Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (13)

Тринайсета глава

Въпреки че само една шепа хора можеха да твърдят, че са виждали мадам Жу с очите си, Карла ме увери, че тя била основна атракция за мнозина посетители на Двореца. Клиентите й бяха богаташи — бизнесмени на високи ръководни постове, политици и гангстери. Дворецът им предлагаше чужденки — изключително чужденки, там индийки не работеха — и изтънчени средства за сбъдването на най-необузданите им сексуални фантазии. За най-странните от тези незаконни удоволствия, разработени от самата мадам Жу, хората шепнеха с притаен дъх из целия град, но влиятелни връзки и едри рушвети осигуряваха имунитета на Двореца срещу полицейски нахлувания и дори срещу по-внимателно наблюдение. И въпреки че в Бомбай имаше и други места, предлагащи не по-малки удоволствия и сигурност, никое от тях не можеше да се мери по популярност със заведението на мадам Жу, защото те не разполагаха със самата мадам. В крайна сметка онова, което продължаваше да привлича мъжете в Двореца, не бяха уменията и хубостта на жените, които биха могли да имат там, а мистерията на жената, която не можеха да имат — невидимата красота на мадам Жу.

Разправяха, че е рускиня, но тази подробност, както и всички останали подробности относно личния й живот, като че не подлежеше на проверка. Приемаха го — според Карла, просто защото това беше най-настоятелният слух. Единственият сигурен факт беше, че е пристигнала в Ню Делхи през шейсетте — десетилетие, толкова щуро за този град, колкото и за повечето западни столици. По онова време новата част на града празнувала трийсетгодишнината си, а старият Делхи — тристагодишнина. Повечето източници бяха единодушни, че мадам Жу е била на двайсет и девет. Според легендата била любовница на офицер от КГБ, който използвал уникалната й красота, за да подкупва видни държавни служители от партията Индийски национален конгрес. По онова време партията на Конгреса управлявала Индия, както изглежда, с видима преднина във всяко национално допитване. Мнозина от верните й последователи, а дори и враговете им, били убедени, че тя ще продължи да управлява родината им още сто години. Затова властта над членовете й била власт над нацията.

Клюките за годините, прекарани от мадам Жу в Делхи, се разпростираха от скандали и самоубийства до политически убийства. Карла каза, че е чувала толкова много и различни версии на тези истории от толкова различни хора, че започнала да си мисли, че истината, каквато и да е тя, всъщност не е толкова важна за тях. Мадам Жу се превърнала във фигура-куфар: хората напъхвали в нейния живот собствените си мании. Един твърдеше, че притежавала цяло състояние в скъпоценни камъни, които държала в чувал от зебло; друг говореше авторитетно за пристрастеността й към различни наркотици, а трети нашепваше за сатанински ритуали и канибализъм.

— Хората разправят най-различни смахнати неща за нея и според мен някои са пълни глупости, но в крайна сметка тя е опасна — заключи Карла. — Непочтена и опасна.

— Ъ-хъ.

— Не се шегувам. Не я подценявай. Когато се премести от Делхи в Бомбай преди шест години, имаше процес за убийство, в чийто център беше тя. Двама много важни мъже бяха намерили смъртта си в нейния Дворец в Делхи — и двамата с прерязани гърла. Единият се оказа полицейски инспектор. Процесът се разпадна, когато един от свидетелите срещу нея изчезна, а друг го намериха обесен на вратата на къщата му. Тя напусна Делхи, за да развърти бизнеса в Бомбай, и през първата половин година стана още едно убийство — само на една пряка от Двореца. Мнозина я свързват с него. Но тя разполагала със страшно много компромати за страшно много хора — компромати, които стигали чак до върхушката. Не могат да я пипнат. Тя може да прави каквото си иска, защото знае, че ще й се размине. Ако искаш да дадеш на заден ход, сега е твоят шанс.

Намирахме се в една „Земна пчела“ — вездесъщите жълто-черни таксита — и пътувахме в южна посока през Стоманения пазар. Движението беше натоварено. Стотици дървени колички — по-дълги, по-високи и по-широки от автомобил — когато бяха натоварени догоре, се влачеха между автобусите и камионите, бутани от боси носачи, по шестима на количка. Главните улици на Стоманения пазар бяха претъпкани от малки и средни дюкяни. Там се продаваха всевъзможни метални домашни потреби — от газови котлони до мивки от неръждаема стомана — и повечето артикули от желязо и ламарина, нужни на строителите, на декораторите и за оборудване на магазини. Самите дюкяни бяха украсени с лъскави метални стоки, наредени в такова идеално лъснато изобилие и така изкусно, че често привличаха обективите на туристите. Зад лъскавата суматоха на търговията по главните улици обаче имаше скрити сокаци, където мъже, на които им плащаха центове, а не долари, работеха край черните мръсни пещи, за да изработят тези лъскави изкушения.

Прозорците на таксито бяха отворени, но през тях не влизаше никакъв полъх. На улицата, сред влачещото се като охлюв движение, беше горещо и задушно. По пътя се отбихме в апартамента на Карла, където смених фланелката, джинсите и обущата си за чифт официални обувки, черни панталони с консервативна кройка, колосана бяла риза и вратовръзка.

— В момента единственото, от което искам да се измъкна, са тези дрехи — измърморих.

— Че какво им е? — попита тя с палава искрица в очите.

— Ужасни са и ми причиняват сърбеж.

— Ще им свикнеш.

— Дано не попаднем в катастрофа, много ще ми е гадно да ме убият така облечен.

— Всъщност доста ти отиват.

— Ох, мамка му, направо ме зарадва.

— Я стига! — скастри ме тя и изви устни в любезна усмивчица. Нейният акцент — акцентът, който бях започнал да обичам и смятах за най-интересния в света — придаваше на всяка дума звучност, която ме вълнуваше. Музиката на този акцент беше италианска, формата — немска, хуморът и нагласата — американски, а цветът му — индийски. — Да държиш толкова на неофициалното облекло си е вид суетност. И е доста високомерно.

— Не се обличам неофициално, просто мразя дрехите.

— Не, не е вярно, ти обичаш дрехите.

— Що за твърдение? Имам един чифт обувки, един чифт джинси, една риза, две фланелки и две-три лунги. Това е целият ми гардероб. Когато не ги нося, висят на един пирон в колибата ми.

— Тъкмо това ти казвам и аз. Толкова обичаш дрехите, че не понасяш да носиш друго, освен малкото неща, които са ти удобни.

Заопипвах твърдата яка на ризата.

— Ами, Карла, тези дрехи са всичко друго, но не и удобни. Но защо има толкова много мъжки дрехи у вас? Имаш повече мъжки дрехи от мен.

— Последните двама мъже, които живяха с мен, доста бързаха, като си тръгваха.

— Толкова бързаха, че си зарязаха дрехите?

— Да.

— Защо?

— На единия… спешно му възникна много работа — каза тя тихо.

— Каква работа?

— Нарушаваше куп закони и вероятно не би искал аз да говоря за това.

— Ти ли го изрита?

— Не.

Каза го безизразно, но с такова недвусмислено чувство на съжаление, че реших да не продължавам.

— Ами… другият?

— Не ти трябва да знаеш.

Много исках да знам, но тя извърна лице и се загледа през прозореца. И в този жест имаше някаква окончателност, която предупреждаваше и забраняваше. Бях чувал, че Карла е живяла с някакъв мъж на име Ахмед, афганец. Хората не говореха много за това и предполагах, че са се разделили още преди години. Откакто я познавах — от една година — тя живееше сама в апартамента си и до този момент не бях осъзнал доколко дълбоко този неин образ се бе просмукал в моята представа коя е тя и как живее. Въпреки възраженията й, че не обичала да живее сама, аз мислех, че тя е от хората, които никога не живеят с други хора — някой, който пуска хората да погостуват и дори да преспят, но никога повече от това.

Гледах тила й, малката част от профила й, едва забележимата извивка на гърдите й под зеления шал и дългите, тънки пръсти, сплетени като за молитва в скута й, и не можех да си я представя да живее с някого. Закуска и голи гърбове, шумове от банята и лоши настроения, домашни и полусемейни — невъзможно беше да я видя такава. Това беше извратено, но ми беше по-лесно да си представя Ахмед, афганецът съквартирант, когото никога не бях виждал, отколкото да си я представя друга, а не сама и… пълноценна.

Мълчахме пет минути — мълчание, калибрирано от бавния метроном на брояча. Оранжево знаменце, окачено на таблото, обявяваше, че шофьорът, като мнозина други в Бомбай, е от Утар Прадеш, голям и гъсто населен щат в североизточна Индия. Бавният ни напредък в задръстването му даваше много възможности да ни огледа в огледалото за обратно виждане. Беше заинтригуван. Карла го заговори на гладък хинди и му даде точни указания, улица по улица, как да стигне Двореца. Бяхме чужденци, които се държаха като местни. Той реши да ни изпита.

— Ама че движение, сестра му да таковам! — измърмори той на уличен хинди, все едно на себе си, но очите му не се отделяха от огледалото. — Днеска целият шибан град се е запекъл.

— Двайсет и три рупии бакшиш са доста добро слабително средство — изстреля Карла в отговор на хинди. — Ти какво, да не наемаш таксито на час? Я се размърдай, братко!

— Да, госпожице! — отвърна шофьорът на английски с възхитен смях и енергично се зае да си пробива път през движението.

— Е, какво му се случи? — попитах.

— На кого?

— На другия мъж, с когото си живяла, този, дето не е нарушавал куп закони.

— Той умря, ако толкова искаш да знаеш — процеди тя през стиснати зъби.

— А… как умря?

— Разправят, че се бил отровил.

— Разправят?

— Да — тя въздъхна, извърна очи и погледът й се зарея из сновящите по улицата хора.

Продължихме да пътуваме в мълчание, но все пак трябваше да заговоря.

— На кого… на кого от двамата са дрехите, с които съм облечен? На закононарушителя или на мъртвия?

— На мъртвия.

— Д-добре…

— Купих му ги, за да го погребат в тях.

— Мамка му!

— Мамка му… за какво? — тя отново обърна лице към мен и се навъси.

— Мамка му… за нищо… но ми напомни да запиша името на химическото чистене, където си даваш дрехите.

— Нямаше нужда. Погребаха го в… други дрехи. Купих тези, но в крайна сметка не ги ползвахме.

— Разбирам…

— Казах ти нещо, което не ти трябваше да знаеш.

— Не, не, няма нищо — смънках, а всъщност бях изпълнен с жестоко тайно облекчение, че бившият любовник беше мъртъв, нямаше го, не ми беше конкуренция. Бях твърде млад тогава, за да знам, че мъртвите любовници са най-сериозните съперници. — И все пак, Карла, не че искам да се заяждам, но трябва да признаеш, че е малко зловещо — тръгнали сме на опасна мисия, а аз седя тук в погребалните дрехи на мъртвец.

— Просто проявяваш суеверие.

— Не, не е вярно.

— Вярно е.

— Не съм суеверен.

— Суеверен си.

— Не съм.

— Разбира се, че си! — и тя за пръв път ми се усмихна истински, откакто се качихме в таксито. — Всички на света са суеверни.

— Не искам да се караме заради това. Може да е лош късмет.

— Спокойно — засмя се тя. — Ще се оправим. Виж, ето ти визитките. Мадам Жу ги колекционира, ще ти поиска. — И ще я запази в случай, че услугите ти може да й потрябват. Но ако някога се стигне до там, ще разбере, че отдавна не си в посолството.

Визитките бяха от седефенобяла, текстурирана ленена хартия, а думите бяха отпечатани със заоблен черен курсив и съобщаваха, че Гилбърт Паркър е консулски подсекретар в посолството на Съединените американски щати.

— Гилбърт? — изсумтях.

— Какво толкова?

— Ами, ако това такси катастрофира, изваждат трупа ми изпод отломките, облечен в тези дрехи, и ме идентифицират като Гилбърт. Карла, това никак не ме кара да се чувствам по-добре, да ти кажа.

— Е, за момента трябва да се примириш с Гилбърт. В посолството наистина има Гилбърт Паркър. Срокът на службата му в Бомбай изтича днес. Затова избрахме него — довечера той си заминава за Щатите. Така, че всичко ще може да се провери. Но не мисля, че тя ще се засили да те проверява. Може да се обади по телефона, но, може би, ще си спести дори и това. Ако иска да се свърже с теб, ще те потърси чрез мен. Миналата година тя имаше известни неприятности с Британското посолство. Доста й струваха. А преди няколко месеца един германски дипломат се забърка в някаква каша в Двореца. Наложи се тя да посъбере доста дългове, за да го потули. Служителите в посолствата са единствените хора, които наистина могат да й навредят, затова няма да настоява. Само бъди учтив и твърд, докато говориш с нея. И поговори на хинди. Тя ще го очаква. А и това ще разсее всякакви подозрения за акцента ти. Това е една от причините, поради които помолих точно теб да ми помогнеш, знаеш ли? Понаучил си доста хинди за човек, който е тук само от година.

— Четиринайсет месеца — поправих я аз, обиден, че скъси престоя ми. — Два месеца след като пристигнах в Бомбай, шест месеца в селото на Прабакер и сега още почти шест месеца в бордея. Четиринайсет месеца.

— Да, добре… четиринайсет месеца.

— Аз си мислех, че никой не може да се срещне с тази мадам Жу — казах с надеждата да разгладя озадачените, напрегнати бръчки по челото й. — Ти каза, че тя се криела и не разговаряла с никого.

— Вярно е, но е малко по-сложно — отговори тихо Карла. Воалът на спомените забули очите й, но после тя се съсредоточи отново с очевидно усилие. — Тя живее на най-горния етаж и там има всичко, от което има нужда. Никога не излиза. Двама прислужници й носят храна, дрехи и всичко останало. Може да обикаля из сградата, без да я виждат, защото вътре има много тайни коридори и стълбища. Може да наднича в повечето стаи през двойни огледала или метални отдушници. Тя обича да гледа. Понякога разговаря с хората през параван. Ти не я виждаш, но тя те вижда.

— И как хората разбират как изглежда?

— От нейния фотограф.

— Нейният какво?

— Тя си прави снимки. Всеки месец — нова снимка. И ги раздава на предпочитаните си клиенти.

— Смахната работа — измърморих. Мадам Жу всъщност не ме интересуваше, но исках Карла да продължава да говори. Гледах как розовочервените й устни оформят всяка дума — устни, които бях целунал само преди дни, а говорещата й уста бе съвършеният образ на идеална плът. Тя можеше да чете и вестник отпреди месец и аз щях да наблюдавам със същата наслада лицето й, очите й и устните й, докато говори. — Защо го прави?

— Какво да прави? — Очите й се присвиха, когато зададе въпроса.

— Защо се крие така?

— Според мен никой не знае. — Тя извади две пурети, запали ги и ми даде едната. Ръцете й трепереха. — Както казах и преди, за нея разправят много шантави неща. Чувала съм, че била ужасно обезобразена от катастрофа и затова крие лицето си. Казват, че на снимките белезите били ретуширани. Чувала съм да твърдят, че била болна от проказа или от някаква друга болест. Един мой приятел разправя, че изобщо не съществувала. Според него това било лъжа, някакъв заговор, с цел да се прикрие кой е истинският собственик на заведението и какво става там.

— А ти как мислиш?

— Аз… съм разговаряла с нея през паравана. Мисля, че тя е толкова невероятно суетна, до психопатия, и се мрази, че остарява. Според мен тя не може да понесе това, че вече не е съвършена. Много хора твърдят, че е била красива. И наистина, ще се изненадаш. Много хора го твърдят. На снимките няма да й дадеш повече от двайсет и седем — трийсет. Няма никакви бръчки. Няма сенки под очите. Всяко черно косъмче си е на мястото. Мисля, че тя е толкова влюбена в красотата си, че никога няма да позволи на никого да я види такава, каквато е. Мисля, че тя е… тя все едно е лудо влюбена в себе си. Дори и деветдесет да доживее, тези ежемесечни снимки пак ще показват същата трийсетгодишна загадка.

— Как така знаеш толкова много за нея? — попитах. — Как се запозна с нея?

— Аз съм фасилитатор. Беше по работа.

— Това не ми говори много.

— Колко ти трябва да знаеш?

Въпросът беше простичък и имаше прост отговор. — Обичам те и искам да знам всичко — но в гласа й имаше рязка нотка, а в очите й — студена светлина, и аз се разколебах.

— Карла, не се опитвам да нахалствам, не знаех, че това е толкова деликатна област. Познавам те повече от година и вярно, не съм те виждал всеки ден, нито дори всеки месец, но никога не съм те разпитвал с какво се занимаваш и как си изкарваш прехраната. Не мисля, че това ме прави нахалник.

— Аз свързвам хората — каза тя, поуспокоена — и се грижа те да се забавляват достатъчно, за да сключват сделки. Плащат ми, за да ги поддържам в настроение за сделки и им осигурявам каквото поискат. Някои от тях, всъщност те са доста, искат да посетят Двореца на мадам Жу. Истинският въпрос е защо хората са толкова луди по нея. Тя е опасна. Според мен е напълно луда. Но хората са готови на всичко, за да се запознаят с нея.

— Ти как мислиш?

Тя въздъхна, раздразнена.

— Не мога да ти кажа. Не е само сексът. Да, най-хубавите чужденки в Бомбай работят за нея и тя ги обучава на някои твърде странни специалитети, но хората щяха да ходят при нея дори и там да нямаше разкошни момичета. Не го разбирам. Правила съм онова, което искат хората, и съм ги водила в Двореца. Неколцина дори успяха да се срещнат с нея лично — като мен, през паравана, но така и не съм успяла да го проумея. Излизат от Двореца, все едно са били на аудиенция при Жана д’Арк. Изпадат в луд възторг. Но не и аз. Мен от нея ме полазват тръпки, винаги е било така.

— Ти май не я харесваш особено?

— Още по-лошо. Аз я мразя, Лин. Мразя я и ми се иска да умре.

Беше мой ред да се оттегля от разговора. Увих се в мълчанието като в шал и се загледах отвъд меко изваяния й профил в мърлявата красота на улицата. В действителност тайнствеността на мадам Жу никак не ме вълнуваше. Тогава нямах никакъв интерес към нея, освен мисията, възложена ми от Карла. Бях влюбен в красивата швейцарка, която седеше до мен в таксито, и тя сама по себе си бе достатъчно тайнствена. Нея исках да опозная. Исках да знам защо е дошла да живее в Бомбай и каква е връзката й със странностите на мадам Жу, и защо никога не говореше за себе си. Но без значение колко силно исках да узная… всичко… всичко за нея, не можех да настоявам. Нямах право да разпитвам за повече, защото и аз пазех всичките си тайни от нея. Бях я излъгал, че идвам от Нова Зеландия и нямам семейство. Дори не й бях казал истинското си име. И тъй като бях влюбен, бях попаднал в капана на тези измислици. Тя ме целуна и това беше хубаво; честно и хубаво. Но не знаех дали истината в тази целувка за нас е начало или край. Най-силната ми надежда беше тази мисия да ни събере. Надявах се да е достатъчна, за да пробием и двамата своите стени от тайни и лъжи.

Не подценявах задачата, която ми беше възложила. Знаех, че нещата могат да се объркат и да ми се наложи да се бия, за да изведа Лиса от Двореца. Бях готов. В колана на панталоните си, под ризата; бях затъкнал нож в кожена кания. Беше дълъг, тежък и остър. Знаех, че с хубав нож мога да се справя с двама мъже. И преди бях участвал в подобни сбивания, в затвора. Ножът, въпреки древния си произход, в ръката на мъж, който знае как да го използва и не го е страх да го забива в други човешки тела, все още е най-ефикасното оръжие на близко разстояние след пистолета. Докато седях в таксито, мълчалив и неподвижен, аз се подготвях за боя. Кратък филм, прелюдия към предстоящото кръвопролитие, се въртеше в мислите ми. Трябваше да запазя лявата си ръка свободна, да изведа или извлека Лиса и Карла от Двореца. Дясната ми ръка трябваше да разчисти пътя през всякаква съпротива. Не се страхувах. Знаех, че ако започне бой… когато боят започне, щях да режа, да удрям и да мушкам, без да се замислям.

Таксито си бе пробило път през джунглата на уличното движение и увеличихме скоростта по широките улици близо до един стръмен надлез. Благословен свеж вятър довя прохлада и косата ми, сплъстена и мокра от пот, изсъхна за секунди. Карла се размърда, изхвърли фаса през прозореца и прерови лачената си чанта. Извади пакет от цигари. Беше пълен с дебели готови джойнтове със завити краища. Запали един.

— Трябва ми стимул — каза тя и вдъхна дълбоко. Цветният аромат на хашиш разцъфна в таксито. Тя дръпна няколко пъти и после ми го предложи.

— Според теб ще помогне ли?

— Сигурно не.

Беше силен хашиш от Кашмир. Усетих как мускулите на стомаха, врата и раменете ми се отпускат, когато започна да ме хваща. Шофьорът изфуча шумно, театрално и нагласи огледалото, за да вижда по-добре задната седалка. Подадох джойнта на Карла. Тя дръпна още няколко пъти и го подаде на шофьора.

— Чарас питта? — попита тя. Пушиш ли чарас?

— Ха, мунта! — отвърна той със смях и го пое радостно. Че как! Изпуши го до половината и ни го върна. — Ачаа чарас! Номер едно! Имам ам̀риканска музика, диско, номер едно ам̀риканска диско музика от Съединените щати. Ще ви хареса, чуйте.

Той пъхна една касета в касетофона и наду звука докрай. Секунди по-късно песента „Ние сме семейство“ на Систър Следж гръмна от тонколоните отзад така, че ни вцепени. Карла изкрещя от радост. Шофьорът намали звука до нулата и попита дали ни харесва. Карла пак се провикна и му подаде джойнта. Той пак наду музиката докрай. Пушехме и припявахме, и минахме през хиляда години по улиците — от боси селянчета на волски коли до бизнесмени, които си купуваха компютри.

Когато Дворецът се показа, шофьорът спря до една отворена чайна, посочи я с палец и каза на Карла, че щял да я чака там. Познавах доста таксиджии, бях пътувал достатъчно с бомбайски таксита и знаех, че предложението на шофьора да я изчака, е прилична проява на загриженост, а не само алчност за бакшиш или нещо друго. Той я бе харесал. И преди бях виждал как тя по същия чудат и спонтанен начин очарова хората. Да, Карла беше млада и красива, но реакцията на шофьора бе предизвикана най-вече от това, че говореше гладко езика му и от начина, по който го използваше, за да се разбере с него. Немският таксиджия сигурно ще е доволен, ако чужденец е научил немски. Може дори да каже, че е доволен. Или пък да не каже нищо. Същото би могло да важи за френския таксиджия, за американския или за австралийския. Но един индиец ще е толкова доволен, че ако харесва нещо друго у теб — очите ти, усмивката ти или това как се отнасяш към просяка през прозореца на колата му — той веднага ще те почувства близък. Той е готов да ти прави услуги — ще направи всичко, което е по силите му, ще се подложи на риск и дори ще извърши опасни или незаконни неща. Ако му дадеш адрес, който не му харесва, като Двореца, той ще е готов да те изчака, само за да се увери, че нищо няма да ти се случи. Може да излезеш чак след час и да го подминеш, а той само ще се усмихне и ще потегли, зарадван, че нищо лошо не те е сполетяло. Случвало ми се е много пъти в Бомбай, но никога — в друг град. Това е едно от петстотинте неща, които обичам у индийците — ако те харесват, те те харесват бързо и безрезервно. Карла му плати, даде му обещания бакшиш и му каза да не чака. И двамата знаехме, че ще я изчака.

Дворецът беше огромна триетажна сграда с тройна фасада. Прозорците към улицата бяха с решетки от ковано желязо във формата на акантови листа. Сградата беше по-стара от повечето сгради на улицата и беше реставрирана, а не ремонтирана. Оригиналните детайли бяха грижливо запазени. По тежките каменни архитрави над вратата и прозорците бяха изваяни коронки от петолъчни звезди. Тази изпипаност, някога често срещана в града, бе всичко друго, но не и изгубено изкуство. От дясната страна на сградата имаше уличка и зидарите бяха проявили щедро майсторството си в изработката на ъгъла — всеки втори камък от земята до корнизите бе издялан като скъпоценен камък. Остъклен балкон заемаше целия трети етаж, а стаите там бяха прикрити от бамбукови щори. Стените на сградата бяха сиви, вратата — черна. За мое учудване вратата просто се отвори, когато Карла я докосна, и ние влязохме вътре.

Влязохме в дълъг хладен коридор, по-тъмен от слънчевата улица, но осветен с приглушената светлина на лампи от декоративно стъкло във формата на лилии. Тапетите — твърде необичайни за влажния Бомбай — бяха изрисувани с повтарящ се десен на цветя в маслинено — зелено и свежо розово. Въздухът бе пропит от аромата на благовония и цветя. Обгърна ни призрачната поглъщаща звуците тишина на стаите.

Един мъж стоеше в коридора с лице към нас и ръце, свободно събрани отпред. Беше висок и слаб. Фината му тъмнокестенява коса бе опъната назад и сплетена на дълга плитка, която стигаше до под кръста му. Нямаше вежди, но миглите му бяха много гъсти — толкова гъсти, че се усъмних дали не са изкуствени. По бледото му лице, от устните до острата брадичка, бяха изрисувани някакви знаци — вълнисти линии и спирали. Беше облечен в черни копринени курта пижама и прозрачни пластмасови сандали.

— Здравей, Раджан — поздрави го Карла ледено.

— Рам Рам, госпожице Карла — отвърна той с индуистки поздрав, с присмехулно съскане. — Мадам ще ви приеме незабавно. Качете се направо горе. Ще донеса студени напитки. Знаете пътя.

Той се отдръпна встрани и посочи стълбището в края на коридора. Пръстите на протегнатата му ръка бяха изрисувани с къна. По-дълги пръсти не бях виждал. Когато го подминахме, забелязах, че спиралните орнаменти по долната му устна и брадичката са татуировки.

— Раджан е доста страшничък — измърморих, когато двамата с Карла се заизкачвахме по стълбите.

— Той е единият от двамата лични прислужници на мадам Жу. Евнух е, кастрат, и е много по-страшен, отколкото изглежда — прошепна ми тя загадъчно.

Изкачихме се по широкото стълбище на втория етаж. Плътният килим и тежките колони и перила от тиково дърво поглъщаха звука от стъпките ни. По стените имаше фотографии и картини в рамки, всички бяха портрети. Докато минавах покрай тях, имах чувството, че в затворените стаи навсякъде около нас имаше и други живи, дишащи хора. Но не се чуваше нито звук. Нищичко.

— Ужасно е тихо — отбелязах, щом спряхме пред една от вратите.

— Сега е времето за сиеста. Всеки следобед от два до пет. Но е по-тихо от обикновено, защото тя те очаква. Готов ли си?

— Сигурно. Да.

— Хайде.

Тя почука два пъти, натисна дръжката и влязохме. В малката квадратна стая нямаше нищо друго, освен килима на пода, дантелените завеси, които закриваха прозореца, и две големи плоски възглавници. Карла ме хвана подръка и ме поведе към възглавниците. Меката светлина на късния следобед сияеше през кремавата дантела. Стените бяха голи, боядисани в бежово-кафяво, а в една от тях, точно над перваза, беше монтирана метална решетка, около един квадратен метър. Коленичихме на възглавниците пред решетката, все едно бяхме дошли на изповед.

— Карла, никак не ме правиш щастлива — произнесе глас зад решетката. Стреснат, аз се вгледах в металната решетка, но в стаята зад нея беше тъмно и не виждах нищо. Тя седеше там, в мрака, и беше невидима. Мадам Жу. — Не обичам да не съм щастлива, знаеш го.

— Щастието е мит — сопна се сърдито Карла. — То е измислено, за да ни накарат да купуваме разни неща.

Мадам Жу се разсмя — гъргорещ, гръден смях: смехът, който преследваше смешни нещица и ги превръщаше в студени трупове.

— Ах, Карла, Карла, липсваш ми. Но ти ме пренебрегваш. Наистина, твърде отдавна не си ме посещавала. Сигурно още ме обвиняваш за случилото се с Ахмед и Кристина, макар и да се кълнеш, че не е така. Как да ти повярвам, че ми нямаш зъб, като ме пренебрегваш така ужасно? А сега искаш и да отнемеш любимката ми.

— Баща й иска да си я прибере, мадам — отвърна Карла малко по-меко.

— Аха, да, бащата…

Тя го произнесе така, сякаш това бе презряна обида. Гласът й одраска с думата кожата ни. За да се сдобиеш с такъв глас, трябва да изпушиш много цигари по особено злостен начин.

— Питиетата ви, госпожице Карла — произнесе Раджан и аз едва не подскочих. Беше влязъл зад гърба ми съвсем безшумно. Наведе се, за да постави подноса на пода между нас и за миг аз се взрях в трептящата чернота на очите му. Лицето му бе невъзмутимо, но чувството в тези очи не можеше да се сбърка. И то бе студена, гола, непонятна омраза. Бях хипнотизиран от нея, слисан и странно засрамен.

— Това е твоят американец — обади се мадам Жу и развали магията.

— Да, мадам. Името му е Паркър, Гилбърт Паркър. Той работи в посолството, но това е неофициално посещение, разбира се.

— Разбира се. Господин Паркър, дайте визитката си на Раджан.

Това беше заповед. Извадих една визитка от джоба си и я подадох на евнуха. Той я хвана за ръбовете, все едно се боеше от зараза, излезе от стаята и затвори вратата.

— Господин Паркър, когато Карла ми телефонира, тя не ми каза — отдавна ли сте в Бомбай? — попита ме мадам Жу, като мина на хинди.

— Не толкова отдавна, мадам.

— Много добре говорите хинди. Поднасям ви комплиментите си.

— Хинди е прекрасен език — отвърнах с една от заучените фрази, които Прабакер ме научи да декламирам. — Той е езикът на музиката и поезията.

— А също и езикът на любовта и парите — изкиска се тя алчно. — Влюбен ли сте, господин Паркър?

Бях размишлявал много какво би могла да ме попита мадам, но този въпрос не го очаквах. Точно в този миг вероятно нямаше друга тема, която би ме разстроила повече. Погледнах Карла, но тя се бе втренчила в ръцете си и не ми подсказа нищо. Не знаех кого има предвид мадам Жу с този въпрос. Не ме беше попитала дали съм женен или несемеен, сгоден или имам връзка.

— Влюбен? — смънках и думата на хинди прозвуча като заклинание.

— Да, да, романтична любов. Сърцето ви, потънало в мечти за лицето на една жена, душата ви, потънала в мечти за тялото й. Любов, господин Паркър. Влюбен ли сте?

— Да. Да, влюбен съм.

Не зная защо го казах. Чувството, че съм на изповед, там, на колене пред металната решетка, стана още по-отчетливо.

— Колко тъжно за вас, драги ми господин Паркър. Влюбен сте в Карла, разбира се. Затова тя ви е накарала да й направите тази малка услуга.

— Уверявам ви…

— Не, господин Паркър, аз ви уверявам. О, може и да е вярно, че бащата на моята Лиза скърби за дъщеря си и има власт да задейства някои връзки. Но Карла ви е уговорила да го направите — в това съм напълно убедена. Познавам моята скъпа Карла, знам я що за човек е. Нито за миг не си въобразявайте, че тя ще откликне на чувствата ви, нито че ще спази дадените ви обещания, нито че вашата любов някога ще ви донесе нещо друго, освен болка. Тя никога няма да ви обикне. Казвам ви го от дружески чувства, господин Паркър. Това е един малък дар от мен за вас.

— Моите уважения — казах аз през зъби, — но сме дошли тук, за да поговорим за Лиса Картър.

— Разбира се. Ако пусна моята Лиса да тръгне с вас, къде ще живее тя?

— Не… не знам точно.

— Не знаете точно?

— Не, аз…

— Тя ще живее в… — обади се Карла.

— Млъкни, Карла! — отсече мадам Жу. — Попитах Паркър.

— Не знам къде ще живее — отвърнах, доколкото можах твърдо. — Мисля, че тя самата ще го реши.

Последва продължителна пауза. Вече ми струваше усилия да се съсредоточа, за да слушам и говоря на хинди. Чувствах се объркан вътрешно. Не вървеше на добре. Тя ми беше задала три въпроса и аз се препънах в два от тях. Карла беше водачката ми в този странен свят, но и тя изглеждаше също толкова объркана и загубила почва под краката си, колкото и аз. Мадам Жу й бе наредила да млъкне и тя го беше преглътнала с мекушавост, каквато никога не бях забелязвал и дори не си бях представял у нея. Взех чаша и отпих от нимбупани. Леденият сок от лайм беше подправен с нещо люто, с вкус на лют пипер. В мрака на стаята зад металната решетка нещо призрачно се раздвижи и се разнесе шепот. Зачудих се дали Раджан не е там, при нея. Не различавах силуета.

Тя заговори.

— Можете да отведете Лиса със себе си, господин Влюбения Паркър. Но ако тя реши да се върне при мен, няма да ви я дам повече. Разбирате ли ме? Ако се върне, тя ще остане тук и няма да съм доволна, ако пак ме обезпокоите. Разбира се, вие сте свободен да се насладите на многобройните предлагани от нас удоволствия, когато пожелаете, като мой гост. Бих искала да ви видя как… разпускате. Може би когато Карла приключи с вас, ще си припомните поканата ми? Междувременно запомнете — ако Лиса се върне при мен, тя е моя. Този въпрос е приключен между нас днес, тук и сега.

— Да, да, разбирам. Благодаря ви, мадам.

Облекчението бе огромно. То преливаше в мен. Бяхме спечелили. Всичко беше свършило и приятелката на Карла бе свободна да тръгне с нас.

Мадам Жу заговори отново, много бързо и на друг език. Предположих, че е немски. Звучеше сурово, заплашително и сърдито, но тогава аз не знаех немски и думите биха могли да са по-любезни, отколкото ми прозвучаха. Карла отговаряше от време на време с Ja и Natiirlich nicht, но не каза почти нищо друго. Тя се люлееше насам-натам, седнала с подгънати крака, с ръце в скута и затворени очи. И както я наблюдавах, тя се разплака. Сълзите бликнаха и потекоха изпод затворените й клепачи като мънистата на броеница. Някои жени се разплакват лесно. Сълзите капят леко като благоуханни дъждовни капки в слънчогледов цвят и оставят лицето чисто, свежо, лъчезарно. Други жени плачат трудно и цялата им прелест се сгърчва в агонията. Карла беше от тях. Ужасно страдание бе изписано в ручейчетата на тези сълзи и на мъката, разкривила лицето й.

Иззад решетката дрезгавият глас продължаваше да говори с плюещи съскави звуци и скърцащи слова. Карла се поклащаше и ридаеше, без да продума. Устата й се отваряше и затваряше беззвучно. Едно мънисто от пот се търколи от слепоочието по сгънатото крило на бузата й. Пот изби и по горната й устна и се смеси със сълзите. И с усилие на волята, което стегна челюстите й до побеляване и разтърси тялото й, Карла избърса с длани лицето си и плачът секна.

Тя не помръдваше. Протегна ръка и ме докосна. Дланта й се отпусна върху бедрото ми и го притисна леко няколко пъти — нежен, утешителен жест, с който тя би успокоила наплашено животно. Гледаше ме в очите, но не бях сигурен дали ме пита, или ми казва нещо. Тя вдъхна дълбоко, бързо. Зелените й очи изглеждаха почти черни в сумрачната стая.

Нищо не разбирах. Не разбирах казаното на немски и нямах представа какво се случва между Карла и гласа отвъд металната решетка. Исках да й помогна, но не знаех защо плачеше, а бях почти сигурен, че ни наблюдават. Изправих се и й помогнах да стане. За миг тя отпусна лице върху гърдите ми. Хванах я силно за раменете и я отдръпнах от себе си. Тогава вратата се отвори и влезе Раджан.

— Тя е готова — изсъска той.

Карла изтупа коленете на свободните си панталони, взе си чантата и тръгна към вратата.

— Хайде — подкани ме тя. — Разговорът приключи.

Погледнах следите, вдлъбнатините, оставени от коленете й на брокатената възглавница на пода до мен. Чувствах се уморен, сърдит и объркан. Обърнах се и видях, че Карла и Раджан ме гледат нетърпеливо от вратата. Докато ги следвах по коридорите на двореца, с всяка крачка ме изпълваше все по-голяма злоба и негодувание.

Раджан ни отведе в стая в дъното на коридора. Вратата зееше. Помещението бе украсено с големи филмови плакати — Лорен Бакол в кадър от „Да имаш и да нямаш“, Пиер Анжели в „Някой там горе ме обича“ и Шон Йънг в „Беглец по острието“. Млада и много красива жена седеше на голямото легло в центъра на стаята. Русата й коса бе дълга и гъста и се спускаше на пищни къдрици. Небесносините й очи бяха големи и необикновено раздалечени. Кожата й бе безупречно розова, устните — начервени — с тъмночервено червило. Куфар и козметична чантичка, закопчани, чакаха на пода до обутите й в златисти чехли ходила.

— Време беше, мамка му. Закъсняхте. Тук направо откачам. — Гласът й беше плътен, с калифорнийски акцент.

— Гилбърт трябваше да се преоблече — отвърна Карла, възвърнала донякъде познатото си самообладание. — А и задръстванията, докато стигнем! Не питай.

— Гилбърт? — набърчи тя нос.

— Дълга история — казах сериозно. — Готова ли си за тръгване?

— Не знам — отвърна тя. Гледаше Карла.

— Не знаеш?

— Хей, Джак, майната ти! — избухна тя насреща ми с такава ярост, че не прозрях страха зад нея. — На тебе пък какво ти влиза в работата?

Има един особен гняв — пазим го за хората, които не ни позволяват да им правим добро. И той ме накара да заскърцам със зъби.

— Виж какво, идваш ли, или не?

— Тя каза ли, че може? — Лиса се обърна към Карла. Двете жени погледнаха Раджан, а после — огледалото на стената зад него. Израженията й ми казаха, че мадам Жу ни наблюдава и подслушва, докато разговаряме.

— Всичко е наред. Тя каза, че можеш да тръгваш — съобщих и с надеждата, че няма да каже нищо за несъвършения ми американски акцент.

— Наистина ли? Без майтап?

— Без майтап — отвърна Карла.

Момичето бързо се изправи и награби чантите си.

— Ами тогава какво чакаме? Да се измитаме оттук, докато не е размислила, по дяволите!

На изхода Раджан ме спря и ми даде голям запечатан плик. Той отново се вторачи с онази непонятна злоба в очите ми и затвори вратата. Настигнах Карла и я дръпнах да се обърне.

— Какво беше всичко това?

— Кое? — попита тя и лека усмивка се опита да озари очите й. — Успяхме. Измъкнахме я.

— Не говоря за това. Говоря за теб, за мен и за налудничавата игра, която мадам Жу разиграваше там вътре. Ти си изплака очите, Карла — какво беше всичко това?

Тя погледна стоящата до нас Лиса, нетърпелива и затулила очи, въпреки че лъчите на късния следобед не бяха ярки. После пак ме погледна. Зелените й очи гледаха учудено и уморено.

— Трябва ли да говорим за това сега, пред хората?

— Не! — отговори Лиса вместо мен.

— Не говоря на теб! — изръмжах, без да я поглеждам. Бях се втренчил в лицето на Карла.

— Не говориш и с мен — отсече тя. — Не тук. Не сега. Да вървим.

— Какво става? — не отстъпих.

— Лин, прекаляваш.

— Аз ли прекалявам! — почти изкрещях, което доказваше, че е права. Бях сърдит, че ми е казала толкова малко от истината и така лошо ме беше подготвила за разговора. Бях обиден, че ми няма достатъчно доверие, за да ми разкаже всичко. — Смешно, много смешно!

— Кой е тоя шибан кретен? — кресна Лиса.

— Лиса, млъкни — нареди й Карла точно както само преди минути й беше наредила мадам Жу. Лиса реагира точно като Карла — с кротко и натъжено мълчание.

— Лин, не искам да говоря за това сега — обърна се Карла към мен с израз на неохота и тежко разочарование. Трудно е да ти нанесат по-голяма обида с поглед. Стана ми много неприятно. Минувачите спираха край нас на улицата и открито ни зяпаха и подслушваха.

— Виж какво, знам, че тук има нещо много повече от измъкването на Лиса от Двореца. Какво се случи там горе? Как тя… как така тя е разбрала за нас? Нали се предполага, че съм някакъв от посолството, а тя почва да ми разправя, че съм влюбен в теб! Не разбирам! А и кои, по дяволите, са Ахмед и Кристина? Какво се е случило с тях? За какво говореше тя? Уж си неунищожима, и в следващия миг рухваш, докато мадам Чалната дърдори на немски, или на какъвто ще да е!

— Всъщност беше швейцарски немски! — тросна се тя и в сиянието на стиснатите й зъби просветна злоба.

— Швейцарски, китайски, все тая! Просто искам да знам какво става. Искам да ти помогна. Искам да знам… какво е мястото ми във всичко това.

Към кибиците се бяха присъединили още няколко души. Групичка от трима младежи бе застанала съвсем наблизо — подпираха се на раменете си и зяпаха с нахално любопитство. Шофьорът на таксито, — който ни беше докарал дотук, стоеше до колата си на пет метра от нас. Той си вееше с кърпичката, гледаше ни и се усмихваше. Беше много по-висок, отколкото мислех — висок, мършав и облечен с прилепнала бяла риза и панталони. Карла го погледна през рамо. Той избърса мустаците си с червената кърпа, а после я върза като шал около врата си. Усмихна й се. Здравите му бели зъби светнаха.

— Мястото ти в момента е тук, на улицата, пред Двореца — отвърна Карла. Беше сърдита, тъжна и силна — по-силна от мен в момента. Почти я мразех заради това. — А моето е там, в онова такси. А къде отивам, това не ти влиза в работата.

И тя тръгна.

— Откъде го намери тоя, по дяволите? — чух да казва Лиса, когато стигнаха до таксито.

Шофьорът ги поздрави, като клатеше радостно глава. Когато ме подминаха, отвътре кънтеше „Магистралата на любовта“, а те се смееха. В един миг въображението ми избухна, загърчи се и ги видях всички заедно, голи — шофьорът, Лиса и Карла. Беше невъзможно и нелепо, знаех го, но видението се гърчеше в съзнанието ми и нажежен до бяло тътен на гняв запулсира по нишката на времето и съдбата, която ме свързваше с Карла. После се сетих, че оставих обувките и дрехите си в апартамента й.

— Хей! — провикнах се към отдалечаващото се такси. — Дрехите ми! Карла!

— Господин Лин?

До мен стоеше мъж. Лицето му ми бе познато, но откъде — не можах да се сетя веднага.

— Какво?

— Абдел Кадер ви вика, господин Лин.

Споменаването на името раздруса спомените ми. Това беше Назир, шофьорът на Кадербай. Бялата кола бе паркирана наблизо.

— Как… ти как… какво правиш тук?

— Той каза да дойдете веднага. Аз карам. — Той посочи колата и ме подкани с две малки крачки.

— Няма да стане, Назир. Много уморителен ден беше. Кажи на Кадербай, че…

— Той каза да дойдете веднага — повтори мрачно Назир. Не се усмихваше и останах с чувството, че ако се възпротивях да се кача в колата, щеше да ми се наложи да се бия с него. Бях толкова сърдит, объркан и уморен, че дори се позамислих над тази представа. Може би в дългосрочна перспектива ще ми струва по-малко енергия да се сбия с него, отколкото ако тръгна сега с него — помислих си. Но Назир смръщи лице, мъчително съсредоточен, и произнесе с непривична любезност:

— Кадербай го каза да дойдете, моля — ето така Кадербай го каза: Моля ви, елате да ме видите, господин Лин.

Думите „моля ви“ никак не му отиваха. Беше ясно, че от негова гледна точка господарят Абдел Кадер Хан даваше заповеди, които другите изпълняваха с готовност и благодарност. Но му бяха казали да помоли за моята компания, а не да ми заповядва, и английските думи, които той изговори с такова видимо усилие, бяха прилежно заучени наизуст. Представих си го как кара през града и си повтаря заклинанието с чуждите думи, и му е толкова неловко и неприятно да ги изговаря, все едно бяха молитвени откъси от чужда религия. Но, неприсъщи за него или не, думите ми въздействаха и той явно си отдъхна, когато се предадох с усмивка.

— Добре, добре, Назир — въздъхнах. — Отиваме да видим Кадербай.

Той понечи да отвори задната врата, но аз настоях да седна отпред. Щом потеглихме, той включи радиото и го усили докрай, сигурно за да предотврати всякакви разговори. Все още държах в ръце плика, който ми даде Раджан. Обърнах го и го огледах от двете страни. Хартията беше ръчно произведена, розова, горе-долу с размера на корица на списание. На плика не беше написано нищо. Откъснах ъгълчето му и го отворих. Вътре намерих черно-бяла снимка — интериор на стая, полуосветена и пълна със скъпи украшения от най-различни епохи и култури. Сред този умишлен безпорядък, на стол, подобен на трон, седеше жена. Беше облечена с вечерна рокля с екстравагантна дължина, която падаше до пода и скриваше краката й. Едната й ръка бе отпусната на облегалката, а другата — вдигната царствено в елегантен жест „Свободни сте“. Косата, тъмна и подредена в сложна фризура, падаше на къдри, обрамчващи овалното й, леко закръглено лице. Бадемовите очи гледаха право в обектива с леко невротичен израз на стреснато негодувание. Устните на миниатюрната й уста бяха решително начупени и изпъваха кожата на слабо очертаната й брадичка.

Красавица? Не мислех. А и това лице внушаваше куп най-разнопосочни впечатления — то бе горделиво, злобно, уплашено, разглезено, погълнато от себе си. Снимката казваше, че тя е всичко това и нещо повече. И то по-страшно. Но на снимката имаше и още нещо — нещо още по-противно и ужасяващо от некрасивото лице. Това бе посланието, което тя бе изписала с червени главни букви в долния край. То гласеше: Мадам ЖУ Вече Е Щастлива.