Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (21)

Двайсет и първа глава

Надзирателите ни събудиха малко след зазоряване, удряйки всекиго, имал нещастието още да спи, когато стигнат до него. Аз бях буден и готов, но въпреки това отнесох сопата. Изръмжах сърдито и бързо се надигнах, но Махеш отново ме спря. Сгънахме си одеялата по образец и ги оставихме на купчината в нашата част на стаята. Пазачите отключиха отвън голямата стоманена врата и ние се заизнизвахме за сутрешното миене. В единия край на четириъгълната умивалня, нещо като източен надземен басейн или празен каменен шадраван, имаше голям железен резервоар. Когато се приближихме, един затворник отвори клапана в основата му и тънка струйка вода зацърцори от тръбата, която стърчеше на височина малко под коленете ни. После се покатери по стоманената стълба върху резервоара и седна да гледа. Мъжете се юрнаха към тръбата и започнаха да подлагат плоските си алуминиеви чинии под тънката струя вода. Блъсканицата край резервоара беше страшна: по десет души един върху друг и скупчени един до друг, огромен възел от кости и мускули, които се бореха да стигнат крана.

Изчаках тълпата да се поразреди и наблюдавах как мъжете се мият с оскъдната налична вода. Някои — един на двайсет, имаха и сапун и се опитваха да се насапунисат и да се върнат при тръбата за още вода. Когато отидох и аз, резервоарът беше почти празен. Водната струйка, която събрах в чинията си, гъмжеше от стотици твари, напомнящи личинки. Бутнах я отвратен и мъжете около мен се разсмяха.

— Водни червеи, братко! — обясни Махеш, докато пълнеше чинията си с полупрозрачните, гърчещи се и мятащи се гадини. Изля ги върху гърба и гърдите си и я подложи пак под струята. — Те живеят в резервоарите. Когато водата спадне, водните червеи направо текат от крана, братко! Но няма проблеми. Нищо не могат да ти направят. Не хапят като кадмала. Само пукват от студения въздух, виждаш ли? Другите се бият, за да си налеят вода с по-малко червеи. Но ако изчакаме, наливаме много червеи, но и много вода. А така е по-добре, нали? Хайде. Чало! По-добре си налей, ако не искаш да се измиеш чак утре сутринта. Това е то, братко. В спалнята не можем да се мием. Там е специално, само за надзирателите. Снощи те пуснаха да се измиеш, защото беше оплескан целият с кръв. Но никога вече няма да се миеш там. Ползваме тоалетната вътре, но не се мием там. Само тук се миеш, братко.

Подложих чинията под изтъняващата струйка, а после изсипах гърчещата се маса червеи върху гърдите и гърба си като Махеш. Като всички мои познати индийци носех под джинсите си шорти — горни долни гащи, както ги беше нарекъл Прабакер в селото. Събух джинсите и излях следващата чиния, пълна с гърчещи се гадове, отпред в шортите си. Когато надзирателите започнаха да ни шибат с пръчките, за да ни откарат обратно в спалното, бях чист, поне доколкото беше възможно без сапун и с пълната с червеи вода.

В спалното клечахме цял час, докато чакахме пазачите да извършат сутрешната проверка. По някое време краката мъчително ни заболяха от позата. Но всеки път, когато някой се опиташе да изпъне или изправи крака, някой от патрулиращите надзиратели го удряше злобно. Не помръдвах. Не исках да им доставя удоволствието да ме видят как отстъпвам пред болката. Но щом затворих очи и се напрегнах да се съсредоточа, един от тях все пак ме халоса — без причина и без да съм го предизвикал. Понечих да се изправя и отново почувствах сдържащата хватка на Махеш — предупреждаваше ме да си трая. Когато за петнайсет минути втори, трети, а после и четвърти удар се врязаха в ухото ми, не издържах.

— Ела тук, шибан страхливецо! — креснах и се изправих, като сочех последния, който ме удари. Надзирателят, грамаден и тлъст, който и приятели, и врагове наричаха Големия Рахул, се извисяваше над повечето мъже в стаята. — Ще я взема тая шибана пръчка и ще ти я набутам в гъза толкова надълбоко, че ще се вижда през очите ти!

Внезапната тишина погълна всички звуци. Никой не помръдваше. Големият Рахул ме гледаше. Изражението на широкото му лице, пародия на развеселено снизхождение, премина в ярост. Затворниците надзиратели бавно започнаха да се събират около него, за да го подкрепят.

— Ела тук! — креснах на хинди. — Ела бе, герой! Хайде! Готов съм!

Изведнъж Махеш и още петима-шестима затворници ме наобиколиха, вкопчиха се в тялото ми и ме задърпаха да клекна.

— Моля те, Лин! — изшушна Махеш. — Моля те, братко, моля те! Седни си! Моля те. Знам какво ти говоря. Моля те. Моля те!

В един миг, докато те ме дърпаха за ръцете и раменете, Големият Рахул и аз се погледнахме в очите с онзи поглед, когато човек разбира всичко за яростта на другия. Надменната му усмивка помръкна, а очите му излъчиха сигнал за поражение. Знаехме го и двамата. Той се страхуваше от мен. Оставих се да ме издърпат да клекна. Той се врътна на пети и стовари удар върху най-близкия мъж, приклекнал в редицата. Напрежението, изпълнило стаята, се разсея и проверката продължи.

Закуската се състоеше от едно-единствено голямо чапати. Дъвчехме и преглъщахме с вода, за което ни бяха отпуснати пет минути, а после надзирателите ни изкараха от стаята. Минахме през няколко безупречно чисти двора. На широкия път между заградените площи надзирателите ни накараха да клекнем под утринното Слънце, докато чакахме да ни обръснат главите. Дървените столчета на бръснарите бяха наредени в сянката на високо дърво. Единият подстригваше косата на всеки нов затворник, а после вторият му обръсваше главата с острия си бръснач.

Докато чакахме, чухме откъм една от близките оградени площадки да се носят викове. Махеш ме сръчка и ми кимна да гледам. Десет затворника надзиратели влачеха мъж по пустия двор зад оградата. Беше овързан с въжета за китките и за кръста. Други въжета бяха вързани за закопчалките и халките на дебел кожен нашийник, който пристягаше шията му. Група надзиратели опъваха въжетата на китките му. Мъжът беше много висок и силен. Вратът му беше дебел като дулото на оръдие, по мощните му гърди и гръб играеха мускули. Беше африканец. Познах го веднага — беше шофьорът на Хасаан Обикуа, Рахим — мъжът, на когото бях помогнал да избяга от побеснялата тълпа край „Регал Съркъл“.

Чакахме в напрегнато, задъхано мълчание. Издърпаха Рахим в центъра на двора, до един каменен блок, висок и широк около метър. Той се бореше и съпротивляваше, но нямаше смисъл. Дойдоха още надзиратели и донесоха още въжета. Краката на Рахим се огънаха. По трима мъже дърпаха с всичка сила въжетата на китките му. Бяха изопнали ръцете му докрай и ми се струваше, че ще ги изтръгнат от ставите. Краката му стърчаха под болезнено неестествен ъгъл. Другите мъже задърпаха въжетата, прикрепени към кожения нашийник, и приближиха тялото му към каменния блок. С тяхна помощ те изпънаха лявата му ръка и дланта и предмишницата му прилепнаха върху блока. Рахим легна до него, а другата група надзиратели изпъна дясната му ръка. После един от тях се покатери и скочи върху ръката на Рахим с два крака, тя отскочи назад, а костите и хрущялите отвратително изпращяха.

Той не можеше да крещи, защото нашийникът стягаше силно врата му, но устата му се отвори и затвори, докато ние изревахме наум вместо него. Краката му се разтрепераха и загърчиха в спазми. Мощна вълна разтърси цялото тяло и главата му се разтресе; и това — щеше да изглежда смешно, ако не беше толкова страшно. Надзирателите го повлякоха и този път дясната му ръка полегна върху блока. Онзи същият мъж се покатери на камъка, като не спираше да разговаря с приятелите си, които натягаха въжето. След малко той се изсекна с пръсти, почеса се, скочи върху дясната ръка и я прекърши. Рахим припадна. Надзирателите затворници овързаха глезените му и извлякоха тялото му от двора. Ръцете се влачеха зад тялото, отпуснати и безжизнени като дълги черни чорапи, пълни с пясък.

— Видя ли? — прошепна Махеш.

— Това пък какво беше?!

— Ударил един от надзирателите — прошепна Махеш ужасено. — Затова те спрях. Ето какво могат да ти направят.

Друг мъж се наведе към нас и заговори бързо:

— А тук няма гаранция за доктор — прошепна той. — Може да идеш на доктор, може да не идеш. Може би този, черният, ще оживее, а може да не оживее. Лошо ти се пише, ако удариш надзирател, баба.

Големия Рахул пристъпваше към нас с пръчка на рамо. Той се спря до мен и лениво я стовари върху гърба ми. Продължи нататък, като се смееше гръмогласно, но това беше слаб, насилен смях, който не можа да ме излъже. Бях го чувал и преди, в друг затвор на другия край на света. Добре го познавах. Жестокостта е вид страх. Жестокият смях е плачът на страхливците, когато не са сами, а като причиняват болка, те скърбят.

Докато клечах на опашката, потръпнах от отвращение, когато забелязах дребните насекоми, въшките, пълзящи в косата на мъжа пред мен. Откакто се събудих, ме сърбеше. Мислех, че се дължи на ухапванията на кадмала, на бодливото одеяло, върху което бях спал и многобройните рани от боя с пръчки, когато минах между двете редици. Огледах косата на мъжа след мен. И в нея щъкаха бели въшки. Разбрах защо ме сърбят и тялото, и главата. Обърнах се да огледам Махеш. Косата му бъкаше от гадини. Разроших моята и ето ги — бели, подобни на раци, и толкова много, че беше невъзможно да ги преброиш.

Телесни въшки. Одеялата, на които спяхме, бяха заразени с тях. Изведнъж сърбежът се превърна в пълзящ ужас и разбрах, че гадовете са плъзнали по цялото ми тяло. След като ми избръснаха главата и се върнахме в спалното, Махеш ми обясни за телесните въшки; наричаше ги шепеш.

— Шепеш са страшна гадост, братко. Тая ситна гад е навсякъде. Затова надзирателите си имат собствени одеяла и спят отделно от нас. Там няма шепеш. Виж, Лин, гледай ме, ще ти покажа как се прави.

Той съблече фланелката си и я обърна наопаки. Хвана я за вратния шев, разгъна го и ми показа шепеш, които пълзяха вътре.

— Братко, мъчно се виждат, мама им дейба, но е лесно да ги почувстваш как пълзят по тебе, йаар? Спокойно, лесно се трепят. Само мачкаш ситните гадове с ноктите на палците, ей така.

Гледах го как обработва врата на фланелката си и убива въшките една по една. После се залови с ръкавните шевове и най-накрая с долния подгъв. Въшките бяха десетки и той умело ги мачкаше една по една.

— Сега тая фланелка е чиста — каза той, сгъна я внимателно, без да я приближава до тялото си, и я остави на голия каменен под. — Няма вече шепеш. После се увиваш с кърпа, ето така, сваляш гащите и убиваш всички шепеш в гащите. Като ги изчистиш, слагаш гащите при фланелката. После тялото ти — подмишниците, гъза, топките. И когато и дрехите, и тялото ти са чисти, пак се обличаш. И ще си добре, няма да имаш много шепеш до нощта. После ще имаш много нови шепеш по теб от одеялото. А няма как да спиш без одеяло, защото надзирателите ще те пребият, ако се опиташ. Няма как. А утре започваш всичко отначало. Ние го наричаме ферма за шепеш, в „Артър Роуд“ всеки ден сме фермери.

Огледах открития, залят от дъжда двор пред дългото спално помещение. Стотина мъже бяха заети с фермерство — вадеха въшките от дрехите си и ги трепеха методично. На някои не им пукаше — чешеха се, тръскаха се като кучета и оставяха въшките да се развъждат по телата им. Мен сърбежът и пълзящото мъчение по кожата ми ме подлудяваха. Смъкнах си фланелката и огледах вратния шев. Фланелката бъкаше от тях — щъкаха, гушеха се, развъждаха се. Започнах да ги трепя една по една, шев по шев. Беше работа за няколко часа и аз се упражнявах с фанатично усърдие, всяка сутрин, прекарана в затвора „Артър Роуд“, но никога не се почувствах чист. Дори и когато знаех, че съм изтрепал въшките и временно съм се отървал от тях, продължавах да чувствам пъплещата, сърбяща, пълзяща гнус по кожата си. Малко по малко, месец след месец, ужасът от пълзящата напаст ме подлудяваше.

По цял ден, между ранната сутрешна проверка и вечерята, се мотаехме из големия двор пред нашето спално. Някои играеха карти или други игри. Други разговаряха с приятели или се опитваха да дремят на каменните пътеки. Немалко мъже се олюляваха несигурно на тънките си крака, говореха си сами налудничаво, на пресекулки и се блъскаха в стените, а после ние ги обръщахме внимателно и им задавахме нов курс.

Обядът в „Артър Роуд“ се състоеше от водниста супа, която разливаха в алуминиевите чинии. Вечерята беше повторение на супата за деня — сервираха я в четири и половина с добавка по едно чапати. Готвеха я от обелки и остатъци от различни зеленчуци — един ден бяха обелки от цвекло, на следващия — от моркови, на третия — от тиквени кори и така нататък. Слагаха кълновете и натъртеното от картофи, остатъците от тиквички, кромидени люспи и калните обелки от ряпа. Никога не виждахме късчета зеленчуци — те отиваха за пазачите и затворниците надзиратели. В нашата супа обелки и дръжки плаваха в безцветна водниста течност. Големият казан, който надзирателите вкарваха в помещението за всяко ядене, побираше сто и петдесет порции. В стаята имаше сто и осемдесет души. За да допълнят недостига, надзирателите изливаха вътре две кофи студена вода, на всяко ядене, с ритуална проверка, и разиграваха вдъхновение, докато решаваха проблемите на глада. И винаги избухваха в шумен смях.

В шест часа, след вечерята, пазачите отново ни преброяваха и заключваха дългото спално. След това два часа ни беше позволено да говорим и да пушим чарас, купен от надзирателите. Затворниците в „Артър Роуд“ получаваха месечно по пет купона за дажби. Мъжете с пари можеха да купуват купони. Някои притежаваха рула от по неколкостотин. С тях вземаха чай — чаша горещ чай струваше два купона — хляб, захар, конфитюр, топла храна, сапун, принадлежности за бръснене, цигари и услугите на мъжете, които перяха дрехи и извършваха други неща. Те бяха затворническата черна валута. За шест купона човек можеше да си купи малко голи, или топче, чарас. За пет-десет — инжекция с пеницилин. Няколко пласьора продаваха хероин за шейсет купона дозата, но надзирателите безмилостно се мъчеха да изкоренят това. Пристрастеността към хероина беше една от малкото сили, способни да надвият ужаса и да оспорят властта на мъчителите. Повечето мъже, достатъчно разумни да се боят от почти безграничната власт на надзирателите, се задоволяваха с полулегалния чарас и ароматът на хашиш често се разнасяше из стаята.

Всяка вечер мъжете се събираха на групи, за да пеят насядали в кръг по дванайсет или повече, думкайки по обърнатите си алуминиеви чинии като по табла, затворниците пееха любовни песни от любимите си филми. Пееха за разбити сърца и за всички мъки на загубата. Когато подхващаха някоя особено любима песен, втора група подемаше следващия куплет, после и трета, и четвърта, и най-сетне песента отново се връщаше при първата група. Около всеки кръг от дванайсет-петнайсет певци се струпваха по още двайсет-трийсет души, които пляскаха в такт и подпяваха в хор. Докато пееха, те плачеха открито и често се смееха заедно. Изоставени и забравени от града, с музиката те си помагаха да поддържат жива обичта в сърцата си.

В края на втората седмица в „Артър Роуд“ се запознах с двама млади мъже, които чакаха да ги освободят до един час. Махеш ме увери, че те ще предадат съобщението ми. Бяха простовати, неграмотни селски момчета, дошли в Бомбай и заловени при хайка за безработни младежи. След три месеца в „Артър Роуд“ без официално обвинение най-сетне ги освободиха. Написах на едно листче името и адреса на Абдел Кадер Хан и кратка бележка, с която му съобщавах, че съм в затвора. Дадох я на младежите и им обещах да ги възнаградя, когато изляза. Те допряха ръцете си в благословия, а после ме оставиха с ведри и изпълнени с надежда усмивки.

По-късно същия ден надзирателите събраха хората от нашето спално, по-разярени от обикновено, и ни накараха да клекнем в плътни редици. Пред очите ни вкараха същите двама младежи и ги блъснаха в стената. Бяха в полунесвяст, пребити от бой. От раните по лицата им течеше кръв. Устните им бяха подути, а очите — посинени. Белези от лати, подобни на змийска кожа, покриваха голите им ръце и крака.

— Тези кучета се опитаха да изнесат извън пандиза бележка на гора — кресна на хинди Големия Рахул, надзирателят. — Който се опита да помогне на тоя гора, ще го сполети същото. Ясно? Сега тези две кучета ще киснат още шест месеца в затвора, в моята стая! Шест месеца! Само да му е помогнал някой от вас, и ще получи същото!

Надзирателите излязоха, за да изпушат една цигара, а ние се втурнахме да помагаме на мъжете. Аз промих раните им и превързах най-тежките с ивици плат. Махеш ми помагаше и когато приключихме, той ме изведе навън да пушим.

— Лин, не си виновен ти — каза той, загледан към двора, из който мъжете се разхождаха, седяха и пощеха дрехите си за въшки.

— Разбира се, че аз съм виновен.

— Не, човече — възрази ми той съчувствено. — Виновно е мястото, „Артър Роуд“. Такива работи стават всеки ден. Не си виновен ти, братко, нито пък аз. Но сега ще имаш голям проблем. Вече никой няма да ти помага, също както в участъка в „Колаба“. Не знам колко време ще останеш тук. Виждаш ли стария Панду там? Той е в тази стая от три години и още няма съд за него. Аджай е тук вече повече от година.

Сантош е от две години в тази стая, без обвинения, и не знае кога ще го съдят. Аз… не знам колко време ще те държат в тази стая. Съжалявам, братко, но вече никой няма да ти помага.

Седмиците минаваха. Махеш се оказа прав — никой не рискуваше да си навлече гнева на надзирателите и да ми помага. Всеки ден освобождаваха мъже от стаята и аз се обръщах, към когото мога, възможно най-предпазливо, но никой не искаше да помогне. Изпадах в отчаяно положение. След два месеца в затвора сигурно бях свалил около дванайсет килограма. Изглеждах мършав. Тялото ми беше цялото в гнойни ранички от ухапванията на нощния кадмал. Имах синини от пръчките на надзирателите по ръцете, краката, гърба, лицето и плешивата обръсната глава. И непрекъснато, във всяка една минута, и денем, и нощем се тревожех, че отпечатъците ми ще разкрият кой съм в действителност.

Всяка нощ тревогата ме хвърляше в потен кошмар за десетгодишната присъда, от която бях избягал в Австралия. Тревогата се таеше в гърдите ми, стискаше сърцето ми и често набъбваше до такава гротескна мъка, че усещах как се задавям, как тя ме души. Вината е дръжката на ножа, с който сами се пробождаме, а любовта често е острието; но тревогата е тази, която точи острието, и в края на краищата тя убива повечето от нас.

Уплахата, ужасът, тревогата и болката най-сетне взеха връх, когато Големия Рахул, надзирателят, съсредоточил върху мен омразата и несретата на дванайсетте години, прекарани в затвора, ми нанесе един удар в повече. Седях близо до входа на празното спално и се мъчех да напиша разказ, чийто сюжет ми бе хрумнал и бях развил през последните седмици. Повтарях историята изречение по изречение, ден след ден, докато ги измислях. Това беше медитация, която ме поддържаше жив. Когато онази сутрин успях да отмъкна остатък от молив и малък наръч обвивки от дажбите захар, най-сетне се почувствах готов да започна първа страница. В момент на покой, след обработката на въшките шепеш, аз започнах да пиша. Тихомълком, както умеят злодеите, дори и дебелите и тромавите, Рахул се промъкна зад гърба ми и стовари своята лати върху лявото ми рамо с такава сила, че едва не ми строши костите. Пръчката му за наказания беше сцепена на края и ударът раздра кожата ми по дължината на мускула, почти от рамото до лакътя. От дълбоката рана бликна кръв и оцапа пръстите ми, с които притиснах мястото.

Пред очите ми причервеня от гняв. Скочих на крака, посегнах бързо и изтръгнах пръчката от слисаната длан на Рахул. Занастъпвах към него и го принудих да отстъпи няколко крачки в празната стая. До мен имаше прозорец с решетки. Изхвърлих пръчката през решетките. Очите на Рахул се оцъклиха от страх и почуда. Такова нещо не беше очаквал. Заопипва за свирката на гърдите си. Завъртях се, кракът ми изхвърча напред и го ритна. И това не очакваше. Петата ми се заби в лицето му между носа и устата. Той заотстъпва назад, залитайки. Правило номер едно на уличния бой: защитавай позицията си и никога не отстъпвай, освен ако не се подготвяш за контраудар. Последвах го, притиснах го в дъното и го обсипах с порой от прави и десни удари. Той наведе глава и се прикри с ръце. Правило номер две на уличния бой: никога не навеждай глава. Като се прицелвах така, че да му нанеса максимална вреда, му нададох няколко прави удари в ухото, слепоочията и гърлото. Той беше по-едър от мен и силен поне колкото мен, но като боец никакъв го нямаше. Олюля се, рухна на колене и падна настрани, молейки за милост.

Погледнах и видях, че другите надзиратели на двора търчат в нашата посока. Дръпнах се в един ъгъл, заех каратистка стойка и ги зачаках. Те тичаха. Един се оказа по-бърз от другите и се втурна към мен, разярен. Бързо го сритах. Стъпалото ми го фрасна между краката с всичката сила, която имах. Ударих го три пъти и той рухна на земята. Лицето му беше окървавено. Кръвта се размаза по полирания каменен под, когато той запълзя назад. Останалите се спряха. Обкръжаваха ме в полукръг, объркани и слисани, вдигнали пръчките във въздуха.

— Хайде, де! — изкрещях на хинди. — Какво ще ми направите? Може ли да е по-лошо от това?

Ударих се силно по лицето и пак се ударих, и разкървавих устната си. Обърсах с дясната си длан кръвта от ранената си ръка и я размазах по челото си. Урок номер три за уличния бой: винаги бъди по-луд от другия.

— По-лошо от това? — преминах на марати. — Да не мислите, че ме е страх от това? Хайде, де! Искам го! Искам да ме изкарате от този ъгъл! Ще ме пипнете вие, ще ме пипнете, но един от вас ще загуби око. Един от вас. Ще изтръгна нечие око с пръсти и ще го изям. И по-бързо, защото Бог знае, че съм гладен, мамицата ви!

Те се подвоумиха, а после се отдръпнаха и се скупчиха, за да обсъдят положението. Гледах ги. Всеки мускул от тялото ми беше напрегнат като леопард, преди да скочи върху плячката. След половин минута дрезгаво шушнене надзирателите взеха решение. Дръпнаха се още по-далече и няколко от тях изтичаха навън. Мислех, че сигурно ще изтичат да извикат пазачите, но само след малко те се върнаха с още десет затворници от моето спално. Заповядаха им да седнат на земята срещу мен и започнаха да ги бият. Пръчките заудряха бързо. Мъжете виеха и скимтяха. След минута спряха боя, отпратиха ги и тутакси доведоха други десет.

— Излез от ъгъла веднага! — изкомандва един от надзирателите.

Погледнах насядалите по земята мъже, после — надзирателя, и поклатих глава. Надзирателят даде команда и втората група мъже също беше пребита с бамбуковите пръчки. Виковете им отекнаха пронизително и закръжиха около нас в каменното помещение като ято уплашени птици.

— Излез от ъгъла! — кресна надзирателят.

— Няма!

— Аур дас! — кресна той. Доведете още десет!

Докараха следващата група уплашени мъже. Надзирателите вдигнаха пръчки. В тази трета група беше Махеш. Един от двамата младежи, пребити и получили шест месеца допълнителна присъда, задето се опитаха да ми помогнат, също бе сред десетимата. Гледаха ме. Мълчаха, но очите им ме умоляваха.

Отпуснах ръце и пристъпих напред. Надзирателите се втурнаха към мен и шест чифта ръце ме сграбиха. Повлякоха ме към едната от стоманените врати решетки и ме проснаха по гръб. Главата ми опираше в стоманената решетка. Държаха няколко комплекта белезници в един шкаф в тяхната част от стаята. С два чифта от тези древни железни приспособления те приковаха китките на изпънатите ми ръце за решетките до главата ми. Вързаха глезените ми с кокосово влакно.

Големия Рахул коленичи до мен и надвеси лицето си над моето. От усилията да коленичи, да се прегъне и да сдържа чудовищната си омраза беше плувнал в пот и дишаше тежко. Устата му беше разранена, носът — подпухнал. Знаех, че главата ще го боли дни наред от ударите в ухото и в слепоочието, които му нанесох. Той се усмихна. Никога не можеш да знаеш колко злоба таи в себе си един човек, докато не го видиш да се усмихва. Внезапно се сетих какво беше казала Лети за Маурицио. „Ако бебетата имаха криле, той щеше да е кралят, който щеше да им ги къса“. Разсмях се. Безпомощен, с разперени и приковани ръце, аз се смеех. Големият Рахул се намръщи. Кретенското му озадачено изражение със зяпнала уста ме накара да се смея още по-силно.

Боят започна. Големият Рахул се нахвърли яростно върху лицето и гениталиите ми. Когато вече нямаше сили да вдига пръчката и не можеше да си поеме въздух, останалите надзиратели продължиха атаката. Бамбуковите лати плющяха по мен двайсет минути или повече. После си взеха почивка, за да изпушат по цигара. Бях само по шорти и потник, без нищо друго. Пръчките се врязваха в тялото ми, бяха раздрали кожата ми, бяха я нацепили и разкъсали от петите до темето.

След цигарите боят продължи. По-късно чух да говорят, че е дошла нова група надзиратели, от друга стая. Новаците, с нови оръжия, зашибаха тялото ми с безмилостна ярост. След като приключиха, трета група надзиратели се нахвърли диво върху мен. После дойде и четвърта група. След тях пръчките на първата група, от моето спално, заплющяха върху ми със смъртоносна жестокост. Започнаха да ме бият в десет и половина сутринта. Продължиха до осем вечерта.

— Отворете уста.

— Какво?

— Отворете уста! — заповяда гласът. Не можех да си отворя очите, защото клепачите ми бяха залепнали от спечената кръв. Гласът бе настоятелен, но кротък. Идваше откъм гърба ми, от другата страна на решетките. — Трябва да си вземете лекарството, сър! Вземете си лекарството!

Усетих как гърлото на стъклена бутилка се притиска в устата и зъбите ми. Ръцете ми бяха все така изпънати и приковани за решетките. Разтворих устни и водата потече в устата ми. Бързо преглътнах, задавих се и се закашлях. Две ръце повдигнаха главата ми и усетих как нечии пръсти пъхат две таблетки в устата ми. После водата отново потече от бутилката, преглътнах, закашлях се и през носа ми пръсна вода.

— Успокоителното ви, сър — каза пазачът. — Сега ще заспите.

Моето проснато по гръб тяло с изпънати ръце беше покрито с толкова синини и рани, че никоя част от него не можеше да избяга от болката. Не можех да я измеря и оценя, защото то цялото беше една болка, навсякъде. Очите ми бяха запечатани. В устата си усещах вкус на кръв и вода. Унесох се в сън върху езеро от лепкав, вцепеняващ камък. Хорът от гласове, който стигаше до слуха ми, беше хорът на воя и писъците от болка, които сдържах в себе си и не ги пусках навън. И никога нямаше да ги пусна.

Призори ме събудиха с излята върху ми кофа вода и заедно с мен хиляда рани се събудиха с писъци. Позволиха на Махеш да измие очите ми с влажна кърпа. Когато най-сетне ги отворих, отключиха белезниците, вдигнаха изтръпналите ми ръце и ме изведоха от стаята. Минахме през празни дворове и идеално пометени пътеки, обградени от цветни лехи със съвършени геометрични форми. Най-сетне спряхме пред един служител от ръководството на затвора. Беше прехвърлил петдесетте, прошарената му коса и мустаци бяха късо подстригани, а чертите на лицето му — фини, почти женствени. Беше облечен с типичен индийски панталон и копринен, извезан със сърма халат. Седеше сред пустия двор на кресло с висока облегалка, украсено, с майсторска резба — приличаше на креслото на епископ. От двете му страни и отзад стояха пазачи.

— Не обичам неделите ми да започват точно така, драги — каза той и прикри прозявка с окичената си с пръстени ръка. — На какво си мислиш, че си играеш, по дяволите?

Английският му беше прецизна, загладена версия на езика, преподаван в добрите индийски училища. От тези две изречения и начина, по който ги произнесе, разбрах, че образованието му е постколониално съответствие на моето. Майка ми, която всеки Божи ден се трепеше от работа, бе спестила пари да ме прати в точно такова училище като неговото. При други обстоятелства можеше да си говорим за Шекспир, за Шилер и за „Митологията“ на Бълфинч. Само от тези две изречения го разбрах. А какво знаеше той за мен?

— Мълчиш, а? Какво има? Да не би моите хора да са те пребили? Направиха ли ти нещо надзирателите?

Гледах го мълчаливо. Според старата школа на австралийските затвори не бива да портиш, да доносничиш за никого. Дори и за надзирателите. Дори и за затворниците — надзиратели. Никога не бива да портиш никого по никакви причини.

— Кажи де, надзирателите ли те пребиха?

Внезапно утринната песен на скорци наруши мълчанието, последвало въпроса му. Слънцето се беше издигнало над хоризонта, златните му лъчи струяха в леката мъгла и блещукаха в росата. Почувствах утринния бриз с всяка от хилядите рани, чиито корички от засъхнала кръв се пукаха всеки път, когато помръднех. Стиснал устни, аз вдишвах утринния въздух на града, който обичах с цялото си сърце.

— Биете ли го? — попита той един от надзирателите на марати.

— Много ясно, сър! — отвърна мъжът с явна изненада. — Вие ни наредихте да го набием.

— Не съм ви казал да го убиете, идиот такъв! Погледнете го! Прилича на одран!

Началникът погледна златния си часовник и шумно въздъхна.

— Много добре. Ето какво ще е наказанието ти. Ще оковем краката ти с вериги. Трябва да се научиш да не удряш надзирателите. Да си научиш урока. Оттук нататък, до второ нареждане, ще получаваш половин дажба храна. Отведете го!

Аз продължавах да мълча, а те ме поведоха обратно към спалното. Знаех процедурата. Бях научил по трудния начин, че когато затворническите власти злоупотребяват с властта си, най-умно е да мълчиш — всичко, което правиш, ги вбесява, а каквото кажеш — само ти влошава положението. Деспотизмът не презира нищо повече от праведността на жертвите си.

Човекът, който ме окова, беше весел мъж на средна възраст, който караше деветата година от седемнайсетгодишната си присъда за двойно убийство. Убил съпругата и приятеля си, докато спели заедно в леглото, а после се предал в най-близкия полицейски участък.

— Беше мирно — разказа ми той на английски, докато прикрепяше стоманена халка около глезена ми със скърцащите клещи. — Умряха, както си спяха. Е, той поне умря, докато спеше. Когато брадвата се стовари върху нея, тя беше будна, в просъница, но не задълго.

След като ми сложи оковите, той вдигна веригата, която щеше да ме спъва. В средата имаше по-широка брънка във формата на халка. Той ми даде дълга ивица грубо платно и ми показа как да я прекарам през халката и да я вържа около кръста си. Така халката увисваше на платнената ивица малко под коленете ми и веригата не се влачеше по земята.

— Казаха ми, такова… само след две години, стана надзирател — осведоми ме той, намигна ми и се усмихна до уши, докато прибираше инструментите си. — Ти бъди спокойно. Когато това ще стане, след две години, аз за тебе се грижа. Ти си мой много добър английски приятел, нали? Няма проблеми.

Веригите ме ограничаваха и се налагаше да ситня. Ако исках да вървя по-бързо, трябваше да щапукам и да въртя хълбоци. В моята стая имаше още двама души с пранги. Наблюдавах движенията им и постепенно научих техниката. След няколко дни вече танцувах този клатушкащ се тромав танц несъзнателно като тях. Всъщност, докато ги наблюдавах и подражавах, постепенно открих, че в техния тътрещ се танц имаше нещо повече от принуда. Те се опитваха да придадат изящество на движенията си, да вложат някаква красота в приплъзващите се лъкатушни стъпки, да смекчат унижението от веригата. Открих, че дори и в това човеците намират изкуство.

Но наистина това бе отвратително унижение. Най-лошото, което хората ни причиняват, винаги ни кара да изпитваме срам. Най-лошото е, че те винаги поразяват онази част от нас, която иска да обича света.

И мъничка частица от нашия срам, когато ни измъчват, е срам от това, че сме човешки същества.

Научих се да ходя с веригите, но съкратената наполовина дажба взе своето и аз постоянно губех тегло — почти петнайсет килограма за месец, по моя преценка. Карах на парче чапати колкото длан и чиния водниста супа дневно. Тялото ми беше мършаво и като че отпадаше с всеки изминал час. Мъже се опитваха да ми помогнат с тайно внесена храна. Пребиваха ги, но те продължаваха. След време започнах да отказвам тяхната помощ, защото вината, която чувствах всеки път, когато ги малтретираха заради мен, ме убиваше не по-малко от недохранването.

Стотиците малки и големи рани, получени през деня и нощта, ме боляха мъчително. Повечето бяха гноясали, а някои се издуваха от жълта отрова. Опитах се да ги промия с червивата вода, но нямаше резултат. Ухапванията от кадмал всяка нощ се множаха — стотици ухапвания; някои от тях също се бяха превърнали в сълзящи гнойни рани. Телесните въшки пъплеха по мен. Всеки ден следвах рутинната процедура и трепех мръсните, гърчещи се, пълзящи гадини, но раните и охлузванията по тялото ми ги привличаха. Събуждах се, а те ме ядяха и се множаха в топлите влажни рани.

Поне побоите спряха след срещата ми със служителя от затвора онази неделна сутрин. Рахул обаче продължи да ме удря от време на време, някои от другите надзиратели — също, но го правеха по навик и не влагаха много сила.

И един ден, докато лежах на хълбок, събирах енергия и наблюдавах как птиците кълват трохи в двора пред нашето спално, един мощен мъж ме нападна и стисна гърлото ми с две ръце.

— Мукул! Мукул, малкият ми брат! — изръмжа ми той на хинди. — Мукул! Малкият ми брат, когото ти ухапа по лицето! Брат ми!

Сякаш беше близнак на брат си — висок и набит. Разпознах чертите му и в мига, когато чух думите, си спомних мъжа, който се опита да ми вземе чинията в затвора в „Колаба“. Твърде много бях отслабнал. Бях твърде изтощен от глада и треската. Натискът на тялото му ме смазваше, а ръцете му стискаха гърлото ми. Той ме убиваше.

Урок номер четири за уличния бой: винаги имай нещо в запас. Последната ми енергия избухна и я вложих цялата в ръката си. Замахнах надолу, между телата ни, сграбчих го за топките, смачках ги и започнах да извивам с цялата си сила. Той се опули, зяпна и нададе гъргорещ вик, а после, се опита да се откъсне от мен и се търколи наляво. Търколих се с него. Той стисна крака и вдигна колене, но дясната ми ръка не се предаде пред смазващия натиск. Забодох пръстите на другата ръка в меката кожа над ключицата му. Използвах я за подпора и започнах да го удрям с чело в лицето. Ударих го шест, десет пъти. Усетих как зъбите му се забиват в челото ми, как носът му се чупи, усетих как силата му изтича заедно с кръвта, усетих как ключицата му се извива и изхрущява. Продължавах да го налагам с глава. И двамата бяхме оплескани с кръв, той губеше сили, но още мърдаше. Продължавах да го млатя.

Сигурно щях да го пребия до смърт с този тъп инструмент, главата ми, но надзирателите ме откъснаха от него и пак ме издърпаха до вратата. Халките отново стиснаха китките ми, но надзирателите смениха тактиката и този път ме приковаха с лицето надолу. Груби ръце разкъсаха тънката фланелка на гърба ми. Бамбуковите пръчки се стовариха върху ми с нова ярост. Надзирателите бяха подкокоросали мъжа да ме нападне. Беше нагласено и те го признаха през една от почивките. Искали мъжът да ме пребие до припадък, дори да ме убие. В края на краищата той имаше идеален мотив. Бяха го пуснали в стаята, за да ми отмъсти с тяхно позволение. Но не се получи. Аз пребих техния човек и те побесняха, че плановете им са се провалили. Боят продължи часове, с почивки за цигари, чай и закуски и частни изложения на окървавеното ми тяло за избрани гости от други части на затвора.

Когато всичко свърши, ме откопчаха от вратата. Слушах ги с пълни с кръв уши как спорят какво да ме правят. Побоят след сбиването, побоят, който те ми бяха нанесли, беше толкова жесток и кървав, че надзирателите се разтревожиха. Бяха прекалили и го знаеха. Не можеха да съобщят нищо на ръководството на затвора. Решиха да си траят и поръчаха на един от техните измекяри да измие издраното ми и изранено тяло със сапун. Мъжът обяснимо беше недоволен от възложената му мръсна работа. Насърчиха го с порой от удари и той се зае със задачата много старателно. Дължа му живота си, а също, по странен начин, и на мъжа, който се опита да ме убие. Без нападението и страховитите мъчения след него надзирателите нямаше да ми позволят баня със сапун и вода — тогава ми се случи за пръв и последен път в затвора. А измиването със сапун ми спаси живота! Сигурен съм, защото многобройните рани и поражения по тялото ми бяха толкова тежко възпалени, че постоянно горях в треска и отровата ме убиваше. Бях толкова слаб, че не можех да помръдна. Със сапунената вода и меката кърпа мъжът, който ме изкъпа — така и не разбрах името му — смекчи болката от раните и гнойниците. Сълзи потекоха по бузите ми от облекчение и се смесиха с кръвта ми по каменния под.

Треската спадна до леки тръпки, но продължавах да гладувам и измършавявах всеки ден. А всеки ден надзирателите пируваха с добра храна по три пъти на ден в своята част на стаята. Десетина мъже им слугуваха — перяха дрехи и одеяла, лъскаха пода, подреждаха къта за хранене, разтребваха след всяко ядене и угаждаха на прищевките им с разтривки на краката, гърба и врата. Възнаграждаваха ги с по-малко бой от нас, останалите, с някоя и друга цигара и остатъците от храна след всяко ядене. Насядали около чист чаршаф, постлан на каменния под, надзирателите гребяха от многобройните блюда, съставящи менюто им: ориз, дал, чътни, пресни роти, риба, месни яхнии, пиле и сладки десерти. Мляскаха шумно и подхвърляха остатъци от пилешко, хляб или плодове на наобиколилите ги измекяри, приседнали на пети в маймунско раболепие и чакащи с опулени очи и уста, от които капеха лиги.

Мирисът на храната беше чудовищно мъчение. Никоя храна никога не ми е миришела толкова вкусно и докато бавно измършавявах, миризмата на тяхната храна стана символ на целия свят, който бях загубил. На Големия Рахул му доставяше безмилостна наслада да ми предлага храна на всяко ядене. Протягаше пилешка кълка, размахваше я във въздуха и се правеше, че ми я подхвърля, примамваше ме с очи и с повдигнати вежди ме канеше да стана едно от кучетата му. Понякога ми подхвърляше кълка или сладкиш и предупреждаваше чакащите измекяри да го оставят за мен, за гора, и ме подканяше да допълзя и да ги взема. Не откликвах и не желаех да откликвам; и тогава той даваше знак на келешите, а после избухваше в онзи слабашки, злобен смях, докато те се блъскаха и биеха за подхвърленото.

Не можех да се принудя да пълзя по пода и да приема тази храна, въпреки че всеки ден и всеки час отпадах все повече. Температурата ми отново се вдигна и очите ми запламтяха денонощно в трескав огън. От треската едва се държах на крака, куцуках или пълзях на колене до тоалетната — но много по-рядко. Урината ми стана тъмнооранжева. Недохранването лишаваше тялото ми от сили и дори и най-простите движения — преобръщането от едната на другата страна и сядането — изискваха толкова много от безценния ми ограничен запас, че размишлявах дълго и усилено дали да го правя. По цял ден и по цяла нощ лежах неподвижно. Продължавах да се опитвам да се чистя от телесните въшки и да се мия, но и тези прости задачи ме изтощаваха и ме караха да се задъхвам. Пулсът ми беше неестествено ускорен, дори и когато лежах, а дъхът ми излизаше накъсано и често придружен от тихи неволни стонове. Умирах от глад и проумявах, че това е един от най-жестоките начини да убиеш човек. Знаех, че остатъците, подхвърляни от Големия Рахул, биха ме спасили, но вече не можех да пропълзя през стаята до мястото, където се угощаваше. Вече не можех и да извърна очи и умиращият ми поглед виждаше всичкото ядене, с което той се тъпчеше лакомо.

Често се унасях в трескави видения за семейството и приятелите си, които познавах и които бях загубил завинаги в Австралия. Мислех за Кадербай, Абдула, Касим Али, Джони Пурата, Раджу, Викрам, Лети, Ула, Кавита и Дидие. Мислех за Прабакер и ми се искаше да можех да му кажа колко много обичам неговата честна, оптимистична, храбра и щедра душа. И рано или късно мислите ми неизменно стигаха до Карла, всеки ден, всяка нощ, всеки час, който отброявах с пламтящи очи.

Унесеното ми съзнание фантазираше, че Карла ме спасява. Мислех за нея, когато чифт силни ръце ме вдигнаха, веригите паднаха от разранените ми глезени и пазачите ме завлачиха към кабинета на онзи служител. За нея мислех.

Пазачите почукаха. Отвътре отговориха и те отвориха вратата. Влязох, а пазачите останаха да чакат навън. В малкия кабинет заварих трима души, седнали около метално бюро — служителят с късата прошарена коса, едно цивилно ченге и Викрам Пател.

— Мамка му! — извика Викрам. — Човече, ти изглеждаш… направо ужасно. Мамка му! Мамка му! Какво сте му направили?

Служителят и ченгето се спогледаха безизразно, но не отговориха.

— Седни — нареди чиновникът. Краката едва ме държаха, но останах прав. — Заповядай, седни.

Седнах и се вторачих във Викрам, онемял от смайване. Плоската черна шапка висеше на гърба му, окачена на връв, а черните му жилетка, риза и везани фламенко панталони изглеждаха безумно екзотично и едновременно най-познатият и вдъхващ доверие костюм, който можех да си представя. Погледът ми започна да се разфокусира в сложните вихрушки и спирали по бродираната му жилетка и вдигнах очи към лицето му. То се мръщеше и потръпваше, докато се взираше в мен. Не бях се поглеждал в огледало от четири месеца. От гримасите на Викрам, разбрах, че му изглеждах с единия крак в гроба. Той ми подаде черната риза с извезаните ласа — същата, която бе свалил от гърба си, за да ми я подари в дъжда преди четири месеца.

— Донесох… донесох ти ризата… — заекна той.

— Какво… Ти какво правиш тук?

— Един приятел ме прати — отговори той. — Много добър твой приятел. Мамка му! Лин, теб все едно са те ръфали кучета. Не искам да те шашкам, нищо подобно, но изглеждаш така, все едно са те изровили, след като са те убили, човече. Спокойно, аз съм тук, пич. Ще те измъкна от това шибано място.

Чиновникът реши, че сега му е ред, прокашля се и даде знак на ченгето. Ченгето му преотстъпи думата и той заговори на Викрам. Усмивка набръчка меката кожа около очите му.

— Десет хиляди — каза той. — В американски долари, разбира се.

— Десет шибани хиляди?! — избухна Викрам. — Да не сте луди? С десет хиляди мога да откупя свободата на петдесет души тук! Майната му, пич.

— Десет хиляди — повтори служителят със спокойствието и авторитета на човек, който знае, че носи единствения пистолет при сбиване с ножове. Отпусна длани върху металното бюро и зашава пръсти в малка мексиканска вълна.

— Няма да стане, заеби. Арей, я виж човека! Какви ми ги пробутваш, йаар? Вие сте го довършили, ебати! И ти си мислиш, че струва десет хиляди в това състояние?

Ченгето извади една папка от елегантно винилово куфарче и я бутна към Викрам. Папката съдържаше един-единствен лист хартия. Викрам го прочете бързо, устните му се присвиха и очите му се разшириха от слисана изненада.

— Това ти ли си? — попита ме той. — Ти ли си избягал от затвор в Австралия?

Гледах го безстрастно, трескавият ми поглед не трепваше. Не му отговорих.

— Колко хора знаят за това? — попита той цивилния полицай.

— Не много — отвърна ченгето на английски. — Но достатъчно, че да са нужни десет хиляди, за да не разгласим тези сведения.

— Мамка му — въздъхна Викрам. — Отиде ми пазарлъка. Майната му. След половин час ще донеса парите. Измийте го и го подгответе.

— Има и нещо друго — обадих се аз и всички се обърнаха към мен. — Има двама души. От моето спално. Опитаха се да ми помогнат и надзирателите или пазачите им лепнаха още по шест месеца. Но те са излежали присъдите си. Искам да излязат през вратата заедно с мен.

Ченгето погледна въпросително служителя. В отговор той махна презрително с ръка и кимна в знак на съгласие. Беше дреболия, щяха да ги освободят.

— Има и още един човек — продължих невъзмутимо. — Казва се Махеш Малхотра. Не може да събере пари за гаранция. Не са много, към две хиляди рупии. Искам да позволите Викрам да изплати гаранцията му и той също да излезе с мен.

Двамата мъже вдигнаха ръце и се спогледаха. Бяха еднакво слисани. Съдбата на един толкова незначителен бедняк никога не беше засягала материалните им стремежи и духовните им разочарования. Обърнаха се към Викрам. Служителят изпъчи брадичка, все едно искаше да каже: „Този е луд, но щом така иска…“

Викрам стана и тръгна да излиза, но аз вдигнах ръка и той бързо седна обратно.

— Има и още един — казах.

Ченгето се разхили.

— Аур ек? — изпелтечи той през смях. Още един?

— Африканец. В отделението за африканци е. Казва се Рахим. Счупиха му ръцете. Не знам дали е жив или мъртъв. Ако е жив, искам и него.

Ченгето се обърна към чиновника, сви рамене и вдигна ръце въпросително.

— Знам случая — заклати глава служителят. — Това е… полицейска история. Този тип безсрамно въртял любов с жената на полицейски инспектор. Инспекторът съвсем оправдано уредил да го тикнат тук. И като влезе, тоя скот нападна един от надзирателите ми. Невъзможен е.

Никой нищо не каза — думата „невъзможен“ се разнесе из въздуха като дима на евтина пура.

— Четири хиляди — каза ченгето.

— Рупии ли? — попита Викрам.

— Долари — ухили се ченгето. — Американски долари. Четири хиляди отгоре. Две за нас и за сътрудниците ни. И две за инспектора, женен за курвата.

— Има ли още, Лин? — измънка Викрам тревожно. — Питам, защото тук май отиваме към групово намаление.

Погледнах го. Треската гореше очите ми, а от усилието да седя с изпънат гръб на стола ми изби пот и ме втресе. Той се наведе и сложи ръце на голите ми колене. Мина ми през ум, че телесните въшки можеха да пропълзят от краката ми върху неговите ръце, но не можех да ги бутна, те ми вдъхваха увереност.

— Ще се уреди, пич. Спокойно. Скоро ще се върна. Ще те изкараме оттук след няма и час. Обещавам. Ще дойда с две таксита, за нас и за твойте хора.

— Докарай три — отвърнах. Гласът ми сякаш идваше от някакво ново, тъмно, дълбоко място, което започна да се отваря, когато започнах да приемам, че може и да ме освободят. — Едно за теб, а другите две за мен и момчетата. Заради… въшките.

— Добре. — Той потръпна. — Три таксита. Дадено.

Половин час по-късно аз се возех с Рахим на задната седалка на жълто-черен „Фиат“ през тектоничното зрелище и пешеходното шествие на града. Очевидно бяха лекували Рахим — ръцете му бяха гипсирани, но беше измършавял и болен, с поглед, замъглен от ужас. Не каза нито дума, освен къде иска да отиде. Плачеше безмълвно, когато го оставихме пред един ресторант в Донгри, собственост на Хасаан Обикуа.

Продължихме. Шофьорът не откъсваше очи от измършавялото ми, изпито и покрито със следи от бой лице в огледалото за обратно виждане. Най-накрая го попитах на груб, разговорен хинди дали няма песни от индийски филми в таксито. Той отвърна слисано, че има. Споменах една от любимите ми, той я намери и изду уредбата, докато се промушвахме с бръмчене и бибипкане през движението; Беше песен, която затворниците в дългата стая си предаваха от група на група. Пееха я почти всяка вечер. И аз запях, докато таксито ме караше обратно към миризмите, цветовете и звуците на моя град. Шофьорът също запя, като често поглеждаше в огледалото. Когато пеем, никой от нас не лъже и не пази тайните си, а Индия е нация от певци, чиято първа любов са песните, към които се обръщаме, когато само плачът не достига.

Песента все още ме изпълваше, когато пъхнах дрехите си в найлонова торба за изхвърляне и застанах под силната топла струя на душа у Викрам. Изсипах цяло шише дезинфектант на главата си и го втрих в кожата си с твърда четка. Хиляди рани, ухапвания и ожулвания изпищяха, но мислите ми бяха за Карла. Викрам ми каза, че заминала преди два дни. Като че никой не знаеше къде е отишла. „Как ще я намеря? Къде ли е тя? Мрази ли ме? Дали си мисли, че съм я зарязал, след като спахме? Може ли да си мисли подобно нещо за мен? Трябва да остана в Бомбай — тя ще се върне тук, в града. Трябва да остана и да я чакам.“

Два часа киснах в банята — мислех, търках се и стисках зъби от болка. Когато излязох в спалнята на Викрам с увита на кръста хавлия, всички рани ме боляха.

— Ох, човече — изстена той, клатейки съчувствено глава.

Огледах се в голямото огледало на гардероба. Бях се претеглил на везните в банята му. Четирийсет и пет килограма — наполовина на деветдесетте килограма, колкото тежах преди четири месеца. Тялото ми беше толкова хилаво, че приличах на оцелелите от концентрационните лагери. Всички кости на скелета ми стърчаха, дори и черепните по лицето ми. Цялото ми тяло беше в рани, а под тях — синини като шарки от костенуркова черупка: навсякъде.

— Кадер чул за теб от двама излезли от твоето спално, някакви афганци. Казали, че са те видели с Кадер една вечер, ходили сте да слушате някакви слепи певци, и те били запомнили.

Опитах се да си представя мъжете, да си ги спомня, но не можах. Афганци, беше казал Викрам. Сигурно много добре са умеели да пазят тайна, защото не ме бяха заговорили нито веднъж през всичките тези месеци. Които и да бяха те, бях им длъжник.

— Когато излезли, казали на Кадер за теб и Кадер прати да ме извикат.

— Защо теб?

— Не искаше никой да знае, че той те вади оттам. Цената и без това си беше надута, йаар. Ако знаеха, че той плаща бакшиша, щеше да е много по-висока.

— Но ти откъде го познаваш? — попитах аз. Все още се взирах като омагьосан, ужасен, в измъченото си измършавяло тяло.

— Кого?

— Кадербай. Откъде го познаваш?

— Всички в „Колаба“ го знаят, човече.

— Да, но ти откъде го познаваш?

— Веднъж му свърших една работа.

— Що за работа?

— Дълга история.

— Ако имаш време, и аз имам.

Викрам се усмихна и поклати глава. Стана и отиде да налее питиета до масичката, която му служеше за личен бар.

— Един от гундите на Кадербай преби едно богато хлапе в нощен клуб — заразказва той и ми подаде чашата. — Беше го смачкал. Доколкото разбрах, хлапето си го просело. Но семейството му повдигнало обвинения пред полицията. Кадербай познаваше татко и от него разбра, че аз познавам хлапето — учехме в един и същи проклет колеж, йаар. Свърза се с мен и ме помоли да разбера колко искат, за да оттеглят обвинението. Оказа се, че искат много. Но Кадер им плати, дори малко отгоре. Можеше да ги притисне така, че да се насерат от страх, нали се сещаш. Можеше да ги убие, ебати, йаар. Цялото шибано семейство. Но не го направи. Неговият човек не бил прав, на? И той искал да поправи неправдата. Платил сумата и всички бяха щастливи. Свестен е тоя Кадербай. Сериозен тип, ако ме разбираш, ама е свестен. Татко го уважава и го харесва, а това говори много, защото тате уважава малцина представители на човешката раса. Знаеш ли, Кадер каза, че иска ти да работиш за него.

— Като какъв?

— Не питай мен — вдигна той рамене и започна да вади чисти, изгладени дрехи от гардероба на леглото. Едно по едно приех шорти, панталони, риза и сандали и започнах да се обличам. — Каза ми само да те заведа при него, когато се почувстваш по-добре. На твое място щях да си помисля, Лин. Трябва да се поохраниш малко. Трябва да изкараш бързи мангизи. И имаш нужда от приятел като него, йаар. Всички тия неща за Австралия — това е безумна история, пич. Да бягаш и така нататък, това си е жив героизъм, кълна се. Но поне с подкрепата на Кадер тук ще си в безопасност. Щом той е зад гърба ти, никой вече няма да ти причини подобни гадости. Могъщ приятел имаш тук, Лин. Никой в Бомбай не се ебава с Кадер Хан.

— Защо тогава ти не се хванеш да работиш за него? — попитах. Знаех, че тонът ми е груб — по-груб, отколкото исках, но тогава всичко, което кажех, звучеше така. Спомените за побоите и въшките продължаваха да режат и смъдят по кожата ми.

— Не са ме канили — отвърна спокойно Викрам. — Но дори и да ме беше поканил, не мисля, че щях да се хвана, йаар.

— Защо не?

— Аз нямам такава нужда от него, каквато имаш ти, Лин. Всички тия мафиоти имат нужда един от друг, нали ме разбираш? Те имат нужда от Кадербай така, както и той има нужда от тях. А аз нямам такава нужда от него. Но ти имаш.

— Много уверено го каза — обърнах се да го погледна в очите.

— Уверен съм. Кадербай ми каза, че разбрал защо са те прибрали и тикнали в затвора. Каза, че някакъв могъщ, много влиятелен човек те отстранил, пич.

— Кой е той?

— Не каза. Каза ми, че не знаел; може просто да не е искал да ми каже. Какъвто и да е случаят, братко Лин, нагазил си в яки лайна, да го еба. Лошите в Бомбай не се ебават — ти вече го знаеш — и щом имаш враг тук, ще имаш нужда от всичката закрила, която можеш да спечелиш. Имаш два избора — да се разкараш от града или да привлечеш огневата мощ на своя страна като пичовете в Окей Корал, разбираш ли?

— Ти как би постъпил?

Той се засмя, но изражението ми не се промени и смехът му бързо утихна. Запали две цигари и ми подаде едната.

— Аз ли? Щях да побеснея, йаар. Не нося тия каубойски дрешки, защото обичам кравите, нося ги, защото ми харесва как тия копелдаци каубоите са действали едно време. Аз бих искал да разбера кой се е опитал да ме прецака и щях да поискам да му отмъстя, по дяволите. Когато съм готов, щях да приема предложението на Кадер, да се хвана да работя за него и да си отмъстя. Обаче това съм аз, а аз съм индийски мадачуд, йаар. Така щеше да постъпи индийски мадачуд.

Пак се погледнах в огледалото. Новите дрехи щипеха раните ми като сол, но прикриваха най-тежките и вече не изглеждах толкова окаяно, толкова смущаващо и противно. Усмихнах се на огледалото. Упражнявах се, опитвах се да си спомня като какво е аз да съм си аз. Почти се получи. Почти успях. А после едно ново изражение, не съвсем мое, изплува в сивото на очите ми. Никога повече. Тези страдания никога повече нямаше да се повторят. Този глад нямаше повече да ме заплашва. Този страх нямаше да пронизва сърцето ми на изгнаник. На всяка цена, казаха ми моите очи. Оттук нататък — на всяка цена.

— Готов съм да го срещна — казах аз. — Още сега.