Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (10)

Десета глава

Абдула прие ролята си на брат много сериозно. Седмица след Нощта на слепите певци той пристигна в колибата ми в бордея Куфи Парейд с чанта, пълна с лекарства, разтвори и бинтове. Донесе и метална кутия с няколко хирургически инструмента. Прегледахме заедно съдържанието на чантата. Той ме разпита за лекарствата — искаше да знае доколко помагат и от какви количества бих имал нужда в бъдеще. Когато най-сетне се почувства доволен, той изчисти от праха дървеното столче и седна. Мълчеше, докато ме гледаше как подреждам донесените от него лекарства по бамбуковата етажерка. Край нас пренаселеният бордей бъбреше, караше се, пееше и се смееше.

— Е, Лин, къде са? — попита най-сетне той.

— За кого питаш къде са?

— Пациентите. Къде са? Искам да видя как моят брат ги лекува. Не може да има лечение без болни, нали?

— Ами, точно в момента нямам пациенти.

— О… — въздъхна той, намръщи се и забарабани с пръсти по коленете си. — Тогава смяташ ли, че ще е добре да ти доведа?

Той се надигна от стола и пред очите ми изникна видение — как влачи болни и ранени насила към колибата ми.

— Не, не, спокойно. Не преглеждам хора всеки ден, но ако дойдат, ако съм тук, те обикновено започват да идват към два часа. Толкова рано сутринта не идват. Почти всички работят поне до обяд. И аз самият обикновено работя. И аз трябва да печеля, нали знаеш.

— Но не и тази сутрин?

— Не, днес не. Миналата седмица изкарах някакви пари. Достатъчно, че да ми стигнат за известно време.

— Как ги изкара?

Той се вгледа в мен безхитростно — не осъзнаваше, че въпросът би могъл да ме притесни или да бъде възприет като груб.

— Не е учтиво да питаш чужденци как изкарват парите си, Абдула — осведомих го аз със смях.

— О, разбирам — усмихна се той. — Изкарал си ги незаконно.

— Не е точно там работата, но, като го каза — и това. Една французойка искаше да купи половин кило чарас. Намерих й. Освен това помогнах на един германец да си продаде фотоапарата „Канон“ на добра цена. И за двете получих комисиона.

— Колко изкарваш от този бизнес? — попита ме той. Погледът му не трепна. Очите му бяха много бледокафяви, почти златисти — с цвета на пясъчните дюни в пустинята Тар последния ден преди да завали.

— Изкарах около хиляда рупии.

— От всяка сделка по хиляда?

— Не, от двете общо — хиляда.

— Това са много малко пари, братко Лин — рече той, набърчил нос и изкривил презрително уста. — Това са дребни, дребни, много малко пари.

— Е, за теб може и да са дребни — смънках отбранително, но на мен ми стигат да изкарам за около две седмици.

— И сега си свободен, нали така?

— Свободен?

— Нямаш пациенти?

— Нямам.

— И нямаш някакъв бизнес за малки комисиони?

— Не.

— Добре. Тогава тръгваме заедно, хайде.

— О, така ли? И къде ще ходим?

— Ела, като стигнем, ще ти кажа.

Излязохме от колибата и навън ни поздрави Джони Пурата, който очевидно бе подслушвал. Той ми се усмихна, погледна намръщено Абдула, а после пак ми се усмихна, със следи от смръщването в сенките на усмивката.

— Здравей, Джони, излизам за малко. Гледай децата да не докопат лекарствата! Днес подредих разни нови на етажерката, някои са опасни.

Джони вирна брадичка, за да защити наранената си гордост.

— Никой няма нищичко да пипне в колибата ти, Линбаба! Какви ги говориш? Можеш да оставиш там вътре милиони рупии и никой няма нищичко да пипне! Ако щеш, и злато сложи там! Индийската банка не е толкова сигурна, колкото колибата на Линбаба!

— Само исках да кажа, че…

— И диаманти също остави, ако щеш. И изумруди. И перли.

— Схванах, Джони.

— Няма нужда да се тревожиш толкова — намеси се Абдула. — Той изкарва толкова малко пари, че никой не би имал интерес да ги вземе. Знаеш ли колко е изкарал миналата седмица?

Абдула като че се виждаше подозрителен на Джони Пурата. Враждебна гримаса изкриви още повече лицето му, но въпросът го заинтригува и любопитството надделя.

— Колко?

— Според мен няма нужда точно сега да обсъждаме това, момчета — измрънках в опит да избегна дискусията върху мизерните ми доходи, която, както добре знаех, можеше да се проточи близо час.

— Хиляда рупии — отвърна Абдула и се изплю, за да подчертае думите си.

Хванах го за лакътя и го забутах по пътеката между колибите.

— Хайде, Абдула. Нали щяхме да ходим някъде? Да тръгваме, братко.

Изминахме няколко крачки, но Джони Пурата ни настигна и ме издърпа за ръкава крачка-две назад от Абдула.

— За Бога, Джони! Точно сега не искам да обсъждам колко пари съм изкарал. После ми опявай колкото щеш за това, обещавам ти, но…

— Не, Линбаба, аз не за това — прошушна той с дрезгав шепот. — Този човек, този Абдула — не бива да му се доверяваш! Недей да правиш никакъв бизнес с него!

— Защо така? Какво има, Джони?

— Просто недей! — каза той и може би щеше да каже и още, но Абдула се обърна да ме извика и Джони нацупено се шмугна зад един завой.

— Какъв е проблемът? — попита Абдула, щом се изравних с него и поехме отново по лъкатушните пътеки между къщите.

— О, няма проблем — смънках, наясно. — Никакъв проблем няма.

Мотоциклетът на Абдула бе паркиран на шосето край бордея, където няколко деца го пазеха. Най-високото прибра десетте рупии, които той им даде, а после бегом поведе парцаливата си хлапашка банда нанякъде. Абдула срита мотора, а аз седнах зад него. Без каски и само по тънки ризи, ние се вмъкнахме в дружелюбния хаос на уличното движение успоредно край морето по посока на Нариман Пойнт.

Ако изобщо разбирате от мотори, можете да научите много за човека по това как кара. Абдула по-скоро се ръководеше от рефлекса, отколкото се съсредоточаваше. Владееше мотора в движение също толкова естествено, колкото и краката си при ходене. Разгадаваше трафика със смесица от умения и интуиция. На няколко пъти забави ход, преди да се появи очевидна нужда, и избегна набиването на спирачки там, където други мотоциклетисти с по-слаба интуиция щяха да се принудят да ги набият. Понякога даваше газ и навлизаше в невидима пролука, отворила се по магия пред нас тъкмо когато сблъсъкът изглеждаше неминуем. Въпреки че в началото се изнервях, техниката му скоро ми вдъхна доверие пряко волята ми и аз се отпуснах.

На плажа Чоупати свихме и се заотдалечавахме от морето. Улиците с високи тераси отначало отслабиха, а после и задушиха хладния морски ветрец. Вляхме се в потоците от движение, които се носеха в жегата към „Нана Чоук“. Архитектурата беше от средния период на развитие на Бомбай като голям пристанищен град. Някои сгради, построени със солидната геометрия на британското владичество, бяха по на двеста години. Сложните детайли по балконите, рамките на прозорците и фасадите със стълбища излъчваха луксозна елегантност, каквато съвременният град, въпреки целия си хром и блясък, рядко си позволяваше.

Отсечката между „Нана Чоук“ и „Тардео“ бе известна като Района на парсите. Първоначално бях изненадан, че в един град, толкова полиморфен като Бомбай, с неспирно разнообразие от народи, езици и преследване, е проявена склонност към толкова разчертана подредба. Бижутерите си имаха собствени базари, както и механиците, водопроводчиците, дърводелците и другите занаятчии. Мюсюлманите имаха, собствени квартали, както и християните, будистите, сикхите, парсите и джайните. Ако искаш да продадеш или да купиш злато, отиваш на базара „Жавери“, където стотици златари се надпреварват за поръчката ти. Ако искаш да посетиш джамия, на няколко крачки една от друга ще намериш няколко.

След време обаче разбрах, че демаркационните линии, също като много други дълги и къси разделителни линии в този сложен град полиглот, не са толкова строги, колкото изглеждат. В мюсюлманския квартал имаше индуистки храмове, на пазара „Жавери“ — зеленчукопродавачи сред блестящите скъпоценности, а почти до всяка кула с луксозни апартаменти — бордей.

Абдула паркира мотора си пред болницата Батия — една от няколкото модерни болници и клиники, дарение от персийски благотворителни тръстове. Грамадната сграда подслоняваше скъпи болнични отделения за богатите и центрове за безплатно лечение на бедните. Изкачихме се по стъпалата и влязохме в безупречно чисто мраморно фоайе, приятно охлаждано от големи вентилатори. Абдула се обърна към служителя на регистратурата и ме поведе по коридора към оживеното спешно отделение. След като разпита един портиер и една сестра, той най-сетне намери човека, който търсеше — нисичък и много слаб лекар, седнал зад претрупано бюро.

— Доктор Хамид? — попита Абдула.

Лекарят пишеше нещо и не вдигна поглед от него.

— Да, да — отвърна той сприхаво.

— Шейх Абдел Кадер ме праща. Казвам се Абдула.

Химикалката мигом замря, доктор Хамид бавно вдигна глава и се вгледа в нас с боязливо любопитство. Такова понякога е изражението на зяпачите, наблюдаващи сбиване.

— Той ви се е обадил вчера и ви е казал да ме очаквате? — подсказа му тихо Абдула.

— Да, да, разбира се — отвърна Хамид, възвърнал самообладанието си, и се усмихна непринудено. После стана и протегна ръка над бюрото.

— Това е господин Лин — представи ме Абдула и се ръкувахме с лекаря. Ръката му беше много суха и крехка. — Той е лекарят на бордея в „Колаба“.

— Не, не — възразих аз. — Не съм лекар! Просто започнах да им помагам. Аз… нямам такова образование и… всъщност не съм и много добър.

— Кадербай ми каза, че когато сте говорили с него, сте се оплакали за пациентите, които пращате в „Сейнт Джордж“ и другите болници — заговори по същество Хамид, пренебрегвайки възраженията ми с маниера на човек, твърде зает, че да угажда на чуждата скромност. Очите му бяха тъмнокафяви, почти черни, и блестяха зад полираните стъкла на очилата му със златна рамка.

— Ами, да — отвърнах, изненадан, че Кадербай си бе спомнил за разговора ни и че бе намерил за достатъчно важно да се обади на лекаря.

— Проблемът е, че аз работя на сляпо, ако ме разбирате. Нямам достатъчно знания, че да се справя с всички проблеми, с които хората идват при мен. Когато попадна на болести, които не мога да разпозная, или на нещо, за което си мисля, че вероятно е болест, аз ги изпращам в диагностичната клиника на болницата „Сейнт Джордж“. Не знам какво друго да правя. Но много често те се връщат при мен, без никой да ги е погледнал — нито лекари, нито сестри, никой!

— И според вас тези хора не се преструват на болни?

— Не, сигурен съм. — Чувствах се леко обиден за себе си, а още повече негодувах заради обитателите на бордея. — Те нищо не печелят, ако се преструват на болни. А и са горди хора. Не искат помощ току-така.

— Разбира се — измърмори той, побутна очилата си и разтърка дълбоките белези, които те бяха оставили на носа му. — А вие самият ходили ли сте в „Сейнт Джордж“? Видяхте ли се с някой там и разпитахте ли го за това?

— Да, ходих там два пъти. Казаха ми, че били затрупани с пациенти и правели, каквото могат. Казаха, че ако успея да намеря практикуващи лекари с лиценз, които да им изпращат обитатели от бордеите, болните ще могат да прередят опашката, така да се каже. Не се оплаквам от „Сейнт Джордж“. Те си имат свои проблеми. Персоналът не достига, а се пукат по шевовете от пациенти. В моята малка клиника аз преглеждам по около петдесет пациенти дневно. Те имат по шестстотин пациенти дневно. А понякога дори и по хиляда. Сигурен съм, че знаете как е. Мисля, че те правят, каквото могат, и се напрягат до крайност дори само със спешните случаи. Истинският проблем е, че моите хора не могат да си позволят да отидат на истински лекар и да получат документа, който би им позволил да прередят опашката в болницата. Те са твърде бедни. И затова идват при мен.

Доктор Хамид вдигна вежди и отново ми отправи непринудената си усмивка.

— Казвате „моите хора“. Чак дотолкова ли сте станали индиец, господин Лин?

Засмях се и му отговорих за пръв път на хинди с един стих от песен от популярен филм, прожектиран по онова време в много кина:

— В този живот правим, каквото можем, за да се усъвършенстваме.

Хамид също се разсмя и плесна с ръце от приятна изненада.

— Е, господин Лин, мисля, че ще мога да ви помогна. Тук съм дежурен два пъти седмично, но през останалото време мога да бъда намерен в моя кабинет, на Четвърта Паста Лейн.

— Знам Четвърта Паста Лейн, много е близо до нас.

— Точно така. След като говорих с Кадербай, аз се съгласих, че при нужда трябва да започнете да препращате пациентите си при мен, а аз ще им уреждам лечение в болница „Сейнт Джордж“, когато реша, че е наложително. Можем да започнем от утре, ако желаете.

— Съгласен съм — потвърдих бързо. Тоест, това е прекрасно, благодаря, много ви благодаря. Не зная как точно ще ви плащаме, но…

— Няма нужда да ми благодарите, няма нужда да се притеснявате и за заплащането — отвърна той и погледна Абдула. — За вашите хора моите услуги ще са безплатни. Желаете ли да изпием един чай? След малко излизам в почивка. Отсреща на улицата, срещу болницата, има ресторант. Можете да ме изчакате там. Мисля, че имаме да обсъждаме много неща.

Двамата с Абдула го оставихме и изчакахме в ресторанта двайсет минути. Наблюдавахме през големия прозорец как бедните пациенти куцукаха към входа на болницата, а богатите ги докарваха с таксита и частни коли. Доктор Хамид дойде и ми описа процедурите, които трябваше да следвам, за да препращам обитателите на коптора в кабинета му на Четвърта Паста Лейн.

Добрите лекари притежават поне три неща, които ги свързват: умеят да наблюдават, умеят да слушат и са много уморени. Хамид беше добър лекар и когато след едночасови разговори погледнах прорязаното му от бръчки лице, очите му, възпалени и зачервени от липса на сън, се засрамих от честната му умора. Той можеше да натрупа богатство, знаех, и да се заобиколи с лукс, ако заминеше да практикува частно в Германия, Канада или Америка, но бе избрал да остане тук, при своя народ, и да работи за частичка от онова възнаграждение. Беше един от хилядите професионални здравни работници в града, чиято кариера бе забележителна не само с това, какво постигаха, но и с това, от което се лишаваха всеки ден. А онова, което постигаха, бе оцеляването на града — ни повече, ни по-малко.

Когато Абдула отново ни вкара в заплетеното движение и моторът му се запромъква напосоки между колоните от автобуси, коли, камиони, велосипеди, волски двуколки и пешеходци, той ми подвикна през рамо, че доктор Хамид някога сам е живял в бордей. Каза ми, че Кадербай подбирал особено надарени деца от няколко бордея из града и плащал обучението им в частни колежи. Децата след това записвали дори висше образование, били материално осигурени и насърчавани. Завършвали и ставали лекари, хирурзи, медицински сестри, учители, адвокати и инженери. Хамид бил едно от тези надарени деца, избран преди повече от двайсет години. За да задоволи нуждите на своята малка клиника, Кадербай събираше своите дългове.

— Кадербай е човек, който създава бъдещето — заключи Абдула, когато спряхме на един светофар. — Повечето от нас, аз и ти, братко мой, чакаме бъдещето да дойде при нас. Но Абдел Кадер Хан мечтае бъдещето, после го планира, а после го сбъдва. Това е разликата между него и нас, останалите.

— А ти, Абдула? — изкрещях му, щом отново се понесохме с рев заедно с потока от коли. — Теб Кадербай ли те е планирал?

Той се разсмя шумно, гърдите му се повдигаха от удоволствието и от силния смях.

— Мисля, че да! — отвърна.

— Хей! Това не е пътят за бордея. Къде отиваме пък сега?

— Да посетим мястото, откъдето ще си вземаш лекарствата.

— Кое?

— Кадербай уреди да вземаш лекарства всяка седмица. Нещата, които ти донесох днес, са първите. Отиваме на черната борса за лекарства.

— Черна борса за лекарства? Къде е тя?

— В бордея на прокажените — отвърна Абдула най-спокойно, а после отново се засмя, даде газ и се шмугна през една пролука в движението, отворила се току пред него. — Остави това на мен, братко Лин.

А сега ти си част от плана, нали така?

Тези думи — сега ти си част от плана — трябваше да пробудят някакъв страх в мен. Трябваше да усетя… нещо… още тогава, в самото начало. Но мен не ме беше страх. Бях почти щастлив. Тези думи ми звучаха вълнуващо. Караха кръвта ми да кипи. Когато започна животът ми на беглец, аз се лиших от моето семейство, родина, култура. И мислех, че това е всичко. След години изгнание проумях, че в изгнанието си придобивах нещо. Свободата, в която избягах, бе самотната и безразсъдна свобода на отхвърления. Като отхвърлените навсякъде, аз ухажвах опасността, защото тя бе едно от малкото неща, достатъчно силни да ми помогнат да забравя какво съм изгубил. И докато се оглеждах, облъхван от топлия следобеден вятър, и кръстосвах с Абдула мрежата на улиците, аз безстрашно се устремих към съдбата си — същия този следобед, така както мъж се влюбва в най-прекрасната усмивка на срамежлива жена.

Пътуването до лагера на прокажените ни изведе в покрайнините на града, където имаше няколко лечебни центрове — колонии за болните от проказа. Мъжете и жените, при които отидохме, обаче отказваха да се заселят в тях. Финансирани от държавата и от частни дарения, колониите осигуряваха медицинско обслужване, грижи и чиста среда, но налаганите там правила бяха строги и не всички прокажени бяха склонни да им се подчиняват. Поради това някои решаваха да напуснат, а други бяха изпъждани. По всяко време няколко десетки мъже, жени и деца живееха покрай колониите, в пределите на града.

Гъвкавата търпимост на обитателите на бордеите, които приютяваха в колибите си хора от всякаква каста, раса и здравословно състояние, рядко се простираше върху прокажените. Местните съвети и уличните комитети не понасяха дълго присъствието им. Вдъхващи страх и отбягвани, прокажените се обединяваха в подвижни бордеи, които само за час изникваха върху всяко открито пространство, което успяваха да намерят, и се вдигаха безследно оттам още по-бързо. Понякога се настаняваха за няколко седмици край сметища и отблъскваха местните клошари, които бяха против нашествието им. Друг път установяваха лагера си на някое мочурливо празно място или на бунище за промишлени отпадъци. Когато за пръв път ги посетих през онзи ден заедно с Абдула, открих, че са вдигнали опърпания си подслон върху ръждивите камъни на железопътно депо край предградието Кар.

Бяхме принудени да паркираме мотора и да влезем в територията като прокажените — през дупки в оградите и през канавки. Ръждивото плато беше депо за повечето влакове по градския маршрут и по-малко товарни вагони, изнасящи от града продукция и промишлени стоки. Зад него имаше сгради с канцеларии, складове и ремонтни помещения. По-нататък се простираше обширна маневрена площ — открито пространство с десетки железопътни линии и съединенията им. Високи огради от бодлива тел ограждаха мястото.

Отвъд тях бяха оживената търговия и уютът на предградието Кар — улично движение и градини, балкони и пазари. Вътре — пустиня на функциите и системите. Нямаше растения, животни, нямаше хора. Дори преминаващите влакове бяха влакове призраци, маневриращи от спирка на спирка без персонал и без пътници. А по-нататък беше бордеят на прокажените.

Те бяха завзели четириъгълно празно пространство между линиите, където бяха вдигнали колибите си. Никоя от тях не беше по-висока от гърдите ми. Отдалече приличаха на малки палатки на военен бивак, обвити в пушека на готварските печки. Но щом ги приближихме, забелязахме, че пред тяхната отблъскваща убогост колибите в бордея, където живеех, изглеждаха солидни и удобни постройки. Тези бяха стъкмени от парчета картон и пластмаса, крепени от разкривени клони и вързани с тънка връв. Можех да разпердушиня целия лагер с една ръка и това нямаше да ми отнеме и минута, ала въпреки това тук живееха трийсет мъже, жени и деца.

Влязохме в бордея необезпокоявано и стигнахме до една колиба в средата. Хората стояха и ни гледаха, но никой не проговори. Трудно бе да не ги погледнеш, а когато погледнах, ми беше трудно да не се втрещя. Някои от тези хора нямаха носове, повечето нямаха пръсти, краката на мнозина бяха омотани в кървави бинтове, а при някои болестта бе в толкова напреднал стадий, че устните и ушите им бяха окапали.

Не зная защо — може би заради цената, която жените плащат за красотата си — но обезобразяванията изглеждаха по-отвратителни при жените, отколкото при мъжете. Мнозина от мъжете имаха дръзко, дори наперено излъчване, някаква бойка грозота, която сама по себе си бе пленителна. Но свенливостта на жените изглеждаше като малодушие, а гладът — хищен. При многото деца, които видях, болестта не личеше — те изглеждаха силни и съвсем здрави, макар и мършави. А се трудеха упорито — всички деца. Малките им пръстчета хващаха всичко за цялото племе.

Бяха ни видели, че идваме, и вестта сигурно се беше разнесла, защото когато доближихме колибата, един мъж изпълзя от нея и се изправи да ни поздрави. Две деца моментално се втурнаха да го подкрепят. Той беше съвсем дребен, едва стигаше до кръста ми и тежко обезобразен. Устните и долната част на лицето му бяха изядени и бе останала твърда възлеста буца от тъмна плът, която се спускаше надолу от бузите до челюстта му. Самата челюст бе оголена, както и зъбите, и венците, а на мястото на носа му зееха дупки.

— Абдула, синко — рече той на хинди. — Как си? Ял ли си?

— Добре съм, Ранджитбай — отвърна Абдула почтително. — Доведох този гора да се срещне с теб. Току-що хапнахме, но ще пием чай, благодаря.

Децата ни донесоха столчета и седнахме навън пред колибата на Ранджит. Наоколо се събра малка тълпа от насядали по земята или прави хора.

— Това е Ранджитбай — каза ми Абдула на хинди, като говореше високо, така че всички да го чуят. — Той е шефът тук, най-старият в бордея на прокажените. Той е кралят тук, в този клуб на кала топис.

Кала топи означава „черна шапка“ на хинди и е израз, с който понякога наричат крадците — заради шапките с черна лента, които осъдените крадци са били принудени да носят в бомбайския затвор на „Артър Роуд“. Не бях съвсем сигурен какво точно има предвид Абдула, но Ранджит и останалите прокажени го приеха добре — усмихнаха се и повториха думите няколко пъти.

— Здравей, Ранджитбай — казах аз на хинди. — Казвам се Лин.

— Аап доктор хаин? — попита той. Доктор ли си?

— Не! — почти изкрещях, обзет от паника, разтревожен от болестта и от пълното ми невежество по отношение на нея уплашен, че ще ме помолят да им помогна. Обърнах се към Абдула и минах на английски. — Кажи му, че не съм лекар, Абдула. Кажи му, че оказвам само първа помощ по малко, лекувам ухапвания от плъхове и драскотини от бодлива тел, такива работи. Обясни му. Кажи му, че нямам медицинско образование и понятие си нямам от проказа.

Абдула кимна и се обърна към Ранджитбай.

— Да — каза. — Той е доктор.

— Много ти благодаря, Абдула — процедих през стиснати зъби.

Децата ни донесоха пълни чаши с вода и чай в нащърбени чашки. Абдула изпи водата си на бързи глътки. Ранджит наклони глава назад и едно от децата изля водата в гъргорещото му гърло. Поколебах се, уплашен от гротескната болест около мен. Една от думите на хинди, с която в бордея наричаха прокажените, се превеждаше като „-немъртвите-“ и аз се почувствах така, сякаш държах вампирски кошмари в ръце. Струваше ми се, че цял един свят на страдания от болестта бе съсредоточен в тази чаша вода.

Но Абдула изпи чашата си. Бях сигурен, че е изчислил риска и бе решил, че е безопасно. Всеки ден от живота ми бе риск. Всеки час криеше своите заплахи след голямото залагане — бягството от затвора. Сладостното безразсъдство на беглеца поднесе ръката към устата ми и аз изпих водата. Четирийсет чифта очи ме гледаха как преглъщам.

Очите на самия Ранджит бяха с цвят на мед и мътни, по моя преценка, от начален стадий на катаракта. Той ме огледа втренчено — погледът му сновеше от краката до косата ми и обратно, на няколко пъти, с безсрамно любопитство.

— Кадербай ми каза, че имаш нужда от лекарства — произнесе той бавно на английски.

Докато говореше, зъбите му тракаха и тъй като нямаше устни, които да дооформят думите, речта му трудно се разбираше. Например, беше му невъзможно да произнесе звуците Б, Ф, П и В, а М и У звучаха по съвсем друг начин. Устата оформя не само думи, разбира се — тя оформя нагласи, настроения и нюанси на смисъла и тези изразителни намеци също липсваха. А той нямаше и пръсти, затова бе лишен дори и от помощни средства за комуникация. Вместо това едно дете, може би синът му, стоеше до рамото му и повтаряше думите му с тих, но уверен глас, със забавяне един такт от ритъма на речта му, като преводач.

— Винаги се радваме да помогнем на господаря Абдел Кадер — произнесоха двата гласа. — Имам честта да му служа. Можем да ви даваме много лекарства, всяка седмица, без проблеми. Първокласни, както виждате.

Той извика някакво име и едно високо момче на тринайсет-четиринайсет години си проби път през тълпата и остави в краката ми платнен вързоп. То коленичи да го развие. Вързопът беше пълен с много ампули и пластмасови шишенца. Имаше морфинов хидрохлорид, пеницилин и антибиотици за стафилококови и стрептококови инфекции. Контейнерите бяха нови, с етикети.

— Откъде намират всичко това? — попитах Абдула, докато разглеждах лекарствата.

— Крадат го — отговори ми той на хинди.

— Крадат го? Как го крадат?

— Бахут хошияар — отвърна той. — Много хитро.

— Да, да.

Хор от гласове се надигна около нас, но в общото им възклицание нямаше шеговитост. Те възприеха похвалата на Абдула сериозно, все едно той се възхищаваше на произведение на изкуството, което бяха създали колективно. Добри крадци, хитри крадци — чувах как мърмореха хората около мен.

— И какво правят с тях?

— Продават ги на черно — отговори ми той пак на хинди, така че всички присъстващи да могат да следят разговора ни. — Доста добре се препитават от това и от други майсторски кражби.

— Не разбирам. Защо хората ще купуват лекарства от тях? Можеш да си ги купиш почти от всяка аптека.

— Ти искаш всичко да знаеш, братко Лин, нали? Е, тогава да изпием още една чаша чай, защото това е история за две чаши чай.

При тези думи тълпата се разсмя и се скупчи малко по-плътно около нас. Хората взеха да си избират места покрай нас, за да седнат и слушат историята. Голям празен товарен вагон без персонал бавно изтрополи на съседната линия, застрашително близо до колибите. Никой не го удостои с нещо повече от бегъл поглед. Един железничар, облечен с риза и шорти в цвят каки, мина между линиите — оглеждаше релсите. От време на време поглеждаше към лагера на прокажените, но щом отмина, малкото му любопитство се изпари и той повече не се извърна назад. Донесоха чая и отпихме от него, а Абдула заразказва историята. Няколко деца се бяха подпрели на краката ни, приятелски прегърнати. Едно малко момиченце обви с ръка десния ми крак и ме прегърна с непресторена обич.

Абдула говореше на много опростен хинди и повтаряше някои откъси на английски, когато забележеше, че не съм го разбрал. Започна с британското владичество — времето, когато европейците са владеели цяла Индия от прохода Кибер до Бенгалския залив. Фиренги, чужденците, каза той, поставяли прокажените най-ниско в стълбицата на правата и привилегиите. Последни на опашката, те често не получавали нищо от ограничените доставки на лекарства и бинтове; спестявали им лечението. При глад или наводнения не достигали дори традиционните церове и билкови отвари. Така прокажените се усъвършенствали в краденето на онова, с което не можели да се снабдят по друг начин — дори станали толкова умели, че започнали да трупат излишъци и да продават лекарства на собствена черна борса.

На огромната територия на Индия, продължи Абдула, винаги е имало конфликти — разбойничество, бунтове, войни. Мъжете се биели, проливала се кръв. Но много повече умирали от загнояли рани и опустошителни болести, отколкото в битки. Важна част от базата данни на разузнаването били информацията за медицинските умения и контролът върху бинтовете и медикаментите. Всички продажби от аптеки, болници и търговци на фармацевтични продукти на едро се регистрирали. Всяка покупка или поредица от покупки, значително по-големи от обичайното, привличали внимание и понякога се стигало до арести и убийства. Издайническите покупки на лекарства и особено на антибиотици довели до провала на много дакаити и революционери. Но на черния пазар прокажените не задавали въпроси и продавали на всеки, който можел да си плати. Техните мрежи и тайни пазари съществували във всеки голям град в Индия. Купувачите били терористи, подставени агенти, сепаратисти или просто по-амбициозни разбойници.

— Тези хора умират — завърши Абдула с колоритен обрат на фразата, който вече свиквах да очаквам от него — и крадат живот за себе си, а после продават живот на други умиращи.

Когато Абдула млъкна, настъпи плътно, тежко мълчание. Всички ме гледаха. Като че искаха от мен някакъв отговор, някаква реакция на историята на тяхната тъга и умения, на жестоката им изолация и страшната нужда. Дъхът излизаше със свистене през стиснатите зъби на устите без устни. Търпеливи, сериозни очи се бяха втренчили в мен в съсредоточено очакване.

— Може ли… може ли още една чаша вода, моля? — попитах на хинди и сигурно точно това е трябвало да кажа, защото цялата тълпа се разсмя. Няколко деца хукнаха за вода и многобройни ръце ме затупаха по гърба и рамената.

После Ранджитбай ми обясни как Сунил, момчето, което ни донесе вързопа с лекарствата, щял да ми носи доставките в колибата ми в бордея, когато поискам. Наканихме се да тръгнем, но той ме помоли да поседя още малко, а после нареди на всички мъже, жени и деца от своята група да дойдат и да докоснат краката ми. Това бе унизително, истинско мъчение и аз му се примолих да не го правят. Той настоя. Строгост, почти свирепост гореше в очите му, докато прокажените куцукаха към мен и докосваха краката ми със спечените си чуканчета или с черните криви нокти на пръстите си.

Час по-късно Абдула паркира мотора си до Световния търговски център. Постояхме малко, а после той протегна импулсивно ръце и ме притисна в топла мечешка прегръдка. Когато се отделихме един от друг, аз се разсмях, а той се намръщи, явно озадачен.

— Смешно ли е?

— Не — уверих го аз. — Просто не очаквах мечешка прегръдка, това.

— Мечешка? Какво значи това?

— Виж, наричаме такава прегръдка мечешка — обясних аз, като ръкомахах с ръце, все едно бяха лапи. — Мечки, сещаш ли се, косматите животни, дето ядат мед и спят в пещери. Когато прегърнеш някого така, ние казваме, че това е мечешка прегръдка.

— Пещери? Спят в пещери?

— Спокойно, не се притеснявай. Хареса ми. Беше… знак на добро приятелство. Така правят приятелите в моята страна — притискат се в мечешка прегръдка.

— Братко мой — рече той с непринудена усмивка, — ще дойда при теб утре със Сунил от прокажените и с нови лекарства.

И потегли, а аз навлязох сам в бордея. Огледах се наоколо и мястото, което някога смятах за безнадеждно окаяно, ми се стори яко, жизнено, миниатюрен град на безгранична надежда и възможности. Хората, които подминавах, бяха силни и кипящи от живот. Затворих вратата от шперплат на моята колиба, седнах и заплаках.

Страданието, бе ми казал някога Кадербай, е средството за проверка на нашата обич, особено на обичта ни към Бога. Аз не познавах Бога, както се изразяваше той, но дори и като невярващ се бях провалил на проверката този ден. Не можех да обичам Бога — ничий Бог — и не можех да простя на Бог. Сълзите секнаха след няколко минути, но за пръв път плачех толкова дълго и бях все още дълбоко затънал, когато Прабакер влезе в колибата ми и приклекна до мен.

— Той опасен човек, Лин — каза той без никакви предисловия.

— Какво?

— Тоя Абдула, който дойде днес тук. Много опасен човек. Ти по-добре изобщо не го познаваш. А да имаш работа с него още по-лошо опасно.

— За какво говориш?

— Той е… — Прабакер млъкна и по добродушното му, открито лице съвсем ясно личеше как се бори със себе си. — Той е човек убиец, Лин. Убиващ тип. Той убива хората за пари. Той е гунда — гангстер — на Кадербай. Всички го знаят. Всички, освен теб.

Знаех, че това е вярно и без да го разпитвам, без грам доказателства, които да подкрепят думите на Прабакер. Вярно е — казах си наум и щом го казах, осъзнах, че винаги съм го знаел и подозирал. То личеше по начина, по който се отнасяха другите с него, по шепота, който предизвикваше, и по страха, който бях видял в толкова много очи, които гледаха в неговите. По онова, по което Абдула приличаше на най-добрите и най-опасните мъже, които познавах в затвора. Казаното от Прабакер трябваше да е вярно.

Опитах се ясно да си представя какво представлява той, с какво се занимава и какви трябва да бъдат или не трябва да бъдат моите отношения с него. Кадербай беше прав, разбира се. С Абдула много си приличахме. Бяхме мъже на насилието, когато насилието бе нужно, и не се бояхме да нарушим закона. И двамата бяхме изгнаници. И двамата бяхме сами на света. И Абдула, като мен, бе готов да умре по всяка причина, която му се струваше основателна за деня. Но аз никога не бях убивал никого. В това бяхме съвсем различни.

Ала въпреки всичко го харесвах. Мислех за този следобед в бордея на прокажените и си спомнях колко самоуверен бях там с Абдула. Знаех, че част от самообладанието, което успях да проявя, може би почти цялото, всъщност бе негово. С него бях силен и способен да се справя. За пръв път след бягството от затвора срещах човек, който ми въздейства така. Той беше от мъжете, които закоравелите престъпници наричат „стопроцентови“, от мъжете, които биха заложили живота си, щом те наричат свой приятел; които ще застанат зад гърба ти без въпроси и оплаквания и ще са с теб и когато нямаш никакъв шанс.

Тъй като такива мъже толкова често са герои на филми и книги, ние забравяме колко рядко се срещат в реалния свят. Но аз знаех. Това бе едно от нещата, на които ме научи затворът. Затворът сваля маските от хората. В затвора не можеш да скриеш какъв си. Не можеш да се преструваш на корав — ти си или не си, и всеки го знае. И когато ножовете се насочат срещу мен, както се бе случвало нееднократно, и трябва да убиеш или да бъдеш убит, аз научих, че само един мъж сред стотици ще остане с теб докрай в името на приятелството.

Затворът ме научи как да разпознавам тези мъже, когато ги срещна. Знаех, че Абдула е от тях. В моето изгнание на преследван, прехапването на страха, готовността да се бориш и да умреш всеки ден, силата, лудостта и волята, която виждах в него, бяха нещо по-голямо и по-добро от цялата истина и доброта на света. И докато седях в колибата си, нашарен от горещата бяла светлина и хладните сенки, се заклех, че ще му бъда брат и приятел, без значение какво е извършил, без значение какъв е.

Вгледах се в тревожното лице на Прабакер, и се усмихнах. Той спонтанно ми се усмихна в отговор и в миг на необикновена яснота разбрах, че за него аз съм този, който му вдъхва подобна увереност. Онова, което бе за мен Абдула, за Прабакер бях аз. Приятелството е и вид лекарство и пазарите за него понякога също са черни.

— Спокойно — казах, протегнах ръка и положих длан на рамото му. — Всичко ще се нареди. Ще бъде чудесно. Нищо няма да ми се случи.