Метаданни
Данни
- Серия
- Бьорн Белтьо (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Paktens Voktere, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Зорница Савчева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Том Егеланд. Пазителите на Завета
Норвежка. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2010
Редактор: Емил Минчев, Пламен Тотев
Технически редактор: Йордан Янчев
Коректор: Елена Спасова
ISBN: 978-954-830-813-7
История
- —Добавяне
Връзката Левински
1.
Някой чука на вратата на кабинета ми.
Отново съм в Осло. Прекарах няколко дни в четене на доклади, изготвени от различните агенции и департаменти, работещи върху разкопките и изследването на останките.
Хвърлям раздразнен поглед към вратата, но не ставам от стола с надеждата, че този, който чука, ще помисли, че няма никого и ще си тръгне.
Пазителите са преместили египетската мумия от пещерата в Селя, страхувайки се, че ватиканските пратеници ще я намерят. След това пазителите временно скрили мумията в неизвестна дървена църква, а после я пренесли в Исландия. Там мумията била пазена от Снори, а след него от Тордур Пелтека. Но не знаем кой е поел отговорността за съхранението й, след като Тордур е бил привикан при краля на Норвегия. Защо ковчегът е бил преместен? И къде са го преместили? И защо са оставили в пещерата съкровището и мощехранителницата на Олав?
Второ почукване по вратата. Този път по-силно.
През последните няколко дни бях успял да превърна параноята си от преследване в уверено безразличие. Бях спечелил. Шейхът бе изгубил. Легионът убийци, шпиони и скрити преследвачи се бяха върнали вкъщи, начело с Хасан, разочаровани и с подвити опашки. Победени от норвежки доцент по археология. Вече няколко дни се наслаждавах на тази мисъл с безсрамно самодоволство.
— Бьорн?
Вратата се отваря.
— Аз съм.
Тран.
Прегръщам го с малко повече ентусиазъм, отколкото един доктор по философия би очаквал от един доцент.
— Опитвах се да ти се обяда — казва ми той.
— Извинявай. Изключих мобилния си телефон. Звънеше непрестанно. Какво правиш тук?
— Нося ти нещо, което може би ще ти е от полза. След това отивам в Селя, за да видя тази пещера със собствените си очи. На човек веднъж в живота му се отдава възможност да преживее нещо подобно.
Стиска голяма папка под мишницата си.
— Превод на библейския ръкопис?
Клати глава.
— Още работят върху него. Много объркващ е. Части от текста съвпадат с по-ранни версии на Библията, а други части са съвсем различни. Преводачите не са отхвърлили възможността ръкописът да е нещо като „пиратска“ версия — някой глупав монах да е добавял собствени текстове в съществуващ библейски текст.
Той отваря папката и вади уголемени снимки на ръкопис.
— Най-интересните страници снимах в реален мащаб. Страхотно качество! Вижда се дори различната плътност на мастилото при различните символи.
— Какво е това?
— Книгата „Флати“, известна също като Codex Flatoiensis. Най-дългият, най-красивият и може би най-важният исландски ръкопис. Двеста и петдесет страници, цветен, илюстриран, изписан върху най-фин велен. Текстът е бил започнат през 1387 г. от…
— Тран, защо си донесъл копие?
— Защото Codex Flatoiensis съдържа повече информация от останалите ръкописи. Тук ще откриеш повечето кралски саги, като например сагата за Олав Тригвасон и сагата за свети Олав, но също така и друга историческа информация. Освен това Codex Flatoiensis съдържа няколко версии на сагата за свети Олав. Преди историците вярваха, че версията на Снори е била най-точната, но сега разчитаме повече на Codex Flatoiensis. А аз исках да ти покажа ето това…
Тран разлиства книгата.
— Тук. Grcenlendinga Saga. Сагата на гренландците.
Той сочи ръкописа. В полето са изписани три красиви цветни символа: анкх, руна на Тир и кръст.
— Текстът в полето никога не е бил включван в някой от преписите или преводите на Codex Flatoiensis, направени по-късно. Това се отнася за повечето ръкописи. Когато изследваш оригинала, винаги намираш поне един текст, който е бил забравен или пропуснат при всички следващи преводи или преписи.
— Какво се казва в него?
— Не много. Очевидно не са искали всеки да може да го прочете и разбере. Накратко, в текста се казва, че през 1350 г. пазителите са преместили съкровището на сигурно място в Гренландия.
Не казвам нищо. „Съкровището“ сигурно означава мумията и свитъците.
Нима в Гренландия има още една погребална камера?
— В края на десети век Гренландия била колонизирана от Ерик Червения, който бил в изгнание, защото имало заповеди за арестуването му както в Норвегия, така и в Исландия. Колонията просъществувала няколкостотин години в крехка хармония с местните ескимоси, но постепенно техните отношения се влошили. Последният норвежки търговски кораб отплавал от Гренландия през 1368 г. и последният християнски свещеник умрял там десет години по-късно. Според сагата, норвежката колония изчезнала през първата половина на петнадесети век. Някои вярват, че тези, които останали, били пленени от пирати и продадени като роби. Други смятат, че отплавали към Канарските острови, където основали племе от високи, русокоси и синеоки хора. Съществува теория, че те се върнали в Исландия и Норвегия, но според други просто измрели. Има и хора, които мислят, че отплавали на запад към Винланд…
— Това би обяснило всички препратки към Гренландия, на които попаднахме досега — казвам аз.
— Тук има препратка към Черната смърт. През 1350 г. исландците били ужасени от чумата, която опустошила Норвегия и Европа. Черната смърт така и не стигнала до Исландия, но можеш да си представиш каква паника е предизвикала.
— Значи страх от чумата е накарал пазителите да избягат в Гренландия.
— Така изглежда.
— И остатъкът от съкровището все още е там?
— О, не!
Тран изважда няколко стари снимки.
— Това е страница от исландската книга „Skaholtsbok“ от петнадесети век. Тук в полето е добавен текст, според който съкровището е било пазено от норвежките заселници в Гренландия в продължение на сто години, или с други думи до 1450 г., когато повечето заселници били заклани. Археологически находки, намерени на мястото на клането, като например скелети и оръжия, ни карат да заключим, че нападателите били южноевропейци. Може би са били наемници на Ватикана. Но виж това…
Той посочва един абзац.
— Тук пише, че една група заселници избягали и отплавали за страната отвъд хоризонта, което е интересен израз. Той се появява в няколко други текста от същия период. В тях е използван като описание на Винланд, новата странна земя на запад.
— През 1450 г.?
— Петдесет години преди Колумб случайно да попадне на Карибските острови.
— Във Ватикана намерих текст за сражение в Гренландия през 1450 г. Доколкото си спомням, в него се казваше, че някои от варварите успели да избягат — това може би са били норвежки и исландски пазители. И петдесет години по-късно братът на Христофор Колумб получил писмо от неизвестни хора на остров Еспаньола, което трябвало да върне в Европа. Пазителите.
— Имаш ли писмото?
— Търсим го.
— През този период водите около Норвегия, Шотландия, Исландия и Гренландия били посетени от няколко южноевропейски експедиции. Освен това хората на папата познавали тези води много добре след експедициите през шестдесетте години на четиринадесети век. Самият Христофор Колумб е идвал в тази част на света, но това било около сто години по-късно и той бил обикновен моряк. Може би тук му е дошла идеята да отплава за страната на запад.
— Значи мумията е била пренесена от Исландия до Гренландия, а сто години по-късно е била пренесена от Гренландия до норвежка колония във Винланд.
— Така изглежда, да.
2.
В два следобед имам час при докторката, за да ми свалят гипса. Без него чувствам крака си лек като перце. Но ме е страх някой да не го удари и счупи пак. Страхувам се от болката. Докторката ми казва, че съм женчо. Не знам дали се шегува или говори сериозно.
Този следобед ми се обажда Лора, изследователката от Обществото, издирваща изгубената колекция на Максимилиан фон Левински. По гласа й познавам колко е развълнувана.
— Обаждам се от Берлин. От националния архив!
— Какво сте открили?
— Мисля, че най-накрая успях да проследя колекцията!
— Уау! В Берлин?
— Не, не. Но тук открих следата. Вече бях в Бон, Щутгарт, Париж, Варшава…
— Разкажете ми всичко!
— Любовта на Максимилиан фон Левински към колекцията му трябва да е била много голяма, защото той се е страхувал да поема каквито и да било рискове с нея. Бил е висш офицер във Вермахта и несъмнено е знаел, че идва война. Така че се замислих — ако аз бях Максимилиан фон Левински, какво щях да направя? Какво щеше да направиш ти, Бьорн?
— Щях да се опитам да намеря сигурно скривалище за колекцията.
— И къде, според теб, е било най-сигурното скривалище през тридесетте години?
— Ами… в страна, която според Левински е нямало да бъде замесена във войната?
— И това означава…
— Има много такива страни…
— Но в този контекст една от тях ми се струва много по-вероятна, отколкото останалите.
— САЩ?
— Династията Левински вече имала свой представител в САЩ, в лицето на Уве, братът на Максимилиан, който емигрирал в САЩ през 1924 г. Установил се в Чикаго, където станал директор на промишлената компания на династията, „Левински Стийл Корпорейшън“.
— Открихте ли някаква връзка?
— И още как. В нацистка Германия всичко е било държано под строг контрол. Дори хора като Левински, които са принадлежали към най-висшите прослойки на обществото, е трябвало да попълнят купища бумащина, за да изпратят нещо извън Германия. Точно така открих препратка към неговата колекция. Прекарах последните няколко дни в Das Bundesarchiv, националния архив на Германия. В митническите архиви от 1935 г., които по ирония на съдбата са напълно запазени, защото дълго преди войната били преместени в бомбоубежище, намерих препратка към документи за износ. Те се отнасят за колекция от книги, притежавана от Максимилиан фон Левински и изпратена извън Германия през 1935 г. заедно с колекцията му от картини и други предмети на изкуството. Изпратена до Чикаго!
— На неговия брат?
— Точно така. Максимилиан изпратил колекцията си от предмети на изкуството и книги на брат си Уве. В митническия документ не се споменават писма или ръкописи, но според мен Максимилиан е скрил колекцията някъде в огромната си библиотека.
— Без някой да открие това?
— Не е толкова невероятно. Няколко хиляди документи не заемат толкова много място. Особено когато са скрити в няколко десетки хиляди красиво подвързани книги, заковани в дебели дървени сандъци, пълни с вестници и стърготини.
— Значи колекцията още съществува?
— Не само съществува, но и открих къде е в момента. И няма да повярваш!
— Къде?
— Точно под носовете ни.
— Къде?
— Максимилиан умрял по време на войната. Но изглежда брат му Уве не споделял неговия интерес към книгите и предметите на изкуството. Повече от шестдесет години уникалната колекция на Максимилиан фон Левински била в къщата на Уве, все още в същите сандъци, в които била изпратена. Те не били отваряни! Дори след като Максимилиан умрял, Уве не ги отворил. Просто ги преместил на тавана. Уве умрял през 1962 г., а синът му Албърт загинал в самолетна катастрофа година по-късно. Той нямал деца. Така че неговите наследници, един легион племенници и братовчеди, дарили цялата колекция от книги и предмети на изкуството на… седнал ли си? Библиотеката на Конгреса!
Когато връщам слушалката на вилката й, чувам две изщраквания.
След това чувам гласа на Лора:
— … стари книги и дарил…
След това чувам сигнала за свободно.