Том Егеланд
Пазителите на Завета (40)

1.

Този път не чувам стъпките. Чувам само превъртането на ключа в ключалката и упоритата съпротива на ръждивия механизъм.

Стягам се. Вече? Спирам да дишам. Сърцето ми спира да бие. Мозъкът ми замръзва, тялото ми се изпълва с една-единствена емоция: дива, примитивна паника.

Пантите проскърцват. Вратата се отваря.

Не мога да дишам. Гърлото ми се е свило.

Ослепителният лъч на фенер проблясва през отвора.

За секунда знам точно как се чувстват осъдените на смърт, преди да ги сложат на електрическия стол.

Изхленчвам.

— Шшшт — прошепва глас.

Беатрис.

Беатрис с дивата коса и красивата усмивка. Беатрис с блестящите очи.

Беатрис предателката.

Защо са ми я изпратили? Малката Беатрис?

— Бързо! — прошепва тя.

Куратора скача на крака.

— Беа! — възкликва той и я прегръща.

Трудно ми е да събера мислите и крайниците си едновременно.

— Пфу, каква воня! — казва Беатрис.

Какво се случва? Къде са охранителите? Къде е Хасан?

Уплашен и объркан, аз се дръпвам, колкото се може по-далече от отворената врата. Далече от Беатрис и страха, който тя олицетворява.

— Бьорн?

Лъчът на фенера ме блъсва в лицето като камшик и аз се свивам на топка.

Беатрис въздъхва.

— О, Бьорн.

О, Бьорн?

Примижавам на светлината.

— Скъпи Бьорн, още не си разбрал, нали?

Разбрал? Не отговарям. Скъпи Бьорн? Не съм разбрал.

Тя влиза в килията. Подава фенера на Куратора и ми помага да се изправя. Треперя като лист. И съм смутен от това, че треперя толкова силно. Иска ми се дори в лицето на смъртта да покажа поне малко достойнство. Не искам да бъда трепереща, хленчеща развалина в последните си мигове на земята.

Беатрис слага ръцете си на раменете ми и ме поглежда право в очите. Късогледите ми очи, които Хасан ще извади с палците си, преди да ме убие.

— Бьорн?

Поглеждам встрани.

— Здравей. Здравей, Бьорн.

— Какво искаш?

— О, Бьорн.

— Дошла си да гледаш ли? Докато Хасан ме измъчва?

Тя ме прегръща.

— Бьорн. Чуй ме. Бьорн! Бьорн!

— Какво?

— Преструвах се!

Преструвала се!

Така казва.

— Преструвах се, че съм на страната на Естебан.

Преструвала се.

Така казва.

— Не беше трудно. Знам ролята си до съвършенство. Целият ми живот е една дълга игра, в която Естебан е моят противник. Той… — Тя понечва да каже нещо, но се разколебава. — Онази вечер, когато Естебан изненада двама ви в библиотеката, един от охранителите, на когото плащам допълнително, за да… ами за да бъде на моя страна, ми каза какво става. Осъзнах, че трябва да се преструвам. Че трябва да вляза в ролята си. Нямах избор. Това бе единственият начин да разбера какво ще направи Естебан. Предложих му да заведа охранителите в мавзолея, за да може той да говори с теб насаме, преди да те хвърли в тъмницата. Естебан бе толкова щастлив, когато му предложих помощта си. Сега бяхме само двамата, сами срещу целия свят… Той е умно копеле, но що се отнася до мен… винаги е бил глупак. Винаги съм можела да го контролирам. Толкова е доверчив, че винаги се оставя да го надхитря. Винаги е бил такъв.

Долавям горчивина в гласа й.

— Откъде да знам, че в момента не се преструваш?

— Мисля, че знаеш това, Бьорн.

— Защо ме попита да ти кажа къде са Тингвелирските свитъци?

— Защото трябваше да се преструвам, че съм злата Беатрис, ледената кралица на Естебан.

— А ако ти бях казал?

— Бьорн, познавам те. Знаех, че нямаше да кажеш нищо.

— Казва истината, Бьорн — уверява ме Куратора. — Познавам Беатрис. Можеш да й се довериш.

— И дори да те бяха принудили да кажеш къде са — казва Беатрис, — за нас Тингвелирските свитъци не са от първостепенно значение.

— Кое е по-важно?

— Да спасим мумията и оригиналния ръкопис.

Все още не смея да им повярвам. Опитвам се да помисля. Защо да й вярвам сега? Но тялото ми вече е приело нейното обяснение. Усещам как мускулите ми се отпускат. Страхът се отдръпва. Не мога да устоя на тези топли очи. Тя нежно ме ощипва по бузата.

— Ето — казва и подава пистолет на Куратора.

— Всичко ли е уредено?

— Кое да е уредено? — питам аз.

— Всичко е готово — потвърждава Беатрис. — Никой не подозира нищо. Държах се напълно нормално. Дори лакирах ноктите си. Отидох до университета и се обадих на няколко приятели, както правя обикновено. Естебан няма представа. И през цялото време подготвях нещата под носа му.

— Какви неща?

— Наех търговски кораб и контейнер с контролирана околна среда, както и няколко тона захар и кафе, които да доставим в Италия.

Поглеждам я, объркан.

— Корабът се казва „Desideria“ — казва тя, — което означава „копнеж“.

Очевидно съм глупав, защото питам:

— Защо доставяме няколко тона захар и кафе до Италия?

Нито един от двамата не ми отговаря. Сигурно си мислят, че се шегувам.

— Освен това успях да намеря два идентични микробуса и съчленен камион — продължава Беатрис. — И купих четиринадесет чувала сладки картофи и две бъчви домашен ром. Подкупих служителите на митницата, охранителите и докерите от пристанището. Наех товарен самолет, който чака на летището. Говорих с професор Лайлуърт от Обществото, който ще помогне с група специалисти, бивши командоси, които ще долетят от Лондон. Всичко е готово.

— Страхотна работа! — казва Куратора.

— Нищо не разбирам! — казвам аз.

Двамата ме поглеждат с изумление.

— Бьорн, не може да не си спомняш нашия разговор — казва Беатрис. — Ще занесем мумията обратно в Египет. Ще се погрижим правилните хора да получат папирусовия ръкопис.

— И как ще успеем да направим това?

— Трябва да откраднем мумията и ръкописа. Не, „откраднем“ не е правилната дума. Ще си ги вземем. Ще изпълним мисията, която пазителите са изоставили преди петстотин години.

— Ще тръгваме ли?

Куратора стои на прага, нетърпелив.

— Да, нямаме много време.

Беатрис изтупва въображаем прах от рамото ми и ми подава патериците.