Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (19)

Деветнайсета глава

Загубихме девет души в холерната епидемия, шест от тях — малки деца. Сатиш, единственият син на Джитендра, оцеля, но двама от най-добрите приятели на момчето починаха. И двамата учеха с ентусиазъм английски в моите часове. Шествието от деца, което тичаше с нас подир носилките с малките телца, окичени с гирлянди от цветя, ридаеше така жално, че мнозина непознати по оживените улици спираха да се помолят и усещаха как внезапни сълзи опарват очите им. Парвати се пребори с болестта и Прабакер две седмици се грижи за нея, а нощем спеше пред дома й на парче найлон. Сита зае мястото на сестра си в чайната на баща им и колчем Джони Пурата влезеше или минеше оттам, очите й неизменно го следяха, бавно й потайно като сянката на пристъпващ леопард.

Карла остана шест дни — най-тежките, и дойде няколко пъти през следващите седмици. Когато степента на зараза спадна до нулата и кризата при най-тежко болните премина, аз се изкъпах с три кофи вода, преоблякох се в чисти дрехи и се запътих към туристическия район да си търся клиенти. Нямах пукната пара. След поройните дъждове много от кварталите на града бяха наводнени и това усложняваше живота както на амбулантните търговци, наркопласьорите, гидовете, акробатите, сводниците, просяците и черноборсаджиите, които си изкарваха хляба на улицата, така и на многобройните бизнесмени, чиито магазини бяха наводнени.

Конкуренцията в „Колаба“ за доларите на туристите беше незлобива, но недвусмислена и в нея се влагаше творчество. Йеменските улични търговци размахваха кинжали и ръчно бродирани откъси от Корана. Високи, красиви сомалийци предлагаха гривни, изработени от смачкани сребърни монети. Художници от Ориса излагаха изображения на Тадж Махал, изрисувани върху сушени и изгладени листа от папая. Нигерийци продаваха резбовани абаносови бастуни с остриета, скрити в спираловидните им дръжки. Ирански бежанци претегляха унции шлифован тюркоаз на пиринчени везни, окачени по клоните на дърветата. Продавачи на тимпани от Утар Прадеш, понесли по шест-седем тимпана, подхващаха кратки импровизирани концерти при най-малкия признак на интерес от страна на някой турист. Изгнаници от Афганистан предлагаха тежки, ефектни сребърни пръстени с гравирани писмена на пущу, инкрустирани с аметисти колкото гълъбово яйце.

Из тази бъркотия от търговци се провираха онези, които си изкарваха прехраната с обслужване на дюкянджиите и уличните търговци — продавачи на храмови благовония, над чиито подноси се носеха копринени струи дим, чистачи на печки, мъже, които разпухваха дюшеци и чистеха уши, масажираха крака, ловяха плъхове, разнасяха храна и чай, предлагаха газови бутилки, цветари, перачи, водоносци и всякакви други. Между тях, между търговците и туристите лъкатушеха танцьори, певци, акробати, музиканти, гадатели, храмови прислужници, огнегълтачи, маймунари, змиеукротители, мечкари, просяци, самобичуващи се мъже и мнозина други, които се изхранваха по оживените улици, а нощем се прибираха по бордеите.

Всеки от тях рано или късно нарушаваше по някакъв начин закона в търсене на бърза печалба. Но най-пъргавите разузнавачи с най-острия поглед от всички улични хора бяхме тези, които нарушавахме закона професионално — черноборсаджиите. Улицата ме прие в тази сложна мрежа от далавери и мошеници по няколко причини. Първо, аз работех само с туристи — твърде предпазливи или прекалени параноици, че да се обърнат към индийци. Ако аз не ги поемех, никой нямаше да ги поеме. Второ, без значение какво искаха те, аз винаги ги водех точно при нужния индийски бизнесмен, никога не сключвах сделките сам. И трето, не бях алчен — моята комисиона винаги съответстваше на стандарта, определен от приличните, самоуважаващи се мошеници из целия град. Освен това, когато комисионата беше достатъчно голяма, се стараех да влагам обратно пари в кварталните ресторанти, хотели и просяшки купички.

Имаше и нещо друго, нещо далеч по-неосезаемо, но може би още по-важно от комисионите и тънкостите във войната за територия. Това, че един бял чужденец — мъж, който повечето от себе си смятаха за европеец — се е настанил толкова умело и удобно в калта, почти на дъното на техния свят, предизвикваше дълбоко задоволство у индийците на улицата. Присъствието ми, предизвикващо любопитна смесица от гордост и срам, узаконяваше техните престъпления. Онова, което вършеха ден след ден, нямаше как да е толкова ужасно, щом и един гора вършеше същото редом с тях. Моето падение ги издигаше, защото те, в края на краищата, не бяха по-лоши от Линбаба, образования чужденец, който живееше от престъпления и бачкаше на улицата също като тях.

Нито пък бях единственият чужденец, който се препитаваше от Черния пазар. Имаше европейски и американски наркопласьори, сводници, фалшификатори, измамници, търговци на скъпоценни камъни и контрабандисти. Сред тях имаше двама с името Джордж: единият канадец, а другият — англичанин. Бяха неразделни приятели, които от години живееха на улицата. Като че никой не знаеше фамилните им имена. За да ги различават, ги наричаха според зодиите им — Джордж Скорпиона и Джордж Близнака. Зодиакалните Джорджовци бяха наркомани, които бяха продали паспортите и последните си ценности, а после се заловили с хероиновите пътешественици — с туристите, дошли в Индия да се друсат здравата с хероин една-две седмици и да се върнат на сигурно място в страните си. Броят на тези туристи беше изненадващо голям и Зодиакалните Джорджовци живуркаха от далаверите с тях.

Ченгетата следяха и мен, и Джорджовците, и останалите чужденци, които бачкахме на улицата, и бяха съвсем наясно какви ги вършим. Но бяха преценили доста точно, че не вредим кой знае колко и ставаме за бизнес на черния пазар, който им носеше рушвети и други облаги. Те прибираха своя дял от наркопласьорите и чейнджаджиите и не ни закачаха. Не закачаха и мен.

На този първи ден след холерната епидемия изкарах към двеста щатски долара за три часа. Не бяха много, но реших, че ми стигат. Дъждът, изсипал се сутринта, бе намалял до задушна, приспивна киша, която понякога продължава с дни. Седях и пиех прясно изцеден сок от захарна тръстика под раирана тента близо до хотел „Президент“, недалече от бордея, когато Викрам се мушна под нея, за да се скрие от дъжда.

— Здравей, Лин! Пич, как я караш? Ебати шибания дъжд, йаар.

Ръкувахме се и аз му поръчах сок от захарна тръстика. Той бутна назад черната си широкопола шапка и тя увисна на гърба му. Черната му риза беше избродирана с бели фигури покрай бието с копчетата. Белите фигури размахваха ласа над главите си. Коланът му беше направен от американски сребърни долари, свързани един с друг, и се закопчаваше с кръгла изпъкнала катарама. Черните фламенко панталони бяха избродирани с фини бели орнаменти отстрани на крачолите, завършващи с по три малки сребърни копчета. Ботушите му със скосени токове бяха украсени с кръстосани кожени ремъци, закопчани отстрани с тока.

— Времето не става за езда, а?

— Стига, бе! — изфуча той. — Чул си за Лети и коня? Божичко! Та това беше преди седмици, заеби. Ебати, откога не съм те виждал.

— Как върви с Лети?

— Кофти — въздъхна той, но усмивката му беше все така щастлива. — Но мисля, че тя ще дойде, йаар. Тя е много специална мацка. Трябва цялата й омраза да изтече, за да може да се впусне в любовта. Но аз ще я спечеля, ако ще цял свят да разправя, че съм луд.

— Аз не те мисля за луд, защото я сваляш.

— Така ли?

— Не. Тя е прелестно момиче. Страхотно момиче. Ти си свестен. И вие си приличате повече, отколкото си мислят хората. И двамата имате чувство за хумор и обичате да се смеете. Тя не може да понася лицемери, ти също. А и смятам, че се интересувате от живота по сходен начин. Според мен сте хубава двойка или поне ще бъдете. И мисля, че в края на краищата ще я спечелиш, Викрам. Виждал съм я как те гледа, дори и когато те прави на нищо. Тя толкова те харесва, че е длъжна да те кастри. Такава си е тя. Продължавай да упорстваш и накрая ще я спечелиш.

— Лин… Слушай, човече. Това е то! Ебати! Кефиш ме. Искам да кажа, страшно е, йаар. Оттук нататък съм ти приятел. Аз съм ти шибан кръвен брат, човече. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Дадено?

— Разбира се — усмихнах се аз. — Дадено.

Той се умълча, загледан в дъжда. Къдравата му черна коса отзад вече стигаше до яката, а отпред и отстрани беше подрязана. Мустаците му бяха придирчиво подрязани в тънка ивица, малко по-дебела от линията, която би оставил черен флумастер. Профилът му беше внушителен — полегатото чело преминаваше в ястребов нос, издаден над плътни, строги устни и категорично издадена челюст. Когато се обърна към мен обаче, над всичко властваха очите, а те бяха млади, любопитни и блеснали от веселие.

— Знаеш ли, Лин, аз наистина я обичам — каза той тихо. Погледът му се плъзна надолу към тротоара, а после бързо се устреми нагоре. — Наистина обичам това английско маце.

— Знаеш ли, Викрам, наистина я обичам — изимитирах аз тона му и сериозната му физиономия. — Наистина я обичам тази каубойска риза.

— Какво, тази вехтория ли? — подсмя се той. — Ебати, пич, вземай я!

Той скочи от столчето и започна да се разкопчава.

— Не! Не! Само се шегувах!

— Какво, значи не харесваш ризата ми?

— Не съм казал такова нещо.

— Ама какво й е на шибаната ми риза?

— Нищо й няма на шибаната ти риза. Просто не я искам.

— Късно е, пич! — ревна той, смъкна ризата си и ме замери с нея. — Късно е!

Под ризата беше облечен с черен потник, а черната шапка все така висеше на гърба му. На тезгяха на бармана, който приготвяше сока от захарна тръстика, имаше портативна уредба, която засвири нова песен от хитов индийски филм.

— Хей, обичам я тая песен, йаар — провикна се Викрам. — Усили го, баба! Аре, пълно каро!

Барманът послушно наду звука на макс, а Викрам започна да танцува, като подпяваше. С изненадваща елегантност и грация той се измъкна изпод наблъсканата с хора тента и затанцува под ръмящия дъжд. Само след минута вихрен танц той бе подмамил и другите младежи от тротоара и вече шестима, седмина, и накрая осем танцьори се смееха в дъжда, а всички ние ръкопляскахме, подвиквахме и крещяхме.

Викрам отново запристъпя към мен, сграбчи ме за китката с две ръце и ме задърпа да танцувам. Дърпах се и се опитах да го отблъсна, но доста ръце от улицата му помагаха и успяха да ме избутат сред танцьорите. Предадох се на Индия, както правех всеки ден тогава и както все още се предавам във всеки ден от моя живот, без значение къде по света се намирам. Затанцувах, следвайки стъпките на Викрам, а улицата ни аплодира.

След малко песента свърши и когато се обърнахме, видяхме под тентата Лети, която ни гледаше и нескрито се забавляваше. Викрам се втурна да я поздрави, отидох и аз при тях, отръсквайки се от дъжда.

— Не ми го казвай! Не искам да знам! — тя се усмихна и вдигна длан, за да накара Викрам да мълчи. — Какво правиш насаме у вас под душа, си е твоя работа. Здравей, Лин. Как си, сладур?

— Много добре, Лети. Достатъчно мокър ли съм за теб?

— Вашият танц за дъжд като че ли е свършил работа. Карла трябваше да дойде по това време тук, за да се срещне с мен и Викрам. Отиваме на джаз концерт в „Махим“. Но не може да мръдне от „Тадж“ заради наводнението, току-що се обади да ми каже. Целият Гейтуей е наводнен. Лимузините и такситата плават като хартиени лодки, а гостите не могат да излязат. Закъсали са в хотела, и нашата Карла е закъсала там, такива работи.

Огледах се бързо и забелязах, че Шанту, братовчедът на Прабакер, продължава да седи в своето такси, паркирано заедно с още няколко пред ресторанта, където го видях по-рано. Погледнах часовника — си. Беше три и половина. Знаех, че всички местни рибари се връщат по това време на брега с улова. Пак се обърнах към Викрам и Лети.

— Извинявайте, трябва да тръгвам! — Набутах ризата в ръцете на Викрам. — Благодаря за ризата, пич, но ще си я взема другия път. Пази ми я!

Бръкнах през прозореца на таксито на Шанту, включих брояча и скочих вътре. Лети и Викрам ни помахаха, когато профучахме край тях. Докато пътувахме към „коли“ селището, съседно на нашия бордей, обясних моя план на Шанту. Уморена усмивка се изписа на мургавото му прорязано от бръчки лице, той заклати глава в почуда, но пришпори очуканото такси по краткия, залят от дъжда път.

В рибарското селище си осигурих подкрепата на Винод, пациент на клиниката ми и един от най-близките приятели на Прабакер. Той избра една от по-леките си плоскодънни лодки, вдигнахме я на покрива на таксито и се върнахме обратно в квартала на хотел „Тадж“, близо до Радио Клуб Хотел.

Шанту караше таксито шестнайсет часа на ден, шест дни от седмицата. Беше решен да осигури на сина и двете си дъщери си по-добър живот от своя. Пестеше пари за образованието им и за голямата зестра, която бе длъжен да осигури, за да се омъжат добре момичетата. Постоянно беше изтощен и затрупан от грижите — и ужасни, и тривиални — на бедността. С рибата, която ловеше в морето с тънките си, но силни ръце, изхранваше родителите си, жена си и петте си деца. По своя инициатива беше създал кооператив заедно с още двайсет бедни рибари. Това събиране на средствата им даваше известна сигурност, но доходите му рядко стигаха за лукс като нови сандали, учебници или три пъти ядене за деня. Ала когато разбраха какво искам да направя и защо, нито Винод, нито Шанту не пожелаха да приемат пари от мен. Настоявах да им ги дам, дори се опитах да им ги пъхна насила в пазвата, но те не ми позволиха. Бяха бедни, уморени и разтревожени, но бяха индийци, а всеки индиец ще ви каже, че любовта може и да не е измислена в Индия, но несъмнено там са я довели до съвършенство.

Пуснахме дългата плоскодънна лодка в плитката вода по наводнената улица близо до Радио Клуб, недалеч от Къща за гости „Индия“ на Ананд. Шанту ми даде дъждобрана, който обличаше, когато таксито се повреди, и опърпаната черна шофьорска шапка, която му служеше за талисман. Потеглихме с Винод към хотел „Тадж Махал“ и Шанту ни махна. Плавахме по улицата, обикновено препълнена с таксита, камиони, мотоциклети и частни коли. С всеки замах на прътите водата ставаше все по-дълбока. Накрая, на ъгъла с Бест стрийт, където започваше комплексът „Тадж Махал“, тя вече беше дълбока до кръста.

Околностите на хотела се бяха наводнявали многократно. Той беше построен върху висока платформа от фелдшпатни и гранитни блокове. Десет мраморни стъпала водеха към всеки от широките входове. През онази година водите бяха дълбоки, стигаха до предпоследното стъпало. Колите плаваха, носеха се безпомощно и се скупчваха покрай стената, обграждаща голямата арка на паметника „Портата на Индия“. Нарочихме лодката право към стъпалата на главния вход. Порталът и фоайето гъмжаха от хора — богати бизнесмени, които гледаха как лимузините им бълбукат и се носят по течението в дъжда, от жени в скъпи рокли на местни и чужди дизайнери, актьори и музиканти, пременени по модата синове и дъщери.

Карла излезе напред, все едно ме очакваше, пое ръката, която й подадох и се качи в лодката. Метнах дъждобрана на раменете й и тя седна в средата на лодката. Дадох й шапката. Нахлупи я накриво, по гаменски, и потеглихме. Винод подкара към „Портата“. Щом влязохме във величествената й сводеста зала, той запя. Паметникът имаше поразителна акустика. Любовната му песен екна и заби камбаната във всяко сърце, до което достигна.

Стигнахме стоянката за таксита пред Радио Клуб Хотел. Подадох ръка на Карла да й помогна да слезе, но тя скочи на тротоара до мен и двамата се вкопчихме един в друг. Под козирката на шапката очите й изглеждаха по-тъмнозелени. В черната й коса блещукаха дъждовни капки. Дъхът й бе напоен със сладкото ухание на канела и кимион.

Отдръпнахме се един от друг и аз отворих вратата на едно такси. Тя ми върна шапката и дъждобрана и се настани на задната седалка. Не беше продумала, откакто я бях взел с лодката. Обърна се към шофьора:

— Махим — рече тя. — Чало! Квартал „Махим“. Да тръгваме!

Щом таксито се отлепи от бордюра, тя отново ме погледна. Очите й заповядваха и искаха — не можах да реша. Гледах как таксито се отдалечава. Винод и Шанту, също загледани, ме тупнаха по раменете. Вдигнахме лодката на Винод обратно на покрива на колата. Седнах до Шанту, протегнах се през прозореца да крепя лодката и съзрях сред тълпата едно лице. Беше Раджан, прислужникът евнух на мадам Жу. Гледаше ме. Лицето му беше гаргойл: маска на злобата и ненавистта.

Споменът за това лице не ме остави чак докато се върнахме в рибарското селище, но когато разтоварихме лодката и Шанту прие да вечеря с мен и Винод, оставих образа на Раджановата злост да се стопи в паметта ми. Поръчах храна от местния ресторант и ни я донесоха на брега, още гореща, в метални контейнери. Подредихме кутиите на едно парче от старо платно и се настанихме да ядем под широк найлонов навес. Родителите, жената и петте деца на Винод се наредиха покрай платното до мен и Шанту. Дъждът продължаваше да вали, но въздухът беше топъл и лек ветрец откъм залива разхлаждаше влажната вечер. Нашият подслон на пясъчния плаж, до многобройните дълги лодки, гледаше към бушуващото море. Хапнахме бирияни с пиле, малай кофта, зеленчукова корма, ориз, — зеленчуци с къри, препържени парчета тиква, картофи, лук и карфиол, топъл хляб наан с масло, дал, пападам и чътни от зелено манго. Беше същински пир и радостта, която светеше в очите на децата докато ядяха, запали сияние в усмивките ни.

Върнах се с такси в туристическата зона на „Колаба“, когато се стъмни. Исках да наема стая в Къща за гости „Индия“ за няколко часа. Не се тревожех заради С-формуляра — знаех, че няма да ми се наложи да се подписвам в регистъра и Ананд няма да ме впише в списъка на гостите. Споразумението, което бяхме сключили преди месеци — същото, което важеше за повечето евтини хотели в града — ми позволяваше да му плащам директно на час, за да ползвам душа или да сключвам частни сделки в някоя от стаите от време на време. Исках да се избръсна. Исках поне половин час да кисна под душа, с много сапун и шампоан. Исках да поседя в банята с белите плочки, където можех да забравя за холерата, и да отмия и изтъркам от кожата си последните няколко седмици.

— О, Лин! Колко се радвам да те видя! — процеди Ананд през зъби, щом влязох във фоайето. Очите му лъщяха от напрежение, а издълженото му, хубаво лице беше мрачно. — Имаме проблем. Бързо ела!

Той ме заведе в една стая встрани от главния коридор. Някакво момиче ни отвори и заговори на италиански. Беше смутена, раздърпана. Косата й беше разрошена, сплъстена и нацапана с нещо, което приличаше на храна. Тънката й нощница висеше настрани и откриваше мършавото й, едва педя широко тяло. Ребрата й се четяха. Беше наркоманка — толкова друсана, че заспиваше, но в молбите й се долавяше вцепенена, сънлива паника.

На леглото лежеше младеж на около двайсет и осем години, единият му крак беше свлечен на пода. Беше гол до кръста, с разкопчани панталони. Едната му обувка се въргаляше на пода, а другата — още обута на левия му крак. Беше мъртъв.

Пулс нямаше. Сърцето му не туптеше. Не дишаше. Свръхдозата беше запратила тялото му в дълбокия черен кладенец, а лицето му беше синьо като небето в пет часа следобед в мрачен зимен ден. Вдигнах трупа на леглото и подпрях главата му с навит чаршаф.

— Лоша работа, Лин — отсече Ананд, подпрял с гръб затворената врата, за да не влезе някой.

Без да му обръщам внимание, започнах да правя на младежа сърдечен масаж. Беше ми твърде познато. Бях отървавал наркомани от свръхдоза, десетки от тях, когато самият аз се друсах. Бях го правил петдесет, осемдесет пъти в моята страна — натисках и вдъхвах живот на живите мъртъвци. Натисках сърцето на младежа и го карах да забие, и пълнех докрай дробовете му с въздух. След десет минути гърдите му изхъхриха и той започна да кашля. Коленичил до него, изчаквах да видя дали е достатъчно силен, за да диша сам. Дишането беше бавно, после се забави още повече, а после със сподавена въздишка спря — глух, безчувствен звук, като въздуха, излизащ през пукнатина сред камъните около гейзер. Започнах отново да му правя масаж. Беше изтощителен труд да вадя безжизненото му тяло от дъното на кладенеца с моите ръце и дробове.

Момичето припадна два пъти, докато се мъчех с приятеля й. Ананд я свестяваше с шамари. Три часа след идването ми в хотела двамата с него излязохме от стаята. Бяхме подгизнали от пот — ризите ни бяха мокри, сякаш сме стояли на дъжда, който барабанеше по прозорците. Двойката беше будна. Бяха ни сърдити, въпреки молбите на момичето за помощ, защото ги бяхме изкарали от насладата на наркотичното вцепенение. Затворих вратата. Знаех, че съвсем скоро някой друг в този град или в някой друг град ще затвори вратата им завинаги. Всеки път, когато наркоманите потъват в кладенеца, те потъват малко по-дълбоко и точно толкова малко по-трудно е да ги измъкнеш оттам.

Ананд ми беше длъжник. Измих се, избръснах се и приех дружеския му дар — изпрана и изгладена риза. После седнахме във фоайето и пихме чай. Колкото повече са ти задължени, толкова по-несимпатичен ставаш на някои хора. Други пък започват да те харесват едва след като изпаднат в дълг към теб. Задължението не тревожеше Ананд и ръкостискането му беше такова, каквото понякога при добрите приятели замества цял разговор.

Когато излязох на улицата, едно такси спря до мен. На задната седалка се возеше Ула.

— Лин! Можеш ли да се качиш за малко, моля те?

Тревогата или може би ужасът превръщаше гласа й в хленч. Страхлива гримаса сковаваше хубавото й бледо лице.

Настаних се до нея и таксито бавно потегли. Вътре миришеше на нейния парфюм и пуретите, които тя непрекъснато пушеше.

— Сийдха джао! — нареди тя на шофьора. Направо! — Имам проблем, Лин. Имам нужда от помощ.

Явно тази нощ щях да съм Белият рицар. Погледнах я в големите сини очи и се въздържах да се пошегувам или да започна да флиртувам с нея. Тя се страхуваше. Каквото и да беше я уплашило, погледът й все още беше в негов плен. Тя ме гледаше, но всъщност се взираше в страшното.

— Ох, извинявай — зарида внезапно тя, но после също така бързо се стегна. — Дори не те поздравих. Как си? От много отдавна не съм те виждала. Добре ли я караш? Много добре изглеждаш.

Напевният немски акцент придаваше на речта й ромоляща мелодичност, приятна за моя слух. Усмихнах й се. Цветните светлини се отразяваха в очите й.

— Добре съм. Какъв е проблемът?

— Трябва ми някой да дойде с мен, да е с мен в един след полунощ. В „При Леополд“. Аз ще съм там, и… трябва и ти да дойдеш там с мен. Можеш ли? Можеш ли да дойдеш?

— „При Леополд“ затваря в полунощ.

— Да — тя отново бе готова да избухне в плач. — Но аз ще съм там, в такси, паркирано отпред. Имам среща с един човек и не искам да съм сама. Можеш ли да дойдеш с мен?

— Защо аз? Защо не Модена или Маурицио?

— Имам ти доверие, Лин. Няма да отнеме много време… срещата. Ще ти платя. Не те моля да ми помогнеш безплатно. Ще ти платя петстотин долара, ако просто си там с мен. Ще дойдеш ли?

Дълбоко в себе си долових предупреждение — обикновено го долавяме, когато нещо толкова ужасно — че дори не можем да си го представим — ни дебне и се готви за скок. За да ни победи в честна борба, съдбата ни предупреждава и ние я чуваме, но не обръщаме внимание. Щях да й помогна, разбира се. Ула беше приятелка на Карла, а аз бях влюбен в Карла. Щях да й помогна заради Карла, дори и да не я харесвах. А аз много харесвах Ула — тя беше красива, достатъчно наивна и достатъчно жизнена, че симпатията ми да не се превърне в съжаление. Усмихнах се отново и помолих шофьора да спре.

— Разбира се. Не се безпокой, ще дойда.

Тя се наведе и ме целуна по бузата. Слязох от колата. Тя се хвана за прозореца и се наведе навън. Дъждовни капчици кацнаха по миглите й и тя запримига.

— Ще дойдеш? Обещаваш ли?

— Един след полунощ — казах твърдо аз. — „При Леополд“. Там съм.

— Обещаваш ли?

— Да — разсмях се аз. — Обещавам.

Таксито потегли и тя извика — жално и настоятелно. В тишината на нощта викът й прозвуча рязко, почти истерично:

— Не ме разочаровай, Лин!

Вървях пеш из туристическата зона без посока и мислех за Ула и бизнеса, който гаджето й Модена въртеше с Маурицио, какъвто и да беше той. Дидие ми каза, че преуспявали и печелели добре, но Ула ми се стори уплашена и нещастна. Дидие ми беше казал и още нещо, беше споменал за опасност. Опитах се да си спомня какви думи използва. Какви бяха? Ужасен риск… голямо насилие…

Разумът ми продължаваше да рови из тези мисли, когато се усетих, че съм излязъл на улицата на Карла. Минах покрай апартамента й на приземния етаж. Широките френски врати, които излизаха право на улицата, бяха отворени. Поривите на вятъра диплеха тюлените завеси, а вътре забелязах мекото жълто сияние на свещ.

Дъждът се усилваше, но някакво безпокойство, което нито можех да потисна, нито проумявах, ме караше да продължавам да вървя. Любовната песен на Винод, песента, накарала камбаните под купола на „Портата“ да зазвънят, не секваше в ума ми. Мислите ми се връщаха към лодката, плаваща по сюрреалистичното езеро, в което мусонът бе превърнал улицата. Погледът на Карла — заповеднически, настоятелен — превръщаше безпокойството в душата ми в ярост. Трябваше да спирам под дъжда и да си поемам дълбоко дъх. Задушавах се от любов и желание. Бях изпълнен с гняв и болка. Бях свил юмруци. Мускулите на ръцете, гърдите и гърба ми бяха страшно напрегнати. Сетих се за италианската двойка, наркоманите от хотела на Ананд и се замислих за смъртта и за умирането. Черното навъсено небе най-сетне се раздра. Светкавицата се вряза в Арабско море, последвана от оглушителните аплодисменти на гърма.

Затичах се. Дърветата бяха тъмни, листакът им — подгизнал. Самите те приличаха на малки черни облачета и всяко от тях сипеше дъжд. Улиците бяха пусти. Бягах сред бързи потоци вода, които отразяваха раздираното от светкавиците небе. Цялата самота и цялата любов, която познавах, се трупаха и смесваха в мен и най-сетне сърцето ми набъбна от любов към нея, както облаците горе бяха натегнали от дъжда. Тичах, тичах. И кой знае как отново се намерих на същата улица, пред нейния вход. Спрях, разкъсван от блясъка на светкавиците, а гърдите ми се надигаха от страстта, която продължаваше да бушува в неподвижното ми тяло.

Тя излезе на отворената врата, за да погледне небето. Беше облечена в тънка бяла нощница без ръкави. Погледите ни се срещнаха. Тя прекрачи прага, слезе по двете стъпала и тръгна към мен. Гръм разтърси улицата и блясъкът на светкавица изпълни очите й. Тя дойде в прегръдките ми.

Целунахме се. Устните ни някак оформяха мисли без думи — мислите, които имат чувства. Езиците ни се гърчеха и се плъзгаха в своите пещери на насладата. Езиците издаваха какви сме. Човеци. Влюбени. Устните се плъзнаха по целувката и аз я потопих в любов. И сам се предадох и се потопих в любовта.

Вдигнах я на ръце и я внесох в къщата, в стаята, която ухаеше на нея. Хвърлихме дрехите на теракотения под и тя ме поведе към леглото. Лежахме един до друг, но не се докосвахме. В разкъсвания от светкавици мрак капчиците пот и дъждовните капки по ръката й приличаха на безброй блещукащи звездици, а кожата й беше къс нощно небе.

Притиснах устни в небето и облизах звездите. Тя пое тялото ми в своето и всяко движение бе чародейство. Дишането ни бе като молитви, които целият свят редеше. Потта се стичаше на ручейчета в клисурите на насладата. Всяко помръдване бе каскада от сатенена кожа. Под кадифените наметала на нежността гърбовете ни тръпнеха конвулсивно в плам и тласкахме жарта, тласкахме мускулите да завършат онова, което съзнанието започва и телата винаги побеждават. Аз бях неин. Тя бе моя. Тялото ми бе нейната колесница и тя я водеше към Слънцето. Нейното тяло бе моя река и аз се превърнах в морето. И стонът, който сля накрая устните ни, бе онзи свят от надежда и мъка, който екстазът изцежда от любовниците, когато облее душите им в блаженство.

В кроткото дишащо безмълвие, което ни заля и погълна след това, вече нямаше нужди и лишения, и жажда, и болка — нямаше нищо, освен чистата, неизразима прелест на любовта.

— Мамка му!

— Какво?

— Божичко! Виж кое време е!

— Защо? Какво има?

— Трябва да тръгвам. — Скочих от леглото и награбих мокрите си дрехи. — Имам среща в „При Леополд“ и трябва да стигна там за пет минути.

— Сега? Тръгваш сега?

— Няма как.

— „При Леополд“ е затворен — намръщи се тя, надигна се и се подпря на купчината възглавници.

— Знам — смънках, докато си нахлузвах кубинките и ги връзвах. Дрехите и обувките ми бяха подгизнали, нощта бе все така влажна и топла. Бурята утихваше и бризът, полъхнал в задушния въздух, замириса. Коленичих до леглото, наведох се и целунах меката кожа на бедрото й. — Трябва да тръгвам. Дал съм дума.

— Толкова ли е важно?

Лека бръчка на раздразнение преряза челото ми. Ядосах се, че тя настоява и след като й казах, че съм дал дума — това би трябвало да е достатъчно. Но тя бе прекрасна в тази безлунна нощ и имаше право да се сърди. Аз нямах.

— Съжалявам — казах тихо и погалих гъстата й черна коса. Колко пъти бях жадувал да го направя, да протегна ръка и да я докосна, когато стояхме един до друг?

— Върви — каза тихо тя, втренчила се в мен като вещица. — Тръгвай.

Хукнах по „Артур Бандер Роуд“ към безлюдния пазар. Под белите си платнени покривала сергиите приличаха на покрити със саван трупове в хладилник на морга. Ехото на стъпките ми кънтеше, сякаш призраци тичаха с мен. Прекосих „Артур Бандер Роуд“ и тръгнах по „Мериуедър Роуд“, тичах покрай дърветата и високите блокове по булеварда, където онези милион хора, които всеки Божи ден минаваха оттук, сега ни се мяркаха, ни се чуваха.

На първото кръстовище завих наляво, за да заобиколя наводнените улици, и видях пред мен ченге на велосипед. Изтичах към средата на шосето и от една тъмна алея изскочи второ ченге с велосипед. Точно когато преполових страничната улица, в края й се появи първият полицейски джип. Чух втория джип зад мен, а после се зададоха и велосипедистите. Джипът спря до мен. Спрях и аз. Петима души слязоха и ме обкръжиха. Мълчаха — мълчание, пропито с такава възвишена заплаха, че ченгетата се опиваха от нея, а очите им блестяха ликуващо в тихия дъжд.

— Какво става? — попитах на марати. — Какво искате?

— Качвай се в джипа — изсумтя командирът на английски.

— Слушайте, аз говоря марати, не можем ли да… — започнах, но командирът ме прекъсна с груб смях.

— Знаем, че говориш марати, копелдако — отговори той на марати. Останалите се разсмяха. — Всичко знаем. А сега се качвай в шибания джип, шибаняк, или ще те пребием с патите и чак тогава ще те качим.

Качих се отзад в покрития с гюрук джип. Накараха ме да седна на пода и шестима мъже ме хванаха.

Изминахме двете кратки преки до полицейския участък в „Колаба“, срещу „При Леополд“. Забелязах, че улицата пред заведението е пуста. Ула я нямаше, а беше казала, че ще дойде. „Дали тя не ме е накиснала?“ — зачудих се. Сърцето ми думкаше от ужас. Беше глупаво, но въпреки това мисълта загриза като червей всички защити, които бях издигнал в ума си.

Нощният дежурен беше пълен, набит жител на щата Махаращра, който също като мнозина от колегите му полицаи се беше нацедил в униформа, поне два размера по-малка от необходимото. Хрумна ми, че неудобствата, които му причинява, можеха да обяснят злобното му настроение. Нито в него, нито в останалите десет ченгета около мен нямаше и капка веселост. Почувствах перверзно желание да се разсмея на глас в надвисналото навъсено, изпълнено с тежко дишане мълчание. После дежурният заговори на хората си и напиращият ми смях угасна.

— Отведете това копеле и го пребийте — каза той сухо. И да знаеше, че говоря марати и го разбирам, с нищо не се издаде. Говореше на хората си, все едно мен ме няма там. — Пребийте го здравата. Теглете му един як бой. Без счупени кокали, ако може, но го смачкайте, а после го хвърлете в килията при останалите.

Побягнах. Изтръгнах се от полицейския кръг, прескочих с един скок стълбището пред стаята на дежурния и хукнах през застлания с чакъл двор. Това беше глупава грешка и не беше последната, която щях да направя през следващите няколко месеца. „Грешките са като нещастните любови — беше казала веднъж Карла. — Колкото повече се учиш от тях, толкова повече ти се иска да не те бяха сполитали.“ С моята грешка онази нощ успях да стигна до главния вход на участъка, където катастрофирах в група арестанти и се строполих сред кълбото от овързани безпомощни мъже.

Ченгетата ме завлякоха обратно в стаята на дежурния; ритаха ме и ме ръгаха. Вързаха ръцете ми зад гърба с грубо конопено въже, а после ми свалиха кубинките, преди да пристегнат краката. Ниският дебел дежурен извади намотано въже и заповяда да ме овържат от глезените до раменете. Дишаше тежко от гняв и наблюдаваше как ме омотават толкова здраво, че заприличах на египетска мумия. После ме замъкнаха в съседната стая, вдигнаха ме и ме окачиха с лице надолу на кука, висяща до към гърдите ми, като я промушиха през няколко въжени примки откъм гърба.

— Аероплан… — изръмжа през зъби дежурният.

Въртяха ме все по-бързо и по-бързо. Куката опъна въжетата на ръцете ми, а главата ми увисна надолу на една височина с краката ми. Въртяха ме и аз загубих представа къде е горе и къде — долу. После започна побоят.

Петима-шестима мъже заудряха силно и на често тялото ми, което продължаваше да се върти. Пръчките им плющяха по кожата. Болезнените удари се врязваха през въжетата и се сипеха по лицето, ръцете, краката и стъпалата. Усещах, че кървя. Писъците напираха в гърлото ми, но аз стиснах зъби и дори не гъкнах от болка. Нямаше да го позволя. Нямаше да ме чуят да крещя. Мълчанието е отмъщението на измъчвания. Ръце се протегнаха към мен и ме спряха, а стаята продължаваше да се върти. После ме завъртяха в обратна посока и побоят отново започна.

След като се позабавляваха достатъчно, ченгетата ме повлякоха нагоре по металните стълби към ареста — същите метални стълби, по които се изкачихме с Прабакер, когато се опитах да помогна на стопаните на Кано. „Ще дойде ли някой да ми помогне?“ — запитах се. Никой не беше видял, че ме арестуват на безлюдната улица, и никой не знаеше къде съм. Ула — ако изобщо беше дошла пред „При Леополд“ и не беше замесена в моето арестуване — нямаше как да знае, че съм арестуван. А Карла… какво ли можеше да си мисли Карла, освен че я бях изоставил, след като се любихме? Не можеше да ме намери. Системите от затвори са черни дупки за човешки тела: оттам не излизат нито някакви новини, нито лъч светлина. С този тайнствен арест аз бях потънал в една от най-черните дупки на града. Бях изчезнал — все едно съм хванал самолет за Африка.

Но защо ме арестуваха? Въпросите бръмчаха и се тълпяха в измъчения ми мозък. Дали знаеха кой съм в действителност? Ако не знаеха, ако беше заради нещо друго, ако нямаше нищо общо с моето истинско Аз, пак щеше да има разпити, процедури за установяване на самоличността, може би дори проверка на пръстови отпечатъци. Моите присъстваха в картотеките по целия свят, разпратени от Интерпол. Установяването на истинската ми самоличност беше само въпрос на време. Трябваше да пратя съобщение на… някого. Кой ли можеше да ми помогне? Кой беше достатъчно влиятелен, че да ми помогне? Кадербай. Господарят Абдел Кадер Хан. С всичките връзки, които имаше из града, особено в района „Колаба“, той несъмнено щеше да научи, че са ме арестували. След време Кадербай щеше да научи. Дотогава трябваше да си трая и да се опитам да му изпратя вест.

Овързан като мумия с въжетата, докато ме влачеха по металните стъпала и тялото ми се блъскаше в тях, аз се насилих да насоча мислите си към тази мантра и я заповтарях в такт с биенето на сърцето си: прати вест на Кадербай… Прати вест на Кадербай…

Стигнахме горната стълбищна площадка и те ме блъснаха в дългия затворнически коридор. Дежурният нареди на затворниците да ме отвържат. Стоеше на вратата на карцера и ги гледаше, подпрял юмруци на хълбоците си. По някое време ме изрита два-три пъти, за да ги насърчи да побързат. Когато махнаха и последното въже и го дадоха на пазачите, той нареди да ме вдигнат, и да ме изправят срещу него до отворената врата. Чувствах пръстите им по изтръпналата си кожа. Отворих слепналите от кръв очи и видях ухилената му гримаса.

Той ми заговори на марати и плю в лицето ми. Опитах се да вдигна ръка и да го ударя, но затворниците ме държаха здраво. Не ми причиняваха болка, но и не пускаха. Помогнаха ми да вляза в първата отворена килия и ме положиха на бетонния под. Погледнах лицето му, преди да затвори вратата. В свободен, но точен превод, той ми бе казал: „Спукана ти е работата. Животът ти свърши.“

Видях как стоманените решетки се затръшват и почувствах как мраз пропълзява и сковава сърцето ми. Метал издрънча в метал. Ключовете се завъртяха със стържене в ключалката. Погледнах мъжете около мен в очите — мъртвите очи и трескавите, изпълнени с презрение очи, и страхливите очи. Някъде дълбоко в мен задумка барабан. Можеше да е и сърцето ми. Почувствах как тялото ми, цялото ми тяло се напряга и свива като юмрук. Усещах в гърлото си вкус, плътен и горчив. Помъчих се да го преглътна и тогава се досетих, спомних си. Това бе вкусът на омразата — на моята омраза, на тяхната, на омразата на пазачите и на света. Затворите са храмовете, в които дяволите се научават да се молят. Всеки път, когато завъртим ключа, ние завъртаме ключа на съдбата, защото всеки път, когато заключваме някого, ние го обграждаме с омраза.