Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (2)

Втора глава

Тя влезе в „При Леополд“ по обичайното за нея време и когато спря на съседната маса да поговори с приятели, отново се опитах да намеря думи за зеления като горска шума блясък на очите й. Мислех за листа, за опали и за топлите плитчини на островните морета. Но живите изумруди в очите на Карла, огрени от светлината на слънчогледите, които обрамчваха зениците й, бяха по-меки, много по-меки. По-късно открих този цвят и в природата — зелено досущ като зеленото на прекрасните й очи, ала се случи много месеци след онази вечер в „При Леополд“. Но, странно и необяснимо, аз не й казах. Сега жадувам с цялата си душа да бях й го казал. Миналото вечно се отразява между две огледала — светлото огледало на думите и делата — и тъмното, пълно с неща, които не сме казали и извършили. Днес ми се иска още от самото начало, от първите седмици, докато я опознавах, още онази вечер да бяха дошли на езика ми думите, за да й кажа… за да й кажа, че я харесвам.

Така беше — харесвах всичко в нея. Харесваше ми хелвецианската музика на нейния швейцарско-американски английски и начинът, по който бавно отмяташе назад косата си с палец и показалец, когато нещо я дразнеше. Харесваше ми остроумието й, когато разговаряше, и как непринудено и нежно докосваше хората, които харесва, когато минаваше покрай тях или сядаше. Харесваше ми как ме гледа в очите точно до мига, в който настъпваше неудобството, а после се усмихваше и смекчаваше атаката, ала без да извръща очи.

Тя гледаше света право в очите, от упор, — и това също го обожавах, защото по онова време не обичах света. Той искаше да ме залови или да ме убие. Светът искаше да ме върне в клетката, от която избягах, където добрите — мъже в униформи на надзиратели, на които плащаха, за да постъпват както е нужно — ме оковаха и строшиха костите ми с ритници. Може би той бе прав да го иска. Може би точно това заслужавах. Казват, че репресиите пораждат съпротива у някои хора, и аз се съпротивлявах на света във всяка минута от своя живот.

„Ние със света не си говорим — каза ми веднъж Карла през онези първи месеци. — Светът не спира с опитите си да ме спечели отново — каза тя, — но нещо не се получава. Сигурно просто не съм от хората, които прощават.“ Забелязах го още от самото начало. Още в първата минута разбрах колко си приличаме. Познавах нейната решителност, почти брутална, и смелост — почти жестока, и самотния й сърдит копнеж да бъде обичана. Знаех всичко това, но нищо не казах. Не й казах колко я харесвам. През онези първи години след бягството ми аз бях вцепенен — потресен от бедите, които се сражаваха една с друга в живота ми. Сърцето ми плаваше из дълбоки и неподвижни води. Никой и нищо не можеше да ми причини болка. Никой и нищо не можеше да ми донесе щастие. Бях закоравял — а това сигурно е най-тъжното, което може да се каже за един мъж.

— Вече стана редовен клиент — подкачи ме тя, разроши с длан косата ми и се настани на моята маса.

Страшно ми хареса, че го направи — това означаваше, че вярно ме е разгадала и беше сигурна, че няма да се обидя. По онова време бях на трийсет — грозен, ръст над средния, широки рамене, изпъчени гърди и дебели ръце. Не ми рошеха често косата.

— Май че, да.

— Значи пак си обикалял с Прабакер? Как мина днес?

— Заведе ме на остров Елефанта да разгледам пещерите.

— Много красиво място — отбеляза тихо тя. Гледаше мен, ала мечтаеше за друго. — Ако ти се удаде възможност, трябва да посетиш пещерите Аджанта и Елора в северната част на щата. Веднъж преспах там — в Аджанта, в една от пещерите. Моят шеф ме заведе.

— Твоят шеф?

— Да, шефът ми.

— Той европеец ли е или индиец?

— Всъщност, нито едно от двете.

— Разкажи ми за него.

— Защо? — тя ме гледаше намръщено право в очите.

Просто бъбрех, опитвах се да я задържа при мен, да я разговоря, и внезапната й предпазливост и това, че настръхна от една-единствена дума във въпроса ми, ме учуди.

— Нищо, нищо — отвърнах усмихнат. — Просто ми е интересно как хората тук си намират работа, как си изкарват прехраната, това е.

— Ами, запознахме се преди пет години по време на един продължителен полет — отвърна тя, вторачена в ръцете си. Като че се успокои. — И двамата се качихме в Цюрих. Аз пътувах за Сингапур, но докато стигнем в Бомбай, той ме убеди да сляза и да почна работа при него. Пътуването до пещерите беше… неповторимо. Той го уреди по някакъв начин с властите. Изкачих се заедно с него и преспах в една голяма пещера, пълна с каменни скулптури на Буда и хиляди бъбриви прилепи. Нищо не ме заплашваше, той беше сложил охрана пред входа. Но беше невероятно. Фантастично преживяване. И наистина ми помогна да… Да си изясня нещата. Понякога си разбиваш сърцето по най-правилния начин, ако ме разбираш.

Не бях сигурен точно какво иска да каже, но когато замълча в очакване на отговор, кимнах, сякаш съм я разбрал.

— Когато разбиеш сърцето си така, научаваш или чувстваш нещо съвсем ново — продължи тя. — Нещо, което само ти можеш да знаеш или да чувстваш по този начин. След тази нощ осъзнах, че никъде другаде не бих изпитала това чувство, освен в Индия. Знаех… не мога да го обясня, просто по някакъв начин го знаех… че съм си у дома, на топло и че няма страшно. И ето, все още съм тук.

— Той какво точно работи?

— Какво?

— Шефът ти, с какво се занимава?

— С внос — отвърна тя. — И износ.

Умълча се и завъртя глава, за да огледа другите маси.

— Мъчно ли ти е за дома?

— За дома ли?

— Говоря за другия ти дом. Не ти ли става мъчно за Швейцария?

— В известен смисъл, да. Аз съм от Базел, бил ли си там?

— Не, не съм ходил в Европа.

— Трябва да отидеш, а като отидеш, трябва да посетиш Базел. Много европейски град е, разбираш ли? Река Рейн го дели на Голям и Малък Базел и двете половини на града са съвсем различни по стил и нагласа — все едно живееш едновременно в два града. Навремето това ми допадаше, й се намира точно на място, където се срещат три държави — само минаваш границата и си в Германия или във Франция. Можеш да закусваш във Франция с кафе и франзели, да обядваш в Швейцария и да вечеряш в Германия, без да се отдалечаваш от града на повече от няколко километра. Базел ми липсва повече, отколкото Швейцария.

Тя млъкна, за да си поеме дъх, и ме погледна през меките си негримирани мигли.

— Извинявай, изнасям ти урок по география.

— Не, не, моля те, продължавай. Интересно е.

— Знаеш ли, Лин — промълви бавно тя. — Ти ми харесваш.

И се вгледа в мен през зеления огън. Усетих как леко се изчервявам — не от неудобство, а от срам, че тя произнесе толкова лесно точно тези думи — ти ми харесваш — които не можех да се престраша да й кажа.

— Така ли? — попитах, като се помъчих да го произнеса най-непринудено. Забелязах как устните й се сключват в тънка усмивка.

— Да, ти си добър слушател. А това е опасно, защото трудно можеш да му устоиш. Да те изслушват, наистина да те изслушват, е второто най-хубаво нещо на света.

— А кое е най-хубавото?

— Това всеки го знае. Най-хубавото нещо на света е властта.

— Така ли? — разсмях се аз. — Ами сексът?

— Не. Като оставим биологията настрана, сексът е единствено власт. И точно затова ни привлича така настоятелно.

Пак се засмях.

— Ами любовта? Много хора твърдят, че любовта е най-хубавото нещо на света, не властта.

— Грешат — отряза тя с нетърпящ възражения тон. — Любовта е пълната противоположност на властта. И точно затова толкова се страхуваме от нея.

— Карла, миличка, ама какви ги говориш! — Дидие Леви се присъедини към нас и седна до нея. — Длъжен съм да заключа, че явно имаш развратни помисли спрямо нашия Лин.

— Не си чул и дума от разговора ни — смъмри го тя.

— Няма нужда да те слушам. По изражението му си личи. Задаваш му твоите гатанки и вече си му завъртяла главата. Карла, забравяш, че те познавам твърде добре. Лин, ей сега ще те изцерим!

Той подвикна на един от келнерите с червени сака по номера му — 4, избродиран на нагръдния джоб на униформата.

— Хей! Номер чар! Я батли една бира! Карла, ти какво ще пиеш? Кафе? Номер чар, ек кафе аур. Джалди каро!

Дидие Леви беше само на трийсет и пет години, но те бяха пришити към него върху едри буци плът и дълбоки бръчки, които му придаваха закръгления, изхабен от грижи вид на много по-възрастен мъж. Въпреки влажния климат той винаги носеше торбести панталони от зебло, джинсова риза и омачкано сиво вълнено спортно сако. Гъстата му къдрава черна коса никога не беше нито по-дълга, нито по-къса от ръба на яката му, а умореното му лице неизменно беше обрасло с тридневна брада. Говореше английски с пищен акцент и го използваше с ленива злонамереност, за да провокира и критикува приятели и непознати. Някои хора не понасяха грубостта и забележките му, но го търпяха, защото често се оказваше полезен, а понякога и незаменим. Знаеше къде в града може да се купи и продаде почти всичко — от пистолет през скъпоценен камък до кило от най-чистия бял тайландски хероин. И както понякога сам се хвалеше, бе способен почти на всичко срещу нужното количество пари, стига да няма значителен риск за спокойствието и безопасността му.

— Говорехме за различните представи на хората за най-хубавото нещо на света — обясни Карла. — Но тебе няма защо да те питам.

— Мислите си, че за мен най-хубавото нещо на света са парите — предположи той лениво. — И сте прави. Всеки разумен и мислещ човек някой ден разбира, че парите са почти всичко на този свят. Великите принципи и благородните добродетели са много хубаво нещо в дългосрочна перспектива, но парите са онова, което ни крепи от ден за ден, а липсата им ни бута под голямото колело. Ами ти, Лин? Ти какво каза?

— Още нищо не е казал, а и след като ти вече си тук, едва ли ще може.

— Карла, бъди честна! Кажи, Лин, интересно ми е да знам.

— Е, щом настояваш, бих казал свободата.

— Свободата да вършиш какво? — попита той и изхихика на последната дума.

— Не знам. Може би просто свободата да кажеш „не“. Ако имаш поне толкова свобода, повече не ти трябва.

Донесоха бирата и кафето. Келнерът тропна чашите на масата с нехайно пренебрежение. Обслужването в магазините, хотелите и ресторантите в Бомбай по онова време се движеше от очарователна или раболепна любезност до грубост — нито рязка, нито враждебна. Простащината на Леополдовите келнери беше легендарна. „Любимото ми място в целия свят — каза веднъж Карла, — където се отнасят с теб като с боклук.“

— Наздравица! — обяви Дидие и чукна чашата си в моята. — За свободата… да пием! Салю!

Изгълта половината висока чаша на един дъх, изпусна продължителна доволна въздишка със зинала уста и гаврътна останалото. Тъкмо си наливаше втора, когато още двама души, мъж и жена, се присъединиха към нас и се настаниха между мен и Карла. Тъмнокосият, умислен и мършав младеж беше Модена — намусен саможив испанец, който въртеше търговия на черно с френски, италиански и испански туристи. Придружителката му, стройна, хубава немска проститутка на име Ула, от известно време му позволяваше да се изживява като неин любовник.

— А, Модена, идваш тъкмо навреме, твой ред е да почерпиш — провикна се Дидие и се пресегна над Карла, за да го тупне по рамото. — За мен уиски и сода, ако обичаш.

Нисичкият мъж потръпна от удара и се намръщи раздразнено, но извика сервитьора и поръча. Ула разговаряше с Карла на смес от немски и английски, което, случайно или нарочно, скриваше най-интересното от разказа й.

— И аз откъде да знам, на! Възможно ли беше да знам, че той е Spinner? Total verruckf^[1], ти казвам. В началото ми изглеждаше съвсем нормален. Или може би смяташ, че е било знак? Може би изглеждаше малко прекалено нормален. Naja, десет минути в стаята и er wollte aufder Klammoten kommen^[2]. Върху най-хубавата ми рокля! Наложи се да се бия с него, за да си спася дрехите, der Spintficker! Spritzen wollteeg^[3] навсякъде върху дрехите ми! Gibt’s ja nicht.^[4] И после, като влязох в банята да шмръкна малко кока, връщам се и какво да видя — da seg seinen Schwanz ganz tief in einer meiner Schuhe hat^[5]! Ще повярваш ли! В обувката ми! Nicht zu fassen.^[6]

— Да си признаем, Ула, лудите винаги те намират — рече кротко Карла.

— Ja, leider. Какво да кажа? Лудите ме обичат.

— Не я слушай, Ула, любов моя — заутешава я Дидие. — Лудостта е в основата на много прекрасни връзки. Всъщност, лудостта е в основата на всяка прекрасна връзка!

— Дидие — въздъхна Ула, произнасяйки името му с изключително сладка усмивка. — Казах ли ти вече да ходиш да се ебеш?

— Не! — засмя се той. — Но ти прощавам пропуска. Между нас да си остане, миличка, тези неща винаги се подразбират.

Донесоха уискито в четири малки шишенца, сервитьорът отвори двете бутилки сода с месинговата отварачка, окачена на верига на колана му, остави капачките да отскочат от масата на пода и ни принуди да залегнем, защото водата запръска във всички посоки.

Двама мъже дойдоха на нашата маса от различни посоки на ресторанта — единият, за да говори с Дидие, а другият — с Модена. Ула използва момента, наведе се към мен и пъхна под масата нещо в дланта ми. На пипане приличаше на руло банкноти. Очите й ме умоляваха да си трая. Докато ми говореше, аз ги пъхнах в джоба си, без да ги погледна.

— Реши ли вече докога ще останеш тук? — попита ме тя.

— Не знам точно. Не бързам за никъде.

— Няма ли някой, който те чака някъде или при когото трябва да отидеш? — тя се усмихваше с изкусно, но безстрастно кокетство. Прелъстителността й беше навик. Със същата усмивка се обръщаше и към своите клиенти, приятели, келнерите и дори Дидие, към когото изпитваше открита неприязън. Всъщност към всички, включително и, към любовника си Модена. В последвалите месеци и години чух много хора да я критикуват — някои дори много жестоко — че флиртувала. Не бях съгласен. След като я опознах добре, ми се струваше, че Ула флиртува със света, защото флиртът бе единствената истинска доброта, която познаваше и споделяше. Това беше нейният начин да бъде мила и да кара хората — мъжете — също да бъдат мили с нея. Вярваше, че на този свят няма достатъчно приветливост и го бе повтаряла неведнъж точно със същите думи. Това не беше нито дълбоко чувство, нито кой знае каква мисъл, но така или иначе беше вярно и на никого не вредеше. Пък и, по дяволите, тя беше красавица и имаше много чаровна усмивка.

— Не — излъгах. — Никой не ме чака и няма при кого да отида.

— Нямаш ли някакво, wie soil ich das sagen^[7], някаква програма? План?

— Не. Работя над една книга.

Откакто избягах, бях разбрал, че ако казвам на хората частица от истината — че съм писател, това ми осигурява гъвкаво и удобно прикритие. Достатъчно мъгляво, за да обясни продължителните ми престои и внезапните заминавания, а думата „проучване“ бе достатъчно обемна, за да побере в себе си разпитването за разни неща като транспорта, пътуването и възможността да се снабдиш с фалшиви документи, каквито понякога бях принуден да ползвам. Нещо повече: прикритието ми гарантираше и известна защита от любопитните — самата заплаха да се впусна в продължителен разказ за онова, върху което се трудя, обикновено не обезкуражаваше само най-настоятелните.

А аз наистина бях писател. В Австралия започнах да пиша, след като навърших двайсет. Тъкмо бях започнал да се утвърждавам с първото си публикувано произведение, когато бракът ми рухна, загубих родителските права над дъщеря си и си съсипах живота с дрога, престъпления и затвор. Но дори и като беглец писането за мен беше ежедневно занимание и част от инстинктивния ми режим. Дори тук, при Леополд, джобовете ми бяха пълни със записки върху салфетки, сметки и хвърчащи листчета. Пишех непрекъснато. Това беше моят занаят, без значение къде се намирам и как се променя съдбата ми. Една от причините да си спомням първите месеци в Бомбай толкова ясно е, че насаме описвах новите си приятели и разговорите, които водехме. Писането бе едно от нещата, които ме спасиха. Дисциплината и абстрактното мислене, които разказът на живота ми изискваше от мен с думи всеки ден, ми помогнаха да надвия срама и първия му братовчед — отчаянието.

— Их, Scheisse, не виждам какво толкова има да се пише за Бомбай.

Кофти място, ja. Приятелката ми Лиса казва, че това е мястото, за което са се сетили, когато са измислили думата дупка. Тъкмо място, което да наречеш дупка. По-добре иди някъде другаде, може би в Раджастан, и го опиши. Чух, че там, в Раджастан, не било дупка.

— Права е, Лин — додаде Карла. — Това тук не е Индия. Тук има хора от всички части на Индия, но Бомбай не е Индия. Бомбай е отделен свят, свят сам по себе си. Истинската Индия е там, навън.

— Навън?

— Навън, там, където светлината спира.

— Сигурен съм, че си права — отвърнах и одобрих с усмивка израза й. — Но засега тук ми харесва. Обичам големите градове, а това е третият по големина град в света.

— Започваш да говориш като твоя гид — пошегува се Карла. — Прабакер май те обучава прекалено добре.

— Сигурно. Пълни ми главата с цифри и факти всеки ден от цели две седмици насам. Просто невероятно за човек, напуснал училище на седем години, който сам се е учил да пише и чете по улиците.

— Какви цифри и факти? — поинтересува се Ула.

— Ами например, официалното население на Бомбай е единайсет милиона, но Прабу каза, че незаконните рекетьори имат по-добра представа за истинския му брой и го определят между тринайсет и петнайсет милиона. В града всеки ден се говори на двеста различни диалекти и езици. Двеста, за Бога! Все едно се намираш в центъра на света.

В отговор на приказките ми за езиците Ула заговори бързо и настоятелно на Карла на немски. По даден от Модена знак тя стана и си взе чантата и цигарите. Мълчаливият испанец стана от масата, без да каже и дума, и тръгна към отворената сводеста врата, извеждаща на улицата.

— Имам работа — обяви Ула и се нацупи капризно. — До утре, Карла. Към единайсет, ja? Може утре да вечеряме заедно, Лин, ако си тук? Ще ми е много приятно. Чао! Tschufi! — И тя излезе след Модена, сподиряна от похотливите усмивки и възхитените погледи на мнозина от мъжете в бара. Дидие избра точно този момент, за да се обади на някакви познати на другата маса. С Карла останахме сами.

— Тая няма да стане, да знаеш.

— Какво няма да стане?

— Няма да вечеряш с нея утре. Тя просто си се държи така.

— Знам — ухилих се аз.

— Ти я харесваш, нали?

— Да, харесвам я. Какво, странно ли ти се струва?

— В известен смисъл, да. И тя те харесва.

Млъкна и аз си помислих, че ще поясни думите си, но когато заговори отново, смени темата.

— Дала ти е пари. Американски долари. Каза ми го на немски, за да не разбере Модена. Трябва да ми ги дадеш. Утре в единайсет тя ще дойде у нас да ги вземе.

— Добре. Сега ли да ти ги дам?

— Не, не тук. Трябва да тръгвам. Имам среща. Ще се върна след около час. Можеш ли да ме изчакаш дотогава? Или да се върнеш и да се срещнем? След това можеш да ме изпратиш, ако искаш.

— Разбира се, ще бъда тук.

Тя стана да си върви, аз също станах и прибрах стола й. Усмихна ми се лекичко, с повдигната вежда — иронично или подигравателно, или и двете.

— Преди малко не се шегувах. Наистина трябва да напуснеш Бомбай.

Гледах я как излиза навън и се качва в частното такси, което очевидно я чакаше. Щом кремавата кола се вля в бавния нощен поток, една мъжка ръка се подаде от прозореца на пътническата седалка. В дебелите си пръсти тя стискаше зелена молитвена броеница и предупреждаваше пешеходците с махане.

Останал отново сам, аз седнах, облегнах стола си на стената и се оставих оживлението в „При Леополд“ и шумните редовни клиенти да ме захлупят. „При Леополд“ беше най-големият бар — ресторант в „Колаба“ и един от най-големите изобщо в града. Правоъгълният долен етаж заемаше площ колкото четири обикновени ресторанта, с две метални врати под дървени арки, които разкриваха панорамна гледка към „Козуей“, най-оживената и колоритна улица в „Колаба“. На първия етаж имаше по-малък и по-дискретен бар с климатик, крепен от яки колони, които разделяха приземния етаж на четири приблизително еднакви части. Повечето маси бяха наредени около тях. Огледалата по тези покрили голяма част от останалото пространство колони осигуряваха една от основните атракции за клиентите — възможността да оглеждат, да зяпат и да се любуват на останалите, без да бият на очи, макар и не съвсем анонимно. За мнозина умножаването на собствения им образ в две и повече огледала далеч не беше последното сред техните любими занимания. „При Леополд“ бе място, където отиваш да видиш хора, да се покажеш и да наблюдаваш как те гледат.

Масите бяха трийсетина, всичките с покритие от опушено — перлен индийски мрамор. На всяка от тях имаше четири или повече кедрови стола — шейсетминутни столове, както ги наричаха Карла, защото бяха точно толкова неудобни, че клиентите да не могат да издържат на тях повече от час. Ято грамадни вентилатори бръмчеше на тавана и разлюляваше бавно и величествено ниско окачените висящи лампи. Боядисаните стени имаха махагонов цокъл. Дограмата на прозорците, касите на вратите и рамките на многобройните огледала бяха също от махагон. Великолепно изобилие от сочни плодове, които се използваха в десертите и соковете — паупау, папая, анония, мосамби, грозде, дини, банани, сантра и най-различни видове манго, според сезона — покриваше една цяла стена. Тежък, солиден тезгях от тиково дърво се възвишаваше като корабен мостик над оживената палуба на ресторанта. Иззад тичащите насам — натам келнери и потните облаци пара по тесния коридор отзад понякога се мярваше ъгълче от кухнята, в която кипеше трескава работа.

Една избледняла, но все още разточителна елегантност поразяваше и задържаше погледа на всекиго, който влезеше под широките сводове в малкия свят от светлини, цветове и разкошна дървена ламперия в „При Леополд“. Ала на най-великолепното нещо тук се възхищаваха само най-скромните работници, защото то се разкриваше само когато барът беше затворен или сутрин чистачите разместеха мебелите. Сложната подова мозайка от плочки бе копие на мозайката от един дворец в Северна Индия, с шестоъгълници в черно, кремаво и кафяво, подредени като лъчи около слънчевия взрив в центъра. Така подът, създаден за принцове и невидим за туристите, приковали очи към собствените си отражения в ослепителните огледала, разкриваше пищното си съвършенство само тайно, пред босите крака на чистачите — най-бедните и най-кротките работници в града.

За един безценен хладен час всяка сутрин, докато измият пода и отворят, „При Леополд“ се превръщаше в оазис на спокойствието сред напрегнатия град. А после, чак до полунощ, когато затваряха, постоянно гъмжеше от посетители от стотина страни и от местни, и чужденци, и индийци, които се стичаха тук от всички квартали на града, за да въртят бизнес. Той включваше от трафик на наркотици, валута, паспорти, злато и секс до неосезаемата, но не по-малко доходна размяна на влияние — неофициалната система от рушвети и услуги, чрез която в Индия се улесняваха много назначения, повишения и договори.

„При Леополд“ бе неофициална свободна зона, строго избягвана от иначе способните полицаи от участъка в „Колаба“, който се намираше точно отсреща на оживената улица. В отношенията между горния и долния етаж, вътре и извън ресторанта имаше особена диалектика, която управляваше всички сделки, извършвани там. Индийските проститутки, накичени с гирлянди от жасминови цветове, закръглени, в прилепнали сарита, избродирани със скъпоценни камъни, нямаха достъп до долния етаж и само придружаваха клиентите си до бара горе. На европейските проститутки пък се позволяваше да сядат само на долния етаж и да привличат интереса на мъжете по другите маси или просто спрелите на улицата навън минувачи. Продажбата на дрога и каква ли не контрабанда се договаряше свободно по масите, но стоката можеше да бъде разменена само извън бара. Доста често можеше да се види как купувачът и продавачът се договарят за цената, излизат навън да си разменят парите и стоката и пак влизат и сядат на масата. Дори бюрократите и търговците на влияние се подчиняваха на тези неписани правила: договорка, постигната в тъмните сепарета на бара на горния етаж можеше да бъде скрепена с ръкостискане и пари в брой само на тротоара навън, така че никой да не може да каже, че е платил или получил рушвет между стените на „При Леополд“.

Тънките линии, разделящи и свързващи незаконното и законното никъде не бяха прокарани по-елегантно и не бяха присъщи само на разнородното общество в ресторанта. Търговците по уличните сергии наоколо продаваха ментета на Лакост, Карден и Картие с безпардонен замах, таксиджиите, паркирали по улицата, приемаха бакшиши, за да обръщат огледалата си така, че да не отразяват незаконните или забранените сделки, които се сключваха на задната седалка, а известен брой полицаи, изпълняващи прилежно служебния си дълг отсреща в участъка, бяха платили яки рушвети за привилегията да работят на този изгоден пост в центъра на града.

Докато вечер след вечер седях в ресторанта и слушах разговорите по масите наоколо, чух много чужденци и немалко индийци да се оплакват от корупцията, присъща навсякъде в обществения и деловия живот на Бомбай. Моите няколко седмици в града вече ми бяха дали да разбера, че тези оплаквания често се оказват основателни и нерядко са верни. Но некорумпирана нация не съществува. Няма система, неподатлива на злоупотреба с пари. Привилегированият и влиятелен елит смазва колелетата на своя прогрес с подкупи и кампанийни дарения дори и в най-благородните парламенти. А богатите по цял свят живеят по-дълго и са по-здрави от бедните. „Има разлика между безчестния и честния рушвет — каза ми веднъж Дидие Леви. — Безчестният рушвет е един и същи във всички страни, но честният рушвет съществува само в Индия.“

Усмихнах се, когато го чух, защото разбирах за какво става дума. Индия беше открита. Индия беше честна. И това ми хареса още от първия ден. Инстинктът не ме насърчаваше да порицавам — в този град, който се учех да обичам, инстинктът ме подтикваше да наблюдавам, да се включвам и да се наслаждавам. Тогава не можех да знам, че в предстоящите месеци и години моята свобода, дори животът ми, ще зависят от склонността на индийците да обръщат огледалото.

— Какво, ти си сам? — ахна Дидие, щом се върна на масата. — C’est trop! Не знаеш ли, мили ми приятелю, че да седиш тук сам, е леко отвратително? А трябва да ти кажа, че да си отвратителен е привилегия, която съм запазил изключително за себе си. Да пием!

Той се пльосна на стола до мен и извика келнера, за да поръча още пиене. От седмици насам разговарях почти всяка вечер с него тук, но никога досега не бяхме оставали насаме. Учудих се, че реши да седне при мен, преди да са се върнали Ула, Карла или някой друг от неговите приятели. Това бе малък знак за приемане и аз му бях благодарен за него.

Той забарабани с пръсти по масата, докато не донесоха уискито, гаврътна половината чаша на една жадна глътка и най-сетне се отпусна и се усмихна, присвил очи.

— Много си се замислил. — Мислех за „При Леополд“ — оглеждах се и попивах всичко.

— Ужасно място — въздъхна той и тръсна гъстите си къдрици. — Мразя се заради това, че тук толкова ми харесва.

Двама мъже с широки панталони, пристегнати в глезените, и тъмнозелени жилетки, облечени върху ризи до бедрата с дълги ръкави, се приближиха и привлякоха вниманието на Дидие. Те му кимнаха, той откликна с широка усмивка и ръкомахане, а после двамата се присъединиха към група свои приятели на една маса, недалече от нашата.

— Опасни хора — измърмори Дидие, втренчен в гърбовете им, все още с усмивка на лицето. — Афганци. Рафик, дребният, въртеше търговията на черно с книги.

— Книги?

— Паспорти. Той беше шефът. Преди беше голяма клечка. Сега прекарва „кафява захар“ през Пакистан. От „захарта“ печели повече, но беснее, че е загубил бизнеса с книгите. В тази борба бяха убити хора — и повечето бяха от неговите.

Не беше възможно да са чули забележката му, но точно в този момент, сякаш в отговор на думите му, двамата афганци се обърнаха на столовете си и се втренчиха в нас с мрачни, сериозни физиономии. Един от компанията на тяхната маса се наведе и им каза нещо. Той посочи Дидие, после и мен и афганците ме погледнаха право в очите.

— Убити… — повтори тихо Дидие и се усмихна още по-широко, докато мъжете най-сетне не ни обърнаха гръб. — Бих им отказал да въртя бизнес с тях, стига да не въртяха толкова добър бизнес.

Говореше с ъгълчето на устата си, като затворник под погледа на надзиратели. Стана ми смешно. В австралийските затвори наричат тази техника на шепнене „страничен клапан“. Изразът прозвуча отчетливо в ума ми и заедно с превземките на Дидие думите ме върнаха в затворническата килия. Усещах мириса на евтин дезинфектант, чувах металическото съскане на ключовете, чувствах потния камък под пръстите си. Такива спомени често връхлитат бивши затворници, полицаи, войници, шофьори на линейки, пожарникари и други, които са наблюдавали или преживели травми. Често те нахлуват толкова внезапно и неуместно, че единствената разумна реакция е глупав, неконтролируем смях.

— Мислиш, че се майтапя ли? — изпухтя възмутено Дидие.

— Не, съвсем не.

— Истина е, уверявам те. Имаше малка война за този бизнес. Дори точно сега, докато си говорим, пристигат победителите. Това са Байрам и хората му. Той е иранец. Байрам налага правилата и е един от хората, които работят за Абдул Гани, който, на свой ред, работи за един от тарторите на престъпността в града, Абдел Кадер Хан. Те спечелиха тази малка война и сега контролират бизнеса с паспортите.

С леко кимване посочи група младежи, облечени в модни западни джинси и якета, които току-що бяха влезли през един от сводестите входове. Те отидоха при тезгяха на управителя и топло поздравиха собствениците на ресторанта, а после се настаниха в другия край на салона. Водачът на групата беше висок здравеняк, малко попрехвърлил трийсетте. Той вдигна кръглото си добродушно лице над главите на другарите си и огледа заведението отдясно наляво, като откликваше на почтителните кимвания и приятелските усмивки на познатите си по другите маси. Когато погледът му попадна върху нас, Дидие му махна за поздрав.

— Кръв — произнесе той тихо през ослепителната си усмивка. — Още доста време тези паспорти ще бъдат подпечатвани с кръв. За мен това е нищо. По отношение на храната аз съм французин, на любовта — италианец, а в деловите работи — швейцарец. Швейцарец и половина.

Строго неутрален. Но за тези паспорти ще се пролее още кръв, убеден съм.

Той се обърна към мен и примига веднъж, два пъти, сякаш прекъсваше нишката на унеса с плътните си мигли.

— Сигурно съм пиян — заяви той с радостна изненада. — Да му ударим още по едно.

— Ти давай, аз ще си ближа това. Колко струват тези паспорти?

— От сто до хиляда… В долари, разбира се. Искаш да купиш ли?

— Не…

— А, това е „не“ на бомбайски пласьор на злато. Не, което означава „може би“, и колкото по-пламенно е „не“-то, толкова по-определено е, „може би“. Като ти потрябва, ела при мен. Ще ти го уредя — срещу малка комисионна, разбира се.

— Ти много ли… комисионни изкарваш тук?

— М-м, върви ми, не мога да се оплача — ухили се той и сините му очи блеснаха зад лупите на розовата алкохолна влага. — Връзвам двата края, дето се вика, и като ги вържа, и двата края ми плащат. Точно тая вечер уредих една продажба — две кила хашиш от Манали. Виждаш ли онези италиански туристи там, до плодовете — типът с дългата руса коса и момичето в червено? Искаха да купят. Един… оня на улицата, там босият с мръсната риза, чака си комисионната. Той ги праща при мен, а аз, на свой ред, ги пращам при Аджай. Аджай върти бизнеса с хашиш и е отличен престъпник. Виж го, сега седи с тях и всички се хилят. Сделката е сключена. Работата ми за деня е свършена. Аз съм свободен човек!

Дидие тупна по масата да му донесат още едно, но когато донесоха шишето, той го стисна в две ръце и се вторачи в него с умислена физиономия.

— Колко дълго ще останеш в Бомбай? — попита, без да ме поглежда.

— Не знам. Странно, през последните няколко дни всеки ме пита това.

— Вече се задържаш по-дълго от обичайното. Повечето хора нямат търпение да напуснат града.

— Има един гид, казва се Прабакер, познаваш ли го?

— Прабакер Каре? Голямата усмивка?

— Точно той. Развежда ме насам-натам от седмици. Видях всички храмове, музеи и художествени галерии и много пазари. От утре сутринта ми е обещал да ми показва неща от другата страна на града — наистинския град, както го нарече той. Заинтригува ме. Ще поостана да поогледам, а после ще реша къде искам да ходя. Не бързам за никъде.

— Много е тъжно да не бързаш за никъде. На твое място нямаше да си го призная толкова спокойно — каза ми той, все така втренчен в бутилката. Когато не се усмихваше, лицето му изглеждаше провиснало, отпуснато и болезнено сиво. Не беше добре, но това не беше онази болнавост, която трябва да се постараеш да преодолееш. — В Марсилия имаме поговорка: „Човек, който няма закъде да бърза, не стига бързо доникъде“. Аз от осем години нямам закъде да бързам.

Изведнъж настроението му се промени. Той си наля от бутилката, погледна ме усмихнат и вдигна чаша.

— Да пием тогава! За Бомбай — чудесно място за тези, които не бързат за никъде! И за цивилизованите полицаи, които приемат рушвети в интерес на реда, макар и не на закона. За бакшиша.

— За това ще пия — отвърнах и чукнах чашата си в неговата. — Кажи, Дидие, тебе какво те задържа в Бомбай?

— Аз съм французин — отвърна той, докато се възхищаваше на росата по вдигнатата си чаша. — Освен това съм гей, евреин и престъпник, горе-долу в този ред. Бомбай е единственият открит от мен град, който ми позволява да бъда всичките тези четири неща едновременно.

Разсмяхме се, пихме, той отново се обърна към широкото помещение и търсещият му поглед най-сетне се спря върху група индийци, насядали близо до единия от входовете. Поогледа ги, като бавно си пиеше питието.

— Е, ако решиш да останеш, добро време си избрал. Това е време на промени. Големи промени. Виждаш ли онези мъже, които се хранят с такъв голям апетит? Те са сайници, работят за Шив Сена. Мисля, че очарователният английски политически термин за това е „маша“. Твоят гид разказал ли ти е за Сена?

— Не, не мисля.

— Съзнателен пропуск, бих казал. В Бомбай партията Шив Сена е лицето на бъдещето. Може би техният начин на действие и тяхната politique е бъдещето навсякъде.

— Каква политика?

— О, регионална, базирана на езика, етническа, ние срещу тях — отвърна той с цинична усмивка, като за всяко прилагателно подгъваше по един пръст на лявата си ръка. Ръцете му бяха много бели и меки. Под дългите му нокти се беше събрала черна мръсотия. — Политиката на страха. Мразя политиката, а политиците — още повече. Те превръщат алчността в религия. А това е непростимо. Връзката на човека с алчността е дълбоко лична, не мислиш ли? Шив Сена контролират полицията, защото са партията на Махаращра, а повечето низши чинове в полицията са от Махаращра. Те държат и голяма част от бордеите, много от профсъюзите и част от пресата. Всъщност, имат всичко, освен пари. Да, имат подкрепата на захарните барони и на някои търговци, но истинските пари — индустриалните пари и черните пари — са в ръцете на парсите и индусите от други градове в Индия и което е най-омразно за тях — в ръцете на мюсюлманите. И тук е борбата, guerre ecomomique, истината зад техните приказки за раса, език и регион. Те променят града, всеки ден — повече или по-малко. Смениха дори и името му от Бомбай на Мумбай. Не са успели още да изменят географията, но ще го направят. В своя устрем са готови почти на всичко и на съюз почти с всекиго. Възможности има. Богатства има. Само през последните месеци сайниците — не обществените, не високопоставените — сключиха сделка с Рафик, неговите афганци и с полицията. В замяна на известна сума пари и някои отстъпки полицията затвори почти всички дупки за пушене на опиум в града, освен няколко. Десетки най-изискани салони за пушене, места, обслужвали града поколения наред, бяха затворени само за седмица. Затворени завинаги! Поначало аз не се интересувам от тази кочина, политиката, нито пък от тази кланица, големия бизнес. Единствената сила, по-безжалостна и цинична от бизнеса или от голямата политика, е политиката на едрия бизнес. Но тука голямата политика и големият бизнес съвместно унищожават пушенето на опиум и затова съм разярен! Питам те, какво е Бомбай без неговия чанду — индийския опиум, и без салоните за пушене на опиум? Накъде върви светът? Позор!

Наблюдавах мъжете, които той описа, докато се съсредоточаваха с енергична настървеност върху вечерята си. Масата бе отрупана с блюда ориз, пилешко и зеленчукови ястия. Докато ядяха, никой от петимата не говореше, дори не се поглеждаха — наведени ниско над чиниите си, те бързо тъпчеха храната в устата си.

— Това изказване си го бива! — отбелязах аз и се ухилих до уши. — За бизнеса, политиката и политиката на големия бизнес. Хареса ми.

— Ах, скъпи ми приятелю, не мога да претендирам, че е мое. За пръв път го чух от Карла и оттогава я цитирам. Да си кажа правичката, виновен съм в много престъпления — в повечето съществуващи престъпления — но никога не съм си присвоявал остроумие, което не е мое.

— Възхитително — разсмях се аз.

— Е, човек все някъде трябва да постави граница — изпухтя той. — В края на краищата онова, което забраняваме, определя в по-голяма степен цивилизацията от онова, което позволяваме.

Той млъкна и забарабани с пръстите на десницата си по студената мраморна маса. След малко отново ме погледна.

— Това си беше мое — подчерта, очевидно вкиснат, че не съм обърнал внимание на фразата. Не реагирах и той продължи: — За цивилизацията. Мое си беше.

— И беше остроумно, да му се не види — откликнах бързо.

— А, нищо не е — каза той скромно, а после ме погледна в очите и двамата се разхилихме шумно.

— А каква е била изгодата за Рафик, ще прощаваш, че те питам? От затварянето на всички салони за опиум. Защо се е съгласил?

— Да се е съгласил? — намръщи се Дидие. — Та идеята беше негова! От гарад — хероина с кафява захар — се изкарват повече пари, отколкото от опиума. И сега всички, всички онези бедняци, — които пушеха чанду, са почнали да пушат гарад. Рафик контролира гарада, „кафявата захар“. Не целия трафик, разбира се. Никой не може да контролира всичките хиляди килограми „кафява захар“, които идват от Афганистан в Индия през Пакистан. Но голяма част от този трафик е негова, голяма част от Бомбайския кафяв хероин. Това са големи пари, приятелю, големи пари.

— Защо политиците са се съгласили?

— О, не само кафявата захар и хашишът идват в Индия от Афганистан — довери ми той, като отново сниши глас и заговори с ъгълчето на устата си. — Идват и пушки, тежки оръжия, експлозиви. Сега сикхите използват тези оръжия в Пенджаб, а мюсюлманските сепаратисти — в Кашмир. Оръжие, нали разбираш. Освен това съществува властта да говориш от името на многото бедни мюсюлмани, врагове на Шив Сена. Ако контролираш едната търговия — с наркотиците, влияеш върху другата — с оръжията. А партията Сена отчаяно иска да контролира притока на оръжия в своя щат, Махаращра. Пари и власт. Погледни масата до Рафик и хората му. Виждаш ли тримата африканци, двамата мъже и жената?

— Да, забелязах я още преди това. Много е красива.

Младото й лице с изпъкнали скули, нос с леко разширени ноздри и много чувствени устни изглеждаше като вулканичен камък, изваян от речни бързеи. Косата й бе сплетена на множество дълги, фини плитчици, окичени с мъниста. Тя се смееше на някаква шега заедно с приятелите си и зъбите й блестяха, големи и съвършено бели.

— Красива? Според мен не е. При африканците красиви са мъжете пи мое мнение, докато жените са просто привлекателни. За европейците важи обратното. Карла е красива, но не познавам мъж, който да е красив по този начин. Но това е друга работа. Исках само да ти кажа, че те са клиенти на Рафик, нигерийци, и че бизнесът им между Бомбай и Лагос е една от отстъпките — мисля, че терминът е „съпътстващ резултат“ — от сделката със сайниците. Сена имат човек в Бомбайската митница. Страшно много пари минават от ръка на ръка. Малката далавера на Рафик е възел от държави — Афганистан и Индия, Пакистан и Нигерия, и от власти — полицията, митницата и политиците. Всичко това е част от борбата им за власт тук, в нашия прокълнат и любим Бомбай. И всичко това, цялата тази интрига, тръгва от затварянето на милите ми стари салони за опиум. Трагедия.

— Този Рафик си го бива — измърморих аз. Може би прозвуча по-лекомислено, отколкото ми се искаше.

— Той е афганец и страната му е във война, приятелю. Това му дава хъс, както казват американците. И работи за съвета на мафията Валидлала — една от най-мощните мафии. Най-близкият му сътрудник е Чуха, един от най-опасните хора в Бомбай. Но истинският властник тук, в града, е великият дон, господарят Абдел Кадер Хан. Той е поет, философ и господар на престъпността. Наричат го Кадербай. Има други, които притежават повече пари и оръжия от Кадербай — но разбираш ли, той е човек със строги принципи и има много изгодни неща, с които не би се захванал. Същите тези принципи му осигуряват… не съм сигурен как се казва на английски… неморалното високопоставено положение и може би никой в тази част на Бомбай не разполага с по-голяма реална власт от него. Мнозина вярват, че той е светец и притежава свръхестествени способности. Аз го познавам и мога да те уверя, че Кадербай е най-пленителният човек, който съм срещал някога. Ако ми позволиш малката нескромност, това го прави наистина забележителен индивид, защото съм срещал твърде много интересни мъже в живота си.

Той остави думите да се завихрят между погледите ни, приковани един в друг.

— Хей, ама ти не пиеш! Много мразя, когато хората ближат толкова време една чашка! Все едно да си слагаш презерватив, за да мастурбираш.

— Я стига — разсмях се. — Аз, такова… чакам Карла да се върне. Трябва да се появи всеки момент.

— А, Карла… — той произнесе името и с гърлено мъркане. — И какви са точно намеренията ти спрямо нашата загадъчна Карла?

— Я пак?

— Може би ще е повече от полза да се зачудя какви ли са нейните намерения спрямо теб, а?

Той изля последната течност от еднолитровата бутилка в чашата си и я разреди с последната сода. Лочеше яко вече повече от час. Очите му бяха кръвясали като опакото на боксьорски юмрук, но погледът му бе непоколебим, а ръцете — прецизни в движенията.

— Видях я на улицата само часове след като кацнах в Бомбай — чух се да казвам. — В нея имаше нещо, което… Мисля, че тя е една от причините да се задържа тук толкова дълго време. Тя и Прабакер. Харесвам ги — и двамата ги харесах от пръв поглед. Аз обичам да общувам с хора, ако ме разбираш. Ако хората в една тенекиена барака са ми интересни, аз я предпочитам пред Тадж Махал — не че вече съм видял Тадж Махал.

— Покривът му тече — намуси се Дидие, сривайки архитектурното чудо с три думи. — Интересни ли каза? Карла е интересна, така ли?

И той пак се разсмя шумно. Беше особен, пронизителен смях, груб и почти истеричен. Плясна ме силно по гърба и разля няколко капки от питието си.

— Ха! Лин, знаеш ли, одобрявам те, въпреки че моята похвала е нещо твърде крехко.

Той пресуши чашата си, тропна я на масата и избърса спретнатите си мустачки с опакото на дланта. Щом забеляза озадаченото ми изражение, той се наведе към мен. Само няколко сантиметра деляха лицата ни.

— Нека да ти обясня нещо. Огледай се. Колко души можеш да наброиш тук?

— Ами, може би шейсет-осемдесет.

— Осемдесет души. Гърци, немци, италианци, французи, американци. Туристи отвсякъде. Ядат, пият, разговарят, смеят се. И от Бомбай — индийци, иранци, афганци, араби, африканци. Но колцина от тези хора притежават истинска сила, истинска съдба, истинска dynamique за своето време и място и за живота на хиляди хора? Ще ти кажа — четирима. Четирима души в това помещение притежават сила, а останалите са като всички хора навсякъде — безсилни, спящи, унесени в сън, анонимни. Когато Карла се върне, хората в това помещение, притежаващи сила, ще станат петима. Онази същата Карла, която ти наричаш интересна. По изражението ти забелязвам, млади приятелю, че не разбираш за какво ти говоря. Нека ти го обясня така: Карла е доста добра приятелка, но е изумително добър враг. Когато преценяваш каква сила притежава един човек, трябва да прецениш способностите му и като приятел, и като враг. А в този град само един човек може да е по-лош и по-опасен враг от Карла.

Той се взря в очите ми — търсеше нещо там, гледаше ту едното ми око, ту другото.

— Разбираш за каква точно сила говоря, нали? За истинската сила. Силата да караш хората да сияят като звезди или да ги превърнеш в прах. Силата на тайните. Ужасни, страшни тайни. Силата да живееш без разкаяние и съжаление. Има ли в живота ти нещо, за което съжаляваш, Лин? Извършил ли си нещо, за което съжаляваш?

— Да, предполагам, че…

— Разбира се! И аз също съжалявам… за неща, които съм извършил и които не съм. Но Карла — не. И точно затова тя е като онези другите, малцината други в това помещение, които притежават истинска сила. Нейното сърце е като техните, а твоето и моето не са. Ех, прости ми, почти съм се напил и виждам, че моите италианци си тръгват. Аджай няма да чака още дълго. Трябва да отида и да си прибера малката комисионна, преди да си позволя да се натряскам.

Той се облегна на стола си, после се подпря тежко на масата с меките си бели ръце и се изправи. Тръгна, без да каже и дума повече и без да ме погледне. Гледах го как върви към кухнята, как лъкатуши между масите със завалената, размазана походка на изпечен пияч. Спортното му сако беше омачкано отзад, там, където се беше облегнал на стола, а торбестото дъно на панталоните му висеше на дипли. Преди да го опозная достатъчно, преди да осъзная колко много означаваше това, че той бе живял от престъпления и със страст цели осем години в Бомбай, без да си спечели нито един враг и без да вземе назаем нито един долар, не мислех, че Дидие е нещо повече от забавен, но безнадежден пияница. Лесно беше да изпаднеш в тази заблуда, а и той самият я насърчаваше.

Първото правило на черния бизнес навсякъде е: не допускай никой да разбере какво мислиш. Допълнението на Дидие към това правило бе следното: бъди винаги наясно какво мисли другият за теб. Износените дрехи, сплъстената къдрава коса, сплескана там, където предната нощ е лежала върху възглавницата, дори любовта му към алкохола, раздута привидно до пристрастеност, водеща до оглупяване — всички те бяха изражения на образ, който той разработваше и внимателно нюансираше, сякаш беше професионален актьор. Караше хората да мислят, че е безобиден и безпомощен, защото истината беше точно обратното.

Не ми остана време да мисля за Дидие и за загадъчните му реплики, защото скоро Карла се върна и си тръгнахме от ресторанта почти веднага. Избрахме по-дългия път до къщичката й, покрай вълнолома от „Портата на Индия“ до хотел „Радио Клуб“. Дългата и широка улица беше пуста. Вдясно от нас зад редица от чинари се издигаха хотели и жилищни блокове. Няколко светещи лампи тук-там разкриваха прозоречните картини от живота в стаите: скулптурен релеф на едната стена, полица с книги на друга, плакат с някакво индийско божество в дървена рамка, обкръжен от цветя и струйки дим от благовония, и едва видими в ъгъла на прозореца, на нивото на улицата — две изящни ръце, сплетени в молитва.

Отдясно се ширеше най-голямото световно пристанище. Сред тъмните води като звезди блещукаха светлините на стотина закотвени кораба. Отвъд тях огньовете, пламтящи по върховете на кулите на крайбрежните рафинерии, караха хоризонта да трепти. Луна нямаше. Бе почти полунощ, но въздухът все още беше топъл като в ранния следобед. Приливът на Арабско море сегиз-тогиз хвърляше пръски над високата до кръста бетонна стена: кълбящите се мъгли на Симум, дошли чак от африканския бряг.

Вървяхме бавно. Често поглеждах към небето, така натежало от звезди, че черната мрежа на нощта се издуваше, преливаща от блестящия си улов. Затворът означаваше години наред без изгреви, без залези и без нощно небе, затворен в килията по шестнайсет часа дневно, от ранния следобед до късно сутринта. Затворът означаваше да ти отнемат слънцето, луната, звездите. Затворът не беше адът, но в него нямаше рай. И това по свой начин беше не по-малко ужасно.

— Понякога ставаш прекалено добър слушател, знаеш ли.

— Какво? О, извинявай. Бях се замислил — извиних се аз и тръснах глава, за да се върна в реалността. — Хей, преди да съм забравил, ето ти парите, които Ула ми даде.

Тя взе навитите на руло банкноти и ги пъхна в чантата си, без дори да ги погледне.

— Странно е, знаеш ли. Ула тръгна с Модена, за да се откъсне от друг, който я контролираше като робиня. А сега в някакъв смисъл е робиня на Модена. Но тя го обича и се срамува, че трябва да го лъже, за да заделя по малко пари за себе си.

— Някои хора имат нужда от отношения между господар и роб.

— Не само някои хора — отвърна тя с внезапна, обезпокоителна тъга. — Когато говореше с Дидие за свободата и той те попита: „Свободата да вършиш какво?“, ти каза: „Свободата да казваш не.“ Странно, но аз мислех, че е по-важно да имаш свободата да казваш да.

— Като спомена Дидие — подех аз ведро в опит да сменя темата и да повдигна духа й, — тази вечер дълго си говорихме с него, докато те чаках.

— Сигурно е говорил главно Дидие — предположи тя.

— Ами, да, така стана, но беше интересно. Хареса ми. За пръв път си поговорихме по-така.

— И какво ти каза той?

— Какво ми е казал ли? — Думите й ми прозвучаха странно. В тях се долавяше намек, че съществуват неща, които той не биваше да казва. — Разказа ми разни неща за някои от хората в „При Леополд“. Афганците, иранците и Шив Сайниците, или както там се казват, и за шефовете на местната мафия.

Тя се подсмихна насмешливо.

— Не бих обърнала особено внимание на онова, което разправя Дидие. Той може да бъде много повърхностен, особено когато е сериозен. Той е от онези хора, които не стигат по-дълбоко от повърхността на нещата, ако ме разбираш. Веднъж му казах, че е толкова плитък, че най-доброто, на което е способен, е едносмислица. Странното е, че на него му хареса. Това мога да кажа за Дидие — че него не можеш да го обидиш.

— Мислех, че сте приятели — отбелязах и реших да не повтарям онова, което Дидие бе казал за нея.

— Приятели… ами, понякога не съм сигурна какво точно е приятелството. Познаваме се от години. Някога живеехме заедно — той каза ли ти?

— Не, не ми е казал.

— Да. Една година, като пристигнах в Бомбай. Живеехме в едно смахнато полусрутено апартаментче в района на Крепостта. Сградата се рушеше около нас. Всяка сутрин се събуждахме с лица, посипани с хоросан от провисналия таван, а в коридора винаги имаше нови парчета камък, дърво и разни други неща. Цялата сграда рухна през сезона на мусоните преди години, няколко души загинаха. Понякога минавам оттам и поглеждам дупката в небето, където беше моята спалня. Предполагам, би могло да се каже, че ние с Дидие сме близки. Но приятели? Приятелството е нещо, което разбирам все по-трудно с всяка изминала година от живота ми, да му се не види. Приятелството е като някакъв изпит по алгебра, който никой не успява, да вземе. В най-лошите си настроения си мисля, че най-хубавото, което можеш да кажеш, е: приятел е човек, когото не презираш.

Тонът й беше сериозен, но си позволих тихичък смях.

— Мисля, че малко попресилваш.

Тя ме погледна, намръщи се, но после също се разсмя.

— Сигурно. Уморена съм. През последните няколко нощи не можах да се наспя. Не искам да съм строга към Дидие. Просто понякога той много ме дразни, разбираш ли? Каза ли ти нещо за мен?

— Каза… каза, че според него си красива.

— Той ли ти го каза?!

— Да. Говореше за красотата при белите и черните и каза: „Карла е красива“.

Тя вдигна вежди с лека, доволна изненада.

— Е, приемам това за много важен комплимент, макар и той да е възмутителен лъжец.

— Дидие ми харесва.

— Защо? — побърза да попита тя.

— Ами, не знам. Заради професионализма му. Харесвам хора, които са спецове в онова, което вършат. И в него има една тъга, която… Някак си я разбирам. Напомня ми за няколко души, които познавам. Приятели.

— Той поне не държи упадъка си в тайна — заяви тя и изведнъж си припомних нещо, което Дидие ми беше казал за Карла и силата на тайните. — Може би точно това е общото между мен и Дидие — и двамата мразим лицемерите. Лицемерието е просто още един вид жестокост. А Дидие не е жесток. Буен е, но не е жесток. Напоследък се е кротнал, ама имаше времена, когато страстните му любовни афери бяха скандалът на града или поне за чужденците. Негов ревнив любовник, младо момче от Мароко, една нощ го гони с меч по „Козуей“. И двамата чисто голи — това е доста шокиращо дори за Бомбай, а в случая с Дидие си беше направо зрелище, да ти кажа. Той влетя в полицейския участък „Колаба“ и го спасиха. В Индия са много консервативно настроени по отношение на тези неща, но Дидие си има правило — никога никакви сексуални връзки с индийци, и според мен го уважават за това. Много чужденци идват тук само за да правят секс със съвсем млади индийски момчета. Дидие ги презира и ограничава връзките си само до чужденци. Не бих се изненадала, ако точно заради това тази вечер ти е разказал толкова много за работите на другите. Може би се е опитвал да те сваля, като те впечатли със знанията си за подмолния бизнес и тъмните личности. О, здравей, Катцели! Хей, ти пък откъде се появи?

Видяхме котарак, който клечеше на вълнолома и ядеше от някакъв изхвърлен пакет. Мършавото сиво животно коленичи и ни изгледа сърдито, като виеше и ръмжеше едновременно, но когато отново заби муцуна в храната, позволи на Карла да го погали по гърба. Беше видял и патил злобен екземпляр. Едното му ухо беше раздрано и приличаше на розова пъпка; имаше плешиви петна по гърба и хълбоците, където раните му още не бяха заздравели. Стори ми се невероятно, че едно такова диво, измършавяло животно позволява да го докосва непознат и че Карла бе поискала да го погали. Още по-смайващо ми се стори, че котката нагъва с такъв апетит зеленчуци с ориз, сготвени в сос с цели, много люти чушки.

— Виж го само! — изгугука тя. — Не е ли красавец?

— Ами…

— Не се ли възхищаваш от смелостта му, от неговата решителност да оцелее?

— Боя се, че не обичам особено котките. Нямам нищо против кучетата, но котките…

— Но ти трябва да обичаш котки! В един съвършен свят всички хора трябва да са като котките… в два часа следобед.

Засмях се.

— Казвали ли са ти, че имаш много особен начин на изразяване?

— Какво искаш да кажеш с това? — тя рязко се обърна към мен.

Дори и на светлината на уличните лампи виждах, че лицето й е зачервено и сърдито. Тогава не знаех, че английският език й е малка мания и че тя учеше, пишеше и се трудеше здравата, за да съставя тези хитроумни фрагменти на своята реч.

— Само това, че се изразяваш по уникален начин. Не ме разбирай погрешно, това ми харесва. Много ми харесва. Това е все едно… ами… например вчера, когато всички разговаряхме за истината. За истината с главно И за абсолютната истина. Върховната истина. И дали съществува истина, има ли нещо истинско? Всеки имаше какво да каже — Дидие, Ула, Маурицио, дори Модена. А после ти каза… „истината е побойник, когото всички ние се преструваме, че харесваме“. Направо ме хвърли в нокаут. В някоя книга ли си го прочела? Или пък си го чула в пиеса или филм?

— Не, сама го измислих.

— Точно за това говоря. Мисля си, че не мога да повтарям неща, казани от другите, и да ги цитирам точно. Но това ти изказване… Никога няма да го забравя.

— Съгласен ли си?

— С кое — че истината е побойник, когото всички ние се преструваме, че харесваме ли?

— Да.

— Не, изобщо не съм съгласен. Но много ми харесват идеята и начинът, по който я изрази.

Полуусмивката й притегляше моя поглед. Умълчахме се и тъкмо когато тя понечи да извърне очи, аз отново заговорих, за да задържа вниманието й.

— Защо харесваш Биариц?

— Какво?

— Завчера, преди един ден каза, че Биариц е едно от любимите ти места. Никога не съм бил там и така или иначе нямам понятие. Но бих искал да знам защо ти го харесваш толкова.

Тя се усмихна и набърчи нос в загадъчно изражение — то можеше да означава и презрение, и задоволство.

— И ти го помниш? Значи сигурно е най-добре да ти кажа. Биариц… Как да ти обясня… Мисля, че е заради океана. Атлантическият океан. Обичам Биариц през зимата, когато туристите ги няма, а морето е толкова страшно, че вкаменява хората. Виждаш ги как стоят по пустите плажове и гледат морето — статуи, разпръснати по брега между скалите, смразени от ужаса, който им внушава океанът. Той не е като другите океани — не е като топлия Тихи океан или като Индийския. Атлантика през зимата наистина не прощава и е безжалостно жесток. Чувстваш го как те зове. Знаеш, че иска да те повлече и да те придърпа в дълбините. Толкова е красив, че първия път, когато наистина го видях, избухнах в сълзи. И исках да потъна в него. Исках да се оставя да ме повлече под огромните сърдити вълни. Много е страшно. Но хората в Биариц са най-разбраните и дружелюбни хора в цяла Европа според мен. Нищо не може да ги накара да изпушат. Нищо не е прекалено. Много е странно — на повечето ваканционни места хората са сърдити, а морето е спокойно. В Биариц е точно обратното.

— Мислиш ли, че ще се върнеш там някой ден — искам да кажа, — за постоянно?

— Не — бързо отвърна тя. — Ако някога си тръгна оттук завинаги, това ще значи да се завърна в Щатите. Там израснах, след като родителите ми починаха. И бих искала да се върна някой ден там. Мисля, че това е мястото, което най-много обичам. В Америка и у американците има една такава увереност, такова чистосърдечие и такава… храброст. Не се чувствам американка, или поне така си мисля, но с тях ми е уютно, ако ме разбираш — повече, отколкото, с който и да е друг народ.

— Разкажи ми за другите — помолих аз. Искаше ми се да не спира да говори.

— Другите ли? — намръщи се тя изведнъж.

— Тайфата от „При Леополд“. Дидие й останалите. Като за начало ми разкажи за Летиша. Откъде я познаваш?

Тя се успокои и пусна очите си да скитат из сенките от отсрещната страна на улицата. Все така замислена, вдигна поглед към нощното небе. Синкаво бялата светлина на уличната лампа се разтопи и потече по нейните устни и в кълбата на огромните й очи.

— Лети живя в Гоа известно време — започна тя, а в гласа й трептеше обич. — Дошла в Индия заради обичайната смесица от купон и духовни висини. Намерила купона и му се изкефила, мисля. Лети обича купоните. Но с духовната страна на нещата нещо не случила. Връщала се в Лондон два пъти за една година, но после пак заминавала за Индия, за да опита за последно с душевността. Тя изпълнява мисия на душата. Говори грубиянски, но е много духовно момиче. Всъщност, мисля, че е най-духовната сред нас.

— От какво живее? Не искам да нахалствам, но както съм казвал и преди, просто искам да науча как хората тук си изкарват прехраната. Как се оправят чужденците, искам да кажа.

— Тя е специалист по скъпоценностите — камъни и бижута. Работи на комисионна за някои чуждестранни купувачи. Дидие й намери тази работа. Той има връзки навсякъде в Бомбай.

— Дидие? — усмихнах се, искрено изненадан. — Мислех, че те се мразят. Е, не точно се мразят, но… Смятах, че не могат да се понасят.

— О, те се дразнят един от друг, така си е. Но между тях има истинско приятелство. Ако нещо лошо се случи с единия, другият ще се съсипе.

— Ами Маурицио? — попитах, като се стараех да прозвучи колкото се може по-безпристрастно. Високият италианец беше твърде хубав, твърде уверен и аз му завиждах, защото забелязвах, че познава по-дълбоко Карла. А и за дружбата му с нея. — Неговата история каква е?

— Неговата история ли? Не му зная историята — намръщи се тя отново. — Родителите му починали и му оставили много пари. Той ги похарчил и развил нещо като дарба за харчене за пари.

— На чужди пари? — попитах. Може би си пролича колко много искам това да е вярно, защото тя ми отговори с въпрос.

— Знаеш ли приказката за скорпиона и жабата? Ами, жабата се съгласява да пренесе скорпиона през реката, защото той обещава да не я ужили…?

— Да. А после я ужилва по средата на реката. Потъващата жаба го пита защо, след като и двамата ще се удавят, а скорпионът отговаря, че той е скорпион и такава му е природата.

— Да — въздъхна тя и закима бавно, а бръчките напускаха една по една челото й. — Маурицио е такъв. И ако си наясно с това, той не ти създава никакви проблеми, защото просто не му предлагаш да го пренесеш през реката. Нали ме разбираш?

Бил съм в затвора. Много добре я разбирах. Кимнах и я попитах за Ула и Модена.

— Ула ми харесва — отвърна тя бързо и отново се усмихна едва-едва. — Тя е луда и на нея не може да се разчита, но изпитвам симпатия към нея. Била е богато момиче в Германия, но се заиграла с хероина и се закачила. Семейството й я прогонило и тя дошла в Индия. Беше с един кофти тип, германец, и той наркоман като нея, който я набута да работи на много гадно място. Ужасно място. Тя го обичаше и го правеше заради него. На всичко бе готова заради него. Някои жени са такива. Някои любови са такива. Повечето любови са такива, доколкото виждам. Сърцето ти заприличва на претъпкана спасителна лодка. Захвърляш гордостта си, за да я удържиш да не потъне, и самоуважението си, и своята независимост. И пак не е достатъчно. Спасителната лодка продължава да потъва и знаеш, че ще завлече и тебе на дъното. Виждала съм това да се случва на много момичета тук. Мисля, че точно заради това от любовта ми се повдига.

Не можех да разбера дали говори за себе си, или насочва думите към мен. Но и в двата случая те бяха остри и не исках да ги чувам.

— Ами Кавита? Тя как се вписва?

— Кавита е страхотна! Тя работи на свободна практика, нали разбираш, писателка на свободна практика. Иска да стане журналист и според мен ще успее. Дано успее. Тя е умна, честна и куражлийка. А е и красива. Разкошно момиче е, не мислиш ли?

— Да — съгласих се, припомняйки си очите с цвят на мед, пълните, добре очертани устни и дългите изразителни пръсти. — Хубаво момиче е. Но всички те изглеждат добре според мен. Дори и в Дидие, с неговия мърляв вид, има нещичко от лорд Байрон. Лети е красавица. Очите й вечно се смеят — нейните очи са наистина леденосини, нали? Ула прилича на кукличка с тези големи очи и пухкави устни на кръглото личице. Но това е лице на кукла хубавица. Маурицио е красив като модел от списание, Модена също е красив, но по друг начин, прилича на тореадор. А ти си… ти си най-красивата жена, която някога очите ми са виждали.

Ето, казах го. И дори изпаднал в шок от това, че съм изговорил тази мисъл на глас, се чудех дали тя е разбрала, дали е проумяла моите думи за тяхната красота и за нейната и дали е открила нещастието, което ги е вдъхновило: нещастието, което чувства един грозник във всяка осъзната минута на влюбеност.

Тя се разсмя — добродушен, дълбок смях с цяло гърло, хвана ме импулсивно за лакътя и ме задърпа по пътеката. И тогава, сякаш привлечен от нейния смях, от сенките се разнесоха трясъци и един просяк, покачен на малка дървена платформа с колела от сачмени лагери, се изтъркаля на тротоара от отсрещната страна на улицата. Избута се с ръце до центъра на опустялото платно и спря с драматичен пирует. Жалките му мършави крака, подобни на крачката на богомолка, бяха сгънати и пъхнати под него на платформата — дъска, не по-голяма от сгънат вестник. Беше облечен в момчешка ученическа униформа — шорти с цвят каки и синкава риза. Въпреки че беше мъж на двайсет и нещо, дрехите му бяха големи.

Карла му подвикна по име и спряхме насреща му. Те заговориха на хинди. Аз се взирах през десетте метра, които ни деляха, запленен от неговите ръце. Бяха огромни, от става до става откъм опаката страна бяха широки колкото лицето му. На светлината на уличната лампа виждах, че пръстите и дланите му са покрити с мазоли като лапите на мечка.

— Лека нощ! — извика той на английски след минута, вдигна ръка, първо към челото, а после към сърцето в изящен жест на ненадмината галантност и с още един бавен пирует потегли отново по пътя, като набираше скорост надолу по полегатия склон към Портата-паметник.

Гледахме го, докато не изчезна от погледа ни, а после Карла ме задърпа за ръката и отново ме поведе по пътеката. Оставих се да ме води. Оставих се да ме увлекат тихите молби на вълните и руладите на гласа й, и черното небе, и още по-черната нощ на косата й; мирисът на заспалата улица — на море, на дървета и на камък, й ароматът на парфюм по топлата й кожа. Оставих се да бъда въвлечен в живота й и в живота на града. Изпратих я до вкъщи. Пожелах й лека нощ. И си пеех тихо, докато се прибирах в хотела по притихналата сбирщина от улици.