Том Егеланд
Пазителите на Завета (25)

2.

Докато е била служител в библиотеката на Конгреса, Лора е работила в отдела „Редки книги и специални колекции“. Едно от нейните задължения е било да участва в проекта по допълване, каталогизиране и описване на историческо-културната колекция „Кислак“, съдържаща повече от четири хиляди редки книги, карти, документи, писма, картини и предмети на изкуството от американската история.

В някои страни обикновените хора нямат достъп до историческите колекции. В Америка е точно обратното. Библиотеката на Конгреса разполага с цели двадесет и две читални за научни изследователи, студенти и просто любопитни граждани.

Лора ми помага да се регистрирам и да премина благополучно през охраната на сградата „Джеймс Мадисън“ — няколко изпълнени с напрежение секунди охранителите се чудят дали патериците ми могат да бъдат превърнати в смъртоносни оръжия.

След това двамата с Лора тръгваме по един подземен тунел, който ни извежда в сградата „Томас Джеферсън“ и читалнята, копие на Залата на независимостта във Филаделфия, където е подписана Декларацията за независимост на САЩ.

По пътя срещаме поне една дузина бивши колеги на Лора. Те се поздравяват щастливо, прегръщат се и си разменят комплименти. Някои поглеждат любопитно към мен, чудейки се кой съм. Лора ме представя като един от водещите европейски археолози. Лично аз се чувствам повече като нещо, избягало от цирка.

Свикнал съм хората да ме зяпат. Кожата ми, косата ми, всичко е бяло. Когато бях малък, децата ме наричаха Isbjorn, което е норвежката дума за бяла мечка. Възрастните са по-внимателни. Но в погледите им виждам всичко, което си мислят за мен.

 

 

Обикновено, за да изнесеш книги или ръкописи от библиотеката, трябва да попълниш няколко молби и формуляри. Но колекцията „Левински“ е толкова нова, че още не е каталогизирана. Така че Лора ни е уговорила среща с куратора, Миранда Картрайт.

Миранда е висока, закръглена и с огненочервена коса. Тя е от онези жени, които винаги са мили, внимателни и чистосърдечни, но в същото време притежават прекрасно чувство за хумор.

Точно като мен тя е свикнала хората да я зяпат.

Свикнала е с мълчанието и с неизпълнените обещания. Свикнала е да я пренебрегват и забравят, свикнала е да стои отстрани, докато другите деца се смеят и си играят весело и щастливо. Казват, че тези неща се преодоляват с възрастта. Но, разбира се, това не е така. Миранда не е споделяла с никого, че всяка нощ заспива обляна в сълзи. С никого не е споделяла колко често е седяла гола във ваната, стискайки бръснарско ножче, готова да се избави от мъката с един бърз разрез. В нея аз виждам себе си. Тя е точно като мен. Крие омразата, която чувства към себе си, под дебел слой духовитост. Разбира се, освен това е изключително наблюдателна. Чувствителните хора могат почти да четат мисли. Така че когато стиска ръката ми, усмивката й е различна, пълна с топлина и истинска емпатия. С едва доловимо кимване тя ми показва, че споделя болезненото ми детство и ниското ми самочувствие.

— Добре дошли във Вашингтон — казва тя с усмивка, чиято дълбочина разбирам единствено аз.

Миранда ни обяснява, че библиотеката получила колекцията „Левински“ в началото на миналото лято, но нейното каталогизиране и описване е започнало едва след Великден. Колекцията съдържа голям брой оригинални произведения от периода петнадесети-осемнадесети век, но също така и ръкописи, писма и книги от Средновековието.

Питам Миранда дали е запозната с писмо от началото на шестнадесети век, което Бартоломей Колумб донесъл в Европа от Карибите.

— Някъде в писмото най-вероятно има изписани три символа: анкх, руна на Тир и кръст. Освен това текстът е неразбираем, защото е кодиран.

— Колко интересно! — възкликва Миранда. — Но за съжаление, не. Опасявам се, че за подобни неща тук можем само да си мечтаем.

3.

Отваряме дървените сандъци, съдържащи открадната колекция на Максимилиан фон Левински; книгите са подредени много внимателно, покрити са със стърготини и смачкани на топка страници от вестници, в които пише, че Германия се подготвя за бляскавото си бъдеще.

Разлистваме дебели, тежки книги, които миришат на прах и забравени идеи.

Преглеждаме фолианти и подвързани с кожа книги с екзотични имена и дати, изписани на библиографските им карета.

Изследваме крехки протоколи и палеографии, творби от зората на печатарството — книги с проповеди, каталози, карти, писма и енциклопедии.

Но не намираме писмото от пазителите.

 

 

След като приключваме работата си в библиотеката на Конгреса, Лора си хваща такси и се връща в хотела, а Миранда се прибира вкъщи.

Аз, от друга страна, получавам призовка от ФБР.

Това бе уредено от Ранхилд. Когато й се обадих от летище „Гардермоен“ и й казах, че заминавам за САЩ, тя настоя да потърся защитата на американската полиция.

Когато бях малък, често седях сам вкъщи и играех шах със себе си, докато другите деца играеха навън. Понякога успявах да убедя някой друг отшелник да играе шах с мен, някое друго самотно момче, отхвърлено от групата. Винаги печелех и затова след време спрях да ги каня. Или може би затова те спряха да идват. Шахът изисква способността да мислиш няколко хода напред, въпреки че не знаеш как твоят опонент ще реагира. Всеки играч на шах знае, че несигурният опонент бързо губи своята концентрация.

Агентът на ФБР, който ме разпитва, е скептично настроен и стресиран. Носи купчина факсове от Интерпол. Чете за трите убийства. За драмата със заложници в Рим. От време на време ме поглежда с раздразнение, сякаш не може да проумее от къде на къде един късоглед албинос от Норвегия се е превърнал в негов проблем.

Гледам го, когато той не ме гледа. Всеки път, когато преглъща, адамовата му ябълка подскача от яката до брадичката му.

Най-накрая казвам вълшебните думички:

— Най-вероятно са ислямски терористи.

Бързият подскок на адамовата му ябълка ми казва, че съм уцелил в десетката. Той набира думите ми в компютъра си. Те ще чакат там като бомба със закъснител.

Агентът на ФБР с неохота ми дава аларма, състояща се от GPS предавател и паникбутон. Обяснява ми как работи, но говори толкова бързо, че не успявам да разбера дали алармата уведомява ФБР, шерифството или вашингтонската полиция. Но съм убеден, че когато натисна бутона, някой ще дойде много бързо.

 

 

Тази вечер с Лора отиваме да вечеряме в един от най-модерните вегетариански ресторанти във Вашингтон. Сервитьорът очевидно се упражнява за роля на статуя от гранит. Лора е поразена от идеята за зеленчуци, преструващи се на месо. Казва, че имат забавен вкус. Аз избирам ястие от аспержи, които не се преструват на нищо друго, освен на варени аспержи. Пием калифорнийско вино и скъпа минерална вода.

През прозореца виждам черна кола със затъмнени прозорци, паркирана от другата страна на улицата. Не мога да се отърва от мисълта, че в нея седи някой и ни наблюдава през бинокъл. Може би дори ни снима с дигитален фотоапарат. Така че се усмихвам и му махам. Лора ме пита с кого флиртувам.

— Със собственото си отражение — отвръщам аз.

Един час по-късно, когато излизаме от ресторанта, колата все още е там.

Вървим по тротоара, който гъмжи от минувачи. Лора ме е хванала под ръка. Изпили сме толкова вино, че тя започва да ми разказва за последния си приятел. Казвал се Роби. Но не бил готов за брак. Раздялата с него била една от причините тя да приеме работата в Обществото и да се премести в Лондон.

От време на време поглеждам назад през рамо, за да видя дали колата ни следва.

Не.

Не са толкова глупави.

4.

На следващия ден възобновяваме усилията си да намерим писмото.

В една колекция от подредени по азбучен ред текстове за арестуването на Христофор Колумб попадам на няколко документа, свързани с норвежки заселници в Северна Америка. Най-важният текст разказва за Хелге и Ан Стин Ингстад, които открили викингски къщи в Ланс о Медоус, Нюфаундленд.

Чета десетки текстове за предизвикващи спорове рунически камъни, за каменни кули, донякъде наподобяващи старонорвежките кръгли църкви и за откриването на монета от времето на Олав Куре близо до индианско селище в Норумбега, Норвегия. В началото на шестнадесети век, картографите Абрахам Ортелий и Жерар Меркатор доказали, че името Норумбега идва от викингските колонии там. Когато Джовани да Верзано изследвал и картографирал източното крайбрежие на континента от Флорида до Нюфаундленд, той писал за Норманвия или казано с други думи „норвежка земя“, която се намирала горе-долу на мястото, където е днешен Ню Йорк.

Дълго преди Колумб да се отправи към Карибите, норвежки заселници са живеели в южните части на американското източно крайбрежие.

Лора и Миранда работят по-бавно от мен. Докато аз разлиствам и изследвам книгите и ръкописите, те ги регистрират и каталогизират. Въвеждат всичката достъпна информация за тях в специална програма в компютърната мрежа на библиотеката на Конгреса.

След края на работното време на библиотеката двамата с Лора се качваме на такси и се връщаме в хотела. В устата си имам вкус на вестници. Толкова съм уморен, че дори ме мързи да кажа на Лора, че според мен ни следят. Тя ще ми се изсмее. Не виждам никого, когато се обръщам. Но те са твърде добри за това. И знам, че са там.

5.

Намираме писмото на третия ден.

Пергаментът е сплескан между страници 343 и 344 на испанска книга от седемнадесети век за откриването на Америка, заедно с плик, адресиран до архиепископ Ерик Валкендорф от Нидарос, кралство Норвегия.

Под трите символа анкх, руна на Тир и кръст виждам позната комбинация от руни и букви. Не се съмнявам, че са били изписани от същите пазители, закодирали надписите в дървените църкви триста и петдесет години по-рано.

Изсвирвам, за да привлека вниманието на Лора. Устата й увисва от изумление.

За момент през ума ми минава мисълта да го открадна. Все пак това писмо принадлежи към всичко, което досега бяхме открили. Но бързо пропъждам тази мисъл. Дори аз имам своите граници. Трябва ми съдържанието, а не самият пергамент.

Правя няколко снимки на пергамента и руните с дигиталния си фотоапарат, преди да махна на Миранда да дойде.

— Намерих го.

— О, господи! Пергамента?

— Кодиран е. Този документ доказва веднъж завинаги, че потомци на викингите вече са населявали американския континент, когато Колумб е пристигнал тук.

— Разбираш ли нещо от текста? — пита ме Лора.

— Абсолютно нищо.

Страните на Миранда се зачервяват от вълнение и тя бързо отнася пергамента в тънка картонена кутия.

6.

Тома Аквински казва, че страхът идва от любовта. Лично аз бих поставил страха от болката и смъртта по-високо в списъка.

Двамата с Лора излизаме от библиотеката на Конгреса и ни посреща леден порив на вятъра. Забелязвам ги през облака прах, който той вдига.

В изпечените от слънцето савани на Африка, когато лъвове нападнат газелите, те ослепяват за всичко останало около тях. Сега разбирам как се чувстват. Успявам да преброя четири фигури. Четирима мъже. Четирима мъже, които бавно, но уверено крачат към нас. Като ракети с топлинно насочване те се приближават към мишената си. От всички страни.

— Ходи по-бързо! — казвам на Лора, въпреки че едва я догонвам. Стисвам здраво патериците си. Поне имам нещо, с което да ги ударя.

Вече са на около десет-петнадесет метра от нас. Хасан не е сред тях. Но са огромни. И са араби. Облечени в скъпи костюми.

— Лора…

Тя спира и ме поглежда.

— Бягай, Лора, бягай!

Лора клати глава.

— Бьорн! За бога!

Трябва да спра, за да пъхна ръка в джоба на сакото си. Пръстите ми се обвиват около алармата.

Лора демонстративно се оглежда, за да убеди както себе си, така и мен, че си въобразявам. Казва ми, че съм гледал твърде много екшъни.

Дори не ги забелязва.

Приближават се като невидими хамелеони в своите елегантни костюми, бели ризи и вратовръзки.

Натискам паникбутона.

— Бягай! — прошепвам отново.

— Не ставай глупав.

На пет метра от нас са. Стискам още по-здраво патериците си, съзнавайки чудесно, че кухият, олекотен метал е жалко оръжие.

— Бррр, колко е студено — казва Лора и обвива палтото си плътно около себе си.

Едва когато един от мъжете застава помежду ни и ни показва скритото си оръжие, тя осъзнава, че дори параноиците могат да са прави.

Лицето й замръзва, след което се пречупва.

— Моля ви, елате с нас — казва един от мъжете с акцент, пародия на екранен злодей.

Сърцето ми бумти толкова силно, че ушите ми звънтят.

Какво ще направят, ако се развикам за помощ? Дали ще ме застрелят?

Двама от тях ме сграбчват за ръцете. Други двама хващат Лора, но по-внимателно.

На никой нормален човек, минаващ наблизо, не би му минало през ума, че вижда как отвличат двама души.

Мъжете ни повеждат надолу към булевард „Независимост“. Те са толкова добре обучени, толкова хладнокръвни, че всеки свидетел би решил, че наблюдава професионален арест. Ако изобщо забележи нещо.

Черен микробус със затъмнени стъкла спира пред нас. Вкарват ни на задната седалка. Двама от мъжете сядат отпред при шофьора, двама сядат отзад при нас.

Микробусът тръгва.

Движим се през центъра на града. Мъжете мълчат като риби.

Опитвам се да ги попитам кои са. И какво правят. Сякаш не знам. Но не получавам отговор. Дори не ми казват да замълча.

Всички замръзват, когато на един светофар до нас спира полицейска кола с включени сирени. Но когато светва зелено, тя дава газ и продължава надолу по булеварда.

Цялото ми тяло се тресе. Лора диша шумно и на пресекулки.

Шофьорът майсторски се провира между многото коли. След десетина минути микробусът рязко завива надясно и влиза в подземния паркинг на хотел.

Вкарват ни в асансьор, който ни качва на втория етаж на хотела. Шофьорът вкарва магнитна карта в ключалката. Светва зелена светлина. Влизаме.

7.

Хасан седи в едно кресло и ни чака.

Дори когато е в седнало положение, той е огромен. И страшен.

Коленете ми треперят. Един господ знае какво ще ми причини сега, когато е уморен и нетърпелив.

Поглежда ме сякаш е моят психиатър, но съм нахлул в кабинета му в неподходящ момент.

Двама от мъжете ни обискират. Когато намират алармата, те я хвърлят на земята, без да я погледнат втори път. Мислят си, че е мобилен телефон.

След това други двама отнасят Лора до дивана. Каня се да закуцукам след тях в жалък опит да я защитя, но един от главорезите ме държи.

Лора изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче. Поглежда към мен с очи, изпълнени с ням ужас.

— Госпожице Кошерханс — казва Хасан. — Радвам се, че намерихте възможност да ни посетите.

Лора избухва в сълзи.

8.

Стаята е част от най-големия апартамент, в който някога съм бил. Преброявам три врати, водещи в други стаи.

Двама главорези ме сграбчват за ръцете, трети взима патериците ми.

Започват да ме влачат към една от другите стаи. Не се съпротивлявам.

В стаята ме чака Стюарт Дънхил.

Той отпраща горилите с поглед.

Тишина.

— Радвам се да те видя отново, Бьорн.

Посочва към удобен на вид диван до прозореца. Аз облягам патериците си на едно кресло и потъвам в дивана.

— Извинявай, че си тръгнах от Рим, без да се сбогувам. — Опитвам се гласът ми да звучи хладнокръвно, но всъщност звучи така, сякаш всеки момент ще се разплача. — Нямаше как да съм сигурен, че не съм в същия списък като Луиджи.

— Трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че харесвах Луиджи.

— Но не достатъчно, за да не го убиеш.

— Не бях аз, Бьорн, не бях аз. Аз съм просто малка рибка, плуваща с акулите. Луиджи… той започна да си позволява твърде много. Стана алчен. Знаеш как е. Въртеше ни мръсни номера. Луиджи бе наясно с риска, който поемаше, предизвиквайки шейха по този начин. Игра смело и загуби. Вече бе обещал на шейха фрагмента от ръкописа, който се опита да ти продаде. Имаше и други неща. Измами шейха няколко пъти. Шейхът изгуби търпението си. След това започна да подозира, че двамата с Луиджи преговаряте за цената на Тингвелирските свитъци.

— Това е лудост.

— Ти знаеш това. Аз също го знам. Но шейхът е подозрителен по природа.

— Значи признаваш, че работиш за него?

— Шейх Ибраим…

Отговорът виси във въздуха помежду ни.

— В края на седемдесетте шейхът и Обществото бяха единствените, които ме подкрепиха. Когато всички останали ми се смееха и никой не искаше да работи с мен или да публикува изследванията ми. Бързо губех почва под краката си и шейх Ибраим ме спаси. Заедно с Обществото той ми помогна да си намеря работа в института „Шимър“.

През тънката завеса и прозореца виждам хора, работещи в сграда от другата страна на улицата.

Къде са полицаите?

— Беше ми предоставено нещо като професионално убежище — продължава Стюарт. — Археолог — алкохолик, който по случайност се натъкнал на една от най-големите мистерии в историята на археологията и в резултат на това се превърнал в посмешище за колегите си.

— Не е било случайно. Знаел си какво си търсил.

— Повечето от това, което ти казах, е вярно. Повярвай ми, Бьорн. Всъщност аз те защитих… от тях.

— Разкажи ми за него. Кой е този човек, който ме преследва?

— Шейх Ибраим… откъде да започна? За някои той е религиозен водач, за други — философ. Фанатик. Никой не го познава. От Емирствата е, където притежава богати нефтени находища. Той е невероятно богат, освен това е една изключително противоречива личност. Интересът му към древните ръкописи не се изчерпва с тяхното колекциониране или с правенето на пари от тяхната продажба. Той вярва, че евреите и християните трябва да признаят, че Мохамед е единственият истински пророк. Шейхът е един парадокс в човешка форма. Дълбоко религиозен, но в същото време мономаниак, що се отнася до властта и богатството. Притежава най-голямата частна колекция от антични предмети на изкуството в света. Библиотеката му е огромна. Той е пресметлив и прагматичен, но в същото време дарява милиони долари на най-различни каузи, от ветеринарни клиники за животни в Канада до училища в Сомалия. Той е интелигентен, образован и мъдър. Но също така безкомпромисен директор на организация, притежаваща много мултинационални компании. Шейхът няма скрупули. Няма да спре пред нищо, за да получи това, което иска. И плаща пари на хора, които не знаят що е страх.

— Убийци.

Стюарт кимва замислено.

— И хора като теб.

— И хора като мен…

— Какви книги има в своята библиотека?

— Библиотеката на шейха съдържа уникална колекция от ръкописи. Ранни преписи на Библията и Корана. Притежава едно от най-старите копия на „Песен на песните“ на Соломон. Соломон също е пророк в ислямската религия.

— Как е научил за Снори? За Сира Магнус? За мен?

— От началото на седемдесетте шейхът научава за почти всички законни и незаконни ръкописи, писма, пергаменти, карти и документи, които се появяват на пазара. Така е попаднал на копие на фрагмент от коптския превод, което Асим се опитал да изпрати на халифа на Египет, когато бил в Нормандия с херцог Ричард, но от Ватикана го конфискували и го заровили в архивите, без някой да има представа какво се казва в него.

— Различен ръкопис от този, който намерихме в Тингвелир?

— Различна версия, да. Шейхът наредил текстът да бъде преведен и след това намирането на оригинала се превърнало в нещо като мания за него. Когато чул за моето откритие в Египет, той незабавно видял връзката.

— Какъв е този оригинален ръкопис, за който говориш?

— Още ли не си проумял? Асим е преписал папирусовите ръкописи, които викингите откраднали от гробницата в Египет.

— А Тингвелирските свитъци…

— Представляват юдейска версия на същите тези текстове, заедно с нов коптски превод.

— Сира Магнус не е знаел тези неща.

— Това е така. Но по случайност е попаднал на древен документ, Кодексът на Снори, който съдържа следите, които шейхът търси вече двадесет и пет години. Кодексът включва карти и кодове, които ще заведат този, който ги разчете, до норвежките гробници и пещерата в Тингвелир, където Снори е скрил преписът на Асим.

— Сира Магнус не е знаел какво е било това, което е открил.

— Така е. И не е знаел как да интерпретира текста, рисунките и картите. Но е знаел достатъчно, за да прецени, че кодексът ще струва милиони долари на черния пазар. Точно затова Сира Магнус се свърза с нас.

— Не ти вярвам.

— Сира Магнус имаше нужда от пари. Е, може би не лично той, а църквата му. Нов орган. Нови стенописи. Сира Магнус искаше да ни продаде кодекса.

— Все още не ти вярвам.

— През годините Сира Магнус е попадал на много редки исландски ръкописи и документи, които после е продавал на шейха. Досега нито един от тях не е бил с особена историческа или финансова стойност. Но как иначе според теб един свещеник би могъл да си позволи да кара BMW 4×4?

— Не мисля, че е използвал парите за себе си — продължава Стюарт. — Въпреки че си е купил скъпа кола. Мисля, че е използвал парите главно за църквата, за изследователска работа, за паството си и за приятелите на Снорастофа. И може би го е правил, защото му се е струвало по-вълнуващо, отколкото да дарява ръкописите на института.

Мълча.

— Запознах се със Сира Магнус в края на деветдесетте — казва Стюарт. — Срещнахме се на конференция в Барселона, посветена на разпространението и значението на минускулите в средновековните ръкописи. Харесвах го…

— Ти го уби!

— Няколко месеца по-късно се свърза с мен. Беше попаднал на ръкописи, които смяташе, че ще искам да видя. Трябва да е знаел, че работя за шейха. Така започна всичко.

Той поглежда в краката си.

— Това, което доведе до смъртта на Сира, бе фактът, че той се разколеба. Осъзна, че ще премине границата, продавайки нещо толкова рядко като Кодекса на Снори. Така че се отказа. Тогава ти се е обадил. Имал е нужда от подкрепа. Бил е отчаян. Когато ти му отиде на гости в Рейкхолт, той вече се бе отказал от сделката. Беше се отказал от всичко.

— Но все пак се страхуваше от вас.

— Сира Магнус знаеше, че бяхме на път. Знаеше и какво искахме. Каза ни, че кодексът вече не е в него. Че ти си го взел, за да го занесеш в института.

— И затова го уби?

— Умря от инфаркт. Прочети доклада на патолога.

— Държал си главата му под водата!

— Това беше Хасан. В природата му е да прави подобни неща. Имаше разрешение да предложи на Сира огромна сума пари. Но той отказа. Хасан трябваше да, как да кажа, трябваше да го убеди. Хасан възприема работата си много сериозно. Но никой не е убивал Сира Магнус. Да, Хасан го принуди да ни каже къде е скрил кодекса, но не го уби. Поне не нарочно. Въпреки че Магнус умря в ръцете му.

Оставям това жалко оправдание да виси във въздуха между нас като отвратителна миризма. Стюарт се чувства неудобно. Оставям го да се пържи. След около минута питам:

— Откъде знаеше, че двамата с Тран сме в Тингвелир?

— Хасан знаеше какво правиш, докато беше в Снорастофа. Но когато се премести в хотела в Рейкявик, за известно време загубихме следите ти. Трябваше да разследваме. Знаехме, че си се свързал с професор Тран Сигурдсон, така че позвънихме в института, преструвайки се на твои колеги. Една от секретарките ни каза къде сте.

— А в Норвегия? Там ме следвахте навсякъде.

— Това не е особено трудно, ако разполагаш с достатъчно хора. Някои от хората на шейха са работили в разузнаването. Използвахме специализирана апаратура за следене. Инфрачервени камери, GPS следене, подслушване, следене на мобилния ти телефон. Единственият ни проблем бе, че ти често зарязваше телефона си и правеше неочаквани неща. Не си лесен за следене, Бьорн.

— Открихте ме в Лом. Там нямах мобилен телефон.

— Но твоят колега Ойвинд имаше.

— Тогава защо не ме открихте в Несоден?

— Знаехме, че си там. Но не успяхме да локализираме къщата. Апаратурата ни не е толкова напреднала.

— Значи наистина съм видял теб…

— Следвахме колата ти, използвайки GPS предаватели…

— Намерих ги.

— Знаехме, че ще ги потърсиш. Така че сложихме четири предавателя в ситроена. Решихме, че ще намериш най-много два от тях. А останалите два няма да намериш никога. Така успяхме да те проследим до Рингебу.

— Където убихте свещеника и подпалихте дървената църква.

Въздъхва.

— Още един нещастен случай.

— Нещастен случай! Аз бях там. Видях какво се случи, Стюарт!

— Хората на шейха понякога действат безкомпромисно. Такива неща се случват. За съжаление. Шейхът бе бесен, когато чу за това.

— Стига глупости! Убиецът си е убиец.

— Плащат им изключително щедро, за да вършат мръсната работа на шейха.

— Но никой не е открил това, което открих аз?

— Имаш уникален талант, Бьорн. Шейхът е впечатлен. Той разполага с армия от експерти, но досега никой от тях не е успял да стигне толкова далече, колкото стигна ти. Може би това се дължи на факта, че си норвежец. Може би просто мозъкът ти е устроен да регистрира неща, които никой друг не може. Но най-вече се дължи на феноменалния ти талант.

Не отговарям на този тромав опит за ласкателство.

— Когато дойде в института „Шимър“, избрахме нова тактика. Мен. Знаехме, че ще ме издириш. Все пак аз съм авторитет номер едно в света, що се отнася до викингските набези по Нил. Така че вместо да изпрати орките си в института „Шимър“, шейхът ме остави да се грижа за теб. Споделяйки с теб всичко, което знаех, аз за известно време успях да спечеля доверието ти.

— Значи шейхът не е имал хора в института?

— Имаше мен. Както и човек, който те следеше. Сложихме камера и микрофон в лампата в стаята ти. Работата на този човек бе да те наблюдава и да разбере какво знаеш. Шейхът също така плати на други експерти да изследват артефактите, като например статуята на свети Лаврентий.

— Нощта, преди да избягаме от института ти ми каза, че хората на шейха пътуват насам?

— Това беше блъф. Съжалявам. Когато се престорих, че ми се обаждат от Обществото с предупреждението, че хората на шейха идват насам, всъщност бе обаждане от рецепцията за дрехите ми, които са пристигнали от химическо чистене. Но ти напълно случайно откри статуята на свети Лаврентий в една от работилниците и след това реши да споделиш това с мен, давайки ми по този начин чудесна възможност да спечеля пълното ти доверие.

Поемам дълбоко дъх. Колко лесно може да бъде изигран един човек? Колко лесно един човек може да бъде направен на глупак? В моя случай твърде лесно. Трябваше да разбера истината за Стюарт в момента, в който се срещнахме.

— Взе ме със себе си в Египет. Показа ми гробницата. Отидохме заедно в Забравения град. В Рим. При Луиджи. Защо?

Стюарт става, след това отново сяда. Ако бях наивен, щях да си помисля, че се бори с гузната си съвест.

— Защото, Бьорн, се надявах, че ще откриеш всички неща, които аз не бях успял. Бях стигнал до задънена улица. В мен бяха всички керамични парчета, но не можех да направя гърнето. Само ти можеше да направиш това, да събереш всички парчета и да ги подредиш. Надявах се, че захранвайки те с информация, аз ще ти помогна да подредиш парчетата.

— Но през цялото време целта ви е била да получите Тингвелирските свитъци?

— Точно така.

— Какво в този ръкопис го прави толкова ценен за шейха?

— Не мога да ти кажа това.

— Институтът „Шимър“. Египет. Рим. Ти си бил този, който ме е следил през цялото време.

— Шейхът изпрати няколко мъже да ми помагат. Но през цялото време ти бе под моя закрила, Бьорн. И повярвай ми, никога не съм искал да ти се случи нещо лошо. Просто исках да взема назаем таланта ти. Това, че горилите на шейха убиха Луиджи, бе просто една грешка.

— Просто една грешка…

— Те трябваше да изчакат да напуснем Рим, преди да се заемат с Луиджи. Това ни причини куп неприятности. Осъзнахме, че губим контрол. Около теб се събираха все повече и повече охранители и полицаи. Така че започнахме да те следим отдалече. Но когато Обществото и Дирекцията за културно наследство събраха водещите експерти от целия свят да участват в разкопките на пещерата Св. Сунива, ние видяхме своя шанс да инфилтрираме проекта. Успяхме да направим така, че трима от нашите хора да бъдат избрани да участват в него. Но за съжаление те не бяха достатъчно… дискретни.

— А тук в САЩ?

— Бьорн, трябва да разбереш… ти си бил следен по-зорко от агент на ЦРУ, заподозрян в шпиониране за врага! Шейхът има хора навсякъде. Институтът „Шимър“, Обществото, Дирекцията за културно наследство. Съвсем наясно бяхме с това, че Лора работи за теб. Знаехме също така, че пазителите са пренесли мумията и текстовете от Исландия в Гренландия, а оттам във Винланд.

— А сега? Сега какво?

— Тингвелирските свитъци могат да те направят изключително богат.

— Изключително богат… — повтарям думите му с известна ирония. За мен парите са като жените. Копнея за тях единствено в мечтите си.

— Помисли си само. Ще прекараш остатъка от живота си в лукс. Вила с басейн. Спортни коли. Ваканции на френската Ривиера или на Карибите. Скъпи вина. Пържоли. Привлекателни жени.

Един нормален човек би се замислил над тази идея, но аз просто ставам още по-упорит. Стюарт си мисли, че мълчанието ми се дължи на факта, че обмислям предложението му.

— Шейхът е готов да ти плати десет милиона долара за Тингвелирските свитъци.

— Десет милиона долара — опитвам числото на вкус. — Какво прави един текст толкова невероятно ценен?

— Десет милиона долара!

— Не знам къде са.

И това дори не е лъжа, просто съвсем леко изкривяване на истината.

— Петнадесет милиона?

Клатя глава.

— Да ти кажа честно…

 

 

Агентите на ФБР не чукат. Те отнасят вратата със себе си.

С оглушителен трясък вратата на съседната стая се разцепва на парчета. Избухва димна граната. Чувам тежки стъпки. Викове.

— ФБР! Долу! Долу! Долу! ФБР!

В Рим научих как специалните части влизат в стая. Тактиката е една и съща по целия свят. Влизат, когато най-малко очакваш. Освен това влизат ужасяващо бързо, невероятно шумно и без да показват никаква милост.

— Долу! Долу! Долу!

Нито Стюарт, нито аз смеем да помръднем.

Разбиват вратата на стаята ни. Нахлуват трима въоръжени полицаи.

— ФБР! Долу! Долу! Долу!

Това не е молба. Това е обещание за внезапна и бърза смърт, ако не правим точно това, което ни казват.

Слизам от дивана и лягам на пода като нещо, което се топи на слънце.

— ФБР! — изревава пак един от полицаите. В случай че сме глухи или невероятно глупави.

Стюарт вдига ръце над главата си.

— Мисля, че е станала някаква грешка…

— Долу! Долу! Долу!

Стюарт неохотно ляга на пода, сякаш това вече наистина е под достойнството му. Поглежда ме. След това разкрачва краката си.

— Чисто! — изревава един от агентите.

Полицаите нахлуват в стаята. Някои приличат на пехотинци от интергалактически космически кораб. Други носят якета, на които с огромни жълти букви пише „ФБР“. Някои стискат картечни пистолети МР5, други пушки помпи, трети револвери. Най-накрая влизат мъжете в костюми.

— Г-н Белтьо? — пита един от агентите.

— Да, сър!

Помага ми да се изправя на крака и ми подава патериците.

— Искам да си поговоря с вас.

9.

С Лора прекарваме остатъка от деня и вечерта в компанията на агенти от ФБР.

Хасан, Стюарт и останалите членове на бандата трябва да бъдат съдени за убийство и опит за убийство на територията на три европейски държави. Но това никак не е лесно. С изключение на Стюарт всички са араби. Мюсюлмани. И всички носят оръжия, за които нямат разрешително.

— Ислямски терористи — повтарям аз, отново и отново.

Не знам каква ще бъде съдбата на Стюарт и неговите другарчета, но се съмнявам, че скоро ще видят дневна светлина.

Когато полицаите най-накрая ни освобождават, двамата с Лора излизаме в студената вашингтонска нощ. Вечеряме в японски ресторант, след което си хващаме такси за хотела.

10.

На следващия ден си купувам чисто нов мобилен телефон, регистриран на името на един от приятелите на Лора. Изпращам номера на няколко човека, на които вярвам. Терйе е един от тях.

Прекарваме следващите двадесет и четири часа в опити да разбием кода.

Изпратил съм му снимки на ръкописа. Разменяме си есемеси, опитвайки различни кодове и комбинации. Въпреки че карибското писмо е било написано няколкостотин години по-късно от кодираните текстове в дървените църкви, то е зашифровано по абсолютно същия начин.

Всяка втора дума е закодирана с комбинация от Цезар 7 и 8 и всяка трета дума е написана отзад напред.

 

 

Документът е изумителен.

В писмото си до архиепископ Валкендорф пазителите му благодарят за предишното му писмо, защото не знаели нито кой е епископът на Трондхайм, нито дали братството на пазителите още съществува в Норвегия. Те потвърждават, че епископът е отговорил с правилните символи, анкх, руна на Тир и кръст, и се извиняват, че не са се свързали с него по-рано. Причината за това бил фактът, че едва сега намерили убежище в едно село на име Санто Доминго на остров Еспаньола (който днес е разделен на две между Доминиканската република и Хаити). В това село те се запознали с европеец на име Бароломе Колон, брат на Кристобал Колон, известен също като Христофор Колумб.

Пазителите пишат още, че след клането в Гренландия, братството им избягало в страната, която се намирала западно от хоризонта. Последните петдесет години пътували все на юг заедно със Свещения. Били сигурни, че по старонорвежка традиция рано или късно ще попаднат на източен вятър, който ще ги отведе обратно в Европа.

Прекарали много години в различни норвежки колонии по източното крайбрежие и си изградили връзки с местните. Оставили рунически камъни. Много от пазителите умрели по пътя, от старост или в сражения с местните. Някои останали в колониите. Други заживели с местните. Въпреки че се родили много деца, групата на пазителите се свила до деветнадесет мъже, девет жени и осем деца.

В писмото си пазителите уведомяват архиепископа, че са решили да върнат мумията в Египет, съобразно желанието на Асим.

 

 

Двамата с Лора четем превода на писмото отново и отново. Не можем да решим откъде да продължим търсенето.

Санто Доминго е най-старият европейски град на Карибите, с население над два милиона души. Дали пътуването на пазителите е свършило там? Или са отплавали обратно към Европа? Не е ли възможно мумията все пак да се е озовала във Ватикана?

11.

Взимаме купчина книги за историята на Санто Доминго от библиотеката. И започваме да търсим.

Няколко часа по-късно се обаждам на професор Лайлуърт от Обществото за помощ. По гласа му познавам, че връзката Санто Доминго му говори нещо.

— Прочетохте ли за двореца „Миерколес“?

В мен се надига надежда. Чувал съм за легендарния дворец в Санто Доминго.

— Чувал съм, че Естебан Родригес е един доста ексцентричен мъж. Проверете го! — казва професорът.

 

 

В един справочник от 1954 г., озаглавен „Десетте най-велики дворци на света“, Лора прочита главата за двореца „Миерколес“. Той представлява ренесансова сграда с огромен двор, построена преди повече от петстотин години. Намира се в покрайнините на стария град в Санто Доминго. Според местната легенда дворецът бил построен от Христофор Колумб, което едва ли е истина, тъй като той вече е бил покойник по времето, когато е започнало строителството. Но брат му Бартоломей участвал в закупуването на земята, която тогава била в центъра на града. Днес дворецът „Миерколес“ е като оазис в центъра на един пренаселен мегаполис.

На края на главата авторът споменава рода Родригес, който притежавал двореца „Миерколес“ и ревностно защитавал миналото си. Родригес бил европейски аристократ, който придружил Бартоломей Колумб на една от неговите експедиции в новооткритите земи. Освен това авторът споменава няколко интересни теории, според които богатството на рода Родригес се дължи на загубеното съкровище на рицарите тамплиери; на това, че те били подкупени от кралица Изабела да не разкриват тайната на нейния произход; на това, че Хенри VIII финансирал строителството на двореца „Миерколес“, за да държи рода Родригес извън Европа след мистериозен скандал; и на това, че Леонардо да Винчи убедил династията Сфорца от Милано да построи двореца като част от план за установяването на аристократичен мост към Новия свят. Но истината е, че никой не знае много за историята на рода Родригес, преди те да пристигнат в Санто Доминго през шестнадесети век, да построят двореца, да се пренесат да живеят в него и да затръшнат вратите с трясък, който още отеква в историята.

„Миерколес“.

Miercoles означава сряда на испански. Думата идва от римския бог Меркурий, който в германската митология носи името Вотан (Воден, Wodinaz), а в старонорвежката — Один. Английската дума за сряда, Wednesday, идва от Wёdnes dœg, по същия начин както името на Один се появява в норвежката дума за сряда onsdag.

Дворецът „Миерколес“.

Дворецът „Сряда“.

Дворецът на Один…

Лора ми сочи черно-бяла снимка на герба на аристократичния род Родригес.

Виждам три символа, обградени от дракони, лъвове и серафими, размахващи мечове.

Анкх, руна на Тир и кръст.