Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (20)

Двайсета глава

Зад решетките на първия етаж на ареста в полицейския участък в „Колаба“ имаше четири килии, свързани с коридор. От едната му страна бяха помещенията, а другата гледаше през стоманена мрежа към четириъгълника на полицейския двор. Долу на приземния етаж имаше още килии. В една от тях държаха навремето мечока Кано. Транзитните, които прекарваха само една-две нощи в ареста, ги заключваха в приземния етаж. Всеки с изгледи да остане седмица или повече в участъка изкачваше стълбите — или го извлачваха по тях като мен — и влизаше през плъзгащата се стоманена врата в едно от преддверията на ада.

Зад стоманената врата други врати нямаше. В четирите килии се влизаше през сводове, малко по-широки от обикновена къщна врата. Помещенията бяха горе-долу три метра широки. Ширината на коридора беше колкото двама души да се разминат и да отъркат рамене. Беше дълъг около шестнайсет метра. В края му имаше писоар и клекало с формата на ключалка — и двете без врати. Над писоара беше монтиран кран за вода — за пиене и за миене.

Четирите килии и коридорът биха побрали четирийсетина души на приемливо равнище на неудобство. Първата сутрин, когато се събудих, открих, че всъщност сме двеста и четирийсет. Това място беше кошер, термитник, гърчеща се маса от човешки създания, които се притискаха едно в друго при най-малкото помръдване на ръка или крак. Тоалетната тънеше в лайна до глезените, писоарът преливаше. Далечният край на коридора беше същинско вонящо блато. Тежкият влажен мусонен въздух бе напоен със стонове, мърморене, говорене, оплаквания, крясъци и писъци на полудяващи хора, разнасящи се през няколко часа. Останах там три седмици.

В първата от четирите килии, където пренощувах за пръв път, имаше само петнайсет души. Тя беше най-далеч от противната воня на „тоалетната“. Беше чиста и имаше къде да се легне. Всички задържани в нея бяха богати — достатъчно, че да плащат на ченгетата да пребиват всеки, който се опиташе да се вмъкне без покана. Наричаха помещението „Тадж Махал“, а обитателите му — пандан кумар, „петнайсетте принца“.

Във втората стая живееха двайсет и пет души. Разбрах, че всичките са мошеници — мъже, които са лежали в затвор и бяха готови да водят бърза и мръсна борба, за да си запазят мястото. Килията беше известна като чар махал, или домът на крадците, а мъжете — като черните шапки, кала топис, също като прокажените на Ранджит, защото осъдените крадци в печално известния затвор на „Артър Роуд“ бяха принуждавани да носят черни шапки към затворническата униформа.

В третата стая бяха наблъскани четирийсет души — седяха рамо до рамо покрай стените и поред се изтягаха в малкото останало свободно пространство в средата. Те не бяха толкова корави като мъжете във втората стая, но бяха горди и волеви. Настаняваха се на малките квадратчета и после се бореха да ги опазят от нашествието на новодошлите. Бяха постоянно под натиск — всекидневно поне по един от тях губеше битката и мястото си от някой нов, по-як мъжага. Но въпреки това обичайният брой на обитателите на третата стая бе четирийсет и тъй като рядко прехвърляше тази граница, я наричаха чаалис махал, или домът на четирийсетте.

Четвъртата стая на затворнически жаргон й викаха дукх махал или домът на страданието, но мнозина предпочитаха да я наричат така, както я бяха кръстили полицаите от „Колаба“ — стаята за претърсване. Когато новакът влезеше за пръв път в коридора през стоманената врата, обикновено си опитваше късмета с първата стая. Всеки от петнайсетте мъже в нея и немалко лакеи от коридора ставаха и започваха да го блъскат и заплашват с викове: „Съседната! Съседната, копеле!“. Изблъскан по коридора от натиска на гърчещите се и бутащи се тела, мъжът можеше да се опита да влезе във втората килия. Но ако там никой не го познаваше, онези, които се намираха до вратата, му фрасваха един в зъбите. „Съседната, шибаняко!“ Ако мъжът, вече смачкан, се опиташе да влезе в третата стая, след като го избутат още по-нататък по коридора, двама-трима, които клечаха или стояха до вратата, започваха да го ръчкат и ритат. „Съседната! Съседната, копелдако!“ И когато избутваха новака чак до четвъртата стая, „стаята за претърсване“, там го посрещаха радушно, като стар приятел. „Влез, приятелю! Влез, братко!“

Който беше достатъчно глупав да влезе, беше пребиван и събличан гол от петдесет-шейсет души, които се тъпчеха в тази тъмна и зловонна килия. Поделяха си дрехите му по списък, определян от строга и постоянно обновяваща се йерархия. Телесните им отвори бяха претърсвани за бижута, дрога и пари. Всички ценности отиваха при краля на „стаята за претърсване“. През седмиците, които прекарах там, кралят беше огромен мъж, същинска горила, без врат и с коса, която започваше на един палец над единствената му дебела вежда. Даваха на новаците да облекат мръсни парцали — дрипите, изхвърлени от онези, които получаваха откраднатите им дрехи. После те имаха две възможности: да напуснат килията и да се мъчат да оцелеят сред стотината души, живеещи в невъзможно претъпкания коридор, или да се включат в бандата от стаята за претърсване и да чакат да им изпадне възможност да оплячкосат някой друг злочест новак. През трите седмици забелязах, че горе-долу един на петима от пребитите и обраните в последната килия избираше второто.

Дори коридорът имаше йерархия, борби за местенце и своите узурпатори, предизвикващи силата или храбростта на съперниците си. Местата близо до входа и относително далече от тоалетната бяха най-ценни. Но и в противния край — там, където подът беше омазан с гнусна, воняща каша от лайна и пикня, мъжете се биеха помежду си за всеки сантиметър място, където мръсотията беше по-плитка.

Неколцина от тях, изтикани в края на коридора и — принудени да стоят прави, затънали до глезените в лайна по цял ден и цяла нощ, най-накрая рухнаха и умряха. Единият умря вътре, докато бях там, а останалите ги изнесоха в състояние, от което според мен беше невъзможно да ги свестят. Други трупаха гняв и лудост, нужни им за борбата минута след минута, час след час, метър по метър, ден след ден и човек след човек по бетонното черво на змията, докато стигнат до място, където можеха да застанат и да продължат да живеят, докато звярът не ги изплюеше през същите стоманени челюсти, които им бяха дали живот.

Хранеха ни веднъж дневно, в четири следобед, предимно с дал и роти или ориз с рядък къри сос. Рано сутрин ни даваха и чай с тънка филия хляб. Затворниците се опитваха да се подредят в две колони и се придвижваха към вратата, където ченгетата раздаваха храната. Но блъсканицата от тела, отчаяният глад и алчността на някои пораждаха хаос при всяко хранене. Мнозина не успяваха да получат нищо и стояха гладни по цял ден и повече.

На влизане в затвора получавахме по една плоска алуминиева чиния. Тя беше единственото ни законно притежание. Прибори нямаше, ядяхме с ръце. Чаши също нямаше — сипваха чая в чиниите и го сърбахме, потопили уста в тънката локва течност. Но чиниите имаха и други приложения — например за изработка на нещо като котлон. Свиваха две чинии под формата на буквата V за подпори и слагаха една върху тях. Палеха огън между подпорите и се получаваше котлон, на който можеше да се топлят храната и чаят. Идеалният източник на гориво беше плоският гумен сандал. Такъв гумен сандал, запален в края, гореше равномерно и бавно чак до другия край. Димът беше гъст и лютив и всичко, което докоснеше, се покриваше с мазни сажди. Мръсният под и стените на „стаята за претърсване“, в която всяка вечер палеха два такива котлона, бяха целите почернели, както и лицата на обитателите й.

Котлоните бяха източник на доходи за важните клечки — те ги използваха, за да притоплят чай и импровизирани манджи срещу заплащане за богаташите от първа килия. Пазачите позволяваха през деня да се внасят различни неща за ядене и питиета на тези, които можеха да си го позволят, но нощно време нищо не минаваше през портала. Петнайсетте принца, които не се скъпяха за удобствата си, бяха подкупили полицаите да им донесат малка тенджера и няколко пластмасови бутилки и кутии, в които държаха чай и храна. Така, когато вечер доставките спираха, принцовете можеха да ядат и да пият чай.

Тъй като алуминиевите чинии се ползваха за котлони кратковременно, понеже се чупеха, постоянно се търсеха нови. Храната, чаят и дори гумените сандали, които използваха за гориво, можеха да бъдат превърнати в пари и затова също бяха ценна стока. Най-слабите мъже губеха сандалите, чиниите и храната си. Тези, които имаха куража да им помагат, споделяйки с тях чиниите си, трябваше бързо да гълтат и да ги подават обратно, за да се напълнят пак. Понякога по четирима души ядяха така от един съд за шестте седемте минути, отпускани от ченгетата за раздаване на храна от стоманената врата.

Вглеждах се в очите на гладуващите. Виждах как гледат другите да набутват топлата храна в устата си с пръсти, докато ченгетата раздаваха последните порции. Наблюдавах как гледат, чакат и се страхуват, че няма да успеят да получат храна. Истината, която преливаше от очите им, е нещо, което научаваме за себе си само когато сме измъчвани от жесток, отчаян глад. Аз поех тази истина и раната в сърцето ми, която отвори тя, никога не зарасна.

Всяка вечер в първа стая, „Тадж Махал“, петнайсетте принца ядяха топла вечеря и пиеха горещ, сладък чай, подгрети на котлоните в стаята за претърсване, а после се изтягаха на пода да спят.

Разбира се, дори и на принцовете се налагаше да ползват тоалетната. Тази процедура за тях беше също толкова гнусна и нечовешка, колкото и за най-изпадналия затворник. В това — макар друго да нямаше — всички бяхме почти равни. Дългият път през джунглата от крайници и тела в коридора завършваше във вонящото блато. Там богатите, също като всички нас, си запушваха ноздрите с ивици плат, откъснати от ризи и потници, и захапваха горяща цигара, за да отблъснат вонята.

Със смъкнати до колене панталони и сандали в ръка те нагазваха боси в мръсотията и клякаха над дупката. Тоалетната не беше запушена и функционираше, но цели двеста души я използваха веднъж или два пъти дневно и тези, които не уцелваха дупката, я цапаха. После купищата изпражнения се хлъзгаха в локвите от урина, изтекли от плиткия писоар, и така се образуваше гнусната кал, в която газехме, за да стигнем до тоалетната. На връщане богатите измиваха крака и ръце на монтираната над писоара чешма, без сапун, и стъпваха върху купчини парцали, натрупани като калдъръм, които заприщваха мръсотията пред входа на стаята за претърсване. Срещу фас или полуизпушена пурета мъжете, клечащи в калта, избърсваха краката им с разни дрипи и те отново започваха дългата борба обратно по коридора.

Бяха решили, че аз имам пари, — защото съм бял чужденец, затова когато първата сутрин се събудих сред богаташите от първа стая, ме поканиха да остана при тях. Идеята ме отблъсна! Бях израснал в семейство на фабиански социалисти и бях наследил упоритата, им, непрактична погнуса от социалната неправда във всичките й форми. Проникнат от тези принципи и формиран от млад в революционна епоха, аз самият бях станал революционер. Предаността на Каузата, както я наричаше майка ми, все още бе част от мен. Нещо повече — от много месеци живеех в бордей, сред най-големите бедняци в града. Затова отказах предложението да се наслаждавам на удобствата на богатите — неохотно, признавам си. Вместо това се набутах във втора стая, при мъжагите, които вече бяха лежали в затвора. За кратко се сборичкахме на вратата, но когато стана ясно, че съм готов да се боря за място в дома на крадците, те се посгъчкаха и ми направиха място. Първоначално не ме приеха. Черните шапки, подобно на всички самоуважаващи се мошеници навсякъде по света, бяха горди хора. Не чакаха дълго, за да изфабрикуват повод да ме изпробват.

При едно от дългите и мъчителни завръщания от тоалетната три дни след като бях арестуван, един мъж от тълпата се опита да ми отнеме чинията. Изкрещях предупредително на хинди и марати, като се постарах заплахата да е анатомически неучтива, доколкото позволяваше речникът ми. Това не го спря. Той беше по-висок от мен и по-тежък с трийсетина кила. Ръцете му сграбчиха чинията и двамата задърпахме, но никой не успяваше да я изтръгне със сила. Всички останали млъкнаха. Дишането им беше вихър от звуци и топъл въздух около нас. Беше сблъсък. Успех или провал: щях да си завоювам място в този свят, тогава и там, или да се проваля и да се оставя да ме набутат в зловонното блато в края на коридора.

Използвах неговата хватка за ключ и натресох глава в носа му — пет, шест, седем пъти, а после и в брадата му, когато той се опита да се отдръпне. Тревога обзе тълпата. Десетина чифта ръце ни заблъскаха и запритискаха. Под натиска на уплашените мъже, неспособен да помръдна ръце и вкопчен упорито в чинията си, аз го захапах за лицето. Зъбите ми пронизаха бузата му и усетих вкуса на кръвта му. Той пусна чинията и изкрещя, замята се диво и се заблъска в телата в коридора към стоманената врата. Последвах го и се пресегнах да го хвана отзад за гърба. Той стисна решетките, разтърси вратата и закрещя за помощ. Докопах го точно когато пазачът отключваше. Вкопчих се в него, докато се измъкваше през вратата. Фланелката му се опъна и за миг той забуксува. После фланелката се разкъса и останах с парче от нея в ръка, а той залитна навън и се сви пред пазача, залепил гръб до стената. Имаше рана на бузата — там, където се бяха забили зъбите ми. От носа му течеше кръв и се стичаше по шията към гърдите. Вратата се затръшна. Ченгето гледаше с неясна усмивка как бърша с парцала кръвта от ръцете и чинията си. Доволен, аз замерих вратата с него. Обърнах се, запромъквах се през смълчаната тълпа и отново заех мястото си в стаята на крадците.

— Добре се справи, братко — похвали ме на английски младежът до мен.

— Не съм — отвърнах аз. — Исках да му захапя ухото.

— Ооооо! — потръпна той и сви устни. — Сигурно ухото му е по-хранително, отколкото шибаната храна, която ни дават тук, а, човече? За какво те тикнаха тук?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Хванаха ме посред нощ и ме докараха тук. Не ми казаха в какво съм обвинен, нито защо съм тук.

Не го попитах той за какво е тук, защото протоколът в австралийските затвори, който следваха мошениците от старата школа — мошеници, които знаеха, че протокол съществува и които бяха научили и мен в началото на присъдата ми — диктува да не разпитваш човека какви престъпления е извършил, докато не ти стане достатъчно симпатичен и се сприятелиш с него или достатъчно несимпатичен, че да го обявиш за враг.

— Яко са те натупали, човече.

— Викаха му „аероплана“.

— Ооооо! — потръпна той пак и се прегърби. — Мразя го шибания аероплан, братко! Веднъж толкова стегнаха въжетата, че ръката ми стоя изтръпнала цели три дни! А знаеш как се подува тялото ти във въжетата, заеби, след като те пребият, а? Махеш се казвам. А как е твоето име?

— Наричат ме Лин.

— Лин?

— Да.

— Интересно име, пич. Къде си научил така марати? Нали напсува оня, преди да му захапеш лицето?

— В едно село.

— Сигурно са били много корави в това село.

Усмихнах се за пръв път, откакто ме хвана полицията. В затвора човек пести усмивките си, защото мъжете хищници смятат усмивката за слабост, слабите я приемат за покана, а надзирателите — за провокация да ти приложат някое ново мъчение.

— Псувните ги научих тук, в Бомбай — обясних. — Колко време прекарват тук хората обикновено?

Махеш се усмихна и широкото му мургаво лице се навъси примирено. Широко разположените му кафяви очи бяха толкова хлътнали, че сякаш се криеха или търсеха подслон под хребета на покритото му с белези чело. Широкият нос, чупен неведнъж, се издигаше над лицето и му придаваше по-суров вид, отколкото малката му уста и закръглена брадичка биха успели без негова помощ.

— Това никой не знае, братко — отвърна той и светлината в очите му помръкна. Прабакер би ми отговорил така и изведнъж, в мига на самота, пронизал сърцето ми, ми домъчня за дребния ми приятел. — Аз влязох тук два дни преди теб. Носи се слух, че след две-три седмици ще ни карат с камион в Роуд.

— В Роуд?

— В затвора „Артър Роуд“, пич.

— Трябва да предам съобщение на един човек навън.

— За това ще трябва да почакаш, Лин. Пазачите тук, ченгетата, казаха на всички да не ти помагаме. Все едно някой те е проклел, братко. На мен сигурно ще ми се изкензат на главата само защото съм говорил с тебе, ама майната му, йаар.

— Трябва да предам съобщението — повторих, озъбен.

— Е, Лин, никой от тия, които си тръгват оттук, няма да ти помогне. Страх ги е като мишки в чувал с кобри. Но от „Артър Роуд“ ще можеш да пращаш съобщения навън. Тоя шибан затвор е грамаден, няма проблеми. Дванайсет хиляди души са вътре. Властите разправят, че били по-малко, но всички знаем, че вътре има дванайсет хиляди души. И въпреки това е много по-добре, отколкото тука, ако те пратят в Роуд, ще си с мен, може би след три седмици. Аз съм тука за кражба. Кражба от строеж — медна тел, пластмасови тръби. Три пъти вече съм бил в затвора заради същото. Този път ще ми е четвъртият. Какво да ти кажа, братко? Аз съм рецидивист, както казват те, по Закона за дребни кражби. Този път ще лежа три години, ако извадя късмет, или пет години, ако не извадя. Ако те пратят в „Артър Роуд“, ще влезеш с мен. Оттам ще се опитаме да пратим съобщенията ти навън. Тикхаин? Дотогава да пушим и да се молим на Бога, и да хапем всичките гадове, които се опитват да ни гепят чиниите, на?

И три седмици правихме точно това. Пушехме много, досаждахме на глухото небе с молитвите си и се биехме с разни мъже, а понякога утешавахме други, загубили волята да пушат, да се молят и да се бият. И един ден дойдоха да ни вземат отпечатъци — притискаха черните предателски спираловидни линии към листа, който обещаваше да каже истината, гадната истина и нищо друго, освен истината. А после с Махеш заедно с още хора ни наблъскаха в допотопен син затворнически камион — осемдесет мъже в черната му утроба, където и трийсет ще са много — и ни закараха в „Артър Роуд“ с безумна скорост по улиците на града, който толкова много обичахме.

След като влязохме през портата на затвора, надзирателите ни свалиха от каросерията и ни наредиха да клекнем на земята. Други ни поеха и един по един ни зарегистрираха в затвора. Цели четири часа се тътрехме напред и приклякахме. Мен ме оставиха последен. Бяха съобщили на надзирателите, че разбирам марати. Командирът на смяната провери това твърдение, докато бях насаме с тях, като ми нареди да стана. Изправих се на болезнено изтръпналите си крака и той ми нареди пак да клекна. Докато кляках, пак ми нареди да стана. Това можеше да продължи до безкрайност, ако съдим по това какво веселие предизвика у свитата от обкръжаващи ме пазачи. Аз обаче отказах да играя играта. Той продължи да командва, но аз не се подчиних. Когато престана, се вторачихме един в друг в мълчание, каквото познавах само от затвора и бойното поле. Това е мълчание, което чувстваш с кожата си. Мълчание, което можеш да помиришеш, да вкусиш и дори някак да чуеш в тъмните дълбини на съзнанието си. Бавно греховната усмивка на командира се изпъна в озъбването на породилата я омраза. Той се изплю в краката ми.

— Британците са построили този затвор по времето на тяхното владичество — изсъска ми той през зъби. — Тук те са оковавали индийци, бичували са ги и са ги окачвали да висят, докато умрат. Сега ние управляваме затвора, а ти си британски затворник.

— Извинете, сър — отговорих с най-церемониалната учтивост, предлагана от езика марати, — но аз не съм британец. Аз съм от Нова Зеландия.

— Британец си! — кресна той и опръска лицето ми със слюнка.

— Боя се, че не съм.

— Си! Британец си! Чист британец! — отвърна той и озъбването отново премина в злобна усмивка. — Ти си британец, а ние управляваме затвора. Отивай там.

Той посочи към един сводест вход, водещ към вътрешността на затвора. Малко по-навътре коридорът правеше рязък десен завой и аз с животински инстинкт усетих, че бедата ме чака на това място. Пазачите подканващо ме сръчкаха с палки в гърба. Залитнах през арката и завих надясно. Там ме причакваха двайсетина мъже, наредени от двете страни на дългия коридор и въоръжени с бамбукови пръчки.

Добре знаех какво е да те бият с пръчки, докато минаваш между редиците — по-добре, отколкото човек би трябвало да го знае. Имаше и друг тунел на болката, в друга страна — на наказателния отряд в австралийския затвор, от който избягах. Онези пазачи ни караха да минаваме между тях през дългия тесен коридор, който водеше към дворчетата за спорт. Докато тичахме, те ни налагаха с палки и ни ритаха чак до стоманената врата в края му.

Стоях под безмилостните електрически лампи в новия тунел в бомбайския затвор „Артър Роуд“ и ме напушваше смях. „Хей, пичове — искаше ми се да им кажа. — Не може ли да сте малко по-оригинални?“ Но не можех да произнеса нищо. Страхът кара човешката уста да пресъхне, а омразата я задушава. Затова омразата не ражда велика литература — истинският страх и истинската омраза не разполагат с думи.

Бавно закрачих напред. Мъжете бяха облечени в бели ризи и шорти, с бели фуражки на главите и опасани с широки черни колани. На месинговите токи бяха изписани номерата и длъжността им. Длъжността беше „затворник-надзирател“. Те не бяха служители на затвора. Скоро открих, че в системата на индийските затвори, наследена от времето на британското владичество, надзирателите нямаха почти нищо общо с ежедневната работа в затвора. Задачите за поддържането на реда и дисциплината бяха задължение на затворниците-надзиратели. Осъдените убийци и други рецидивисти с дълъг стаж получаваха присъди по петнайсет и повече години. През първите пет от тях те бяха обикновени затворници. През вторите пет печелеха привилегията да работят в кухнята, перачницата, цеховете в затвора или като чистачи. През последните пет често приемаха фуражката, кожения колан и бамбуковата пръчка на затворника надзирател. И тогава властта над живота и смъртта бе в техните ръце. Две редици от осъдени убийци, произведени в надзиратели, ме очакваха в тунела. Те вдигнаха пръчките си и се втренчиха в мен — очакваха да хукна в атака, а това можеше да ги лиши от шанса да ми причинят болка.

Не хукнах. Сега ми се иска да кажа, че онази вечер не бягах, а крачех заради някаква въображаема храброст или благородство, които открих в себе си, но не мога. Често мисля за онзи момент. Спомнял съм си и съм преживявал отново това минаване хиляди пъти и всеки път, когато си го припомня, все по-малко съм сигурен защо го направих. „Всяка добродетелна постъпка таи в сърцето си мрачна тайна — беше ми казал веднъж Кадербай. — Всеки поет от нас риск съдържа неразгадаема мистерия.“

Закрачих към тях бавно и се замислих за дългата бетонна пътека, свързваща брега със светилището на „Хаджи Али“ — джамията, която плава като огромен закотвен кораб по озареното от Луната море. Гледката на паметника на почитания светец и пътуването сред вълните към плаващите павилиони беше една от любимите ми в града. Нейната красота беше като ангела, който човек вижда в спящото лице на любимата си жена. И може би единствено тя, единствено красотата бе онова, което ме спаси. Навлизах в едно от най-ужасните места в града, в един от най-жестоките и най-порочните негови проходи, но инстинктът изпълваше мислите ми с прелестите, които бях открил в него — онази пътека през морето към белите минарета на гробницата на светеца.

Бамбуковите пръчки плющяха и пукаха, врязваха се и разкъсваха ръцете, краката и гърба ми. Някои попадаха върху главата, врата и лицето. С пределната сила на яките им ръце, която се стоварваше върху голата кожа, ударите бяха като кръстоска между изгаряне от нажежено желязо и електрошок. Пръчките бяха разцепени в края и отваряха тънки прорези като от бръснач там, където попаднеха. Кръв потече по лицето и от кожата на ръцете ми.

Вървях с най-бавната и твърда крачка, на която бях способен. Често потръпвах, когато пръчките ме удряха по лицето или по ухото, но не се свих, не се наведох и не вдигнах ръце. За да ги задържа на мястото им, се вкопчих в крачолите на джинсите си. И ударите от атаката, която бе започнала с безумно насилие, се сипеха все по-нарядко, докато крачех. Когато стигнах последните двама мъже, спряха напълно.

Донякъде беше победа да гледам как те свалиха пръчките и сведоха очи, когато ги подминах. „Единствената победа, която наистина важи в затвора, е оцеляването“ — ми беше казало едно старо куче в австралийския затвор. Но оцеляване означава нещо повече от това просто да останеш жив. Не само тялото трябва да оцелее, когато лежиш в затвора — духът, волята и сърцето също трябва някак да оцелеят. Ако някое от тях бъде пречупено или унищожено, човекът, чието живо тяло ще излезе през портата, когато изтече присъдата му, не може да се нарече оцелял. И заради тези малки победи на сърцето, на духа и на волята понякога подлагаме на риск приютяващото ги тяло.

Надзирателите и няколко пазача ме поведоха през затвора в здрачаващата се вечер към един от многобройните спални блокове. Голямото помещение с висок таван беше дълго двайсет и пет и широко десет крачки. Прозорци с решетки разкриваха гледки към откритите площи около сградата. Две големи стоманени врати очертаваха двата края на стаята. В банята близо до единия вход имаше три чисти клекала. Когато пазачите ни заключиха през нощта, в стаята останахме сто и осемдесет затворници и двайсет затворници надзиратели.

Една четвърт от стаята беше запазена за затворниците надзиратели. Имаха си собствен запас от чисти одеяла. Те ги подредиха така, че около тях да има свободно пространство, по осем-десет, постлани едно върху друго, за да се получат меки легла. Нас, останалите, ни наблъскаха в две редици в другите три четвърти от помещението, а между нас и района на надзирателите остана ничия земя, широка около четири крачки.

Всеки от нас разполагаше с по едно одеяло, което вземахме от подредената грижливо купчина в пренаселения край на стаята. Сгъвахме ги по дължина и ги постилахме едно до друго на каменния под покрай дългите стени. Лежахме на тесните одеяла, опрели рамо до рамо. Главите ни докосваха стените, а краката ни сочеха към средата на стаята. Силните лампи оставаха да светят цяла нощ. Надзирателите на нощно дежурство прекосяваха стаята на смени между редиците от крака. Всички носеха свирки, окачени на вериги на вратовете си, с които викаха пазачите на мястото, ако възникнат неприятности, с които не могат да се справят сами. Скоро научих, че не обичат да използват свирките и имаше твърде малко неприятности, които не им бяха по силите.

Надзирателите ми отпуснаха пет минути да измия засъхналата кръв от лицето, врата и ръцете си и да ползвам едно от безупречно чистите клекала. Когато се върнах в общото помещение, те ми предложиха да спя в тяхната част. Несъмнено предполагаха, че бялата ми кожа е свързана с финансови средства. А може би, съвсем малко, бяха повлияни от факта, че бях минал между тях, без да побягна. Каквито и да бяха основанията им, не можех да приема — та те бяха същите онези мъже, които ме бяха пребили само преди минути, мъжете, които се бяха преобразили в затворнически надзиратели — и им отказах. Това беше голяма грешка. Докато вървях към дъното на стаята, за да взема едно одеяло от купчината и го постеля до Махеш, те се хилеха и ми се присмиваха. Бяха бесни, че съм отказал рядкото предложение да се присъединя към тях, и се наговориха да пречупят духа ми, както често постъпват страхливците, разполагащи с власт.

През нощта се събудих от чудовищен сън. Усещах пронизваща болка в гърба. Седнах, опипах гърба си и улових насекомо колкото кабарче, впило се в кожата ми. Изтръгнах го и го сложих на каменния под, за да го огледам. Гадината беше тъмносива, тлъста, издута почти до кълбо и с многобройни крака. Смачках я с длан. Шурна кръв. Собствената ми кръв. Гадината си беше устроила пир с мен, докато спях. Мигом в ноздрите ми нахлу воня. Това беше първата ми среща с паразита, наречен кадмал, бича на затворниците в затвора „Артър Роуд“. Нищо не ги спираше. Те хапеха и смучеха кръв всяка нощ. Кръглите ранички, които отваряха, скоро забираха и се превръщаха в пълни с отрова пустули. Всяка нощ имаше от три до пет ухапвания. За седмица — двайсет. А за месец по тялото на човек вече имаше стотина гнойни възпалени рани. И нищо не спираше гадовете.

Гледах тъпото мазало, останало от смачкания кадмал, смаян колко много кръв бе изсмукала от мен дребната твар. Изведнъж болка опари ухото ми — нощният надзирател ме беше шибнал със своята лати по главата. Вбесен, понечих да стана, но Махеш ме спря. Ръцете му ме стиснаха над лакътя и той ме затегли надолу с всичка сила.

Надзирателят ме изгледа кръвнишки и аз отново си легнах. Той продължи да крачи из ярко осветената стая, а Махеш ми зашушна предупредително. Лицата ни бяха само на педя разстояние. Всички спящи мъже в своите редици бяха наблъскани един в друг, ръцете и краката им се преплитаха, докато спяха. Ужасът, пронизващ очите на Махеш, и стонът, който той приглуши с притисната върху устата си длан, бяха последното, което видях и чух през онази нощ.

— Каквото и да правят — прошепна ми той, — ако искаш да останеш жив, не им прави нищо в отговор! Тук не е за живеене, Лин. Всички ние тук сме мъртви. Нищо не можеш да направиш!

Затворих очи, затворих сърцето си и се заставих да заспя.