Том Егеланд
Пазителите на Завета (20)

Интермедия
Разказът на Бард
(II)

„Казвам ви, че тъй на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние.“

Евангелие на Лука, 15:7

„А в упорството си и непокаяното си сърце трупаш на себе си гняв за деня на гнева, когато ще се открие праведната съдба от Бога.“

Римляни, 2:5

„Когато западният вятър духаше най-силно, той изгасяше свещта на паянтовото писалище, което му бяха дали монасите. Един от краката на писалището бе по-къс от останалите. Или пък другите три бяха по-дълги — той не можеше да реши кое от двете. Преди няколко седмици бе сложил парче дърво под късия крак, но монасите го бяха махнали, сигурно когато са чистили пода. Старецът седеше на бюрото, подпрял брадичката си с ръка. Очите му бяха полузатворени. От мястото, където седеше, чуваше песнопението от катедралата в Руен. Гласът на свещеника се издигаше и спускаше…“

Откъс от Разказа на Бард

Гласът на свещеника се издигаше и спускаше като океанските вълни и като полята с царевица на летния норвежки бриз. Ехото вибрираше във въздуха под сводестия таван. Слънцето блестеше през прозореца, образувайки горещи, коси колони от светлина. Свещениците притихнаха. Някой се изкашля. След това, някъде от далечния край на църквата, запяха хористите. Нежната красота на тяхната песен бе сладострастна. Нито един от нас не разбираше думите, но въпреки това разбирахме песента. Не мога да обясня по-добре. Вдишвах непознатата миризма на тамян, едновременно сладка и горчива. Изведнъж високият глас на младо момче изпълни църквата и докосна нещо дълбоко в мен. Спомних си момчето, чиято глава бях отсякъл с един удар, спомних си кръвта, която шурна като фонтан. Мъжете около мен се бяха разсмели. Но тук, в църквата на Руен, ми бе трудно отново да изпитам гордост от това, което бях направил.

Крал Олав седеше на твърдата дървена пейка и мълчеше, скрил лицето си в ръце. Предишната вечер той бе споделил с мен, че му липсва майка му Аста. Бяха изминали много години от последния път, когато я бе видял. Дали тя бе още жива? Дали бе родила още деца? Олав бе още момче, когато я бе прегърнал за сбогом и бе заминал на първата си експедиция. Сега бе зрял мъж. Крал. На връщане от църквата Олав бе мълчалив и замислен. Няколко пъти се опитах да започна разговор, но той ми отговаряше кратко и без интерес. Оттегли се в покоите си, без да ми продума. След като го изпратих с поглед, поех към библиотеката на херцога. Баща ми ме бе научил да чета и пиша руни, а повечето пергаменти в библиотеката на херцога бяха изписани на старонорвежки. Винаги съм обичал да слушам песни и да чета текстове.

Както винаги, египтянинът Асим бе в библиотеката. Наричахме го Мъдрецът. Той ме изпълваше с безпокойство. Въпреки че се бях сражавал с много мъже, по-едри и по-силни от него, аз знаех, че малкият египтянин бе десет пъти по-опасен от всеки един от тях. Той имаше мъдростта на много богове и способностите на магьосник. Това бях разбрал по време на пътуването ни на борда на „Морски орел“.

Асим погледна към мен. Седеше зад едно писалище с перо в ръка. Пред него имаше свитък от материала, който наричат папирус, както и нов, блестящо бял пергамент, върху който той пишеше.

— Беше на църква? — попита ме той.

Дрехите ми още миришеха на тамян. За краткото време, през което той бе наш затворник, Асим бе научил езика ни. На кораба бе прекарал много време в компанията на кормчиите и се бе образовал по навигация и корабоплаване. Познаваше всички звезди в небето и веднъж ми бе посочил leidarstjarna, северната звезда, която на неговия език имаше друго име.

— Църквата е красив храм — каза Асим.

— Какво пишеш? — попитах го аз и кимнах към свитъка.

Асим ми махна да се приближа. Поколебах се, преди да седна на стола до него.

Той рече:

— Твоят крал ми разреши да препиша текста, който бе погребан заедно със Свещения.

— Наистина ли разбираш тези странни, древни символи? — попитах го аз.

Асим се засмя.

— Знам много езици — отвърна той. — Когато бях на пет години, говорех не само майчиния си език, но и иврит и арамейски. По-късно научих гръцки и латински и още много други езици. А сега изучавам твоя език! Млади човече — Асим сложи ръка на рамото ми, — без език човек е нищо. С език, светът е негов.

 

 

Мумията и ковчегът бяха положени в един параклис близо до Руен. Десетима слуги на Олав охраняваха параклиса ден и нощ. Много викинги бяха отплавали за вкъщи, корабите им бяха натоварени със съкровища. Други останаха в Руен с краля. Всяка сутрин Асим изминаваше пеша разстоянието от двореца на херцога до параклиса, за да се увери, че всичко е наред. Съкровищата от гробницата все още бяха в трюма на нашия кораб в пристанището, опаковани и добре охранявани. Но дори най-алчният и глупав крадец в Нормандия не би посмял да открадне нещо от нас — дори ако знаеше за съкровищата, които бяха скрити в корабите ни. Кралят бе потаен. Реликвата притежаваше толкова огромна свещена сила, че никой не биваше да узнава за нашето нападение и за това, което бяхме взели. Олав забрани да бъдат съчинявани песни за приключенията ни в Египет. Аз напомних на краля, че езиците на хората ни нямаше как да не се развържат по кръчмите и в компанията на жени, но Олав не се безпокоеше.

— Мъжете винаги ще се хвалят — каза той. — Никой няма да повярва на един моряк. Но стиховете и сагите имат голяма сила. Те живеят вечно. Никой не бива да узнава къде сме били и какво сме откраднали.

Така и стана.

 

 

Минаха седмици. Кралят прекарваше дълги часове в компанията на херцог Ричард. Херцогът бе покръстен и боготвореше Белия Христос. Олав също започна да се прекланя пред този нов бог. Времената бяха тежки за тези от нас, които бяха приближени на крал Олав. Гордият викинг в него бе принуден да отстъпи. Този Олав, когото познавахме от бойното поле, напразно се опитваше да се освободи от затвора си. Кралят водеше дълги разговори с херцога и с архиепископа, както и с монасите от манастирите и семинариите. Разговаряха за всемогъщия Бог и неговия син Исус Христос, за християнската справедливост и за свещената книга, която наричаха Библия. Тогава в мен се събуди интерес към стиховете и песните. Докато херцогът спасяваше душата на Олав, аз бях вдъхновен от Асим и изкуството на разказвачите. Олав бе толкова погълнат от вярата си, че Белият Христос бе засенчил в сърцето му любовта към неговия верен оръженосец и приятел.

Крал Олав бе покръстен в името на Белия Христос. Покръсти го Робърт, епископ и брат на херцог Ричард. Двамата с Асим гледахме церемонията от първата пейка. Олав искаше и аз да се покръстя, но се поколебах и му казах, че не съм готов.

 

 

В деня на нашето заминаване от Руен крал Олав и херцог Ричард стояха дълго на кея, хванати за ръце, погълнати от разговор. На раздяла кралят коленичи на едно коляно и целуна ръката на херцога. Хиляди нормандци се бяха събрали на брега на Сена, за да видят как викингската флотилия отплава към морето. Морето… не можах да сдържа смеха си, когато видях нещастното, сбръчкано от морска болест лице на Асим.

— Това не е нищо — казах му аз. — Това е просто един бриз, който опъва платната, мързелували толкова дълго. Ако смяташ, че това е ужасно, трябва да видиш норвежкото море по време на есенните бури.

Корабът се спускаше в браздите между вълните с трясък, от който дървесината пращеше. Пръските се издигаха високо в небето, след което се изсипваха върху ни, леденостудени. Солената вода заливаше драконовата глава на носа. Мъжете надаваха радостни възгласи. Отново се усмихнах. Мъжете се радваха отново да бъдат в морето! Дългите безрадостни месеци, прекарани в Руен, бяха обтегнали не само моите нерви. Тук, сред високите вълни и силния вятър, ние отново се почувствахме живи.

В Англия се съюзихме с крал Етълред и Торкел Високия. Крал Суейн бе завладял английска земя с датската си армия, а крал Етълред бе заклал много датчани, установили се там. Прекарахме две лета, воювайки в Англия, преди Олав да продаде един малък дял от своето богатство, за да възнагради щедро мъжете си. После ги пусна в отпуск. Някои се установиха в Англия като богати мъже. Други отплаваха към Норвегия на своите викингски кораби. Двеста-триста от най-верните воини на краля останаха с него. Олав продаде „Морски орел“, купи два търговски кораба и през есента отплавахме на север. Двата търговски кораба бяха натоварени със злато, сребро, скъпоценни камъни и съкровищата от Египет. След една свирепа буря, бушувала един ден и една нощ, двамата с Олав отново стояхме рамо до рамо на носа на нашия кораб, но този път гледахме на север. Корабите бавно разсичаха бурното море. Бяха по-къси, по-широки и по-тежки от викингските. Скоро щяхме да видим Норвегия на хоризонта. Трудно ни беше да повярваме. Не я бяхме виждали от толкова много години.

Олав бе убедил четирима свещеници да дойдат с нас в Норвегия, за да подкрепят неговата мисия да покръсти страната: Гримкел, Сигурд, Рудолф и Бернард. Сега четиримата дойдоха да говорят с краля.

— Кралю — започна Гримкел, покланяйки се ниско и поглеждайки към мен.

Минаха няколко секунди, преди Олав да разбере жеста му. След това той каза:

— Гримкел, Бард е мой довереник. Каквото искаш да кажеш на мен, можеш да кажеш и на него.

— Както желае Негово Величество — отвърна свещеникът и след това каза, че с Асим са разговаряли на език, наречен латински.

— Той е велик жрец в своята земя — рече Гримкел.

Олав му отвърна, че знае това.

— Според Асим мумията е спящ бог.

— Идол? — попита кралят, изпълнен със страх от това да не наруши някоя от десетте заповеди, на които го бе научил херцог Ричард.

Гримкел вдигна ръка.

— Точно обратното, Ваше Величество — каза той. — Асим ни каза, че сектата е пазила мумията два и половина века. Според нас той не знае на кого е тази мумия.

— А вие знаете ли? — попита го кралят.

— Ваше Величество, ние знаем.

Вятърът улови дългата руса грива на краля и я развя като знаме.

— Добре тогава, чия е мумията? — попита крал Олав…

„Той бе приятел на сенките. Скрит в хладните сенки на късното лято, той се обвиваше във вълнената си пелерина, ставайки невидим за монасите, които бързаха да свършат своите задължения. Той седеше без да помръдва дълго, дълго време, скрит в сенките, връщайки се назад във времето в ума си, в годините на своята младост, преди толкова много лета; тези безгрижни години, прекарани в компанията на краля, когато смъртта бе обещание, но още не заплаха. Когато пътешествието на слънцето по небето го прогонваше от сенчестото му убежище, той или търсеше ново такова, или се връщаше в килията си, където се навеждаше над ръкописа на писалището и слушаше как вълните се разбиват в скалистия бряг.“