Том Егеланд
Пазителите на Завета (34)

2.

Страхът ме парализира. Вкочанен съм от ужас, замръзнал на място, а главата ми се изпълва като балон със звука на слабото, стържещо дишане на някакво друго същество, затворено с мен в мрака.

Човек? Животно? Същество, подобно на Ам-гъл, което от четиристотин години обитава мрака на тази килия и сега най-накрая ще вкуси човешко месо и ще задоволи глада си?

Гърлото ми се свива. Не мога да спра да хълцам. Ръцете и коленете ми треперят.

— Аз съм, Бьорн.

Сърцето ми спира.

После разпознавам гласа.

Куратора.

Още няколко секунди тялото ми е парализирано от страх, след което издишам.

Сядам на пода и се облягам на влажната стена.

— Тези килии са били използвани за какво ли не, от роби до пирати, от метежници до политически агитатори. В момента сме във втората килия. Тя побира от петдесет до шестдесет затворници. Някои са живеели тук с години, преди да умрат. Сега я използват за мазе и складово помещение.

Не го виждам. Но по гласа му преценявам, че се намира на около четири метра вляво от мен.

— Извинявай, че успях да те забъркам във всичко това — казвам аз.

— Вината не е твоя.

— Мислех, че Беатрис е на наша страна.

— Разбира се, че е.

— Тя… Беатрис дойде с охранителите, които ме докараха тук. В мавзолея.

— Сигурен съм, че има обяснение за това.

— Не разбираш…

— Разбирам.

— И Естебан… Той не може да се отнася по този начин с нас!

— Крал Естебан може да се отнася както си поиска с когото си поиска!

— Нормалните хора не се държат така.

— Нормален? Естебан? Той е вманиачен.

— Не съм си и помислял, че моето присъствие в Свещената библиотека може да те злепостави така.

— Вината е изцяло моя. Трябваше да се сетя, че охранителите ще ни видят, колкото и да е късно. Нали има камери.

— Не разбирам… Ти си негов служител!

— Досега бях негов полезен глупак. Но сега ръкописът е въпрос между вас двамата и никой друг. Вече не съм му нужен.

— Но защо той… — опитвам се да намеря правилните думи — … те е поставил под домашен арест?

— Защото ми няма доверие. Защото най-накрая ме хвана. Опитваше се да ме хване от години. Беатрис винаги ме защитаваше. Сега най-накрая ме хвана. Не мисля, че в „Разказът на Бард“ има нещо, което да го застрашава. Тревожи го моето предателство. Фактът, че ти показах един от ръкописите в Свещената библиотека зад гърба му.

— Защо те преследва?

— Защото винаги съм го предизвиквал. Никога не ме е харесвал. И освен това ревнува.

— От теб?

Отново чувам хрипливото му дишане в мрака.

— Защото Беатрис харесва мен повече, отколкото него.

— Е, и? Той е неин брат, а ти си неин приятел. Няма място за сравнение.

Следващите думи Куратора казва изключително тихо.

— Интересът на Естебан към Беатрис винаги е бил повече от братски.

Мракът помежду ни сякаш се издува.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш ли, че египетските фараони били толкова твърдо решени да запазят божествената си кръвна линия чиста, че се женели за сестрите си? Дори Клеопатра се е омъжила за много по-младия си брат. Много хора вярват, че връзката на фараон Акхенатен с майка му, царица Тий, е послужила за модел на мита за Едип.

— Да не би да намекваш, че Естебан и Беатрис имат кръвосмесителна връзка?

— Никога не съм имал желание да попитам.

— Естебан не е фараон.

— Но въпреки това страда от мегаломания. И е абсолютно луд. През шестдесетте, преди да се премести в САЩ, Беатрис сподели с мен, че Естебан я е малтретирал сексуално.

Отварям уста да кажа нещо, но не мога.

— Тогава тя мислеше за самоубийство. Успях да предотвратя един неин опит, след което тя ми разказа за него. Повече никога не е говорила за това. Не знам дали Естебан е продължил и след опита й за самоубийство, или я е оставил на мира.

Закривам лицето си с ръце.

— Защо ми казваш това?

— Защото трябва да разбереш що за човек е той.

— Луд…

— Не се подвеждай от психопатския му чар. Той е зъл до корена на костите си.

Започвам да се чудя да не би Куратора да е този, който е превъртял. Може би годинките му са твърде много. Освен това мисълта за Беатрис в ръцете на Естебан ми причинява болка.

— Сигурен съм, че Естебан има много влиятелни приятели — казвам аз. — Но когато всичко това свърши, той ще открие, че аз също имам.

— Скъпи Бьорн. — Той се колебае няколко секунди, преди да продължи. — Наистина ли вярваш, че Естебан ще ни пусне да си тръгнем оттук живи?