Том Егеланд
Пазителите на Завета (44)

2.

Три черни коли с изключени фарове карат по кея. Спират на няколко метра от нас. Вратите се отварят.

Излизат осем мъже. Разпознавам някои от тях от двореца „Миерколес“. Един помня от Исландия. Всичките са въоръжени.

Естебан Родригес слиза последен.

— Изненадваш ме, Беатрис — казва той.

С отегчен вид Естебан се обляга на отворената врата на колата.

Беатрис стои между Куратора и мен, втренчена в брат си.

— Впечатлен съм — продължава Естебан.

— Спести ми хвалбите си — изсъсква тя.

— Никога нямаше да предположа, че си толкова педантична. Наетият самолет, корабът, двата микробуса, планът ти да ни пратиш по грешна следа. И освен това успя да ме измамиш с помощта на фалшивия си чар и на лъжите си. Впечатляващо! Наистина впечатляващо!

— Винаги съм успявала да те измамя, Естебан. Винаги.

Той маха ръката си от вратата на колата и тръгва към нас. Усмивката му е пресилена.

— Винаги е имало нещо специално между нас, Беатрис.

— Само в твоите извратени фантазии.

— Беатрис!

Той й подава ръка. Тя прави крачка назад.

— Скъпа сестро, върни се в двореца с мен. Готов съм да ти простя всичко. Знаеш, че ще взема ковчега и ръкописа, независимо от всичко. И знаеш, че нямам избор по отношение на тях… — той кимва към Куратора и мен, — … но двамата с теб можем да се върнем вкъщи и да забравим всичко това.

Устата на Беатрис е непреклонна линия.

— Не съм неразумен — продължава Естебан. — Разбирам. Ти си жена. Понякога оставяш емоциите си и наивния ти идеализъм да замъглят твоята преценка. Прощавам ти, скъпа Беатрис. Сега, моля те, ела в двореца с мен.

— Още откакто бяхме деца, ти винаги си вярвал, че аз ти се възхищавам, че те обичам. Но истината е, че аз винаги съм те ненавиждала, Естебан.

— Беатрис…

— И знаеш много добре защо. Ти си извратен. Винаги си бил извратен. Само ти не осъзнаваш това.

По бузите й се стичат сълзи.

— Върни се вкъщи с мен, скъпа Беатрис. Вкъщи в двореца.

— Никога!

— Мястото ти е в двореца. С мен.

Няколко секунди Естебан се бори с нещо неизречено, което само за миг преминава като сянка през лицето му. После гласът му се втвърдява.

— Ако не дойдеш с мен доброволно, ще съм принуден да те накажа. Нима мислиш, че не знаех какво си наумила? Нима мислиш, че щях да ти позволя да отплаваш на този кораб? Не съм глупак. Знам как да държа очите и ушите си отворени. Както виждаш, зад мен има осем въоръжени мъже. Всички те са опитни войници. В двата хамъра разполагаш с шестима горили от Обществото, най-вероятно въоръжени с МР5. Вие тримата сигурно също имате по един пистолет. Нямате никакъв шанс. Приятелите ти ще бъдат неутрализирани за секунди. Но никой няма да докосне теб, Беатрис, знаеш това. Аз никога не бих те наранил.

Пеликанът на вълнолома ни обръща гръб, преглъща и прави няколко несигурни крачки към кораба.

— Предположих, че ще ме наблюдаваш — казва Беатрис.

— Познаваш ме толкова добре, сладка моя.

— Така че изготвих резервен план.

Естебан накланя главата си на една страна.

— План, който нямаше откъде да знаеш. Който никога нямаше да разкриеш.

Виждам изненада в очите му.

Пеликанът се опитва да реши дали да отлети или не.

Командосите сякаш изникват от нищото. Десетима са се крили на кораба. Още десетима върху контейнерите. Четирима или петима на покрива на най-близкия склад. Въоръжени са до зъби, с всичко, от узита до автомати и пушки.

Естебан се засмива нервно.

— Добре, Беатрис, много добре.

Пеликанът разгъва крилете си и се хвърля от вълнолома. Приземява се във водата с плясък.

Естебан гледа сестра си с изражение, което е трудно за разчитане.

Бавно, сякаш е под вода, той слага ръка на устните си и изпраща въздушна целувка на Беатрис.

3.

Всичко се случва изключително бързо.

Естебан светкавично бърка във вътрешния си джоб. Мъжете му веднага вдигат автоматите си.

Но командосите са по-бързи.

Изстрели огласят пристанището: десет или двадесет оглушителни пукота.

Естебан се олюлява известно време, преди да падне и да се свие като зародиш в локва от собствената си кръв.

Тялото му се сгърчва няколко пъти, след което замръзва неподвижно.

Беатрис се тресе от ридания.

Главорезите на Естебан също лежат мъртви. Нито един от тях не бе имал време да стреля.

— Аз също не съм глупачка, Естебан — казва Беатрис горчиво.

— Беатрис… — прошепвам аз.

— Шшшт, не сега.

Един от униформените командоси се приближава.

— Извинете ме, госпожо — казва той. — Всичко е по план, нали?

— Да, направете това, което обсъдихме.

— Обсъдихме? — питам аз.

— Да се махаме оттук.

— Но…

Беатрис взима ръката ми.

— Не ти трябва да знаеш повече, Бьорн.

— Искам да знам повече. Това винаги е бил моят проблем.

Тя се засмива.

— Сега какво, Беатрис?

— Качваме се на кораба и отплаваме.

— Ами всичко това?

— Труповете, с изключение на Естебан, ще бъдат погребани в едно запустяло гробище на двадесет километра северно от града. Това никога не се е случвало.

— А Естебан?

— Имаме семеен мавзолей, разбира се. В двореца.

— Но полицията…

— Уредила съм всичко с полицията.

— Как?

— През нощта дворецът „Миерколес“ бе нападнат от въоръжени крадци, терористи или нещо такова. Моят смел брат се опита да ги спре. Аз успях да избягам. — Беатрис поглежда за последен път към тялото на брат си. — Сбогом, Естебан — казва тя с леден глас.

Докато товарят труповете на хамърите, ние пренасяме сандъците с ковчега и ръкописа на борда. Докерите започват да разтоварват куфарите и саковете на Беатрис от форда, сякаш нищо не се бе случило.

Всички вършат работата си бързо и професионално.

Някой ме хваща под ръка и ми помага да се кача на кораба.

Вдигат котвата и Desideria се обръща към морето.

4.

Половин час по-късно се качвам на палубата и се облягам на перилата. Корабът се насочва на югоизток. Моторът бръмчи ритмично и кара целия трюм да вибрира.

Поглеждам към Санто Доминго за последен път. Виждам хилядите светещи прозорци, примигващите неонови светлини и дългите опашки от фарове на коли, оцветяващи улиците и булевардите в червено.

Хвърлям другата патерица през борда. Цопва във водата като заблудена стрела.

 

 

Врата се отваря, след това затваря.

Няколко секунди тишина.

— Ето къде си бил — казва Беатрис толкова тихо, че едва я чувам. След това спуска ръкавите върху голите си ръце и се обляга на рамото ми. Гласът й звучи така, сякаш плаче. Слагам ръката си около талията й. Корабът гази вълните. Водни пръски мокрят лицето ми. Морският въздух е тежък и солен. След дните, прекарани в смрадта на килията, морето ми дава надежда. Дълго време стоим неподвижно, един до друг, без да продумваме. Гледаме как градът бавно чезне в далечината, докато накрая нощта и морето напълно го поглъщат.