Том Егеланд
Пазителите на Завета (28)

1.

Естебан Родригес събира пръстите си като кула.

— За да разбереш историята на пазителите, първо трябва да опознаеш личността на египетския велик жрец Асим. Той е бил изключително умен и образован човек. Бил е експерт по най-различни научни дисциплини и религии. Първо в Египет, а после в Норвегия, той обучил своите най-близки довереници по религия, митология и магия. Научил ги да разбират звездите. Да виждат в бъдещето. Да се свързват с мъртвите. Да пишат кодирани послания и да използват свещени азбуки. Да рисуват карти. Да интерпретират сънища. Да намират свещени геометрични модели в природата. Асим е бил опитен мистик.

Естебан накланя главата си на една страна и затваря очи. След това толкова внезапно се накланя към мен, че аз се стряскам.

— В своята личност Асим е обединявал вярвания и идеи, които в нашите западни представи няма как да бъдат обединени. В ролята си на велик жрец, той почитал египетските богове. Но Амон Ра трябва да е бил толерантен бог, защото Асим също така почитал Авраам и Моисей, Исус и Мохамед. Той е бил астролог и е практикувал окултна магия. Но също така е бил начетен, полиглот и експерт по всички научни дисциплини, които съществували по онова време. Един образован и мъдър мъж, който посветил живота си на едно-единствено нещо: да защитава гробницата на свещената мумия, съкровището и текстовете, запечатани в нея. Мумията е била на две хиляди и петстотин години, когато Асим е станал велик жрец, което означава, че е била по-стара, отколкото щяха да бъдат останките на Исус днес. Така че когато викингите атакували храма и изпразнили гробницата, те не само осквернили неговата вяра, но и лишили живота му от цел. Асим е бил готов да се жертва за тази мумия. Но когато осъзнал, че техните сили превъзхождат неговите, той избрал да замине с тях. По този начин той продължил да защитава Свещения, като същевременно си осигурил възможността след време отново да се опита да върне всичко, откраднато от викингите, в гробницата на мумията в Египет.

— Амбициозна цел.

— Амбициозен човек.

— Как Олав е успял да научи за гробницата, ако тя е била толкова тайна?

— По време на управлението на Клеопатра един вероломен и опозорен жрец на култа на Амон Ра нарисувал карта, която показвала не само разположението на храма, но и къде бил входът на двете скрити вътрешни камери. Най-вероятно този жрец е опитвал да спечели доверието и закрилата на римляните. Но те не повярвали на този предател. Знаем само, че картата се озовала в Рим, най-вероятно донесена там от съпруга на Клеопатра, Марк Антоний. По-късно била изпратена, предполагаме случайно, на краля на Англия Ателстан заедно с други подаръци. Той я завещал на своя доведен син, Хакон Добрия. И така картата попаднала в ръцете на младия Олав Харалдсон.

Естебан разтрива челото си, сякаш го боли глава. Поглежда настрани и сякаш се променя в друг човек. Сещам се за бедните души в моята психиатрична клиника, загубени в пустинята на лудостта.

— Когато били при херцог Ричард в Руен, Асим изпратил молба за помощ до халифа на Египет. Заедно с писмото изпратил и първия коптски превод на папирусовия ръкопис от гробницата. Няколко години по-късно той изпратил втора молба за помощ, този път от Норвегия, скрита в глинена статуя заедно с една карта. Но по онова време пощата не била особено благонадеждна. Молбите за помощ, картата и превода били откраднати от разузнавачите на папата, които имали навика да пресичат всички подозрителни писма.

Естебан вади нова пура от изящна дървена кутийка и церемониално я запалва. Дълго време седи с притворени очи, наслаждавайки се на тютюна, преди да продължи историята си.

— В Селя Асим чакал да го спасят, докато Олав покръствал Норвегия с огън и меч. В един момент Асим сигурно е осъзнал, че никой негов сънародник няма да успее да прекоси ледените води до Норвегия. Така че измислил план, който не само щял да защити мумията, но и да я върне благополучно в Египет.

— Какъв план?

— Основал братство, орден от пазители. Първите пазители били монаси, които Асим познавал от абатството, както и мъже, сражавали се рамо до рамо с краля. Така че членовете на ордена били шарена смесица от монаси, поети, писачи на руни и викинги, които все още почитали старонорвежките си богове. Асим добавил коптска и египетска митология към тази вече главозамайваща смес. Той вярвал, че мумията ще бъде съживена като бог в човешко тяло. Християните чакали възкресението на Исус, а след това и възкресението на своя повален крал Св. Олав. В този миш-маш от религия, нумерология и свещена геометрия, египетската митология на мъдреца Асим била примесена със старонорвежки вярвания и християнски догми. Оттук дошли и трите свещени символа анкх, руна на Тир и кръст. Тази комбинация от символи олицетворявала братството на пазителите, но също така извиквала нещо като окултна защита от всички религии. Асим обучил пазителите на астрология, религия и езотерични изкуства. Те безропотно се подчинявали на своя господар и се заклели, че ще се жертват в името на своята задача.

Естебан засмуква пурата си, след което издиша дима право в лицето ми. Махвам с ръка да го прогоня.

— Освен това Асим притежавал свръхестествени сили, които използвал. Според египетските традиции човек почита боговете, като строи храмове и паметници в тяхна чест. Светът е пълен със свещени места, чието местоположение е било определено на основата на тайнствени закономерности, които повечето от нас не разбират. Асим се посъветвал със звездите и съставил хороскоп, в който изразил космическите съзвездия на езика на земната свещена геометрия. Ако петте погребални камери били разположени на петте върха на пентаграм, отговарящ на съзвездието Близнаци, гробниците щели да бъдат защитени от свръхестествена сила. И така местонахождението на гробниците било избрано на основата на картата на Асим: пещерата Св. Сунива, Нидарос, Хамар, Тунсберг и Бьоргвин. Наследниците на Асим, тези новопокръстени космополити, се нуждаели от повече от сто години, за да осъществят неговия план. Когато „паметниците“ били завършени, във всеки един от тях имало скрита гробница. Катедралата в Нидарос, катедралата в Хамар, крепостта в Тунсберг и абатството „Лис“.

— Ами дървените църкви? Къде е тяхното място във всичко това?

— Това е друга глава от историята. Ще стигна и до тях.

Естебан отива до едно чекмедже и вади изхабен от четене текст, написан върху милиметрова, перфорирана хартия.

— Един съвсем непохватен превод на историята, разказана от самия Асим.

Той ми подава страниците. Ръката и сърцето ми треперят, когато ги поемам.

Историята на Асим

Слава тебе, Амон Ра, всемогъщ бог и властелин на истината; слава тебе, Озирис, цар на вечността; слава тебе, Исус, милостив спасител и син Божи; слава тебе, Мохамед, най-честит пророк на Аллах. Аз съм Асим, велик жрец на храма на смирените слуги на Негово Височество, богът на слънцето Амон Ра и пазителите на завета, под стените на Тива и гробниците на царете. Пиша тези думи като затворник в земята на болката. Повярвай ми, когато ти казвам: отвлякоха ме на края на света, едно царство на вечния лед и вечния студ, на снега, камъните и планинските зъбери, стигащи до небето. Мъже, диви и жестоки като ужасяващи демони, сеят печал и разруха сред дълбоките фиорди и тъмните гори. Надявам се боговете да се зарадват, когато им кажа, че намерих нова гробница за Свещения.

Това, богове на боговете, е моята история:

Варварите дойдоха на разсъмване, когато дъхът на Амон Ра бе оцветил небето в червено. Аз стоях бос върху скалата, която още не се бе освободила от нощния студ, и гледах към странните кораби, които идваха по реката; елегантни дълги съдове с огромни платна и озъбени драконови усти на носовете. Корабите изпълваха реката, докъдето ми стигаше погледът на север. Бях се събудил дълго преди останалите. Бях измил нощната пот с вода от керамичните гърнета, които цяла нощ бяха стояли в най-хладния ъгъл на спалното помещение, след което си бях набрал плодове и бях закусил с тях. Освежен и заситен, аз напуснах храма и отидох да посрещна утрото. Спрях на скалата, когато видях корабите. Извисих поглед към небесата и попитах защо звездите не ме бяха предупредили. Защо боговете не ме бяха подготвили? Какви странни богове закриляха и помагаха на тези диви мъже? Невъзможно бе те да са по-могъщи от моите богове. Защо тогава моите богове бяха затворили очите си и извърнали лицата си?

Варварите бяха тихи като кобри. Най-лукавите и опасни животни са също така най-тихите. Никога не чуваш крокодила, преди да те затвори в пастта си, или змията, преди отровата й да те парализира. Дълбоко смутен, аз не можех да откъсна очи от корабите. Те бяха толкова по-бързи от нашите речни кораби. Как бяха успели да преминат през крепостите и укрепленията по реката? Сигурно бяха неуязвими. Надявах се, че ще продължат към Карнак или Уасет или към Долината на царете, или дори още по на юг към Суенет или Абу Симбел. Но тази надежда умря, когато най-първите кораби спуснаха платната си и се насочиха към брега. Дълги редове гребла стърчаха от двете страни на кораба и се движеха ритмично през водата. Беззвучно. Нямаше крясъци. Нямаше бойни викове. Просто тишина. Демоничните драконови глави се бяха втренчили в мен. Изтичах обратно в храма и изпратих жреца Фенуку да предупреди стражите на храма и хората от селото. След това отново се качих на скалата. Долу на брега варварите слизаха от корабите си. Всемогъщи Анубис, колко много бяха те! Хиляди, и всичките воини гиганти, високи и мускулести мъже с дълги, рошави коси и бради. Въоръжени с мечове, брадви, копия и щитове. Те скочиха от корабите си с трясък, от който земята затрепери, и се втурнаха към храма. Водеше ги млад, набит и як млад мъж. Аз не помръднах. Гордо вдигнах глава и скръстих ръцете си. Сега бе моментът моите богове да ми се притекат на помощ. Сега вечните властелини на Египет щяха да защитят Свещения. Младият мъж спря на няколко крачки от мен. Лицето му бе широко, бледо и червендалесто; косата му бе светлокестенява и мръсна. Сините му очи светеха като сапфири, отразяващи светлината на изгрева. Едва сега осъзнах кои бяха те. Бях чел разказа на Ибн Фадлан за пътуването му по река Волга преди почти сто години. Там той бе срещнал безстрашните и диви варвари, наречени руси. В географската творба на Ал Якаби съм чел за варвари, които стигнали чак до Севиля, плавайки по великата река Кордоба. Ал Магус. Боготворящи огъня.

— Напуснете! — извиках аз и вдигнах ръце към небето. — Връщайте се обратно! Най-могъщите богове защитават този храм.

В Книгата на мъртвите пише за мига на гнева. Той бе дошъл. Младият мъж се втренчи в мен. Когато направи крачка напред, за да ме посече, аз бях готов да се срещна със своите предци. Собствените ми богове ме бяха предали. Бяха ме изоставили. Но в този миг на гняв боговете зашепнаха в ухото ми. Да умреш не е героично. Да умреш означава да се провалиш в своята свещена мисия. Осъзнах, че не мога да служа на Свещения в смъртта. Трябваше да се подчиня на варварите. Мисията ми бе да защитя Свещения. И затова, всемогъщи Амон Ра, и само затова аз паднах на колене и погледнах нагоре да срещна очите на младия водач. Затова положих челото и дланите си на земята, затова се предадох. О, свещена лъвице Сехмет, аз се предадох на нецивилизованите варвари от края на света. Но не, велики богове, от малодушие.

Младият водач ме пощади. Двама от неговите подчинени ме грабнаха и повлачиха надолу към най-големия кораб, където ме завързаха за мачтата.

Варварите бяха безмилостни. Пред храма се бяха събрали повечето жреци, заедно с малка група стражи и десетки занаятчии и селяни, въоръжени с лопати, кирки и брадви. Някои от жреците се бяха оттеглили в храма, където смело защитаваха тайния вход към гробницата зад олтара. Други се въоръжиха и се втурнаха към флотилията в реката. Завързан за мачтата, аз безпомощно гледах как варварите заклаха всички, които се осмелиха да им се опълчат. Един по един нашите смели мъже бяха посечени от мечовете и брадвите на варварите. Нито една от тактиките, които бяхме упражнявали, не даде резултат срещу тези безбожни мъже; защитните формации, движенията на краката и ръцете, които бяхме усъвършенствали — всичко това бе безсмислено пред тези диви маже, които нападаха, без да дадат на противниците си никакъв шанс за отпор. Борбата бе кратка. Кръвта на мъжете ми попи в пясъка и прахта. Милиони мухи кръжаха над локвите кръв и зеещите рани в телата на мъртвите. Слънцето палеше. Гневът на Амон Ра бе безграничен.

Аз заплаках, когато варварите се върнаха на кораба, носещи ковчега на Свещения. Дори аз, с моите недостойни очи, не бях виждал ковчега от кипарис, който лежеше в най-вътрешната камера. Плачейки, аз ги молех да спрат. Но те нито ме чуха, нито ми обърнаха внимание. Четирима варвари пренесоха ковчега на кораба и го покриха с пластове зебло, слама и коноп, след което го овързаха с плата, който използваха за поправяне на платната. Накрая го завързаха с въже и го прибраха в трюм под палубата. Светотатството изпълни очите ми със сълзи и душата ми с тъга. Варварите оставиха бурканите с мумифицираните органи на Свещения, но взеха всичкото злато и скъпоценни камъни, които можеха да носят, както и великолепните подаръци — статуята на Анубис, златните ковчежета, златните статуи, амулетите, скарабеите, магическите фигурки и някои от ушабтите^[1], които трябваше да служат на Свещения в отвъдния свят. За мой ужас видях и запечатаното ковчеже, съдържащо Светите писания. Не оставиха нищо недокоснато и неосквернено.

Като затворник на младия водач със сините очи, аз стоях завързан за мачтата на големия кораб до момента, когато Нил се вля в открито море. Ние излязохме изпод сянката на фара на Александрия и поехме към люлката на слънцето. Но какъв ужас! Свети Озирис, как смърдят тези варвари! Като нечисти животни, като прасета с изгнили черва и язовци с гангрена те заразяват въздуха около себе си с вонята на телесата си, воня на солена пот, кисели оригвания, ферментирали чревни газове, мръсни крака и немити сексуални органи. Дрехите им смърдят на засъхнала урина и изпражнения, на пот, кръв и гниещите вътрешности на враговете им. Точно както Ибн Фадлан ги бе описал, варварите са мръсни и не подушват собствените си миризми. Но имат и човешки качества: те са горди и смели и се грижат за семейната си чест и за собствеността си. Вече повече от двеста години плават по моретата и реките, плячкосвайки и сеейки хаос. Добре разбирам защо хората по крайбрежията се страхуват от тях. Те са бързи и безмилостни. Дълго преди врагът да е могъл да събере армията си, те слизат на брега и го плячкосват, отнасяйки със себе си богатства, жени и роби. Бързите им бойни кораби са с плоски дъна и толкова плитки, че могат да изскочат на речния бряг. Куражът им в битка не знае граници. Те са кръвожадни лъвове. Те са лукави и хитри. В битка са безстрашни, груби и жестоки. Сражават се като диви зверове срещу всеки враг. Дори със смъртоносни рани и липсващи крайници те продължават да се сражават. Смелостта им лесно може да бъде обяснена: валкирии отнасят смелите мъже, които умрат в битка, в рай, наречен Валхала, където падналите воини воюват, ядат и пият завинаги. Краят на света се нарича Рагнарок.

Научих много думи от робите, които ми носеха храна; долових други, слушайки разговорите на мъжете. Уча се бързо. Когато бях на осем години, вече знаех езиците на шестте страни, заобикалящи Египет. Когато бях на двадесет, знаех дванадесет езика. Някои се раждат с красиви певчески гласове, а аз се бях родил със способността да научавам бързо езиците на другите. С дни и седмици плавахме на запад, след това на север. Въздухът стана по-студен. Скоро ме пуснаха да ходя из кораба свободно.

Варварите атакуваха градове и села по крайбрежията. Те изнасилваха и плячкосваха, и убиваха и изгаряха. Помислих, че сме стигнали края на пътешествието си, когато навлязохме дълбоко навътре в сушата по река, която се виеше и гърчеше като змия в пясъка, точно като Нил. Когато стигнахме града, варварите не извадиха оръжията си. Бяха сред приятели. Градът се казваше Руен. Домакинът им бе владетел, когото наричаха херцог. От двореца на херцога аз изпратих на халифа писмо и препис на Светите писания. Не след дълго подновихме пътуването си и стигнахме остров на запад в морето, където останахме дълго време.

Дойде есента и ние поехме още по на север, към края на света, към замръзналото царство на смъртта. Тръгнахме от царството на слънцето и плодотворните брегове на Нил и стигнахме до голото каменисто крайбрежие на земята на вечния сняг. Оставихме зад себе си благоразположението на Амон Ра и топлия дъх на Озирис и се подчинихме на боговете на варварите. О, богове на моите прадеди, дайте ми сили! Когато бях дете и кошмарите ми ме отвеждаха до портите на царството на смъртта, то изглеждаше по същия начин — студено, пусто и диво. И си мислех, че погледът ми ще може да проникне отвъд мъглите на смъртта. С дни плавахме по крайбрежието на земя, която те наричат Nordrvegr. Планините се извисяваха до небесата и изчезваха в облаците. Между брега и откритото море се чернееха пустинни острови и остри скали.

Един следобед корабът достигна отдалечен остров. Стоях с две ръце на перилата и не можех да откъсна очи от кръглата планина, извисяваща се по средата на малкия остров. Долових странни миризми, които сега знам, че са били миризмите на земя, тресавище, гора и планина, пирен и мъх. Вдишвах тези ухания и си припомних изгубената родина, защото тя миришеше по същия начин, когато Нил се дръпнеше след наводнение.

Завързахме лодките за два дънера, заклещени между две скали. В полите на стръмната планина бе построен малък дървен параклис. Докато кралят и свещениците влязоха да се молят на своя бог, аз и един викинг на име Бард започнахме да се катерим по склона. Високо в гръдта на планината имаше място, което бе почти невъзможно за достигане. Там имаше отвор в скалата, който бе почти невъзможен за намиране. Отворът бе вход към огромна пещера. Моите благодарности, Амон Ра, че ни заведе до това място.

Така и не напуснах абатството, което построихме на този остров, в земята, където грее лунният сърп.

В писмо, което изпратих до Египет, аз описах дългото пътуване на север. Казах къде ще скрия Свещения. Писмото бе написано на велен, после бе навито и запечатано, и скрито в стъклена бутилка в керамична статуя на Анубис, властелин на задгробния живот и бог на мумифицирането. Дадох злато от съкровището на Свещения на двама монаси воини и ги изпратих до най-близкото село, за да намерят лодка, която да ги отведе на юг. Те трябваше да занесат Анубис, в който бе моето писмо, чак до Египет. Не знам дали са успели, но не съм получил никаква вест от тях. Съмнявам се, че са стигнали Египет.

Те носеха със себе си четиристишието, което моите сънародници трябва да покажат на Пазителите, когато дойдат да спасят Свещения. Само образованите египтяни знаят тези думи от Книгата на мъртвите. Пазителите ще заведат тези мъже, които носят ключа, в гробницата на Свещения.

Ключът

„Придворни на царския двор придружават

цар Озирис Тут-анкх-Амон на запад.

Те прокламират: О, Царю! Ела с мир!

О, Господи! Закрилник на тази земя!“

В същото време изпратих хора да построят погребална камера в пещерата. Тук скалата бе много по-твърда, отколкото в Египет, но имахме късмет, защото в пещерата имаше естествена камера. Работата ни отне много години. Точно както в Египет, построихме вътрешна камера и издялахме каменен плинт по средата на гробницата, за саркофага на Свещения. Скрих всичкото съкровище, което Олав бе поверил на моите грижи, в странична камера. Също така подготвих плинт за моя собствен ковчег до задната стена на камерата, да не би да ме извикат в отвъдното, преди да дойдат моите сънародници. Заедно с петимата най-добри мъже, аз украсих стените със стенописи, стари йероглифи, картуши и руни. Издигнахме вътрешна стена със сводест вход, който трябва да бъде запечатан в деня, когато положат последното тяло в светилището на пентаграма. След това стената и входът ще бъдат скрити зад десетки тонове камъни, но скрити така, че това да изглежда като естествено срутване.

Студеното слънце изскочи в небето. На нашия остров чувахме само слухове за битките на Олав. Зимите бяха люти. Студът се врязваше в тялото ми като острие. Безмилостният мраз на снега завинаги си остана чужд за мен. Когато имах време, аз преписвах светите писания и ги превеждах на коптски. Дните ми бяха изпълнени с преподаване, рисуване на карти, размисли и ритуали. Сам сред своите варвари, крал Олав с огън и меч се опитваше да сподели своя нов бог със сънародниците си. Разбрах кой беше Олав. Той наистина бе свят човек. Крал Олав бе възкръсналият Исус. След хиляда години на небето Исус се бе върнал в тялото на Олав, за да сътвори царството Божие на земята.

Когато чух за смъртта на крал Олав в Стиклестад, аз изпратих десетима монаси да донесат тялото на мъртвия. То бе пренесено с лодка по крайбрежието от Нидарос до Селя. Научих монасите как да балсамират и да се грижат за своите мъртви. Аз самият мумифицирах тялото на Олав и помолих монасите да сторят същото с мен — за да мога да се срещна с боговете, когато напусна този живот. Построихме нов плинт в гробницата, за да може кралят да лежи до Свещения. Те ще възкръснат заедно, след като изминат още хиляда години.

След като положихме Олав в гробницата, аз събрах тридесет и тримата най-верни воини, монаси, свещеници и поети от обкръжението на крал Олав. Призовах ги да основат тайно братство Пазители, свещен орден. Те ще пазят Свещения с живота си, ще пазят неговите писания и съкровище, както и тайната на неговия гроб. Всеки един от Пазителите трябва да се закълне, че ще посвети в святото дело свой достоен наследник. Така поставих началото на един безкраен цикъл. Помолих ги да общуват помежду си, използвайки кодове, така че никой непосветен да не може да прочете съобщението. Начертах свещения символ върху една мистична карта на южна Норвегия и им обясних, че формата на пентаграма радва боговете. Всичко се подчинява на хармонията на пентаграма и е под закрилата на неговата свещена сила. Казах на Пазителите: през следващите сто години трябва да построите четири великолепни светилища. Под всяко светилище трябва да бъде построена тайна гробница. Мъжете, за които са предназначени тези гробници, ще чакат тук, на този остров, докато гробниците им бъдат завършени. Ще има общо пет гробници, съставящи свещения съюз на пентаграма. Най-важната гробница е тази, която вече е построена на острова. Тук крал Олав ще почива заедно със Свещения. В Нидарос трябва да построят катедрала върху погребалната камера на епископ Гримкел. В Хамар трябва да построят катедрала върху гробницата на епископ Бърнхард и в Тунсберг трябва да издигнат крепост върху гробницата на епископ Сигурд. В Бьоргвин трябва да основат абатство върху гробницата на епископ Рудолф.

Тези думи са посветени на теб, велики Амон Ра, и на теб, Яхве, и на теб, Аллах.

3.

Естебан се извинява за това, че трябва да направи няколко спешни телефонни обаждания. Докато съм сам, аз се заслушвам в звуците, идващи от парка и размишлявам върху тайнствения Асим. Бръмбар с големината на кибритена кутия пълзи по плочките на терасата. Истерична птица прелита наблизо. Когато Естебан се връща, ние продължаваме разговора си за Пазителите. Той знае повече от това, което Асим е описал в своя разказ. Предполагам, че библиотеката му се пръска по шевовете от писма и документи, завещани от неговите прадеди.

— Братството на пазителите е подбрано изключително грижовно — казва той. — Членовете на братството положили клетва за вярност, дискретност и чест на основата на старонорвежки идеали. Но Асим е бил мъдър. Споделил цялата тайна само с няколко свои приближени, на които е имал пълно доверие. Иначе останалите знаели само това, което им е било необходимо да знаят, точно както се процедира в разузнавателни служби и криминални групировки. Само няколко пазители знаели за гробницата в Селя. Те наричали себе си Вътрешния кръг от седем.

— А кодовете?

— Предназначението на кодовете било да водят и напътстват останалите членове на братството и следващите поколения пазители. Всеки път, когато мумията или други части от съкровището били премествани в друга дървена църква или погребална камера, пазителите оставяли послания на своите наследници, в които било закодирано новото местонахождение. Кодът, освен това посочвал кой е поел отговорността по закрилата на съответната светиня. Гатанките са били невъзможни за разгадаване от всеки друг, освен от един пазител.

— Значи кодовете са били нещо като вътрешна система за комуникация между пазителите?

— Може и така да се каже. Представете си, че един от пазителите умре неочаквано. Това би било катастрофално, ако той не е оставил послание за останалите връзки във веригата. Вътрешният кръг от седем винаги упражнявал пълен контрол, докато останалите пазители били местни владици, които нямали представа за структурата на братството. Те имали своите инструкции да споделят знанието си със следващите пазители и с пазителите от съседното паство, посвещавайки ги в тази част от тайната, която самите те знаели. Така че в съответния район винаги да има някой, разполагащ с необходимата информация. Когато някой пазител решал да премести съкровището от една църква в друга, например, той оставял послание, за да знаят другите къде го е скрил. Днес пазителят би изпратил кодиран SMS или имейл. Но тогава изписвали посланията си с руни.

— Как пазителите са намирали посланията, оставени от техните предшественици?

— По същия начин, по който ги намерихте вие — търсили са ги. Но за разлика от вас, пазителите са знаели точно какво търсят и къде да го намерят. Това било част от общото знание на всички членове на братството. Кодове, послания, инструкции, учения и следи били оставяни там, където пазителите знаели да ги търсят. Пазителите оставили следи под формата на кодирани рунически текстове и шифровани послания за следващото поколение пазители. Пазителите от Урнес, например, знаели, че тяхното съкровище е било преместено в църквата във Флесберг някъде около 1180 г. Но не знаели, че после то било разделено, като една част била изпратена извън страната, а другата отишла в Лом. Да речем, че през 1250 г. великият магистър на братството бе научил, че повечето пазители са били избити във война или покосени от чумата. Той незабавно щял да инструктира пазителите от Урнес да преместят съкровището на сигурно място. Пазителят от Урнес не е знаел къде е скрито съкровището, но пазителят, който го е посветил в братството, му е казал, че инструкциите са изписани върху рунически камък, скрит в една от колоните на църквата. Руническата пръчка след това ще го насочи към Флесберг, а думата „оглушителна“ ще му подскаже, че посланието е изписано върху църковната камбана. Там ще открие руните и за разлика от повечето хора, той ще успее да ги разчете. Нали помните текста от камбаната? Камбаната бие Урнес петдесет години Флесберг петдесет години Лом петдесет години. Един пазител би разбрал този текст, без да има нужда от допълнителни обяснения. Ще се върна на петдесетте години след малко. Разполагайки със своите знания за кодовете, пазителят ще отиде в Лом. Там ще открие посланието „свещените текстове и спящият бог са на сигурно място; те са при нашите братя пазители в земята, където залязва слънцето“, или с други думи, те са при Снори в Исландия, а следващата следа е в страната, „където залязва слънцето“. Тъй като пазителят е знаел, че дървените църкви са разположени така, че да образуват кръст, той ще знае също така, че Ларс е в дървената църква в Рингебу и ще намери следващата следа в неговата Библия.

— Нещо като лов на съкровища през вековете…

— Лов на съкровища за посветените. Пазителите посвещавали своите наследници. Посветените научавали от тях къде са скрити следите и как трябва да бъдат интерпретирани те. По този начин кодовете били неразбиваеми за повечето хора, докато един пазител не само е можел да ги открие, но и да ги разчете и разбере. Така че новото поколение пазители е можело да проследява съкровището от дървена църква до дървена църква и от скривалище до скривалище.

— Какво щяха да направят пазителите, ако египетските жреци на Асим наистина се бяха появили?

— Пазителите са знаели, че достойните наследници на Асим ще разполагат с ключ — четиристишието. Това е молитва от египетската Книга на мъртвите, изписана върху стена в погребалната камера на Тутанкамон: „Придворни на царския двор придружават цар Озирис Тут-анкх-Амон на запад. Те прокламират: О, Царю! Ела с мир! О, Господи! Закрилник на тази земя“.

— Текстът от кодекса на Снори…

— Ключът никога не е бил използван. Египтяните така и не се появили. Вместо тях дошли пратеници на Ватикана.

— Твърде късно.

— Точно така. Хората на църквата заровили в архивите конфискуваните ръкописи и карти, без да ги погледнат. Изминали още сто години преди експерти на Ватикана да намерят време да изследва текстовете. През 1129 г. кардинал-епископ Бенедикт Секундус изпратил рицаря Клеменс де’Феши в Норвегия с мисията да издири съкровището. През 1152 г. пратеникът на папата Николас Брейкспиър (не след дълго самият той станал папа) бил близо до откриването на гробницата в Хамар, където основал епархия. През 1180 г. папа Александър III изпратил още една експедиция. Десет години по-късно хоспиталиерите се установили в Норвегия, когато крал Свер Сегурдсон им подарил абатство Верне. После през 1230 г. Григорий IX направил още един опит.

— Откъде пазителите са узнали, че Ватикана търси пещерата на Селя?

— Били са предупредени. Не е било лесно да се запази в тайна фактът, че папска армия е тръгнала на север на поход през Европа, заедно с разузнавачи и шпиони. Когато чули предупрежденията, пазителите сметнали за по-сигурно да намерят нови скривалища.

— Въпреки че гробницата в Селя била свещена?

— Асим оставил на пазителите инструкции, които покривали всички рискове. Те знаели точно какво трябвало да направят. Съветвайки се със звездите, Асим решил, че ако мумията някога попадне в опасност, тя трябва да поеме на свещено пътешествие съобразно магическото число петдесет.

— Какво му е магическото на числото петдесет?

— В Библията петдесет е юбилейно число. В годината на юбилея Бог опрощавал греховете на всички грешници, всички роби и затворници били освобождавани и всички дългове били опростявани. Пазителите прилежно изпълнили инструкциите на Асим. Така че когато чули за папската експедиция, те ускорили строителството на погребалната камера под дървената църква в Урнес. Тя била построена точно сто години след смъртта на Олав. Петдесет години по-късно те преместили съкровището в дървената църква във Флесберг и т.н.

— И от Ватикана останали в неведение за това?

— Те така и не успели да разгадаят мистерията на дървените църкви. Освен това не знаели за пещерата. Следвайки доста неточната карта на Асим, Клеменс де’Феши се озовал в пещерата Долстейн. Следващата експедиция изследвала пещерата Св. Сунива на Селя, но гробницата била скрита толкова добре, че папските пратеници не успели да я открият. До 1239 г. всичко вървяло по плана на Асим, но тогава пазителите се паникьосали. Крал Хакон Хаконсон бил твърде близо до разгадаването на тайната и затова пазителите решили да не рискуват и изнесли най-важното нещо извън страната.

— Най-важното нещо?

— Мумията. И златното ковчеже, съдържащо шестте гърнета с оригиналния папирусов ръкопис.

— Те били пренесени в Исландия.

— Две години преди това херцог Скуле посветил Снори Стурлусон в братството. Снори поел отговорността за ковчега и свещения ръкопис и ги взел със себе си в Исландия. Освен това взел и пергаментите на норвежките пазители.

— Значи кодексът, който Сира Магнус откри в Рейкхолт… това е било завещанието на Снори за тези пазители, които е трябвало да го наследят?

— По-точно казано за Тордур Пелтека. Пергаментовият кодекс съдържа инструкциите, написани собственоръчно от Снори, както и пергаментите, които той донесъл от Норвегия. С помощта на кодове и карти тези документи разкриват местоположението на скривалищата в Норвегия и Исландия.

— Казахте, че крал Хакон Хаконсон е търсил съкровището?

— Някой е издал тайната на братството на крал Хакон. Той използвал Гисур Торвалдсон, за да притисне Снори и да го принуди да разкрие цялата истина. Снори обаче устоял на разпитите и те го убили.

— Значи след това Тордур Пелтека станал пазител?

— Снори бил посветил Тордур Пелтека в тайната и го определил за свой наследник. Но Хакон извикал Тордур в Норвегия, за да го разпита. Търсенето на съкровището се превърнало в мания за краля. Той омъжил дъщеря си за един от братята на кастилския крал и изпратил дипломати при султана на Тунис с надеждата да попадне на следа, която да го отведе при съкровището.

— Пещери… дървени църкви… кодове… Всичко е доста объркано.

— За вас. За нас, в двадесет и първия век. Но не бива да забравяте, че досега сте попадали единствено на случайни, хаотични следи. Не сте откривали нещата в хронологичен ред. Точно обратното — съвсем произволно сте попадали на изолирани фрагменти от миналото. Преписът на ръкописа, който открихте в Тингвелир, е бил оставен там от Снори повече от две хиляди години след като Асим го е написал. Дървените църкви са били построени дълго след като строителството на гробницата в пещерата в Селя било завършено.

— Знаете ли защо Снори е разделил съкровището?

— Най-вероятно от съображения за сигурност. Той построил гробницата във фермата си в Рейкхолт, където съхранявал мумията и папирусовия ръкопис, докато преводът на ръкописа бил скрит в пещерата в Тингвелир.

— А останалото съкровище останало скрито в дървените църкви?

— По това време пазителите започнали да правят грешки, породени най-вероятно от тяхното объркване. Съкровището било разделено, но пазителите завършили строежа на дървените църкви. Те били разположени съобразно свещен модел, вдъхновен от трите свещени символа: египетския анкх, руната на Тир и християнския кръст. Пещерата в Селя стояла празна чак до 1250 г., когато остатъкът от съкровището бил преместен обратно в нея. Последните инструкции на Асим, сред които била и хитростта с двете статуи на свети Лаврентий, позволили на пазителите да завършат норвежката част от операцията. Но по това време най-важната част от съкровището, мумията и ръкописът, били извън контрола на норвежците.

— Не е много лесно да се следва нишката.

— Съкровището така и не попаднало в ръцете на ватиканските пратеници, именно защото операцията е била толкова сложна и заплетена.

— И когато Норвегия била опустошена от чумата, пазителите преместили мумията от Исландия в Гренландия.

— Точно така. Цели сто години по-късно Ватикана отново попаднал на следата на съкровището. През 1447 г. била организирана папска експедиция до Гренландия, но войниците слезли на брега твърде на юг, което дало възможност на някого да предупреди пазителите и петдесет мъже и жени успели да избягат. Останалите заселници били изклани.

— И пазителите отплавали за Винланд?

— През следващите петдесет години пазителите основали пет колонии във Винланд. Постепенно се придвижвали на юг, оставяйки след себе си рунически камъни и каменни кули.

— Защо не са се върнали в Норвегия или Исландия?

— Защото решили да върнат мумията в Египет. Още от времената на викингите се знаело, че пасатите придвижват кораби, вдигащи котва от Флорида и Карибите, на изток. Пазителите се надявали ветровете да ги прекарат през Азорите и чрез тях да достигнат Европа и Средиземноморието. Затова те постепенно се придвижвали на юг. Търсели вятъра, който ще ги отведе у дома. Когато стигнали Карибите, те срещнали местни мореплаватели, които им разказали за белите хора, живеещи на острови, разположени още по на юг. Корабите на пазителите вече били такива развалини, че нямало как да прекосят с тях бурния и опасен Атлантически океан. Вместо това те се надявали, че ще могат да се върнат вкъщи с някои от тези европейски изследователи. И точно тук, в Санто Доминго, пазителите срещнали Бартоломей Колумб. И от тук изпратили шифрованото писмо на архиепископа на Нидарос, писмото, което според слуховете вие сте открили във Вашингтон.

Не казвам нищо и Естебан продължава:

— Самият архиепископ Ерик Валкендорф е бил пазител. Той ръководил един съвсем рехав орден, членовете на който дори не знаели какво пазят. Валкендорф потвърдил, че това се случило точно петстотин години след събитията в Египет и петстотин години преди сбъдването на пророчеството на Асим, когато Олав и Свещения ще възкръснат. Отново магията на числата.

— Като онзи печат, който ми показахте в Рим, при който комбинацията от символи винаги е равна на „шест шест шест“. Какво беше това, между другото?

Естебан започва да се кикоти.

— Приятелите ми от клуба имат навика да преувеличават. Числата могат да бъдат всичко, което поискаш от тях да бъдат. Според мен Бартоломей просто се е забавлявал, изписвайки трите свещени символа в различни комбинации. Освен това, ако дадеш на символите друга числена стойност, ще получиш съвсем различни отговори. Ако Библията на Сатаната наистина съществува, този печат няма нищо общо с нея.

— Какво се е случило с пазителите, щом срещнали изследователите? Върнали ли са се в Европа?

— Някои отплавали за вкъщи. Други останали тук и по-късно участвали в няколко експедиции в Централна Америка, чиято цел била търсенето на съкровища. Те намерили невероятно количество злато и скъпоценни камъни, които после били използвани за финансирането на строителството на двореца „Миерколес“ и са в основата на богатството на моя род.

— А мумията?

— Тъжна история. Някъде към края на седемнадесети век тя изчезнала. Или казано с две думи — разпаднала се. Но по това време вече никой не бил верен на Асим или на неговите последователи. Всички живеели охолно в двореца.

— Мумията се разпаднала?

— От мумията са останали единствено фрагменти от кости и прах, които се съхраняват в едно гърне.

Чувствам как по лицето ми се изписва горчиво разочарование.

— Възможно е честата смяна на климата да е станала причина за разпадането. От сухата жега на Египет до студения, влажен въздух на Норвегия. Морето, солеността, големите разстояния…

— А папирусовите свитъци?

— Някои от тях все още са тук, в двореца. Два свитъка били подарени на Ватикана. Останалите са тук, в моята библиотека. Но те не са нищо особено. Представляват интерес единствено за учени и експерти. Фрагменти от преводи на Библията от пети и шести век, описания на ежедневието в Египет, пеани, подобни неща.

Той млъква и ме поглежда.

— Бьорн, преписът на Асим от Тингвелир… ще попитам пак. Ще ми дадеш ли исландския ръкопис?

Не казвам нищо.

— Мястото му е тук. В двореца, заедно с всички останали.

— Но той дори не е в мен.

— Къде е тогава?

— Ръкописът е исторически артефакт — казвам аз, опитвайки се да спечеля време. — Би било престъпен акт просто да ви го дам.

— Ръкописът… — започва той, след това се взима в ръце. — Моля ви да ми се доверите. Не искате ли да завършите плана на Асим?

— Планът на Асим е бил да защити мумията. А тя вече не съществува.

— Може би не физически…

— Пазителите са го предали. Те не са изпълнили мисията си.

Той мълчи. След няколко секунди казва:

— Знаете ли, вие можехте да сте един от нас. Пазител! Притежавате някои уникални качества. Асим и крал Олав са разчитали на мъже точно като вас. Упорити, безстрашни, мислещи в перспектива.

— Нима още съществува? Това ли се опитвате да ми кажете? Нима братството на пазителите още съществува?

Погледът му се обръща навътре, към всичко, което вече е отминало.

— Сега пазим единствено спомените и сенките от миналото.