Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (17)

Седемнайсета глава

Светът се управлява от един милион злодеи, десет милиона глупаци и сто милиона страхливци — произнесе Абдул Гани на английски с най-съвършения си оксфордски акцент, докато облизваше медения сладкиш от късите си дебели пръсти. — Злодеите са властта: богаташите, политиците и религиозните фанатици. Техните решения управляват света и определят курса му към алчност и разруха.

Той млъкна, загледан в шепнещия фонтан в подгизналия от дъжда двор на Абдел Кадер Хан, сякаш се вдъхновяваше от влагата и лъсналите камъни. Протегна ръка, взе си още един сладкиш и го напъха цял в устата си. Умолителната усмивчица, която ми отправи, докато дъвчеше и преглъщаше, сякаш казваше: „Знам, че не трябва, но вече не мога да се въздържам.“

— Само един милион са истинските злодеи в целия свят. Много богатите и много влиятелните, чиито решения действително имат тежест, наброяват само милион. Глупаците, които са десет милиона, са войници и полицаи, налагащи властта на злодеите. Те са неизменните армии на дванайсетте важни държави, техните полицейски сили. И само десет милиона са тези, които имат истинска власт. Те често са храбри, уверен съм, но и не по-малко глупави, защото отдават живота си за каузи и правителства, които използват тяхната плът и кръв просто като шахматни фигури. В крайна сметка правителствата винаги ги предават, разочароват или изоставят. Държавите не пренебрегват никого толкова срамно, както своите военни герои.

Кръглият вътрешен двор в сърцето на къщата на Кадербай беше отворен към небето. Мусонът валеше над фонтана и заобикалящите го плочки — дъжд толкова плътен и непрестанен, че небето се бе превърнало в река, а нашата част от света — в неин водопад. Въпреки дъжда фонтанът продължаваше да работи и да изхвърля крехките си водни пера срещу каскадата отгоре. Седяхме, подслонени от покрива на заобикалящата веранда на топло и сухо сред влажния въздух; наблюдавахме пороя и пиехме сладък чай.

— А стоте милиона страхливци — продължи Абдул Гани и стисна дръжката на чашата между пухкавите си пръсти, — са бюрократите, канцеларските плъхове, които позволяват на злодеите да управляват и се правят, че не виждат какво става. Те са началникът на еди-кой си отдел, секретарят на еди-кой си комитет и президентът на еди-коя си асоциация. Те са управители, чиновници, кметове и служители в съда. И винаги се оправдават с думите, че само изпълнявали заповеди, само си вършели работата, нищо лично, и ако те не го правели, ще го прави някой друг вместо тях. Те са стоте милиона страхливци, които знаят какво става, ала не казват нищо, докато подписват документа, изпращат човек на разстрел или обричат един милион души на по-бавната гладна смърт.

Той млъкна, взрян в мандалата от вени на опаката страна на дланта си. Малко по-късно излезе от унеса и ме погледна. Очите му сияеха в блага, любяща усмивка.

— Е, това е — заключи той. — Светът се управлява от един милион злодеи, десет милиона глупаци и сто милиона страхливци. Ние, останалите, всичките шест милиарда, правим онова, което ни кажат!

Засмя се и се плясна по бедрото. Смехът му бе добродушен — смях, който няма мира, докато не сподели шегата, и аз се разсмях с него.

— Знаеш ли какво значи това, момчето ми? — попита ме той, когато лицето му стана достатъчно сериозно, за да оформи въпроса.

— Кажи ми.

— Тази формула — един милион, десет милиона, сто милиона — е истината за цялата политика. Маркс греши. Тя не е въпрос на класи, разбираш ли, защото всички класи са в ръцете на споменатото малцинство. Тази поредица от числа е причината за империите и бунтовете. Това е формулата, породила нашите цивилизации през последните десет хиляди години. Тя е построила пирамидите. Тя е повела вашите кръстоносни походи. Тя е подтикнала света към война и тази формула притежава властта да наложи мир.

— Кръстоносните походи не са мои — поправих го, — но те разбирам.

— Обичаш ли го? — попита той, сменяйки темата толкова бързо, че ахнах. Често го правеше — да скача от тема на тема, беше негова характерна черта. Бе толкова сръчен в този свой номер, че дори и след като го опознах добре, дори когато очаквах тези внезапни отклонения и забежки, пак успяваше да ме хване неподготвен. — Обичаш ли Кадербай?

— Аз… що за въпрос е това?

— Той изпитва голяма обич към теб, Лин. Често говори за теб.

Намръщих се и се извърнах от проницателния му поглед. Стана ми страшно приятно, когато чух, че Кадербай ме харесва и говори за мен. Но не исках да призная, дори и пред себе си колко държа на одобрението му. Играта на блъскащи се чувства — обич и подозрение, възхита и негодувание — ме обърка, както обикновено ставаше, когато мислех за Кадер Хан или общувах с него, и объркването се прояви като раздразнение в погледа и в гласа ми.

— Според теб колко още ще чакаме? — попитах и огледах затворените врати, водещи към личните покои на Кадербай. — Днес следобед имам среща с едни немски туристи.

Абдул не отговори на въпроса и се наведе над масичката между двата стола.

— Ти трябва да го обичаш — прошепна той почти изкусително. — Знаеш ли защо толкова обичам Абдел Кадер, че живота си давам за него?

Бяхме доближили лица толкова, че виждах червените капиляри в бялото на очите му. Бродерията на тези червени нишки се събираше в кестенявите ириси като многобройни пръсти, крепящи златистите червеникавокафяви дискове. Под очите имаше плътни, тежки торбички, които придаваха на лицето му характерното вглъбено изражение, изпълнено със скръб и тъга. Въпреки многобройните шеги и непринудения му смях, торбичките под очите му бяха вечно набъбнали от непролети сълзи.

Чакахме завръщането на Кадербай от половин час. Когато дойдох с Тарик, Кадер ме посрещна топло, а после се оттегли с момчето на молитва и ме остави в компанията на Абдул Гани. Къщата бе съвсем тиха, ако изключим плющенето на дъжда в двора и гърголенето на претоварената помпа на шадравана. В дъното на двора се гушеше двойка гълъби.

Ние с Абдул се взирахме мълчаливо един в друг, но аз не заговорих, не отговорих на въпроса му. „Искаш ли да узнаеш защо обичам този човек?“ Естествено, че исках да узная. Аз бях писател. Исках да знам всичко. Но играта му на въпроси и отговори не ми допадаше много. Не можех да я отгатна и да позная накъде води тя.

— Аз го обичам, момчето ми, защото той е опора на този град. Хиляди хора намират сигурност, като свързват живота си с неговия. Обичам го, защото е поел задачата — докато другите дори и не мечтаят за това — да промени целия свят. Тревожа се, че той влага твърде много време, усилия и пари в тази кауза и аз много пъти съм спорил с него, но го обичам заради неговата отдаденост. А най-много го обичам, защото е единственият човек, когото съм срещал, единственият, когото и ти ще срещнеш, способен да отговори на трите големи въпроса.

— Само три ли са големите въпроси? — попитах, неспособен да сдържа сарказма в гласа си.

— Да — отвърна той спокойно. — Откъде идваме? Защо сме тук? Къде отиваме? Това са трите големи въпроса. И ако ти го обичаш, Лин, млади мой приятелю, ако го обичаш, той ще повери и на теб тези тайни. Ще ти каже какъв е смисълът на живота. И когато ти заговори, докато го слушаш, ще разбереш, че думите му са истина. И никой друг, когото ще срещнеш, няма да ти отговори на тези три въпроса. Знам. Много пъти съм обиколил света. Питал съм всички велики учители. Преди да срещна Абдел Кадер Хан и да свържа живота си с неговия, да му стана брат, пропилях цяло богатство, няколко богатства, в издирване на прочути гадатели, мистици и прославени учени. Никой от тях не успя да ми отговори на трите големи въпроса. После срещнах Кадербай. Той обаче ми отговори. И от този ден нататък аз го обикнах като брат, брат по душа. Служа му от този ден нататък до кратката минута, която споделяме. Той ще ти го обясни. Смисълът на живота! Ще ти разгадае тайната.

Гласът на Гани беше ново течение в широката и мощна река, която ме носеше — реката на града и неговите петнайсет милиона животи. Гъстата му кестенява коса бе прошарена със сиво, а на слепоочията бе съвсем побеляла. Мустаците му, по-скоро сиви, отколкото кафяви, се спускаха над изящни, почти женствени устни. Тежък златен ланец блещукаше на врата му в следобедната светлина в тон със златното, проблясващо в очите му. И докато се взирахме един в друг в копнежната тишина, обрамчените със зачервени клепачи чаши на очите му започнаха да се пълнят със сълзи.

Нямах съмнения в дълбочината на чувствата му, но и не ги разбирах напълно. В този момент зад нас се отвори врата и кръглото лице на Гани се отпусна в обичайната маска на весела приветливост. И двамата се обърнахме и видяхме Кадербай да влиза с Тарик.

— Лин! — каза той, отпуснал ръце на раменете на момчето. — Тарик ни разказа колко много е научил с теб за три месеца.

Три месеца. Отначало бях решил, че е невъзможно да издържа компанията на момчето и три дни. Ала трите месеца се бяха изнизали твърде бързо и когато дойде време да го отведа у дома, го върнах на чичо му против желанието на сърцето си. Знаех, че ще ми липсва. Той беше добро момче. Щеше да стане прекрасен мъж — мъжът, който някога аз се опитах да бъда, и се провалих.

— Още щеше да е с мен, ако не беше пратил да го повикат — отвърнах. В тона ми имаше намек за упрек. Жестоко ми се струваше своеволието му, че без предупреждение прати момчето да живее с мен цели месеци, а после също така внезапно ми го отне.

— През последните две години Тарик завърши обучението си за Корана в нашето училище, а сега напредна с теб и в английския. Време му е да заеме мястото си в колежа и според мен е чудесно подготвен.

Тонът на Кадербай бе благ и търпелив. Обичливата и поразвеселена усмивка в очите му ми въздействаше толкова силно, колкото силните му ръце държаха раменете на сериозното и вглъбено момче пред него.

— Знаеш ли, Лин — рече той тихо, — ние имаме една поговорка на езика пущу. Значението й е, че ти не си мъж, докато не отдадеш цялата си обич, искрено и свободно, на едно дете. И не си добър човек, докато не спечелиш в отговор, искрено и свободно, обичта на дете.

— Тарик е добре — казах аз и се изправих, за да се ръкуваме за довиждане. — Той е добро момче и ще ми липсва.

Не бях единственият, на когото щеше да липсва. Той беше любимец на Касим Али Хюсеин. Първенецът често го посещаваше и го водеше със себе си на обиколките из бордея. Джитендра и Радха го бяха разглезили с обичта си. Джони Пурата и Прабакер го понасяха добродушно и го бяха включили в седмичната си игра на крикет. Дори и Абдула се беше привързал към малкия. След Нощта на дивите кучета той посещаваше Тарик по два пъти седмично, за да го учи на изкуството на боя с пръчки, ножове и с голи ръце. Често ги виждах през тези месеци: силуетите им, изрязани на хоризонта като фигури от театър на сенките, докато се упражняваха на тясното пясъчно плажче до бордея.

Ръкувах се с Тарик последен и се вгледах в сериозните му искрени черни очи. Спомените от последните три месеца заподскачаха по гладката повърхност на мига. Спомних си първото му сбиване с едно от момчетата от коптора. Много по-едрото дете го беше съборило на земята, но Тарик го пропъди само със силата на очите си, като с поглед го принуди да се засрами. Другият се пречупи и се разрева. Тариг го прегърна загрижено и близкото им приятелство вече бе свършен факт.

Спомних си въодушевлението на Тарик от уроците по английски, които му провеждах, как той скоро стана мой помощник и започна да помага на другите деца, които също дойдоха да учат. Видях го как се бори редом с нас по време на първото наводнение от мусона, докато копаехме отводнителна канавка в каменистата земя с пръчки и голи ръце. Спомних си как лицето му надникна през разхлопаната врата на колибата ми един следобед, докато се опитвах да пиша.

— Да! Какво има, Тарик? — попитах го раздразнено.

— О, извинявай! — отвърна ми той. — Искаш да си самотен ли?

Излязох от къщата на Абдел Кадер Хан и поех по дългия обратен път към бордея, сам и натъжен от отсъствието на малкия. Бях някак си по-маловажен, изведнъж бях по-малко ценен за външния свят и това се натрапваше в съзнанието ми. Спазих уговорката си за среща с немските туристи в хотела им, съвсем близо до джамията на Кадербай. Бяха млада двойка и за пръв път пътуваха до субконтинента. Искаха да спестят пари, като обменят на черно германските си марки и да си купят хашиш — или чарас, както го наричат в Индия — за пътешествието си из страната. Бяха прилична щастлива двойка — невинни, щедри по душа и подтиквани от духовните тайни на Индия. Смених им парите срещу комисиона и уредих покупката на чарас. Бяха ми особено благодарни и искаха да ми платят повече, отколкото бе договорката. Отказах — сделката си е сделка, в края на краищата, а после приех поканата им да пушим заедно. Шиломът, който приготвих, беше средно силен за тези от нас, които бяхме живели и работили по улиците на Бомбай, но много по-силен от онзи, с който те бяха свикнали. Двамата така се напушиха, че заспиваха, когато затворих вратата на хотелската им стая, и поех по сънените следобедни улици.

Стигнах по „Мохамед Али Роуд“ до „Махатма Ганди Роуд“ и „Колаба Козуей“. Можех да хвана автобус или някое от многото дебнещи таксита, но обичах да се прибирам пеша. Харесвах тези километри от Чор базар покрай „Крофорд Маркет“, гара Ви Ти, фонтана „Флора“, квартал „Форт“, „Регал Съркъл“ и през „Колаба“ до „Сасун док“, Световния търговски център и Задния залив. Хиляда пъти съм ги изминавал през онези години и те винаги бяха нови, винаги — вълнуващи и винаги вдъхновяващи. Щом обиколих „Регал Съркъл“ и се спрях, за да прегледам афиша за следваща програма пред кино „Регал“, чух някакъв глас да ме вика по име:

— Линбаба! Хей! О, Лин!

Обърнах се и видях Прабакер, който се подаваше през прозореца на жълто-черно такси. Отидох да му стисна ръката и да поздравя шофьора, братовчед му Шанту.

— Прибираме се вкъщито. Скачай се вътре да те закараме.

— Благодаря, Прабу — усмихнах се. — Ще вървя пеш. Трябва да поспра тук-там по пътя.

— Добре, Лин! — ухили се Прабакер. — Но да не бавиш се много, както понякога многото се бавиш, ако нямаш нищо против да ти го казвам в очите. Днес е особен ден, нали?

Махах, докато усмивката му не се изгуби в гъстака на трафика, и отскочих уплашено, когато една кола изрева със спирачки и едва не ме сгази. Един „Амбасадор“ се бе опитал да задмине някаква по-бавна кола, врязал се бе в тежка дървена количка и я беше наблъскал в едно такси само на два метра от мен.

Катастрофата беше тежка. Човекът, който теглеше количката, беше пострадал сериозно. Виждах, че въжетата, прикрепени към врата и раменете му, го бяха притиснали към количката. Пристегнатото му от тях тяло беше описало салто и главата му се бе ударила силно в твърдата пътна настилка. Едната му ръка беше извита назад под отвратително неестествен ъгъл. Парче от пищялната кост на единия крак стърчеше изпод коляното. А въжетата, същите тези въжета, с които той всеки ден теглеше товара си през града, се бяха омотали около врата и гърдите му и го задушаваха.

Втурнах се заедно с другите, изваждайки ножа си от калъфа, закачен отзад на колана ми. Бързо, но колкото се може по-внимателно разрязах въжетата и измъкнах мъжа от развалините. Беше възрастен, може би на шейсет, но здрав, стегнат и силен. Бързият му пулс бе ритмичен и силен — мощен поток, който щеше да подсигури оздравяването му. Дихателните му пътища бяха чисти и дишаше леко. Когато внимателно отворих очите му с пръсти, зениците му реагираха на светлината. Беше замаян, в шок, но не беше припаднал.

Заедно с още трима мъже го вдигнахме от платното и го положихме на тротоара. Лявата му ръка висеше отпуснато от рамото. Призовах зяпачите да дадат носни кърпи. Препънах ръката му в лакътя и с четири от тях, навързани една за друга, я прикрепих на гърдите му с импровизирана превръзка. Преглеждах счупения му крак, когато яростни викове и писъци откъм катастрофиралите коли ме накараха да се изправя.

Десетима или повече мъже се опитваха да хванат шофьора на „Амбасадор“-а. Той беше грамаден мъж, почти два метра, тежък един път и половина повече от мен и два пъти по-широк в плещите. Стъпил здраво с дебелите си крака в автомобила, той се подпря с една ръка на тавана, а с другата се вкопчи в кормилото. След минута безплодна и отчаяна борба побеснялата тълпа се отказа да се занимава с него и се насочи към човека отзад — набит мъж със силни рамене, но много по-дребен и слаб. Множеството го измъкна от задната седалка и го бутна върху колата. Той вдигна лакти, за да прикрие лицето си, но тълпата го задърпа и го заудря с юмруци.

Двамата мъже бяха африканци. Предположих, че са нигерийци. Докато гледах от тротоара, си спомних шока и срама, който почувствах, когато за пръв път видях подобна разгневена тълпа преди почти осемнайсет месеца, на първия ден от обиколката ми с Прабакер по тъмните места на града. Спомних си какъв безпомощен страхливец се почувствах, когато тълпата понесе съсипаното тяло на мъжа. Тогава си казах, че това не е моята култура, не е моят град и не е моята битка. Осемнайсет месеца по-късно индийската култура беше моя, а тази част на града бе моя собствена. Това беше черноборсаджийски район. Моят район. Работех там всеки ден. Дори познавах някои от хората сред тълпата-убиец. Не можех да позволя това да се случи отново и да не се намеся.

Крещейки по-силно от всички, аз се втурнах сред ревящото множество и започнах да дърпам телата от плътната човешка преса.

— Братя! Братя! Не удряйте! Не убивайте! Не удряйте! — крещях на хинди.

Мъчна работа беше. Повечето се оставяха да ги измъкна. Ръцете ми бяха силни. Мъжете усещаха мощта, която ги изблъсква встрани. Но убийственият им гняв скоро отново ги хвърляше сред суматохата и аз чувствах как юмруците и пръстите им ме удрят и мушкат от всички страни едновременно. Най-сетне успях да се провра до пътника и да го отделя от водачите на мелето. Притиснал отбранително гръб в колата, мъжът вдигна юмруци, сякаш готов да продължи битката. Лицето му бе окървавено. Ризата — разкъсана и оцапана с яркоалена кръв. Очите му бяха широко отворени и побелели от страх, дишаше тежко през стиснати зъби. Ала в стегнатите му челюсти и навъсеното изражение, оголило зъбите му, личеше решимост и смелост. Той беше боец и щеше да се бие до край.

Разбрах го за миг, а после се обърнах, за да застана до него лице в лице с тълпата. С вдигнати длани започнах да ги моля и усмирявам, да им крещя да прекратят боя.

— Когато се втурнах напред да спасявам човека, си представих как тълпата се разделя и се вслушва в гласа ми. Камъните щяха да паднат от ръцете на усмирените мъже. Тълпата, покорена от красноречието и храбростта ми, щеше да се разпръсне, свела очи засрамено. Дори и сега, когато си припомням онзи момент и опасността, понякога се отдавам на мечтателното видение как гласът и очите ми променят душите им и онзи кръг на омразата отстъпва унижен и опозорен и сюрията се разпръсва. Вместо това обаче тълпата се поколеба само за миг, а после настъпи отново към нас, обзета от ревящ, съскащ, кряскащ, кипящ гняв, и ние бяхме принудени да се борим за живота си.

По ирония числеността на нападателите работеше в наша полза. Бяхме в клопката на неудобно L-образно пространство, образувано от наблъсканите една в друга коли. Мелето ни обкръжаваше и изход нямаше. Но смазващият им брой затрудняваше действията им. Върху нас се сипеха по-малко удари, отколкото ако имахме насреща си не толкова много хора, а в своя гняв нападащата тълпа често улучваше по някой от своите.

И може би гневът им наистина донякъде се смекчи, забелязах някаква неохота да ни убият, въпреки настоятелното желание да ни причинят болка. Тази неохота ми е позната. Виждал съм я в много изпълнени с насилие светове. Не мога съвсем да я обясня. Като че груповото съзнание на тълпата притежава някаква колективна съвест и точният призив в съвсем точния момент може да отклони убийствената омраза от жертвата. Сякаш тълпата точно в този решителен миг иска да бъде спряна, иска да я възпрепятстват от най-ужасното насилие. И в този миг на съмнение един-единствен глас или юмрук, издигнат срещу натрупващото се зло, може да е достатъчен да я отклони. Виждал съм го в затвора, където мъже, решени да изнасилят групово някой затворник, могат да бъдат спрени само от един глас, който събужда срама им. Виждал съм го и на война, където един силен глас може да отслаби и смрази изпълнената с омраза жестокост, с която измъчват заловен пленник. И може би го видях през онзи ден, докато двамата с нигериеца се борехме с тълпата. Може би странността на ситуацията — бял мъж, гора, който се моли на хинди за живота на двама чернокожи — ги въздържа от убийство.

Автомобилът зад нас изведнъж изрева и оживя. Грамадният шофьор бе успял да го запали. Той форсира мотора и започна внимателно да завива и да се отдалечава от мястото. Ние с пътника бавно заситнихме подир колата, когато тя се вряза в тълпата. Измъкнахме се, като разбутвахме мъжете и извивахме ръцете им, докато се опитваха да ни сграбчат за дрехите. Шофьорът се пресегна назад, отвори задната врата и двамата скочихме вътре. Натискът на тълпата затръшна вратата. Двайсет, петдесет ръце забарабаниха, удряха, пляскаха и думкаха по колата. Шофьорът потегли и запълзя към „Козуей“. Най-различни снаряди — чаши за чай, кутии с храна, десетки обувки — се сипеха върху нас. После се освободихме и се устремихме по оживената улица, като гледахме през задното стъкло дали не ни следят.

— Хасаан Обикуа — произнесе пътникът до мен и ми протегна ръка.

— Лин Форд — отвърнах, стиснах ръката му и за пръв път забелязах колко злато носи той. Имаше пръстени на всеки пръст. Някои бяха украсени със синьо-бели, блещукащи диаманти. Инкрустиран с диаманти златен „Ролекс“ свободно опасваше китката му.

— Това е Рахим — кимна той към шофьора. Грамадният на предната седалка погледна през рамо и ми се усмихна широко. Той обърна очи в молитвена радост към оцелелия и отново се загледа напред.

— Дължа ви живота си — каза Хасаан Обикуа с невесела усмивка. — И двамата ви го дължим. Онези там щяха да ни убият, няма съмнение.

— Извадихме късмет — отвърнах, вгледан в кръглото му здраво лице. Започваше да ми харесва.

Образът му се оформяше най-вече от очите и устните. Очите му бяха необикновено раздалечени и големи, което придаваше нещо змийско на погледа, а изумителните устни бяха толкова пълни и с такава разкошна форма, че сякаш бяха предназначени за много по-голяма глава. Зъбите му бяха бели и равни отпред, но всички останали и от двете страни бяха със златни коронки. Рококо извивките в краищата на широкия нос разширяваха деликатно ноздрите му, сякаш той непрекъснато вдъхваше приятно опияняващи аромати. Широка златна обеца, биеща на очи под късата му черна коса и на фона на синьо-черната кожа на врата му, висеше на лявото му ухо.

Погледнах разкъсаната окървавена риза, раните и надигащите се отоци по лицето му и на всеки сантиметър оголена плът. Когато отново го погледнах в очите, те блестяха развълнувано и весело. Не беше потресен от насилието на тълпата, нито пък аз. И двамата бяхме мъже, виждали и по-лошо, преживели и по-лошо, и незабавно разпознахме това един в друг. Всъщност никой от нас никога не спомена пряко инцидента след деня на срещата ни. Погледнах го в блесналите очи и усетих как усмивката ми се разтяга подобно на неговата.

— Страшен късмет извадихме!

— Да, мамка му! Точно така! — съгласи се той, разсмя се силно и свали ролекса от китката си. Вдигна го до ухото си, за да се увери, че още тиктака. Доволен, той го закопча обратно на китката си и насочи цялото си внимание към мен. — Но дългът си е дълг и той е все така важен, въпреки големия ни късмет. Подобен дълг е най-важното измежду всички човешки задължения. Длъжен сте да ми позволите да ви се отплатя.

— Много пари ще трябват — казах. Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане и се спогледа с Хасаан.

— Но… този дълг не може да бъде изплатен с пари — отвърна Хасаан.

— Говоря за човека с количката, когото ударихте. И таксито, което повредихте. Ако ми дадете пари, ще се погрижа те да стигнат до тях. Много време ще трябва, докато положението в „Регал Съркъл“ се успокои. Това е в моя район — аз трябва да работя там всеки ден, а хората още доста време ще са вбесени. Направете го и ще бъдем квит.

Хасаан се засмя и ме плясна по коляното. Смехът му си го биваше — честен, ала лукав; щедър, но и хитър.

— Не се безпокойте, моля ви — рече той, като продължаваше да се усмихва широко. — Това не е моят район, вярно, но аз не съм лишен от влияние дори и тук. Ще се погрижа пострадалият да получи всички пари, от които има нужда.

— И другият — додадох.

— Другият?

— Да, другият.

— Другият… какво? — попита той, озадачен.

— Шофьорът на таксито.

— Да, да, шофьорът на таксито също.

Последва кратко мълчание, в което жужаха загадки и въпроси. Погледнах през прозореца на колата, но продължавах да усещам изпитателния му поглед върху себе си. Обърнах се отново към него.

— Аз… харесвам… шофьорите на таксита — казах.

— Да…

— Аз… познавам много шофьори на таксита.

— Да…

— И това, че колата бе смачкана… ще причини много мъка на шофьора и семейството му.

— Разбира се.

— Тогава кога ще го направите? — попитах.

— Кое?

— Кога ще дадете парите за човека с количката и шофьора на такси?

— О — усмихна се Хасаан Обикуа и погледна огледалото за обратно виждане, за да се спогледат с Рахим. Грамадният вдигна рамене и се ухили в отговор в огледалото. — Утре. Утре добре ли е?

— Да. — Намръщих се. Не бях уверен защо се хилят толкова. — Просто искам да знам, за да мога да поговоря с тях. Не е въпросът в парите. Аз самият мога да дам. Някои от тях са… мои познати. И ето защо… това е толкова важно. Ако няма да го направите, трябва да знам, за да мога сам да се погрижа. Това е.

Всичко като че ставаше твърде сложно. Искаше ми се изобщо да не бях повдигал въпроса. Започнах да се ядосвам, без всъщност, да разбирам защо. И тогава той ми протегна длан за ръкостискане.

— Давам ви думата си — каза той сериозно и си стиснахме ръцете.

Пак се умълчахме и след малко аз се пресегнах и потупах шофьора по рамото.

— Тука става — казах аз, може би малко по-рязко, отколкото възнамерявах. — Ще сляза тук.

Колата спря до бордюра на няколко преки от бордея. Отворих вратата да сляза, но Хасаан сграбчи китката ми. Стискаше много силно.

— Моля ви, запомнете името ми — Хасаан Обикуа. Можете да ме намерите в африканското гето в Андери. Там всички ме познават. Ако мога да направя нещо за вас, моля, само кажете. Искам да изчистя дълга си, Лин Форд. Това е телефонният ми номер. Можете да се свържете с мен по всяко време на денонощието.

Взех картичката — на нея бяха написани само името и номерът — и му стиснах ръката. Кимнах на Рахим и слязох от колата.

— Благодаря ти, Лин — подвикна Хасаан през отворения прозорец. — Иншаллах, пак ще се срещнем скоро.

Колата потегли, а аз се обърнах към бордея и се взирах цяла пряка в изписаната със златни букви визитка, преди да я прибера в джоба си. Минути по-късно подминах Световния търговски център, навлязох на територията на бордея и си спомних, както винаги, първия път, когато навлязох в тези благословени и измъчени акри земя.

Когато минавах покрай магазинчето за чай на Кумар, Прабакер излезе да ме посрещне. Беше се издокарал в жълта копринена риза, черни панталони и лачени обувки на платформа в червено и черно. На врата му беше вързан червен копринен шал.

— О, Лин! — провикна се той, докато куцукаше по неравната земя на платформите си. Вкопчи се в мен, колкото заради приятелския поздрав, толкова и за да запази равновесие. — Има един човек, твой познат, той те чака у вас. Но една минута, моля, какво ти има на лицето?

И на ризата? Да си се сбивал с някой лош човек? Арей! Някой човек те е натупал здравата. Ако искаш мен, аз ще дойда с теб и ще кажа на тоя, че е балинчуд.

— Няма нищо, Прабу. Всичко е наред — измърморих и се упътих към колибата си. — Ти познаваш ли го?

— Познавам… ли го? Искаш да кажеш, познавам ли го, дето ти е удрял лицето?

— Не, не, разбира се, че не! Имам предвид човека, който ме чака у нас. Ти познаваш ли го?

— Да, Лин — каза той, препъвайки се до мен, вкопчен в ръкава ми, за да се крепи.

Вървяхме мълчаливо няколко секунди. Хората ни поздравяваха от всички страни и ни канеха с подвикване да споделим техния чай и храна или да попушим.

— Е? — попитах го след малко.

— Е? Какво „е“?

— Е, кой е? Кой е в колибата ми?

— А… — разсмя се той. — Извинявай, Лин. Мислех, че ти искаш изненада, и затова не ти казах.

— Надали е изненада, Прабу, защото ти ми каза, че някой ме чака у нас.

— Не, не! — настоя той. — Ти още не знаеш неговото името, затова още е за тебе изненада. И това е хубавото. Ако не ти кажа, че има някой, тогава ти отидеш у вас и получиш шока. А това лошо. Шокът е като изненада, когато ти не готов.

— Благодаря ти, Прабу — отговорих, но сарказмът ми се изпари, щом го произнесох.

Нямаше нужда той да се притеснява да ми спести шока. Колкото повече се приближавах до колибата си, толкова по-често ме осведомяваха, че чужденец чака да ме види. „Здравей, Лин баба! У вас има един гора и те чака!“

Пристигнахме у нас и заварихме Дидие, седнал на сянка на входа на едно столче, да си вее със списание.

— Дидие е — осведоми ме Прабакер с щастлива усмивка.

— Да. Благодаря ти, Прабу. — Обърнах се към Дидие, който стана да се ръкуваме. — Каква изненада. Радвам се да те видя.

— И аз се радвам да те видя, скъпи ми приятелю — отвърна Дидие с усмивка въпреки изтощителната жега. — Но, честно да ти кажа, изглеждаш малко поочукан, както би казала Лети.

— Нищо ми няма. Недоразумение, нищо повече. Дай ми една минута да се измия.

Съблякох разкъсаната си окървавена риза и налях една третина от кофата с чиста вода в глинената стомна. Стъпих на загладената купчина камъни до колибата и измих лицето, ръцете и гърдите си. Докато се миех, съседи минаваха покрай мен и се усмихваха, щом уловяха погледа ми. Миенето по този начин си беше изкуство — без да пролееш нито капка и без да цапаш излишно. Бях овладял това изкуство и това бе един от стотината малки начини, по който моят живот подражаваше на техния и се надипляше в лотоса на тяхната нежна и обнадеждена борба със съдбата.

— Ще пиеш ли чай? — попитах аз Дидие, щом облякох чиста бяла риза на прага на колибата ми. — Можем да отидем при Кумар.

— Току-що изпих цяла пълна чаша — възкликна Прабакер, преди Дидие да успее да отговори. — Но още един чай ще ми е добре, заради приятелството, така мисля аз.

Той седна с нас в разнебитената чайна. Пет колиби бяха съборени, за да отворят пространство за едно-единствено голямо помещение. Имаше тезгях, направен от стара тоалетка, покрив, сглобен от парчета пластмаса, и пейки за клиентите — дъски, нестабилно закрепени върху наредени една над друга тухли. Кумар, съдържателят на чайната, постоянно водеше партизанска война с клиентите си, които се опитваха да чопнат тухлите и дъските за техните къщи.

Кумар сам дойде да вземе поръчката ни. Верен на основното правило на живота в бордея — че колкото повече пари има, толкова поосиромашал трябва да изглежда на външен вид той беше по-раздърпан и по-парцалив и от най-изпадналите си клиенти. Придърпа една изцапана дървена щайга, за да я ползваме като маса. Огледа я, присвил очи подозрително, забърса я с един мръсен парцал, а после го напъха в потника си.

— Дидие, изглеждаш ужасно — забелязах, когато Кумар отиде да ни приготви чая. — Сигурно е любов.

В отговор той ми се ухили, заклати покритата си с тъмни къдри глава и вдигна длани нагоре.

— Много съм изтощен, вярно е — каза той и вдигна рамене в старателен жест на самосъжаление. — Хората не разбират, че са нужни наистина фантастични усилия, за да поквариш един простодушен мъж. А колкото по-простодушен е той, толкова повече усилия се изискват. Те не разбират какво ми отнема да вложа толкова много упадък в мъж, който не е роден за него.

— А не си ли слагаш сам главата в торбата? — подкачих го.

— Всяко нещо с времето си — отвърна той със замислена усмивка. — Но ти, приятелю, ти изглеждаш много добре. Само малко, как да го кажа, самотен, за твое сведение. И точно заради това Дидие е тук. Нося ти всичките последни новини и клюки. Знаеш каква е разликата между новина и клюка, нали? Новините ти съобщават какво са правили хората. Клюките — доколко са се изкефили.

И двамата се разсмяхме. Прабакер също се включи — смееше се толкова силно, че всички в чайната се извърнаха да го погледнат.

— Е, добре — продължи Дидие. — Откъде да започна? О, да, свалката на Викрам с Летиша отива към някаква особена неизбежност. Отначало тя го презираше.

— Мисля, че „презира“ е малко силно казано — възразих.

— Е, да, може и да си прав. Щом презира мен — а в това няма никакво съмнение, милата, сладка английска роза — то чувството, което изпитваше към Викрам, действително бе по-меко. Мразеше го, да кажем?

— Да, според мен „мразеше“ би трябвало да подхожда — съгласих се.

— Eh bien, отначало тя го мразеше, но с постоянството на преданото си романтично ухажване той успя да пробуди у нея чувство, което мога да опиша само като дружелюбна погнуса.

Пак се разсмяхме, а Прабакер се шляпна по бедрото и така се разхили, че всички глави се извърнаха към него. Двамата с Дидие вперихме в него изпитателни погледи. Той отговори с дяволита усмивка, но забелязах как погледът му бързо се стрелна вляво. Проследих го и видях новата му любов, Парвати, да приготвя храна в кухнята на Кумар. Дебелата й черна плитка беше въжето, по което един мъж можеше да се изкачи до небесата. Дребничката й фигурка — тя беше нисичка, по-ниска дори и от Прабакер — бе идеалната форма на неговата страст. Очите й, когато тя се обърна в профил да ни погледне, бяха черен огън.

Ала през рамото на Парвати надничаше майка й Нандита. Тя беше страховита жена, три пъти по-широка и по-тежка от дребничките си дъщери Парвати и Сита, взети заедно. Гледаше ни на кръв, а изражението й успяваше да съчетае алчността към нас като клиентела с презрение към мъжкия ни пол. Усмихнах й се и заклатих глава. Усмивката й в отговор забележително приличаше на свирепата гримаса, с която воините маори сплашват враговете си.

— В последния епизод — продължи Дидие — добрият Викрам нае кон от управата на плажа Чоупатн и го пришпори по Крайбрежния булевард към апартамента на Летиша, за да й направи серенада под прозореца.

— И имаше ли успех?

— За съжаление, non. Конят остави купчина merde на пътеката пред входа, несъмнено в някой особено вълнуващ момент от песента, а многобройните останали жители на блока изразили негодуванието си, като замерили клетия Викрам с развалена храна. Забелязали, че и Летиша хвърляла по-гадни снаряди и прицелът и бил много по-смъртоносен, отколкото на всички съседи.

— C’est l’amour — въздъхнах.

— Точно така — merde и развалена храна, c’est l’amour — побърза да се съгласи Дидие. — Сериозно мисля, че трябва и аз да се заема с този романс, ако той се развие успешно. Клетият Викрам, оглупял е от любов, а Лети презира глупаците повече от всичко. Но последния път нещата се развиха много по-успешно за Маурицио. Извъртя някаква далавера с Модена, възлюбения на Ула, и е червив от пари, както би казала нашата скъпа Лети. Сега той е важен играч в „Колаба“.

Насилих се изражението ми да остане безстрастно, докато ревнивите мисли за красивия Маурицио, опиянен от успеха, пробождаха съзнанието ми. Дъждът отново заваля, погледнах навън и видях хората да тичат, запретнали панталони и сарита, за да не ги намокрят в многобройните локви.

— Ето на, вчера — продължи Дидие, като внимателно изливаше чая от чашата си в паничката и после го сърбаше от паничката, както правеха повечето обитатели на бордея. — Модена пристигна в кола с шофьор в „При Леополд“, а Маурицио носи „Ролекс“ за десет хиляди долара. Но…

— Но? — подканих го, щом той млъкна да отпие.

— Ами, техният бизнес е ужасно рискован. Маурицио невинаги е… почтен… в начинанията си. И ако ядоса, когото не трябва, ще последва голямо насилие.

— Ами ти? — попитах. Смених темата, защото не исках Дидие да види как змията на злобата се надига в мен, докато говори за бедата, която може би ще застигне Маурицио. — Ти самият флиртуваш ли с опасността? На новия ти… интерес… му липсва един конец, за да е истинска марионетка, или поне така ми казаха. Има много сприхав нрав, казва Лети, контролиран от мек спусък.

— О, той ли? — изсумтя презрително и изви надолу ъгълчетата на изразителните си устни. — Никак — даже. Той не е опасен. Въпреки че е досаден, а досаден е по-лошо от опасен, n’est-ce pas? По-лесно се живее с опасен мъж, отколкото с досаден.

Прабакер отиде до тезгяха да купи три пурети и ги запали с една клечка — държеше ги в една ръка, а с другата поднесе пламъка към краищата им. Подаде по една на Дидие и мен, седна пак и доволно запуши.

— А, да, има и още една новина — Кавита започна нова работа в един вестник, „Нуундей“. Пише статии. Много престижна работа, както разбирам, и бърз начин да се издигне до поста на помощник-редактор. Спечели го сред многобройни талантливи кандидати и е много щастлива.

— Кавита ми допада — почувствах се длъжен да кажа.

— Знаеш ли… — откликна Дидие, загледан в светещия край на цигарата си, а после ме погледна, искрено изненадан. — И на мен.

Пак се разсмяхме, а аз нарочно привлякох и Прабакер към шегата. Парвати ни наблюдаваше с ъгълчетата на пламтящите си очи.

— Слушай — попитах го, възползвайки се от кратката пауза в разговора, — името Хасаан Обикуа говори ли ти нещо?

Споменатият от Дидие нов, десет хиляди доларов „Ролекс“ на Маурицио ми напомни за нигериеца. Извадих бялата визитка със златните букви от джоба на ризата си и му я подадох.

— Ама разбира се! — отвърна Дидие. — Това е прочут борсалино. В африканското гето го наричат „Крадеца на трупове“.

— Е, това е добро начало — смънках и устните ми се извиха в ехидна усмивка. Прабакер се плясна по бедрото и се преви в почти истеричен смях. Сложих ръка на рамото му, за да го успокоя.

— Казват, че когато Хасаан Обикуа открадне труп, и дяволът не може да го открие. Живите никога повече не го виждат. Jamais! Откъде го познаваш? Откъде имаш визитката му?

— Сблъсках се с него, така да се каже, по-рано тази сутрин — отвърнах, взех визитката и я пъхнах в джоба си.

— Внимавай тогава, скъпи ми приятелю — изсумтя Дидие, явно обиден от това, че не му разказах подробности за срещата ми с Хасаан. — Този Обикуа е като крал, черен крал в своето кралство. А знаеш старата поговорка: „Един крал е лош враг, още по-лош приятел и фатален роднина.“

Точно тогава до нас се приближи група младежи. Бяха работници от строежа и повечето живееха в законната част на бордея. През последната година всичките бяха минали през малката ми клиника, повечето искаха да кърпя рани, получени при злополуки на обекта.

Днес на строежа плащаха и те преливаха от въодушевения оптимизъм, който заплатата вдъхва в младите работливи сърца. Всички поред се ръкуваха с мен и се задържаха, докато ни донесат на масата чая и сладкишите, с които ни почерпиха. Когато ни оставиха, и аз се усмихвах широко като тях.

— Тази социална работа като че ти пасва — отбеляза Дидие с дяволита усмивка. — Толкова добре изглеждаш и толкова здрав, под синините и драскотините, искам да кажа. Мисля, че ти трябва да си много лош човек в дъното на душата си, Лин. Само гаднярът може да извлече такава полза от добрата работа. Добрият човек, от друга страна, ще е просто каталясал или в лошо настроение.

— Убеден съм, че си прав, Дидие — отвърнах, все така ухилен. — Карла каза, че обикновено си прав за лошото, което намираш у хората.

— Моля те, приятелю! — възрази той. — Ще ми замаеш главата!

После изведнъж гръмна тътенът на многобройни барабани — музиката гърмеше точно пред чайната. Флейти и тромпети се включиха към барабаните и засвириха диво и шумно. Добре познавах и музиката, и музикантите. Беше една от дрънчащите популярни мелодии, които музикантите от бордея свиреха по всички празници и тържества. Вкупом излязохме на откритата фасада на чайната. Прабакер се качи на пейката до нас, за да вижда над плещите на тълпата.

— Какво е това, парад ли? — попита Дидие, докато наблюдавахме голямата трупа да се точи бавно покрай чайната.

— Това е Джозеф! — извика Прабакер. Сочеше към улицата. — Джозеф и Мария! Идват си!

По-надалече забелязахме Джозеф и жена му да приближават към нас бавно и тържествено, наобиколени от роднини и приятели. Пред тях подрипваха деца и танцуваха с невъздържано, почти с истерично въодушевление. Някои заемаха пози от любимите си танцови сцени от филмите и имитираха стъпките на звездите. Други подскачаха насам-натам като акробати или сами си измисляха поривисти, буйни движения.

Докато слушах оркестъра, наблюдавах децата и си мислех за Тарик — момчето вече ми липсваше. Спомних си една случка от затвора. По онова време, в онзи друг свят вътре в света, ме преместиха в нова килия, където открих малко мишле. Животинката всяка нощ се промъкваше в килията ми през една пукнатина в отдушника. Търпението и маниакалното съсредоточаване са скъпоценните камъни, които изкопаваме в тунелите на затворническата самота. С тяхна помощ и с малки хапки храна подкупвах мишленцето в течение на няколко седмици, докато накрая успях да го науча да яде от крайчеца на ръката ми. Когато надзирателите ме преместиха от тази килия, според установения ред, казах на новия обитател — затворник, когото познавах добре — за дресираната мишка. На сутринта след преместването той ме повика да я видя. Беше хванал доверчивото животинче и го беше разпнал с муцуната надолу на кръст, стъкмен от счупена линийка. Смееше се, докато ми разказваше как мишлето се е съпротивявало, докато го връзвал за врата на кръста с памучен конец. Дивеше се колко време му бе отнело да забие кабари в мятащите се лапички.

Дали някога изобщо постъпките ни са оправдани? Този въпрос не ми даваше да спя дълго, след като видях изтезаваното мишле. Когато действаме, дори и от най-добри подбуди, когато се месим на света, винаги рискуваме това да доведе до ново зло, което може и да не е наше дело, но нямаше да го има без стореното от нас. „Някои от най-големите злини — каза веднъж Карла — са причинени от хората, които са се опитвали да променят нещата.“

Гледах как децата на бордея танцуват като кордебалет от филм и лудуват като маймунки в храм. Учех някои от тези деца да говорят, да четат и да пишат на английски. С малкото, което бяха научили за три месеца, няколко от тях вече припечелваха от работа с чужди туристи. Замислих се дали тези деца не са мишлета, които хранех от шепата си? Дали доверчивата им невинност ще ги доведе до участ, която нямаше и не би могла да е тяхна без мен, без моята намеса в живота им? Какви ли рани и мъчения очакваха Тарик само защото аз съм се сприятелил с него и съм го обучавал?

— Джозеф биеше жена си — обясни Прабакер, докато двойката приближаваше. — Сега хората правят голям празник.

— Щом правят такива шествия, когато един мъж бие жена си, какви ли празненства трябва да вдигат, когато убият някоя? — изкоментира Дидие, вдигнал вежди в почуда.

— Беше пиян и я преби зверски — надвиках аз врявата. — Семейството му и цялата общност му наложиха наказание.

— Аз сам го цапардосах здравата няколко пъти с тоягата! — додаде Прабакер с лице, грейнало в щастлива възбуда.

— През последните месеци той се труди здраво, не близваше капка алкохол и свърши много работа за общността — продължих аз. — Това влизаше в наказанието му и беше начин да спечели отново уважението на ближните си. Жена му му прости преди два месеца. Заедно работеха и спестяваха. Сега имат достатъчно пари и днес заминават на почивка.

— Е, има и по-лоши поводи за празнуване — реши Дидие и си позволи да развърти рамене и бедра в такт с пулсиращите барабани и змийски флейти. — О, за малко да забравя. Има едно суеверие, прочуто суеверие, свързано с онзи Хасаан Обикуа. Трябва да го знаеш.

— Не съм суеверен, Дидие — надвиках аз грохота и воя на музиката.

— Я стига глупости! — присмя ми се той. — Всички на този свят са суеверни.

— Това са думи на Карла — парирах.

Той се намръщи и набърчи чело, докато напрягаше паметта си.

— Така ли?

— Абсолютно. Това са думи на Карла, Дидие.

— Невероятно — смотолеви той. — Мислех си, че са мои. Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Карай, няма значение. Суеверието, отнасящо се до него, е, че всеки, който срещне Хасаан Обикуа и се поздрави и запознае с него, един ден му става клиент — или жив, или мъртъв. За да избегнеш тази участ, когато го срещнеш за пръв път, не му казваш името си. Никой никога не му го казва. Ти нали не си му казал името си?

Заобикалящата ни тълпа избухна в рев. Джозеф и Мария не бяха далеч. Когато наближиха, видях нейната грейнала, изпълнена с надежда весела усмивка, и неговото изражение, в което се бореха срамът и решителността. Тя беше красива с късо подстриганата си гъста коса, подхождаща на модерната кройка на най-хубавата й рокля. Той беше отслабнал и изглеждаше здрав, мускулест и хубав в синята си риза и новите панталони. Съпрузите се притискаха един в друг, стъпка след стъпка, с ръце, оформили букет от преплетени пръсти. След тях вървяха роднините им, разпънали син шал, в който ловяха банкнотите и монетите, които тълпата им хвърляше.

Прабакер не издържа на порива да танцува, скочи от пейката и нахлу сред навалицата от подскачащи и кълчещи се тела, които вървяха пред Джозеф и Мария. С олюляване и препъване на високите си платформи, той заподскача в центъра на шествието. Беше разперил ръце за равновесие, все едно прекосяваше плитка река или калдъръм. Жълтата му риза се мяркаше, докато се въртеше, накланяше и се смееше, танцувайки. Лавината на веселието, която напредваше по дългата пътека към улицата, повлече и Дидие. Наблюдавах го как се приплъзна, лъкатушейки, сред веселящите се хора, унесен в ритмичния танц, докато накрая се виждаха само ръцете му, вдигнати над тъмните къдри.

Девойките обсипваха шествието с дъжд от цветни листенца на хризантеми. Те хвръкваха на ослепително бели рояци и кацаха по всички нас в слялата се тълпа. Точно преди двойката да ме подмине, Джозеф се обърна и ме погледна в очите. Лицето му бе застинало между усмивка и намръщено изражение. Очите му горяха, блеснали под гъстите навъсени вежди, но устните му все така се усмихваха щастливо. Преди отново да се обърне, кимна два пъти.

Той нямаше как да го знае, разбира се, но с това просто кимване отговори на въпроса, останал в мен като тъпа болка на съмнение от времето, когато лежах в затвора. Джозеф бе спасен. Точно така блестяха очите му, когато ми кимна — това бе треската на спасението. Този поглед, тази намръщена усмивка, смесените срам и екстаз, защото и двете бяха важни — срамът придава на екстаза смисъл, а екстазът възнаграждава срама. С това, че заедно с него изживявахме и екстаза, го спасявахме също толкова, колкото и когато станахме свидетели на срама му. И всичко зависеше от нашите действия, от нашата намеса в живота му, защото без обич никой не е спасен.

„Какво е по-характерно за човечеството: жестокостта или способността да се срамуваме от нея?“ — попита ме някога Карла. Когато за пръв път чух въпроса, той ми се стори твърде умен и проницателен. Но сега съм по-самотен и помъдрял и знам, че нито жестокостта, нито срамът охарактеризират човечеството. Прошката — тя ни прави онова, което сме. Без прошка нашият биологичен вид щеше да се самоунищожи в безкрайни отмъщения. Без прошка нямаше да има история. Без тази надежда нямаше да има и изкуство, защото всяко произведение на изкуството в някакъв смисъл е акт на прощаване. Без тази мечта нямаше да има обич, защото всеки акт на обич е в някакъв смисъл обещание за прошка. Животът ни продължава, защото сме способни да обичаме, а обичаме, защото сме способни да прощаваме.

Думкането на барабаните, олюлявайки се, приближаваше далечната улица. Танцьорите лудуваха и се мятаха в ритъм, а техните подскачащи глави приличаха на поле с диви цветя, люляни от полъха на вятъра. Докато ехото на музиката затихваше, ежедневието на бордея отново превземаше бавно пътеките. Отново се отдадохме на обичайните си дела, на нуждите си и на безобидните си, изпълнени с надежда интрижки. И за малко, само за малко, нашият свят стана по-добър, защото сърцата и усмивките, които го владееха, бяха почти толкова чисти, колкото цветните листенца, сипещи се от косите ни и залепващи по лицата ни като неподвижни бели сълзи.