Том Егеланд
Пазителите на Завета (9)

2.

Човекът, когото изпращат, е закръглена жена, облечена в поличка до коленете и тесен пуловер, който не може да скрие огромните й гърди.

Отначало я вземам за амбулантен търговец. След това забелязвам думата „ПОЛИЦИЯ“ на картата с името й, която виси на връв около врата й.

Името й е Ранхилд. Детектив инспектор Ранхилд. Сварявам кафе и двамата сядаме в дневната. Разказвам й за всичко, което се случи в Исландия, и за причината, поради която според мен някой е влязъл с взлом в апартамента ми. Тя нито се засмива, нито ми хвърля поглед, изпълнен с недоверие. Когато свършвам, разглежда рамките на вратите и ключалките им. Казвам й, че хората, които са били в апартамента ми, са професионалисти и не биха оставили такива следи. Показвам й следите от взлома, които бях забелязал: клавиатурата, книгите, дисковете, кръстословицата и химикалката. Тя се усмихва тайнствено и казва, че съм изключително наблюдателен.

По-късно пристигат двамата полицейски техници със своите четчици и малки найлонови торбички, в които събират доказателствата.

Полицаите шетат из апартамента ми почти три часа. Не намират никакви доказателства. След като техниците си тръгват, Ранхилд става да ми каже довиждане.

— Сигурна съм, че разбирате. Нямаме достатъчно доказателства, за да ви поставим под полицейска охрана — казва тя. — Но все пак — внимавайте.

Връчва ми картичка с няколко телефонни номера. След това я взима от ръцете ми и с химикалка „Биро“ записва номера на мобилен телефон.

— Моят личен номер. За всеки случай… нали знаете.

 

 

Когато Ранхилд си тръгва, заключвам вратата. Слагам и веригата. Отпивам от кенчето. Бирата е топла и разгазирана.

Телефонът звъни. Вдигам слушалката. Тишина. Но чувам нечие дишане. Затварят.

Някой проверява дали съм вкъщи.

Хвърлям само най-необходимите дрехи и тоалетни принадлежности в една платнена торба и хуквам към колата. Има хора, които биха се поколебали да нарекат моята Бола „кола“. Никога не съм изпитвал нужда да парадирам с големи и скъпи коли. Бола е „Ситроен 2CV“. Консервна кутия с мотора на шивачна машина. Пълна с чар, душа и синтетичен петрол.

Бягам от апартамента си и намирам убежище във вярната си Бола. Никой не ме последва. Което е добре, защото Бола не може да развие особено висока скорост. Но съм сигурен, че ме наблюдават. Знаят къде съм. Не мога да ги видя, но, без съмнение, те виждат мен.

3.

Ръководителят на моята катедра в университета, професор Трюгве Арнцен, е непоносимо лайно. Убеден съм в това. Аз съм негов доведен син вече двадесет и пет години.

Когато майка ми умря, принудената учтивост и неохотната толерантност, които съществуваха помежду ни, изчезнаха почти веднага.

Професорът превзе майка ми, когато истинският ми баща почина при падане от планински връх, който професорът го бе убедил да изкачи. Тогава бях на дванадесет. Ако не друго, то поне научих, че предизвикването на гравитацията на дуел може да бъде фатално. Преди няколко години научих, че всъщност баща ми се бе опитал да убие професора, защото бе открил за връзката му с майка ми. Вместо това самият той бе станал жертва на капана, който бе заложил. Както каза Сира Магнус: Всичко се случва.

Познавам навиците на професора. Знам, че той винаги идва на работа рано. Често се хвали, че свършва цялата си работа за деня, преди останалият свят да се събуди.

Аз пък прекарах цялата нощ в колата. На паркинга. В обсега на една камера за наблюдение.

Когато чукам на вратата, професорът вече е в кабинета си. Изражението на лицето му е изражението на човек, в чиято уста някой е изстискал цял лимон.

— Бьорн? Мислех, че си в Исландия.

— Бях.

Послушно му разказвам най-интересните моменти от пребиваването ми там, които несъмнено е научил от вестниците. Не споменавам нищо, което може да бъде възприето като нарушаване на протокола. Професор Арнцен е непоклатимо стриктен по отношение на правила, които биха изпитали търпението на светец. Но успявам да събудя интереса му дотолкова, че да ми позволи да продължа с „проекта“ си. Поглежда ме косо и ми нарежда да го информирам редовно за развитието на работата си, за да знае как върви тя.

Ясно.

4.

Цицерон бе казал, че самотата не е товар за човек, погълнат от учение. Аз винаги съм погълнат от учение, но това не прави копнежите ми по-лесни за задоволяване. Те просто стават по-лесни за потискане.

Заключих вратата на миниатюрния си кабинет и сега седя сплескан между преливащ шкаф с папки и рафтове за книги, пръскащи се по шевовете от мъдрост. Галя молива си с пръст и зяпам разсеяно през прозореца. Поглеждам към монитора на компютъра си.

Отчаяно се опитвам да разгадая какво е знаел Сира Магнус, какво е било нещото, което той бе осъзнал и което го бе накарало да се страхува от експертите. Знаел ли е, че те не са били изпратени от института „Шимър“? С кого бе говорил? Какво го бе накарало да сканира целия кодекс на Снори, страница по страница, и след това да измисли рунически код, който да ме доведе до копието?

Бях принтирал кодекса на лъскава, висококачествена хартия. Очевидно има и други послания и следи, скрити някъде в редовете руни и латински букви, символи и карти. Откъси от текста са кодирани, но голяма част от параграфите са четливи.

Каква е била тайната, накарала Снори собственоръчно да напише текст за идните поколения?

Първите три страници са изписани с руни, а пергаментът е по-тъмен и по-стар от останалите. Руните всъщност представляват германска азбука, добила популярност в северна Европа през първи век след Христа. Разпространението на християнството постепенно станало причина руните да бъдат заменени от латинската азбука, но в продължение на няколкостотин години руните и латинските букви били използвани едновременно.

Превеждам текста, символ по символ, дума по дума. Оказва се, че той съдържа правила, клетва и инструкции. Започва така:

„Внимавай, читателю на мистични руни. Мъченията на Дуат, Хелхейм и ада очакват тези, които разчитат тайните на руните без позволение.

Отречи се от тези пергаменти на боговете.

Защото е тъй: В тайнството на боговете, ние пазим Светата тайна. Силата на руните крие пророчеството зад воал от знаци.

Избрани сте вие, които пазите тайната със своята чест и своя живот. Вашите святи помощници, Озирис, Один и Белият Исус, ще ви следват и ще ви помагат. Да живее Амон!“

Следващият стих, изписан с руни, но очевидно преведен от египетски, е още по-странен:

Ключът

„Придворни в царския двор придружават

цар Озирис Тут-анкх-Амон на запад.

Те викат: О, царю! Ела с мир!

О, Господи! Пазител на тази земя!“

Ключът?

След руническите текстове има няколкото страници, изписани собственоръчно от Снори няколкостотин години по-късно на латински. Към тях има приложени карти и рисунки. Някои части от тези латински текстове са кодирани, но останалото е напълно четливо:

„Крале и сановници, вождове и рицари, скалди и посветени мъже са обединени в Свещен кръг, кръгът на Пазителите на Свещената тайна. Единствено избраните и посветените могат да разберат скритите думи и скритите знаци.“

Представям си Снори, седнал в своя скрипториум^[1] в Рейкхолт. Стаята е осветена от лоените свещи върху бюрото и лампите с олио, висящи от тавана и стените. Освободил е писарите си, за да остане сам. Пред него е разстлан мекият бял веленов пергамент. Перото му е оголено и подострено. Той започва да пише, ръката му се придържа към линиите, отбелязани върху кожата. Рисува пентаграм по средата на страницата, известна още като звездата на Дявола. По времето на Снори хората вярвали, че могат да се защитят от демоните, които смущават съня им, като издълбаят звездата на Дявола върху вратата на дома си.

Дори в един модерен кабинет, оборудван с компютър, телефон, факс и принтер, аз чувствам силата на пентаграма. Той блести ярко в окултното небе вече повече от петстотин години. Египтяните чертаели кръг около пентаграм, който наричали duat. Той посочвал пътя към подземния свят, към следващия живот. Арабите го използвали в магии и ритуали. Питагорейците вярвали, че пентаграмът изразява математическото съвършенство, тъй като в линиите му е скрита златната пропорция 1.618. За евреите той символизира петте книги на Моисей или „Петокнижието“. За християните пентаграмът символизира черна магия, но също така и петте рани на Исус.

А ако пентаграмът е обърнат така, че единият му лъч да сочи надолу, той се превръща в символ на Сатаната или така наречената звезда на Дявола.

На петата страница намирам карта на северна Норвегия, включваща всичко на юг от Трондхайм. Картата не е особено добра. Картите по времето на Снори са били рисувани главно на основата на измервания на око и предположения. Първата известна карта на северните страни е картата „Нанси“ от 1427 г., нарисувана от датчанина Клавдий Клавус, който дълги години живял в Рим и станал приближен на няколко кардинали и секретари на папата. Но няколкостотин години преди него някой начертал карта на Остландет, като я копирал от един дори по-древен рунически свитък.

Изучавам текста и руните с часове. Превеждам руническия текст и текста на Снори. Боря се с кодовете. Знам, че в тези страници може би е скрито послание, вероятно инструкции. Но не мога да открия начин да го разшифровам. Изследвам картата на Норвегия и символите.

Но не откривам нищо.

 

 

След като обядвам (две филии хляб със сирене „Гауда“, парче сурова ряпа, морков и чаша чай), аз се обаждам на старшия инспектор на Боргарнес. Питам го дали има някакви новини за мен. Има. Заподозрените са били заснети с камера на бензиностанция в Саубер. В момента изпращат снимките им на Интерпол. Норвежката полиция също е получила копие от тях. След това той се шегува, че арабите били потънали вдън пясък, ха-ха. Но бързо става сериозен и ми казва точно толкова за разследването, колкото да почувствам, че съм информиран, без да знам каквото и да било.

Веднага щом оставям телефона на вилката, той започва да звъни. Ранхилд от полицията в Осло. Току-що е получила снимките от Исландия и ме пита дали мога да идентифицирам заподозрените. Изпратила ми е копия на снимките по електронната поща и ще ме изчака на телефона, докато отворя писмото и прикрепения файл.

Снимките са черно-бели, но с високо качество.

Разпознавам двамата мъже, които ми дойдоха на гости в хотелската стая в Рейкявик. Дребният с пистолета и гигантът, който счупи кутрето ми.

— Това са те — казвам аз.

— Ще ги заловим. Сега, след като разполагаме със снимки, имаме с какво да работим.

Моля я да изчака за момент. Под нейното писмо има друго, неотворено.

„От: неизвестен изпращач

Изпратено: неизвестна дата

За: bjorn.belto@khm.uio.no

Относно: Бьорн Белтьо — прочети това!

Уважаеми Бьорн Белтьо,

Вие не ме познавате. На сега аз «познавам» вас. Извинявам се за болката и страха, който моите хора са ви причинили. Помолих ги да свършат една работа и не мога да ги следвам навсякъде.

Вашият приятел в Исландия Сира Магнус откри кодекс, който хората ми взеха. Но след това вие успяхте да откриете копие на един ръкопис, който журналистите в своята безгранична изобретателност започнаха да наричат «Тингвелирските свитъци».

Готов съм да стигна много далече — повтарям, много далече — в стремежа си да получа този ръкопис, независимо дали той е все още в Исландия или при вас в Норвегия.

Не обичам да отправям заплахи. Но вие ме принуждавате да използвам методи, които при други обстоятелства бих избегнал.

Затова ви моля: дайте Тингвелирските свитъци на моите хора. Съдействието ви ще бъде богато възнаградено. И под «богато» имам предвид повече пари, отколкото можете да си представите. Можете да прекарате остатъка от живота си в лукс, без да ви се налага да се тревожите за каквото и да било.

Ако решите да не направите това, което ви моля, съдбата ви вече няма да е в моите ръце. Хората ми имат съвсем ясни инструкции. Не искам да ви нараня, но нищо не е по-важно за мен от намирането на ръкописа от Тингвелир. Дал съм разрешение на хората си да правят всичко, което сметнат за необходимо, в преследването на тази цел. Едва ли е нужно да навлизам в подробности.“

Гърлото ми се пълни с пясък и маджун.

Никога преди не бях получавал писмена заплаха. Това ми е първата.

Прочитам я на Ранхилд с треперещ, заекващ глас. Тя ми казва да направя две неща: да принтирам копие на писмото и да й пратя оригинала по пощата.

Натискам Print. Нищо. Натискам бутона няколко пъти в раздразнението си.

Нищо.

Точно когато се каня да препратя писмото, екранът започва да примигва. Имейлът се разгражда пред очите ми, сякаш всеки пиксел е бил обиден от съседа си и е решил да се отдалечи от него колкото се може по-бързо.

Накрая от писмото не остава нищо.

— Изчезна — казвам аз.

— Това е невъзможно.

Проверявам в кутията Outlook. Имейлът все още е най-горе. Цъквам върху него и целият ред изчезва.

— Провери в „Изтрити“.

Нищо.

Казва ми, че един имейл не може просто да изчезне от компютъра на получателя си. Това е технически невъзможно. Текстът сигурно е бил прикрепен файл, който антивирусната програма е засякла и изтрила.

— Да не е било Х-приложение?

— Беше един напълно нормален имейл.

— Някой трябва да е проникнал в компютъра ти и да е инсталирал програма — шпионин.

— Били са тук? Тук, в кабинета ми?

— Ако разполагат със софтуер, който може да накара имейл в Outlook да изчезне, значи си разбират от работата. Съвсем лесно може да бъде изпратен имейл, който дори да бъде преместен в папка „Спам“ и изтрит, преди това автоматично да инсталира скрита програма на компютъра ти.

— Не пишеше от кого е имейлът.

— Променянето на адреса на изпращача и датата на изпращане не е никак трудно. Теоретично е възможно да открием от кой сървър е изпратен имейлът, но и за това има хитрини, като например ако са проникнали в някой зле защитен сървър и са изпратили имейла оттам.

Ранхилд ми казва да запиша на един лист съдържанието на имейла по памет, доколкото е възможно, дума по дума.

Половин час по-късно, тя пристига с полицейски техник, който взима компютъра ми. Но се съмнявам, че ще открият нещо.

5.

Късно същия следобед отключвам вратата на кабинета си. Нервен съм. Скрил съм принтираното копие на кодекса на Снори в прозрачен найлонов плик под ризата си. Найлонът е залепнал за гърдите ми.

Бързам по безкрайния коридор, слизам надолу по стълбите до мазето и след това излизам на ярката слънчева светлина, щавеща задния двор на института. Чувствам лъчите на слънцето като нажежени до червено игли, забиващи се в очите ми. Прикрепям слънчевите стъкла за рамките на обикновените си очила. Въздухът мирише на късно лято.

Взимам метрото от Блиндерн до градския център. След това отивам пеша до многоетажния паркинг, където оставих Бола.

Той седи на едни стълби срещу входа на паркинга и се преструва, че чете вестник. Но през цялото време следи стъклените врати, които се отварят и затварят автоматично.

Мисълта, която наистина ме ужасява, е, че това не е единственият вход на паркинга. Ако има човек, който наблюдава един от входовете, следователно има други, които наблюдават и останалите. Колко са тези хора?

Изчезвам зад ъгъла и оставям Бола там, където е — сама и обградена от врага на ниво Р2.

Кои са тези хора? Нима Сира Магнус се бе свързал с колекционери на черния пазар? Богати чужденци, готови да стигнат до крайности в стремежа си да се докопат до редки съкровища? Но да стигнат дотам, че да убиват? Заради един древен пергамент?

Или може би заради информацията, скрита в текста?

 

 

Взимам трамвая до Скилебек и се скривам във входа на жилищна сграда.

Терйе Льон Ерихсен пристига половин час по-късно.

В раницата си (същата, която носеше, когато бяхме заедно в университета), той донася тенекиена кутия с храна, термос от училищните му години и вестник за четене по време на пътуването с трамвая. Раменете му са криви и докато крачи по тротоара към мен, той се клатушка като пингвин. Терйе има малки зъби и големи уши, както и плешиво място на темето, което наваксва с иначе дългата си, къдрава коса и впечатляващо гъстата си и рошава брада.

Когато ме вижда, той спира, озъбва се в усмивка и възкликва:

— Бьорн! Проблем с някоя дама?

Нашата специалност е иронията и сме развили свой собствен език, на който дори най-жестоката обида е добросърдечна. Терйе знае чудесно, че нито един от двама ни не се бе приближавал до жена от години.

Прекарвам нощта при него. Той е развълнуван при мисълта, че укрива човек, преследван от мистериозни главорези.

Предполагам, че не ми вярва или по-скоро мисли, че си въобразявам. Но това е добре. Както за него, така и за мен.

6.

Винаги са ме привличали вещиците, още откакто бях момче.

Странно привличане, няма спор. Моите желания и копнежи рядко следваха добре отъпканата пътека на разума. Отначало, когато бях много малък, вещиците ме плашеха до смърт. Носеха черни пелерини и имаха дълги носове и космати брадавици. Бъркаха зловонни отвари в огромни казани и летяха на метли, кискащи се зловещо. Когато пораснах и хормоните ми предпазливо разчупиха черупките си и излязоха на светло, аз интуитивно разбрах, че изпитвам някаква еротична слабост към вещиците; слабост, която караше коленете ми да треперят, а сърцето ми да препуска.

Но бях все така ужасен от тях.

Точно затова сега стоя неподвижен като статуя на изтривалката на Аделхейд Гейерстам и се опитвам да си поема дъх.

— Бьорн Белтьо? — пита ме тя и накланя главата си на една страна.

— Аделхейд?

— Влез, влез!

Аделхейд Гейерстам изглежда така, както в моите представи изглежда една истинска вещица-уикан. Тя е очарователна по един сенсуален, но в същото време ненатрапващ се начин. Устните й са тънки и влажни, очите леденосини и изпълнени с неизречени обещания.

Тя живее в Лилехамер, в една голяма, стара, просторна дървена къща, покрита с люспеща се бяла боя и с градина, пълна със забравени ябълкови дървета, буренясали храсти френско грозде и купчини тор, обрасли с трева и плевели.

Аделхейд ме въвежда в антрето на къщата си и аз окачам палтото си на гвоздей. Пита ме за пътуването с влака. Облечена е в рокля на цветя, която почти скрива очертанията на тялото й. Носи се по коридора пред мен като призрак, след това рязко завива наляво и влиза в огромна стая, пълна с тъпани, висящи кожи от зебра, дървени маски, копия, глави на антилопи и плетени капани за сънища, украсени с пера от щраус и лъвски нокти.

Предлага ми билков чай в голяма, керамична чаша.

— Толкова се радвам, че дойдохте. Крайно време беше! Официалната наука никога не е разбирала или уважавала свещената геометрия! Вие трябва да сте първият професор, който някога е идвал да ме види.

Вместо да посоча, че не съм професор, а само скромен доцент и не представлявам никого другиго, освен себе си, аз отпивам от билковия си чай, който има вкус на задушена трева и развален компот.

Аделхейд е написала четири относително скандални книги за историята на свещената геометрия и нейното влияние върху разположението на скандинавски манастири, църкви, гробища и замъци.

— Има примери за свещена геометрия из цяла Норвегия. Но много учени смятат, че тази наука е основана единствено на суеверия.

Гласът й е топъл. Когато поставя ръката си върху моята, гривната й от мъниста и бижутата й дрънчат. Неочакваният допир до кожата й ми въздейства.

Тя продължава с лекцията си, преди да успея да вмъкна въпрос.

— По крайбрежието на Норвегия, от Рогаланд до Нордфиорд, има шестдесет каменни кръста, които свидетелстват за влиянието на келтите и за християнизацията на Норвегия в периода от раждането на Христа до хиляда години след това. Свети Олав несъмнено е реализирал ползите от влиянието на келтите. Наистина ли вярвате, че каменните кръстове, някои от които са високи три, дори четири метра, са позиционирани произволно?

— Всъщност никога не съм се замислял по този въпрос.

— Нима е съвпадение това, че ако начертаеш линия от абатство „Утстейн“, което се намира близо до Ставангер, до Тьонсберг, а след това от Тьонсберг нагоре до Трондхайм, линиите ще се срещнат под ъгъл от деветдесет градуса?

— А.

— А дали е съвпадение това, че цистерцианския монашески орден е построил абатство „Лис“ през 1146 г., абатство „Света Мария“ на Ховедьоя във фиорда Осло през 1147 г., „Мункеби“ в Трондхайм през 1180 г. и „Таутра“ на фиорда Трондхайм през 1207 г.?

— Едва ли.

— А съвпадение ли е това, че разстоянието от Августинското абатство в Утстейн до Осло е същото, каквото е разстоянието от абатство „Лис“ до Осло? Съвпадение ли е това, че разстоянието от абатство „Халсньой“, построено от августинците през 1163 г., до крепостта Тьонсберг е точно двеста седемдесет и пет километра, а същото разстояние разделя Тьонсберг от Утстейн?

— Уау.

— Всички древни, свещени места в Норвегия са построени съобразно математическа логика, която ни показва, че нашите предци са научили много от гърците и египтяните. Може би е съвпадение и това, че градове с огромно религиозно значение като Берген, Трондхайм, Хамар и Тьонсберг се намират на върховете на пентаграм от старата средновековна карта?

Ледена тръпка пробягва по гръбначния ми стълб. Чувствам се като зашлевен. Още не съм й казал защо съм тук. А тя отговори на един от въпросите, които още не й бях задал.

— Не искам да звуча мелодраматично — казвам аз, — но един свещеник в Исландия бе убит заради това, което ще ви покажа.

Слагам кодекса на Снори на масата пред нея.

— Това Тингвелирските свитъци ли са?

— Не, това е текстът, който ни доведе до пещерата в Тингвелир. Снори собственоръчно е написал латинската част. Руните най-вероятно са били изписани няколкостотин години по-рано. Картите и магическите символи са нарисувани някъде между 1050 и 1250 г.

Няколко секунди мълча, докато тя осмисля казаното от мен.

След това започва да прелиства страниците с благоговение и да изучава картите и символите.

— Анкхът! Пентаграмът! Това е удивително!

Превеждам й руните и й обяснявам, че текстът и картите най-вероятно крият някакви инструкции.

Разлиствам.

— Това е карта на южна Норвегия. Въпреки че се различава от една съвременна географска карта на Норвегия, не разбирам как някой е могъл да начертае толкова детайлна и прецизна карта на страната няколкостотин години преди възникването на науката картография.

— Пробвали ли сте да начертаете пентаграм върху картата?

Поглеждам към нея, след това поглеждам картата.

— Пентаграмът и картата вървят заедно — казва тя. — Трябва да тръгнете от светите места, съществували по времето, когато картата е направена. Бьоргвин, Нидарос, Хамар и Тунсберг.

Докато говори, тя отбелязва всяко едно от тези места с точка, след което чертае линия между Берген и Трондхайм. После свързва Берген с Хамар, където Никълъс Брейкспиър, който по-късно става известен като папа Адриан IV, основал епархия през 1150-та. След това тя чертае линия от Трондхайм до Тьонсберг, най-старият град в Норвегия и средновековен център на власт.

— Сега ни липсват само две линии — казва тя, — и получаваме пентаграм.

— Но в северозападната част на страната има много религиозни центрове. — Посочвам към липсващия координат, който се намира някъде в близост до Стадландет.

— Не е така. В района има само няколко тайнствени пещери, като пещерата „Долстейн“ например. Харалд Сомерфелд Боелке, който е мой колега и учен, дълго време изучаваше тази пещера и легендите, свързани с нея. Отворът на пещерата е обърнат към морето и разположен на шестдесет метра височина в планината. Тя се намира западно от Сандсьой, в окръг Мьор и Ромсдал. Според легендите крал Артур някога минал през тази част на страната, а в пещерата било скрито съкровище. От отвора започва тунел, който води до огромна галерия. Има пет подобни галерии или пещери, свързани с тесни тунели. Пещерата е дълга сто и осемдесет метра, но в древността хората вярвали, че тунелите продължавали под морето и стигали чак до Шотландия. Кръстоносецът Ранвалд Кале Колсон, граф на Оркни, който бил кръстен на храненика на свети Олав Ранвалд Брусесон от Оркни, посетил пещерата през 1127 г. и се опитал да открие съкровището, което било скрито там.

Аделхейд начертава двете последни линии и сякаш по магически път на картата на Норвегия се появява пентаграм.

Очевидно основите на бъдещите катедрали „Нидарос“ и „Хамар“, на крепостта Тьонсберг и на един храм в района на Берген са били положени от хора с езотерично разбиране за магията на числата, географията и геометрията.

— Малко хора знаят колко много храмове в скандинавските страни са построени на основата на окултни, математически закономерности — казва ми Аделхейд.

Тя отива до рафта с книги, изважда една от тях и я отваря някъде по средата. Показва ми въздушна снимка на погребалните могили в Гамле Упсала, Швеция.

— Виждате ли как могилите около църквите и замъците са разположени в концентрични окръжности и под определени ъгли? — Тя илюстрира това с лакиран в червено нокът.

След това изважда друга книга и ми показва карта на Борнхолм, датският остров в Балтийско море.

— Ако начертаете пентаграм върху острова, ще установите, че кръглите църкви, укрепленията и храмовете, построени от кръстоносците, са разположени точно по линиите на пентаграма.

Вади трета книга.

— Исландците Ейнар Парсон и Ейнар Биргисон доказаха, че когато първите исландци са се заселили на острова, те построили повечето големи ферми, църкви и други важни сгради съобразно свещени геометрични принципи. Представете си окръжност, която символизира хоризонта и небесния зодиак. Спиците на тази окръжност се определят от движението на слънцето и формират космическа карта, която доказва, че исландците са имали разширени познания по египетска космология.

Отпивам още малко от билковия си чай, който започва да изстива.

Тя вади още няколко книги от рафта.

— Ще откриете същите закономерности тук, в Норвегия. Изследователската работа на Бодвар Шйелдеруп и Харалд Сомерфелд Боелке, които са документирали откритията си в две прекрасни книги, доказва колко разпространена е била свещената геометрия в норвежката история. Викингите не са били просто страховити воини, жадни за кръв и плячка. Били са набожни, умни и изобретателни хора. Били са жадни не само за кръв, но и за знания. Ценели са хармонията. Спомнете си формата на техните кораби. И руните. Когато викингите искали да отбележат някакво важно място или събитие, те винаги използвали геометрията на свещените линии и символи.

— Но в края на краищата всичко това е просто един миш-маш от линии и координати — казвам аз и посочвам картата.

— Предполагам, че в текста са скрити и някакви по-подробни инструкции. Може би кодирани.

Поглеждам текста, изпълнен със съмнения. Чел съм го толкова много пъти и ми е трудно да повярвам, че в него все още има скрити кодове, които не съм открил.

Но, разбира се, греша.

7.

Във влака на връщане установявам, че имам осем пропуснати обаждания и четири съобщения на гласовата си поща. Бях оставил мобилния си телефон в режим вибрация. Нямам желание да се превърна в безпомощен заложник на модерните технологии, включително и на такива, които притежавам.

Всички пропуснати обаждания са от един човек.

Ранхилд.

Обаждам й се. Чувам въздишката й на облекчение съвсем ясно.

— Бьорн! Къде бяхте?

— Случило ли се е нещо?

— Трябва да говоря с вас. Веднага. Къде сте? Ще дойдем да ви вземем.

 

 

В Осло Ранхилд ме чака пред полицейското управление на Грьонланд с тревожно изражение на лицето.

— Идентифицирахме един от арабите — казва тя и ми подава снимката, направена от камерата в бензиностанцията. Сочи най-едрия от мъжете.

— Това е човекът, който счупи пръста ми.

— В Интерпол имат цяла библиотека, посветена на него. Пълното му име е Хасан Ибн Аби Хаким.

— Хасан…

Ранхилд изсипва цяла купчина от снимки на Хасан на бюрото пред мен. На няколко от тях той е облечен във военна униформа. На други е облечен в скъпи костюми, очевидно шити по поръчка, за да обхванат масивното му тяло.

На една черно-бяла снимка той стои пред масов гроб, а устните му са разтегнати в широка, горда усмивка.

— Иракчанин.

Ранхилд ми подава превод на доклад, изпратен от Интерпол.

— Това е така нареченият 1-24/7 от Базата криминални данни на Интерпол.

Интерпол

Вътрешна радиограма

Радиограма №: 7562

Предадена на: 2007-11-17 14:13:48

От база: Лион

Изпращач №: SN

Изпратена на: 171107

Час на изпращане: 14:13:48

Приоритет: СПЕШНО

Получател зона: ОСЛО

От: I-247-Gº 14

За: НОРВЕГИЯ

Обект: Наша справ.: 1711/07 GD/VG/OKK

ИНФОРМАЦИОНЕН БЮЛЕТИН: No. 26/11

ОТНОСНО: Хасан Ибн Аби Хаким

Име на обекта: Хасан Ибн Аби Хаким

Прякори: неизвестни

ДНР: Неизвестна

Година на раждане: 1963

Гражданин на: Неизвестно

„От 1985 до 2003 г. Хасан Ибн Аби Хаким е бил офицер в армията на Саддам Хюсеин, първо в Републиканската гвардия, а от 1992 г. в специалния отряд на Саддам, наречен «Иракска специална републиканска гвардия». Обектът е специалист по мръсни операции и е бил ръководител на няколко такива. В периода 1986–1989 г. е участвал в кампанията Ал-Анфал, по време на която иракски специални части са нападнали хиляди кюрдски села и са избили няколко хиляди кюрди с химически оръжия и други.

Обектът е бил един от командващите офицери, отговорен за нападението с отровен газ в Халабя, при което са загинали 5000 души. Според ЦРУ, обектът е бил ключова фигура в Ал-Анфал. МИ5 твърди, че докато служил като офицер в Републиканската гвардия, обектът лично е ликвидирал между 3000 и 4000 души.

От 2003 г. обектът работи като «военен консултант на свободна практика». Живее в Абу Даби. Най-вероятно истинската му професия е наемен войник/убиец.

Според френското разузнаване, La Direction Generate de la Securite Exterieure, от 2006 г. обектът работи изключително за неидентифициран работодател от Саудитска Арабия.

Израелската разузнавателна служба, Ha-Mosad le-Modi’in u-le-Tafkidim Meyuhadim (Мосад), въпреки осъществената подривна дейност и някои тактически успехи, все още не може да потвърди, че този работодател е шейх Ибраим ал Джамил Ибн Закий Ибн Абдулазис ал Филастини.“

— Е, поне сега знаем кой е той — казвам аз.

Имам навика да крия страха си под маска от безразличие. Информацията, която бях научил току-що, ме ужасява, но мисълта да се предам никога не би минала през главата ми. Всъщност точно обратното: започвам да изпитвам трескавата нужда да победя този човек, да го надвия, да му се изплъзна.

Да победя непобедимото. Да победя екзекутора на име Хасан. Аз съм неимоверно упорит. Един разумен човек знае кога е време да каже „Пас“ и да хвърли картите на масата. Но аз? О, не. Дълбоко вътре в мен живее един прегърбен загубеняк, който всячески се опитва да научи отговорите на всички въпроси; човек, който би разглобил часовник, за да научи тайните на времето. В момента в мен любопитството е много по-силно, отколкото страха. Освен това да се предам би означавало да оскверня паметта на Сира Магнус.

Изражението на лицето на Ранхилд ми напомня за майка ми, която често ме гледаше по същия начин, когато бях малко момче. „Скъпи Бьорн — би казала тя, — бъди внимателен.“

 

 

Полицаите ми дават лична аларма, която мога да задействам в случай на опасност.

В следващите няколко дни ще разполагам със свой собствен бодигард, полицай със слушалка в ухото и слънчеви очила, който ще следи за потенциални атентатори, скрити в храстите.

Освен това ми връщат компютъра. Програмите, които Хасан и неговите хора бяха инсталирали, или са изчезнали по някакъв магически начин, или са били погълнати от други програми. Единственото нещо, което полицаите са успели да открият, е дайлър, свързан с прокси сървър някъде на Карибите, който пък е свързан със сървър в Абу Даби.

8.

Ползвам кабинета на колега от университета, който е във ваканция. Бодигардът ми седи на стол в коридора, чете таблоиди и скучае, чакайки да ни щурмува Републиканската гвардия.

Звъня на Тран в Исландия.

По гласа му познавам, че нещо го тревожи. Усещам, че търси думи, които да му помогнат да не прозвучи като параноик. След това признава, че някой го наблюдава. Някой го следи, някой рови из книжата му, когато излезе от кабинета си, някой се прокрадва около къщата му, когато го няма. Пресиленият му смях, когато ми разказва всичко това, само подсилва впечатлението, че най-големият му страх е това, че аз няма да му повярвам.

Казвам му за Хасан. За полицая, който в момента седи в коридора пред кабинета. За всичко, което се случи, откакто се върнах в Норвегия. След това го моля да се обади в полицията и да им обясни колко сериозно е положението.

— По следите ни са, Тран — казвам аз.

Той звучи така, сякаш се опитва да глътне цяло яйце.

— Дълго време се надявах, че е просто моето въображение.

— Тингвелирските свитъци на сигурно място ли са?

— Да, преместихме ги в…

— Спри! Не ми казвай.

— Но…

— Може би подслушват телефона.

Той млъква. Мълчи дълго време.

Накрая се уговаряме да му позвъня на номер на негов колега, но не от моя телефон, а от някой друг телефон в университета.

Тран ми казва, че изследователите от института „Арни Магнусон“ са занесли Тингвелирските свитъци в лаборатория на Центъра по изкуства в Рейкявик. Те се престрували, че работят върху фолио на книгата от петнадесети век Codex Flatöiensis.

С глас, в който долавям нотка самодоволство, Тран ми признава, че е организирал хитро прикритие. Накарал е четирима студенти да положат тържествена клетва за пазене на тайна и ги изпратил да работят в главната лаборатория на института „Арни Магнусон“ върху копие на Heimskringla. Според Тран престъпниците със сигурност ще решат, че четиримата тайно работят над Тингвелирските свитъци.

— Твоите изследователи какво са открили досега? — питам аз.

— Изглежда като препис на Библията.

— Какво имаш предвид „изглежда като“?

— Ами… — Той се колебае. — Една от колоните е написана на коптски. Другата е написана на старинна форма на иврит, наречена класически или библейски иврит. Коптският превод е паралелен с оригиналния текст на иврит. Юдейската Библия, Танахът^[2] и Старият завет са били написани на същия език. Той не е много различен от съвременния иврит, но граматиката не е съвсем същата, а стилистиката е малко по-архаична.

— Значи е библейски препис, така ли?

— Преводачите са леко объркани. Трябва да е някаква алтернативна ръкописна версия. Части от текста представляват препис на „Петокнижието“ на Моисей. Други части още не можем да идентифицираме, но не сме напреднали толкова с преводите. Превели сме няколко извадки от различни части на документа.

— И?

— Ами, честно да ти кажа, не съм съвсем сигурен какво означават. Може би са просто безсмислици. Може би някой шегаджия, скептичен монах или уволнен писар например, е решил да пренапише Библията. И дори ако текстът е приблизителен превод на книгите на Моисей, не съм съвсем сигурен как да го интерпретирам.

— Защо?

— Ако текстът беше с хиляда години по-стар, щеше да е международна сензация. „Септуагинтата“, единственият дохристиянски превод на Стария завет, е бил направен в Александрия, Египет, някъде между 100 и 300 г. пр.Хр. Codex Vaticanus, един от най-старите запазени библейски ръкописи, датира от четвърти век. Codex Sinaiticus, друг препис на Библията, е бил направен между 330 и 350 г. сл.Хр. Vulgata, първият официален превод на Библията на латински, осъществен от Римската църква, е бил направен някъде около 400 г. сл.Хр. Тингвелирските свитъци са били написани по времето на викингите, Бьорн. Разбира се, препис на Библията от единадесети век би предизвикал научен интерес, но нищо повече от това. Свитъците са нещо, което хора като мен и теб биха изследвали и изучавали с години, но помни, че те представляват препис на нещо, което е било на повече от хиляда години, когато е било преписано. Това може би ще предизвика интереса на един учен, но не и на повечето хора.

Няколко секунди той мълчи.

— Което прави факта, че Снори е скрил този препис в една пещера в Тингвелир, още по-необясним.

— Въпросът е от кой оригинален ръкопис е било преписано това нещо?

— Никога няма да разберем.

Разказвам му за разговора ми с Аделхейд. Известно време разискваме свещената геометрия. След това дискусията се прехвърля на Египет, древноегипетските науки и митологичните псевдонауки. Връзките между всички тези неща не ги правят по-лесни за разбиране. Какво общо има между Египет и историята на викингите? Какво общо има между Египет и Снори? Когато мисля за Египет, аз виждам в мислите си красивата Клеопатра, застанала в сянката на гигантска пирамида. Но по времето, когато Клеопатра е прелъстила мястото си в световната история, пирамидите в Гиза вече са били на 2500 години, а Египет е била залязваща империя.

Египтяните са основали своята държава преди 5000 години, като през първите три хиляди от тях са били управлявани от фараони, които отдавна са забравени, и други, чиито имена все още се помнят, като Уазнер, Ири-Хор, Куаа, Хотепсекемуи, Каба, Хеопс, Мантухотеп, Камосе, Аменхотеп, Тутмос, Хатшепсут, Рамзес, Сети, Ксеркс… властелините и полубоговете на своето време. Но Египет на фараоните е изчезнал малко преди раждането на Исус. Осиновеният син на Юлий Цезар, Октавиан, е нахлул в Египет тридесет години преди Исус да се роди. Клеопатра сама слага край на живота си. Последният фараон на Египет, седемнадесетгодишният син на Клеопатра Цезарион, е екзекутиран през същата година. След това страната е управлявана от чужденци. През средата на седми век арабите завладяват Египет, взимайки властта от византийците и персите. По времето на викингите Египет е бил ислямски халифат.

9.

През следващите няколко дни аз продължавам да изучавам текста на Снори, опитвайки се да намеря инструкциите, за които загатна Аделхейд. Но не откривам нищо.

Отзовават бодигарда ми; официалните причини за това са „ресурси“ и „преоценка на опасността“, но най-вероятната причина е това, че горкият човек всеки момент щеше да умре от скука.

Всяка сутрин се измъквам от апартамента на Терйе и се промъквам във временния си кабинет през влажни мазета, забравени от бога стълби и неизползвани коридори.

Чувам пращене в телефонната слушалка и получавам спам, който съм убеден, че инсталира шпионски програми на компютъра ми, сканиращи всичко, което имам на хард драйва си. Получавам неразбираеми текстови съобщения на телефона си от телефонни номера, които не съществуват и които изпращат GPS сигнали на сателита на престъпниците.

Опитвам се да забравя преследвачите си и да се концентрирам върху работата.

Без особен успех.

Терйе и Аделхейд ми бяха помогнали да разбера какво търся. Бяха ми обяснили как трябва да го намеря. Като се махнат тези две неща, остават единствено търпението и въображението.

Прекарвам по-голямата част от деня в изучаване на комбинации от букви и в четене на текста вертикално, хоризонтално, диагонално и отзад напред.

Знам, че отговорът е скрит някъде сред хилядите букви и думи.

10.

Намирам отговора рано сутринта в понеделник.

Дъждовните капки се стичат по стъклото на прозореца, образувайки накривени вадички. Чувствам мозъка си като къс мокър памук.

И точно в това състояние на изтощение и отчаяние аз откривам отговора на загадката.

Има един объркващ пасаж в текста на Снори, объркващ по отношение на топографията и съдържанието си. Той съдържа гръцките букви алфа и омега, изписани с червено мастило и по-големи от останалите букви. Двете гръцки букви се намират в началото и в края на параграф, който е четлив, но иначе напълно безсмислен. Алфа и омега означават също така „начало“ и „край“. Така че, ако тези символи означават началото и края на тайно послание, то това послание трябва да е скрито в текста между тях.

Прочитам първите и последните букви от двата реда и откривам имената на две места: първото под символа „алфа“ в полето вляво от текста, а второто под символа „омега“ в полето вдясно от текста.

Преведена от старонорвежки, първата част на загадката е:

Под символа „алфа“, взимайки първата буква от всеки ред, аз получавам думите Doso и kors.

По същия начин получавам думата Roykenes, съставена от първите букви на всеки ред над символа „омега“.

Разлиствам атлас. Doso е място в Ос, Хордаланд, на осем километра южно от Берген. Името идва от dys, норвежката дума за малка грамада камъни, което на свой ред ми напомня за погребалните могили в областта, датиращи отпреди хиляда и петстотин години. Roykenes е името на място, разположено на края на пътека, използвана от монаси. Намира се на няколко километра северно от Doso.

Пътека, използвана от монаси?

Развълнуван, аз търся голямомащабна карта на областта.

Отбелязвам мястото, където се намира Doso, както и мястото, където се намира Roykenes. След това ги свързвам с вертикална линия.

Kors или кръст…

Може би Снори иска да начертая кръст, използвайки за начални точки Doso и Roykenes?

Начертавам хоризонталната линия на кръст. Десният й край свършва в гора.

Левият свършва в…

Абатство „Лис“.

Няколко секунди зяпам картата с отворена уста.

Пентаграмът не сочи към някакво светилище в Берген, а към абатството „Лис“!

Абатството „Лис“ е цистерциански манастир, построен в началото на единадесети век и обвит в тайнственост. Абатството е затворено през 1536 г., но все още се радва на голям туристически интерес, може би най-вече заради красивото място, където се намира. Калугерите в манастира практикуват сдържаност, спокойствие и преданост.

Абатството „Лис“.

Разбира се!

Изпълнен с трепетно очакване, аз отново се гмуркам в лабиринта от букви. Сега, след като разгадах кода, откритията следват едно след друго. Някои от буквите са по-дебели от останалите, което прави откриването на нови думи, скрити сред другите думи и изречения, още по-лесно. Например в изречението „Кралю Наш, Знай, Че нИе ще умрем за Теб, Валхалата ни зОве“ намирам думата „източник“.

Между буквите R и S в двете вертикални линии откривам думата sinister, написана отзад напред. Sinister означава „ляво“ на латински. Освен това намирам думите Salomos segl (печатът на Соломон, който е с формата на пентаграм) и obelisk (каменна колона) между буквите S и K. Прочитам ost moter nord (изтокът среща запада) отзад напред. Но най-изумителното е това, че на две места откривам името свети Олав или Olafr hinn helgi, както пише в оригиналния текст.

Преведена и адаптирана на съвременен норвежки, текстовата диаграма изглежда така:

Дълго време седя неподвижен, като само очите ми се стрелкат от буква на буква и от дума на дума. Разбира се, Снори може да е шифровал тези думи просто за удоволствие. Но е възможно, поне на теория, да съм открил инструкции, които могат да ме отведат до легендарния гроб на свети Олав.

 

 

Много хора вярват, че свети Олав, викингът, християнизирал Норвегия и намерил смъртта си в битката за Стиклестад през 1030 г., е погребан в катедралата „Нидарос“ в Трондхайм.

Но не е.

След края на битката за Стиклестад Олав лежал сред труповете на загиналите, а кръвта от раните му бавно изтичала. Един фермер на име Торгилс Халмасон и неговият син претърсили бойното поле за тялото на краля. Те били обещали на Олав, че ще се погрижат за тялото му, ако той загине в битката. Намерили го, обвили трупа в лен и го положили в ковчег, който скрили под дъските на лодка. С нея тръгнали на юг от Нидарос (днешен Трондхайм) и дълго гребали срещу течението нагоре по реката, след което скрили тялото в една колиба. По-късно фермерът погребал крал Олав в дървен ковчег в една пясъчна плитчина на брега на река Нид, северно от пазарния град. През следващите месеци местните хора започнали да разказват безчет истории за мистериозни видения, чудеса и знаци. Извикали епископ Гримкел от Мьострактен. Година и пет дни след битката за Стиклестад фермерът Торгилс показал на епископа къде бил скрил тялото. Под надзора на епископа и на представители на властта ковчегът бил изровен и отворен. Крал Олав изглеждал така, сякаш спял. Ноктите, косата и брадата му били пораснали. Но страните му били червени. Според поета Снори, от ковчега се надигала сладка миризма.

Трупът на крал Олав бил изложен в църквата „Клеменс“ и после прехвърлен в нов ковчег, който бил покрит със скъп плат и наречен „мощехранителницата на Олав“. По-късно направили още два ковчега. Първият бил покрит със злато, сребро и скъпоценни камъни. Бил дълъг два метра и широк и висок осемдесет сантиметра, с извито дъно и капак. Малкият дървен ковчег бил поставен вътре. Капакът изглеждал като покрив с било и викингска драконова глава, и се затварял с панти и ключалки. След това бил направен трети ковчег за двата по-малки.

Никой не знае къде е мощехранителницата на Олав.

Някои вярват, че ковчегът или поне неговите останки се намират дълбоко в земята под катедралата „Нидарос“. Други твърдят, че ковчегът е бил зазидан в стените на крепостта Стейнвикхолмен, която се намира съвсем близо до Трондхайм. Историците вярват, че мощехранителницата е била унищожена през 1537 г., тъй като била забравена, когато архиепископ Олав Енгелбректсон избягал от Стейнвикхолмен след Реформацията. Всички скъпоценности били отнесени в Копенхаген и претопени. През септември 1540 г., Йохум Бех, ковчежникът на датския крал, написал разписка за деветдесет и пет килограма сребро, сто и седемдесет кристала и единадесет скъпоценни камъни, които паднали, когато ковчегът бил разломен.

През вековете мощехранителницата на Олав се бе превърнала от исторически факт в романтична легенда.

11.

Преди да изляза от кабинета си, звъня на Ранхилд, за да й кажа, че ще ме няма няколко дни.

— Къде отивате? — пита ме тя.

— Предполагам, че подслушват телефона ми.

— Трябва да знаем къде сте, Бьорн.

— Хасан също иска да знае.

— Тогава ми изпратете есемес.

— Ще видим.

— Не правете нищо глупаво.

Правя неискрено обещание.

Ако наистина успея да намеря гроба на свети Олав в абатството „Лис“, нямам никакво намерение да уведомявам за това Дирекцията за културно наследство, университета или полицията. Технически погледнато, аз се каня да извърша престъпление. Законът за културното наследство е доста строг по отношение на нашата история. Но нямам нито търпението, нито времето да следвам правилата на бюрокрацията.

— Има ли някакви новини?

— Хасан и някои от хората му са пристигнали в Осло един ден след вас. От Исландия. С фалшиви паспорти, разбира се. Взели са експреса Гардермоен до центъра. След това са изчезнали. Не са се регистрирали в нито един хотел.

— Кой е бил в апартамента ми тогава, ако те са пристигнали след мен?

— Може би имат оперативна единица в Осло.

— А не е ли възможно да са отседнали в частен дом?

— Възможно е. Може би в дом на техен съмишленик от Саудитска Арабия или Ирак.

— Разследвали ли сте тази възможност?

— В Норвегия живеят двадесет хиляди иракчани, Бьорн, и близо сто граждани на Саудитска Арабия.

 

 

Оставям мобилния си телефон в кабинета. Напълно възможно е Хасан, също като полицията, да разполага с необходимата апаратура да проследява обажданията ми и така да разбира къде се намирам.