гневен, една част от сърцето му винаги беше изпълнена с омраза, но го харесвах. Маджид беше любезен, търпелив и щедър към мен, но към него не изпитвах нищо, освен смътно, тревожно безпокойство. След четири месеца в чейнчаджийския бизнес Кадербай реши, че трябва да изуча друг занаят — контрабандата със злато — и ме изпрати при Маджид Рустем. В къщата му с изглед към морето сред охолния елит на „Джуху Бийч“ открих многобройните начини, по които внасяха нелегалното злато в Индия. Формулата на Халед за алчността и контрола важеше и за този занаят. Строго налаганият правителствен контрол върху вноса на злато се разбиваше в неутолимата жажда на Индия за жълтия метал.

Прошареният Маджид контролираше основния внос на злато на Кадер и въртеше бизнеса от близо десет години. С неизтощимо търпение той ме учеше на всичко, което според него трябваше да знам за златото и изкуството на контрабандата. Тъмните му очи ме гледаха изпод сивите рунтави вежди, докато ме учеше час след час. Макар че командваше голям брой яки мъжаги и при нужда можеше да е безмилостен с тях, влажните му очи ме гледаха с доброта. И въпреки всичко не изпитвах към него нищо, освен онази пророческа тревога. Всеки път, когато си тръгвах от дома му, ме изпълваше облекчение — облекчение, което отмиваше ехото на гласа му и образа на лицето му от мислите ми така, както водата би отмила петно от ръцете ми.

— Не. Няма връзка. Но той е добър учител, както казах.

— Линбаба… — плътният глас на Кадер избоботи името, с което ме наричаха обитателите на бордея. — Харесваш ми.

Изчервих се. Все едно собственият ми баща беше произнесъл последните две думи. А баща ми никога не беше ги казвал. Властта, която притежаваха тези прости думи, властта, която притежаваше Кадер над мен, ме накара да осъзная колко ловко и цялостно бе заел ролята на бащата в живота ми. В най-съкровените тайни дълбини на сърцето малкото момче, което бях, си мечтаеше Кадер да е мой баща, моят истински баща.

— Как е Тарик?

— Тарик е много добре, нушкур Аллах. Благодарим на Бога.

— Мъчно ми е за него. Чудесно дете е. — Мъчно ми беше за него, както ми беше мъчно за собствената ми дъщеря. За семейството ми. За приятелите.

— И на него му е мъчно за теб — произнесе Кадер бавно и сякаш със съжаление. — Кажи ми, Лин, какво искаш ти? Защо си тук? Какво всъщност искаш тук, в Бомбай?

Наближавахме паркираната му кола. Назир изтича напред на късите си дебели крака да отвори вратите и да запали мотора. Двамата с Кадер стояхме един срещу друг и се гледахме в очите.

— Искам да бъда свободен — казах.

— Но ти си свободен — отвърна той.

— Не съм.

— За Австралия ли говориш?

— Да. Не е само това, но най-вече е това.

— Не се тревожи — каза той. — В Бомбай нищо лошо няма да ти се случи. Давам ти дума. Никаква беда няма да те сполети, докато носиш на врата си медала с името ми и докато работиш за мен. Тук си на сигурно място, иншаллах.

Той ме хвана за ръцете и промълви благословия, също както направи със съдържателя на „Саурабх“. Придружих го до колата и го изчаках да се качи. Някой беше надраскал името Сапна на една мръсна стена наблизо. Боята беше доста прясна, на не повече от седмица. И да беше забелязал, Кадер не го показа с нищо. Назир затръшна вратата и заобиколи тичешком колата.

— Другата седмица искам да започнеш при моя приятел Гани с паспортите — каза Кадер. Назир форсира мотора в очакване да му наредят да тръгне. — Мисля, че бизнесът с паспортите ще те заинтересува.

Усмихваше ми се, когато Кадер потегли, но всъщност най-дълго в съзнанието ми остана намръщената физиономия на шофьора. Този човек явно ме мразеше и рано или късно трябваше да се изясня с него. Това, че чаках с нетърпение да се сбием, свидетелстваше колко объркан и самотен се чувствах. Беше по-нисък от мен, но по-силен и може би малко по-тежък от мен. Знаех си, че ще стане хубав бой.

Сложих бъдещото сбиване в графа „предстоящи и неизбежни“, спрях такси и отидох в квартал „Форт“. Търговският район с печатници, книжарници, складове и занаятчийски работилници, известен просто като „Форта“, обслужваше околните квартали с офиси. Неговите сгради и тесни улички бяха сред най-старите в града. Атмосферата на друга епоха, епохата на колосаните официалности, все още изпълваше тези адвокатски фирми, издателства и други учреждения, в които хората си изкарваха хляба с ум, извадили късмета да се хвалят с адрес във „Форта“ от няколко десетилетия насам.

Сред по-новите във „Форта“ беше и туристическата агенция, собственост чрез посредници на Кадербай. Неин управител беше Маджид Рустем. Тя уреждаше пътуванията на хиляди мъже и жени, работещи в страните в Залива. Законната й дейност включваше осигуряване на самолетни билети, визи, разрешения за работа и квартири. На черно агентите на Маджид уреждаха завръщащите се работници да пренасят от сто до триста грама злато на човек — верижки, гривни, пръстени и брошки. То пристигаше в пристанищата на Залива от къде ли не. Част от него беше закупено законно на едро, друга голяма част — бе откраднато. Наркомани, джебчии и взломаджии от цяла Европа и Африка задигаха златна бижутерия и я продаваха на наркопласьорите и търговците на крадени вещи. Процент от това злато, откраднато във Франкфурт, Йоханесбург или Лондон, чрез черно борсаджиите попадаше в пристанищата на Залива. Хората на Кадер в Дубай, Абу Даби, Бахрейн и всички останали столици от Залива го претопяваха в дебели гривни, ланци и брошки. Срещу малко заплащане гастарбайтерите на връщане в Индия се окичваха с бижутата, а нашите хора им ги събираха на международното летище в Бомбай.

Всяка година туристическата агенция във „Форта“ уреждаше пътуванията на поне пет хиляди работници. Златото, което внасяха те, беше претопявано при нужда в малка работилница до агенцията, а после го продаваха по целия Жавери базар или на пазара за бижута. Печалбата от тази част на операциите със злато беше повече от четири милиона долара годишно, без данъци, и директорите на Кадер до един бяха богати и уважавани хора.

Проверих персонала на туристическа агенция „Трансакт“. Маджид го нямаше, а тримата управители бяха заети. Когато научих как е организирана контрабандата на злато, предложих да се компютъризира архивът и да се поддържа база данни на гастарбайтерите, осъществили успешно по една мисия. Кадер одобри предложението и мъжете усърдно започнаха да прехвърлят данните от папките в компютрите. Проверих работата им и останах доволен. Поговорихме, Маджид не се появи и аз отидох да го потърся в съседната златарска работилничка.

Когато влязох, той вдигна очи и се усмихна, а после пак се съсредоточи върху везните. Първо теглеха подредените по вид златни верижки и гривни отделно, а после накуп. Количествата се записваха в регистър и сверяваха с отделен регистър от продажбите на Жавери базар.

Този ден, след по-малко от два часа, откакто Кадербай ми говори за доброто и злото, гледах как теглят и описват купчините златни верижки и тежките грубо изработени гривни, и усещах как потъвам в мрачно настроение, от което не можех да се отърся. Радвах се, че Кадербай ми беше наредил да оставя Маджид и да започна работа при Абдул Гани. Жълтият метал, вълнуващ толкова милиони хора в Индия, ме нервираше. Работата с Халед Ансари и валутата ми допадаше повече. Знаех, че и фалшифицирането на паспорти при Абдул Гани ще ми хареса — в края на краищата те бяха най-важното за беглеца. Но работата със злато в такива огромни количества ме изнервяше. Златото пали очите с различна по вид и цвят алчност. Парите почти неизменно са само средство за някаква цел; но златото само по себе си е цел за мнозина и страстта към него е онова, което руши любовта.

Тръгнах си от Маджид, след като му съобщих, че Кадербай ме праща на друга работа. Не му казах, че ме пращат да работя с Абдул Гани в бизнеса с паспортите. И Маджид, и Гани бяха членове на съвета на Кадеровата мафия. Бях сигурен, че те знаят същността на всяко засягащо ме решение, преди аз да съм го научил. Ръкувахме се. Той ме придърпа към себе си в тромава, скована прегръдка. Усмихна се и ми пожела успех. Усмивката му беше престорена, но в нея нямаше злоба. Маджид Рустем просто беше от тези, които смятат, че усмивката е волеви акт. Благодарих му за търпението, но не му се усмихнах.

Докато обикалях за последен път бижутерите на базара Жавери, ме мъчеше някакво колебливо, нервно безпокойство. Онзи внезапен гняв, който придружава чувството за напразни усилия, облещената, стиснала юмруци тревога, която често избликва, ако животът ти е обезсмислен и пропилян. Би трябвало да съм щастлив или поне доволен. Имах уверението на Кадер, че нищо не ме заплашва. Изкарвах добри пари. Работех всеки ден с купища злато, високи по метър. Щях да науча всичко, което ми бе нужно да знам за бизнеса с фалшиви паспорти. Можех да си купя всичко, което поискам. Бях здрав, силен и свободен. Би трябвало да съм доволен.

„Щастието е мит — бе казала Карла. — Измислено е, за да ни кара да купуваме разни неща.“ И докато думите й се носеха по потока на мрачното ми настроение, докато си спомнях лицето и гласа й, си помислих, че може би в крайна сметка тя е права. После се сетих как по-рано днес Кадербай ми заговори, сякаш бях негов син. И в това имаше щастие, не можех да го отрека. Но то не стигаше — колкото и истинско, дълбоко и някак чисто да бе това чувство, не беше достатъчно силно, за да ми повдигне духа.

Тренировката ми с Абдула този ден беше много напрегната. Той прие необщителността ми и двамата мълчаливо започнахме да изпълняваме уморителните упражнения. След душа ми предложи да ме закара у нас с мотоциклета. Носехме се по Огъст Кранти Марг — от крайбрежието на Брийч Кенди навътре към сушата. Бяхме без каски и горещият сух вятър развяваше косите и свободните ни ризи — същинска въздушна река. Изведнъж група мъже пред едно кафене привлече вниманието на Абдула. Предположих, че са иранци като него. Той зави и спря на около трийсет метра от тях.

— Ти стой тук при мотора — каза той, угаси двигателя и свали степенката. Слязохме и двамата. Той не отделяше очи от групата. — Ако стане напечено, яхай мотора и отпрашвай.

Тръгна по тротоара към мъжете. Докато вървеше, върза дългата си черна коса на опашка и свали часовника си. Прибрах ключовете на мотора и тръгнах след него. Един от тях забеляза Абдула и го позна. Избъбри някакво предупреждение. Останалите бързо се обърнаха. Боят започна, без да си кажат нито дума. Те му се нахвърляха диво, замахваха и се блъскаха един в друг в яростта си да го ударят. Абдула не помръдваше от мястото си, прикрил глава с юмруци, притиснати до слепоочията. Лактите пазеха тялото му. Когато яростта на първоначалната атака спадна, той започна да удря наляво и дясно и винаги уцелваше. Изтичах при него и смъкнах един мъж от гърба му. Препънах го с крак и той падна. Опита се да се изтръгне от хватката ми и ме повлече надолу. Паднах настрани до него с коляно на гърдите му и го изтресох в слабините. Той понечи да стане и аз го ударих пет-шест пъти по бузата и ченето. Оня се прекатури, сви колене и ги притисна към гърдите си.

Погледнах нагоре и видях как Абдула фрасна един от нападателите си с десен прав като по учебник. Носът му плувна във внезапно бликнала кръв. Скочих, залепих гръб в гърба на Абдула и заех бойна поза. Тримата, които още бяха на крака, се дръпнаха неуверено. Абдула се хвърли към тях, крещейки с цяло гърло. Те се врътнаха и побягнаха. Погледнах приятеля си. Той поклати глава. Оставихме ги да избягат.

Тълпата индийци, струпала се да зяпа, ни сподири с поглед, докато крачехме към мотора. Знаех, че ако се биехме с индийци, от която и да било част на Индия, от който и да било етнос, класа или вероизповедание, цялата улица щеше да се включи против нас. Но тъй като се биеха чужденци, хората бяха любопитни и дори възбудени, но нямаха желание да се месят. Когато ги подминахме с мотора на път за „Колаба“, те започнаха да се разотиват.

Абдула така и не ми каза за какво е бил този бой, а аз никога не го попитах. Единствения път, когато говорихме за него, години по-късно, каза, че от този ден е започнал да ме обича. Каза, че ме обичал не защото съм се включил, а защото никога не съм го попитал за какво е бил боят. Каза, че това го изпълвало с по-голямо възхищение от всичко, което знаел за мен.

На „Колаба Козуей“, близо до дома ми, помолих Абдула да намали скоростта. Бях забелязал едно момиче, което вървеше като местните по платното, за да избегне тълпите по тротоара. Изглеждаше по-различна, някак променена, но веднага познах русата коса, дългите стегнати крака и въртенето на бедрата. Беше Лиса Картър. Помолих Абдула да спре точно пред нея.

— Здравей, Лиса.

— А! — въздъхна тя и вдигна слънчевите си очила на темето. — Гилбърт! Как е в посолството?

— Ами, нали знаеш — ухилих се. — Тук криза, там спасяване. Страхотно изглеждаш, Лиса.

Русата й коса беше по-дълга и по-гъста от последния път, когато я бях видял, лицето — по-закръглено и румено, но фигурата й бе стегната и по-атлетична. Беше облечена с бяла блуза с гол гръб, бяла мини пола и римски сандали. Краката и добре оформените й ръце бяха със златистокафяв загар: Изглеждаше прекрасно. Беше прекрасна.

— Престанах да бъда отрепка и се излекувах — изръмжа тя през престорената лъчезарна усмивка. — Какво да ти кажа. Или едното, или другото, не можеш да ги имаш и двете. Когато си здрав и трезвен, светът е гаден.

— Така те искам! — захилих се аз и се хилих, докато и тя не почна да се смее с мен.

— Кой е приятелят ти?

— Абдула Тахери, това е Лиса Картър. Лиса, това е Абдула.

— Хубав мотор — измърка тя.

— Искаш ли да се… повозиш? — усмихна се той и показа всичките си здрави бели зъби.

Тя ме погледна. Вдигнах ръце — „Сама си решаваш, малката.“ Слязох от мотора.

— Това е моята спирка.

Лиса и Абдула продължаваха да се гледат.

— Има свободно място, ако искаш…

— Добре — усмихна се тя. — Да потегляме.

Тя запретна полата си и се намести на задната седалка. Двама-трима от неколкостотинте мъже на улицата, които още не я бяха зазяпали, се присъединиха към останалите. Абдула ми стисна ръката, ухилен като ученик, запали мотора и се загуби с рев сред лъкатушното движение.

— Хубав мотор — обади се глас зад гърба ми. Джордж Близнака.

— Тия мотори „Айнфилд“ обаче са доста опасни — отвърна втори глас със силен канадски акцент. Джордж Скорпиона.

Двамата живееха на улицата, спяха по входовете и се изхранваха от комисиони от туристите, които искаха да си купят твърда дрога. И им личеше. Бяха небръснати, некъпани и парцаливи. Освен това бяха интелигентни, честни и необикновено верни един на друг.

— Здравейте, пичове, как е?

— Добре е, синко, много добре — отвърна Джордж Близнака с напевен ливърпулски акцент. — Имаме клиент, за шест тая вечер.

— Да чукна на дърво — додаде Скорпиона, вече угрижен за неприятностите, които можеше да донесе вечерта.

— Трябва да мине без проблем — рече весело Близнака. — Приятен клиент. Приятен човечец, от който ще изкараме кинти.

— Ако всичко мине добре и няма издънки — допълни скръбно Джордж.

— Сигурно са сложили нещо във водата — измърморих, загледан в малката бяла точица — ризата на Абдула или полата на Лиса — която се стопи в далечината.

— Защо така? — попита Близнака.

— А, нищо. Нещо напоследък всички се влюбват.

Мислех за Прабакер, за Викрам и за Джони Пурата. Познавах този поглед — погледът на Абдула, когато потегли. Беше повече от заинтригуван.

— Странно, че го казваш. Какво мислиш за сексуалната мотивация, Лин? — попита ме Скорпиона.

— Я пак?

— Така да се каже — намекна ми Близнака и ми смигна непристойно.

— Хайде малко по-сериозно! — скастри го Скорпиона. — Сексуалната мотивация, Лин. Какво ще кажеш за нея?

— За какво точно питаш?

— Ами, провеждаме едни дебати…

— Дискусия! — прекъсна го Близнака. — Не са дебати. Дискутирам с теб, не дебатирам.

— Водим една дискусия за това какво мотивира хората.

— Предупреждавам те, Лин — въздъхна тежко Близнака. — Водим тая дискусия от две седмици и Скорпиона още не зацепва.

— Както казах, водим дискусия на тема какво мотивира хората — продължи Джордж Скорпиона с канадския си акцент и с професионален маниер, съчетан с дикторски глас като от документален филм, който най-много дразнеше английския му приятел. — Виждаш ли, Фройд твърди, че ни мотивирало влечението към секса. Адлер го оспорва и твърди, че е влечението към властта. После Виктор Франкъл е казал, че влеченията към секса и властта са важни, но когато не можеш да получиш и двете — нито секс, нито власт — пак има нещо, което ни крепи и ни подтиква.

— Да, да, влечението към смисъла — намеси се Близнака. — Което всъщност е същото, но казано с други думи. Властта ни влече, защото властта ни осигурява секс, а смисълът ни влече, защото това ни помага да разберем секса. В края на краищата всичко опира до секса, както и да го усукваш. Другите идеи — те са като дрехите. А когато съблечеш дрехите, става въпрос за секс, нали?

— Не, бъркаш — възрази му Скорпиона. — Всички ние сме водени от желанието да намерим смисъл в живота. Трябва да разберем за какво е всичко това. Ако беше само сексът или властта, щяхме още да сме шимпанзета. Смисълът е онова, което ни прави човеци.

— Човеци се правят със секс, Скорпион — отвърна Близнака с още по-порочна усмивка. — Обаче е било толкова отдавна, че сигурно си забравил.

Едно такси спря до нас. Пътникът на задната седалка изчакваше в сянката, а после се наведе към прозореца. Беше Ула.

— Лин! — ахна тя. — Имам нужда от твоята помощ.

Беше със слънчеви очила с черни рамки и с шал на главата, скрил пепеляворусата й коса. Лицето й беше бледо и изпито.

— Това… ми звучи смътно познато, Ула — отвърнах, без да помръдна.

— Моля те. Сериозно. Моля те, качи се. Трябва да ти кажа нещо… Нещо, което искаш да знаеш.

Не помръднах.

— Моля те, Лин. Знам къде е Карла. Ако ми помогнеш, ще ти кажа.

Обърнах се и се ръкувах с двамата Джорджовци. Когато стиснах ръката на Скорпиона, му подпъхнах двайсетдоларова банкнота. Бях я извадил от джоба си още щом чух гласовете им, и я държах готова, за да им я дам на раздяла. Знаех, че в техния свят тези пари стигат да ги направят богаташи до утре, ако техният приятен човечец с паричките се издънеше.

Отворих вратата на таксито и се качих. Шофьорът се вля в движението. Често ме поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Не знам защо толкова ми се сърдиш — изхленчи Ула и махна очилата си, като ме поглеждаше изкосо. — Моля те, Лин, не ми се сърди. Моля те, недей.

Не се сърдех. За първи път от твърде много време насам не се сърдех. „Скорпиона е прав — помислих си. — Смисълът ни прави човеци.“ Ето, само ми подхвърлиха едно име и пак се гмурнах в океана на чувствата. Търсех една жена, търсех Карла. Свързвах се със света и поемах рискове. Имах основание. Имах мисия.

И тогава, в този момент на вълнение разбрах какво ме вкара в такова униние днес у Маджид и какво ме изпълваше с такъв гняв. Осъзнах напълно, че мимолетната мечта — мечтата на детето Кадер да ми е истински баща — ме беше запратила сред онези ревящи и блъскащи се вълни от отчаяние, в които често се превръща обичта между бащи и синове. И когато го видях, проумях, запомних, намерих сили да изтласкам мрака от сърцето си. Погледнах Ула. Вгледах се в синия лабиринт на очите й и се зачудих, без гняв и тъга, дали и тя не е замесена в предателството и вкарването ми в затвора.

Ула постави дланта си върху коляното ми. Стискаше силно, но ръката й трепереше. Чувствах как благоуханните секунди се разширяват около нас. Бяхме в клопка, и двамата, всеки в своята собствена здрава клопка. И отново щяхме да накараме паяжината на нашите връзки да затрепти.

— Спокойно, ще ти помогна, стига да мога — казах кротко и уверено. — А сега ми кажи за Карла.