Метаданни
Данни
- Серия
- Бьорн Белтьо (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Paktens Voktere, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Зорница Савчева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Том Егеланд. Пазителите на Завета
Норвежка. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2010
Редактор: Емил Минчев, Пламен Тотев
Технически редактор: Йордан Янчев
Коректор: Елена Спасова
ISBN: 978-954-830-813-7
История
- —Добавяне
Антикварят
Италия
1.
Антикварният магазин се намира на един хвърлей разстояние от тълпите туристи, окупирали пиаца „Навона“, в една тясна, калдъръмена уличка, водеща от тих двор в натоварен, шумен булевард, между една малка работилница за рамки и една галантерия. Според надписа над прозореца, името на магазина е просто „Антиквариат“. Картите на Рим погрешно изобразяват уличката, която се извива толкова силно, че единият й край не може да бъде видян от другия, като задънена. Местните я ползват като пряк път до улица „Говерно Векио“, докато всички туристи, които попаднат на нея по погрешка, незабавно решават, че са пристъпили в миналото. Магазините на тази малка, крива уличка изглеждат така, сякаш не са били посещавани от времето на император Нерон. Прашните книги, изложени във витрината на антикварния магазин, са отдавна забравени бестселъри от миналото. Нощем мъртвите им страници пърхат като невидими призраци на ледените пориви, идващи от климатика. Работното време е изписано с калиграфски почерк върху пожълтял лист хартия, мастилото е избеляло. Пред вратата на магазина стои древен черен велосипед, заключен с катинар за тръба.
Стюарт Дънхил изглажда гънките на пуловера си, след това казва:
— Ще влезем ли?
По пътя от хотела той ми разказа за мъжа, с когото щяхме да се запознаем. Луиджи Фиакини е легенда в средите на незаконната антикварна търговия. Познава всички важни клечки в този бизнес: антиквари, библиотекари, издатели, учени, търговци на книги, колекционери. Сключва сделки както с честни и почтени клиенти, така и с шарлатани и крадци: библиофили от Милано и Флоренция, Виена и Париж, Хамбург и Лондон, Санкт Петербург и Москва, Осло и Стокхолм, Копенхаген, Хелзинки и Рейкявик, Ню Йорк Сити и Сан Франциско, Хонконг и Сингапур, Буенос Айрес и Сантяго, Рио де Жанейро, Сидни и Кейп Таун. От своята книжарничка в Рим Луиджи Фиакини бе договорил продажбата на някои от най-скъпите книги и сборници в света. Той е бил посредникът при продажбата на копието на евангелието на Лука от трети век, купено от „Опус Дей“; носи се слух, че именно Луиджи е успял да намери ръкопис на изгубената пиеса на Шекспир „Възнаградените усилия на любовта“, за която колекционер от Емирствата платил над петдесет милиона долара. Той стоял зад продажбата на едно от четиридесетте съществуващи фолио издания на събраните съчинения на Шекспир, отпечатано седем години след смъртта на великия бард и продадено от Луиджи за 2.8 милиона лири. Стюарт също така чул слух, че Луиджи бил замесен в търга в „Сотбис ъф Лондон“ на един от първите отпечатани атласи от 1477 г., разработен на основата на проучванията на географа от трети век Клаудио Птолемей. Наддаването за атласа стигнало 2.5 милиона крони.
Когато влизаме в магазина, покрай нас минава мъж. Очите ни се срещат за част от секундата и аз добивам чувството, че съм го виждал преди. Но той не прави знак, че ме познава, и истеричният звънец, който оповестява влизането ни в магазина, бързо го изтиква от паметта ми.
Скромната фасада на магазина (един прозорец и една врата) ме бе подвела, че той е съвсем малък. Но всъщност е огромен. Първото помещение е тясно, със стени, изцяло закрити от рафтове с книги; в стаята има само едно друго нещо — тезгях, върху който лежи старомоден касов апарат. Зад тази стая магазинът значително се разширява и започва да прилича на библиотека. Хиляди книги изпълват лабиринта от рафтове, шкафове за книги, щандове и маси. Във въздуха долавям особената миризма на книги: хартия и прах, конци, лепило и едва осезаема миризма на пот, идваща от хилядите протагонисти, водещи своите битки между кориците.
Стюарт ме ръгва в ребрата.
Бях си представил Луиджи Фиакини като висок, горделив италиански граф със сива коса и мъдри, топли очи. Но съществото, мърморещо „momento, momento“, докато мести книги от един рафт на друг, е ниско и кръгло, с рядка коса и мътни, кривогледи очи. Липсват единствено гърбицата и дългият език.
— Стюарт! — възкликва той, когато ни вижда.
— Луиджи! — отвръща Стюарт.
Стискат ръцете си с енергичност, която ми подсказва, че едва се сдържат да не се прегърнат.
Стюарт ме представя. Луиджи ме поглежда с неприкрито любопитство, което е допустимо между изроди.
— Господин Белтьо! Вие създадохте голяма суматоха в моя свят, когато открихте Кивотът на свещените тайни. Жалко, че не се опитахте да го продадете. Можехте да станете милиардер!
Смехът му наподобява вятър, свирещ между листата на дърво. Прилича повече на звуков ефект, отколкото на израз на веселост.
Луиджи е много по-нисък от мен. Едното му око е покрито със сиво перде.
— Сляп с лявото око, но точно като при един трол, това просто означава, че виждам по-добре с другото.
Луиджи опитал първата си пура още като младеж и оттогава отказва да ги откаже. Твърди, че има непряка роднинска връзка с Леонардо да Винчи. На мен по-скоро ми изглежда като наследник на испански мавър, изневерил на жена си с магаре.
Изведнъж Луиджи възкликва:
— Momento, momento, господа. — След това изтичва до вратата, заключва я и спуска щората.
Развежда ни из антикварния си магазин с гордостта на любовник, представяш своята любима на родителите си. Магазинът е организиран по начин, който не успявам съвсем да разбера. От време на време Луиджи ни показва редки издания — издание на Le Awenture di Pinocchio, подписано от автора Карло Колоди; илюстровано издание от осемнадесети век на La Divina Commedia на Данте Алигиери; първо издание на Il Principe на Макиавели и чернова на Il nome della rosa на Умберто Еко от 1979 г. с корекциите на автора.
Луиджи вдига ръце и щастливо засмуква пурата си:
— Тук имам хиляди от най-добре написаните книги на света и всяка една от тях умолява да бъде прочетена отново.
Луиджи живее в апартамент над магазина. Той е пълен с книги. Те са навсякъде. По средата на стаята е разчистил достатъчно място за шезлонг и ниска масичка, отрупана с италиански вестници и списания.
Донася кана кафе от кухнята.
— Както ти казах по телефона — казва той на Стюарт, докато налива кафето, — още от деветнадесети век колекционери събират копията от фрагментите, съдържащи описанията на Асим на неговите пътешествия до северната страна. Не знаем откъде идват тези копия, но някои от тях се съхраняват във ватиканските архиви. Изглежда всички фрагменти са част от един-единствен оригинален ръкопис, който най-вероятно е бил загубен.
— Значи всичко, което се съхранява във ватиканския архив, вече го има на пазара — заключвам аз.
— Съвсем не. Ватиканските архиви са неизчерпаеми. Всичко зависи от това как търсите и кои препратки използвате в търсенето. Независимо от това, че учени и колекционери са ровят в архивите от десетилетия, никой от тях не е бил съвсем наясно какво точно се е опитвал да открие. Ако пропуснете един-единствен, на пръв поглед маловажен документ, можете да пропуснете единствената препратка към нещо изключително важно и да загубите нишката, която би ви завела до вашата цел. Още повече, че едва сега — той ме поглежда многозначително, — всички тези късчета информация започват да добиват някакво значение.
— На какво можем да се надяваме?
— Един от фрагментите е за нападение над храма на Асим. Друг представлява нещо като пътепис, описващ пътуване до края на цивилизацията. Още през дванадесети век експертите на Ватикана бяха установили, че този „край на цивилизацията“ е Норвегия. Проблемът бил, че никой не е знаел къде точно в Норвегия.
Той ме поглежда въпросително и аз свивам рамене.
— Друг проблем е разпознаването на тези документи, които могат да бъдат свързани с всичко това.
— Повечето са белязани.
— Белязани? С какво?
— С три символа: египетски анкх, руната на Тир и кръст.
Луиджи се извръща.
— О, cazzo[1] — възкликва той. След това отново поглежда към мен. — Мисля, че някой отдавна щеше да е открил пътеписа на Асим, ако ръкописът бе някъде във ватиканските архиви.
— Не ни е нужен целият ръкопис — казва Стюарт. — Всяка следа, малка или голяма, ще ни е от полза.
— И се надявате да я намерите в Archivum Secretum Apostolicum Vaticum, тайният архив на Ватикана?
— Ако ни пуснат вътре.
— Архивите не са толкова тайни, колкото подсказва името им. Някои хора вярват, че думата „secretum“ означава по-скоро „отделен“, „обособен“, отколкото „таен“. Още през 1881 г. архивите са отворени за ограничен брой посетители. Трябва да подадете молба за разрешение да ги посетите, но в днешно време всяка година се издават около хиляда и петстотин подобни разрешения.
— Безнадеждна задача. Както достъпът, така и търсенето.
— О, не казвайте това. Няколко от архивистите принадлежат към моята — хмм, как да я нарека? — библиофилска гилдия. Дължат ми някоя и друга услуга. Ще ви уредя пропуски и ще ви осигуря предан архивист, който ще ви покаже къде да търсите.
Стискам ръката му в благодарност.
— Интересът към ръкописите и картите на Асим се увеличи неимоверно, когато Стюарт направи сензационната си находка през 1977 г. — продължава Луиджи. — Но академичните кръгове пренебрегнаха неговите открития с обичайната си арогантност и ги оставиха в ръцете на частни лица.
— Има предвид незаконни колекционери — информира ме Стюарт.
— Казахте карти?
— О, да, не знаехте ли? Съществува поне една карта, която Асим изпратил в Египет. По общо мнение тя показва къде са скрити мумията и съкровището. Възможно е да има нейно копие във ватиканските архиви, не знам, но досега тази карта не е помогнала особено на ловците на съкровища.
— Значи продавате и карти?
— Разбира се! Един момент.
С внезапен ентусиазъм той хуква надолу по спираловидната стълба и само след секунда се появява отново, прегърнал купчина навити на ролки карти, които развива на масата пред нас.
— Картите понякога са също толкова ценни, колкото ръкописите. И двете са свързани с нашето разбиране за света и еволюцията на това разбиране през времето. Славата на великите изследователи. Марко Поло. Христофор Колумб. Вашку да Гама. Хъдзън. Нансен. Амундсен. Хейердал.
Той разгъва един лист.
— Това е факсимиле на картата на света на Меркатор от 1569 г. Можете да разпознаете Скандинавия, северния връх на Шотландия, Исландия и части от Гренландия, но по-голяма част от картата е рожба на въображението на своя автор. Меркатор е използвал за източник средновековни документи, оставени от един монах — номад, автор на книгата Inventio Fortunata, която за съжаление е изгубена. Първото писмено описание на Винланд е направено от географа и историк Адам от Бремен едно цяло поколение, след като Лейв Ейриксон за първи път видял Винланд. На картата на папа Урбан от 1367 г. са изобразени няколко големи острова западно от Атлантическо море — всъщност крайбрежието на Америка. Спорната винландска карта, Mappa Mundi, трябвало да представлява карта на Америка. Пергаментът е от началото на петнадесети век, но учените не могат да се съгласят относно възрастта на мастилото. Карта от колекцията на сър Томас Филипс от 1424 г. показва части от източното крайбрежие на Америка, стигайки чак до Джорджия и Флорида на юг.
Аз изстенвам.
— Само това ми трябва. Америка! Не може ли да се придържаме към нашия си континент?
— Както желаете.
Сръбвам си от кафето, което е като катран, и питам дали Луиджи се страхува от крадци.
— Все пак — казвам аз, — един опортюнист може съвсем спокойно да открадне неща от тук, които ще му донесат повече пари, отколкото ако обере банка.
— Наистина, наистина. — Луиджи отива до перилата на стълбите.
Забелязвам копче, инсталирано в дърворезбата.
— Имам около петнадесет такива из целия магазин. Алармата е свързана с полицията, така че ако се наложи, ще пристигнат за минути. А в най-ценните книги съм скрил електронни сензори, които ще задействат алармата, когато крадецът се приближи до вратата. — Той почуква по стъклото на един прозорец. — Бронирано стъкло. Не можете да го счупите с чук. Ще ви трябват експлозиви, ако искате да влезете през този прозорец.
— Разбирам, че си имал взаимоотношения с шейх Ибраим? — започва Стюарт предпазливо.
Луиджи поглежда към него като животно, усетило опасност.
— Всеки, който е някой в международния свят на древните книги и ръкописи, е имал взаимоотношения с шейх Ибраим.
— Колко добре го познаваш?
— Всеки, който казва, че познава шейха добре, не го познава наистина.
— Някога продавали ли сте му нещо? Купували ли сте някога нещо от него?
Луиджи ме поглежда със зрящото си око.
— В моята работа дискретността е тайната на успеха. Съгласете се, че би било недискретно да ви кажа каквото и да било за някой мой клиент, независимо дали е купувач или продавач.
— Ние просто се чудехме — започва Стюарт, — защо шейхът се интересува от великия жрец Асим и от съкровището, откраднато от викингите. Съкровището ли е неговата цел? Или мумията? Или ръкописите и документите, съхранявани в бурканите?
— Шейхът винаги се е интересувал от антики и ръкописи.
— А откъде знае за Снори и за свети Олав?
— Може би е чел броя на „Нешънъл джиографик“ от 1977 г.
— Можеш ли да ни помогнеш? — пита направо Стюарт.
— Мога да проверя едно-две неща.
Стюарт ми намига. Осъзнавам, че когато Луиджи казва „мога да проверя едно-две неща“, той всъщност има предвид, че ще открие това, което търсим.
— Но не си мислете, че го правя като услуга — добавя той рязко, очевидно видял нашите доволни усмивки.
— Разбира се, че не — казва Стюарт. — Не би ми минало през ума, че няма да поискаш нещо в замяна.
Луиджи се засмива.
— Познаваш ме добре. Ще кажа направо, че причините ми са изцяло егоистични. Струва ми се малко вероятно целта на шейх Ибраим да е просто един монашески текст от петнадесети век. Той има дарбата да надушва пари. Много пари. А ако са замесени много пари, аз нямам нищо против да се присъединя към танца около златния телец.
2.
Читалнята в Archivum Secretum Apostolicum Vaticanum е дълга и тясна, с куполовиден таван, украсен със стенописи досущ като тавана на църква. Масите са разположени в средата на пода, всяка достатъчно голяма, за да могат около нея да седнат двама или трима души. Масите са толкова много, че се отказвам да ги броя. Вътрешната стена е висока два етажа и покрита с книги.
Рецепционистката ни превежда през няколко вестибюла и стаи с ламперии, рисувани тавани и тъмни, дървени рафтове с книги. Тук-там седят учени и изследователи, всеки в центъра на свой собствен облак от древен прах.
Томазо Роселини е нисък, пълен мъж с лешниковокафяви очи, които блещукат любопитно към нас иззад четириъгълните му очила с позлатени рамки. Той ни чака пред кабинета си с широка усмивка.
— Значи сте приятели на Луиджи — казва със заговорнически тон и се ръкува с нас.
— Кой не е? — връща удара Стюарт, карайки Томазо да избухне в безшумен смях.
Трябва да работиш години като архивист или библиотекар, за да усъвършенстваш смях, който никой не може да чуе. Правим няколко учтиви коментара за обзавеждането и за това колко благодарни сме, че е отделил от времето си, за да ни помогне, които той прогонва нетърпеливо с ръка като досадни мухи.
— Луиджи ми каза, че търсите документи и писма, свързани с великия жрец Асим от култа към Амон Ра и с норвежкия светец свети Олав. Може ли да ви попитам защо, от чисто любопитство?
— Опитваме се да докажем присъствието на по-близка историческа връзка между старонорвежката и египетската култура, отколкото повечето учени вярват, че е съществувала — обяснява Стюарт бързо и неясно. — Вярваме, че старонорвежките вярвания са били вдъхновени от египетските богове, а не само от германската и келтската митология.
Томазо ни поглежда, докато твърдият му диск преработва, категоризира и записва информацията. Едва ли сме първите хора, дошли тук с надеждата да докажат безнадеждна хипотеза.
— Събрал съм няколко архивни препратки към хората, темата и други свързани теми. Но по различни причини, най-вече липса на време, не успях самият аз да проуча материалите.
Той ни подава три листа с препратки, изписани с комбинации от букви и числа.
— Най-ранните препратки са на деветстотин и петдесет години, най-късните — от шестнадесети век.
Обяснява ни какво ще можем да намерим сами и за какво ще ни е нужен архивист, което е за почти всичко.
— Нашите архиви включват колекциите на двеста шестдесет и четири папи от пети век до сега. И не съхраняваме само религиозни текстове — тук можете да намерите всичко, от напомнително писмо, написано от Микеланджело, до любовните писма на Хенри Осми. Но трябва да знаете какво търсите. Архивите са безкрайни! Рафтовете с книги покриват общо осемдесет и пет километра. И трябва да ви предупредя — само част от текстовете са преведени, в най-добрия случай — на латински.
— Мога да чета латински, гръцки, коптски, иврит, арамейски и староиталиански — казва Стюарт и добавя, може би в отговор на изумлението, изписано по лицата ни: — Част от основното ми образование.
3.
Томазо ни показва читалнята, след което ни завежда в архивите. Повечето документи в нашия списък са в мазето, където редиците с рафтове изчезват в безкрая. Един куратор внимателно събира материалите, след което двамата със Стюарт отнасяме две картонени кутии, пълни с папки, протоколи и документи обратно в читалнята.
Настаняваме се удобно и започваме нашето търсене.
С часове седим приведени над книги, миришещи на изсъхнало лепило и над прашни, пожълтели от времето документи. Пресяваме материалите и откриваме няколко документа, докосващи периферията на нашата мистерия.
В един документ попадам на препратка към писмо до генерал-майстор Стефанус Сканабеки и прочитам ключовите думи Noruega и Dollstein. Стюарт ми прочита папска була, която Анастасий IV издал малко преди смъртта си през 1154 г. В нея той определя Нидарос за седалище на епархията, обхващаща Осло, Хамал, Берген, Ставангер, островите Оркни, Хебридските и Фарьорските острови и Гренландия.
Намираме голям брой препратки към Diplomatarium Norvegicum, сборник от двадесет и два тома, съдържащ над двадесет хиляди писма от Норвегия през Средновековието, някои от тях написани още през единадесети век.
Прочитам писмо, датирано „Ноември 1354 г.“, в което крал Магнус определя Пал Кнутсон за командир на специална експедиция до Гренландия, с цел да се заздравят позициите на християнството там. В документ от 1450 г. намирам препратка към „нападение срещу варварите в Гренландия“, след което „някои от варварите се спасиха“.
В една купчина писания на св. Магнус откривам папска була от 1197 г., издадена от папа Селестин III, в която той обявява граф Ранвалд от Оркни за светец.
Още по-изненадваща е препратка към пергамент от 1131 г., в която рицарят Клеменс де’Феши в писмо до кардинал-епископ Бенедикт Секундус обвинява същия Ранвалд в това, че е стигнал мястото преди него и е изпразнил пещерата от нейните съкровища.
Пещера? Съкровища?
В писмото Де’Феши предлага Ватикана да се съюзи с клон от семейството на Ранвалд, който се противопоставя на графа и активно се бори с него.
Тази информация събужда интереса ми по няколко причини.
Граф Ранвалд от Окни е същият кръстоносец, който според Аделхейд е търсил съкровище в пещерата Долстейн.
Нима наистина е намерил това съкровище?
Каква е била неговата роля?
Нима е бил Пазител, спасил мумията, свитъците и съкровището от лапите на църквата, или е бил просто един търсач на съкровища?
През 1137 г., няколко години след като е бил в Долстейн, Ранвалд започнал строителството на катедралата св. Магнус в Кирквал, островите Оркни. Тя била построена в чест на неговия чичо Магнус, който умрял като мъченик. Когато в началото на двадесети век катедралата била реставрирана, работниците открили скелетите на Ранвалд и неговия чичо, зазидани в две каменни колони.
Ранвалд бил убит от свои роднини в Кайтнес, Шотландия, през 1158 г. Това била кулминацията на борбата за власт между членовете на семейството. Писмото на Де’Феши ме навежда на мисълта, че е възможно той да е бил убит от професионални убийци, наети от църквата.
Убийството на Ранвалд през 1158 г. ме кара да се замисля за съдбата на моя приятел Сира Магнус.
4.
Половин час по-късно Стюарт намира документ, който кара и двама ни да загубим дар слово.
Печатът на документа е от комисията на кардинала и е бил счупен. Около него има разръфана копринена лента. В документа се казва, че Ватикана е бил информиран за това, че „варварите от земите на снега“ са извършили нападение в Египет и са откраднали „свещена мумия, незаменими папирусови свитъци и ценни съкровища“.
— Едва ли може да бъде казано по-ясно! — възкликва Стюарт, очите му са блеснали като на болен от треска. Мисля си, че в този момент за него е по-важно да намери потвърждение на теориите си, отколкото да открие гробницата и съкровището.
Според документа двама египетски пратеници, Халиф ал Мустаршид и неназован велик жрец, посетили Ватикана, за да изложат своя случай. Посещението им съвпаднало с превеждането на писмо, написано на коптски от египтянина Асим, което дълги години събирало прах във ватиканските архиви.
Разказът на двамата египтяни и коптското писмо трябва да са впечатлили папа Инокентий II, защото няколко месеца по-късно той заповядал да бъде организирана първата делегация до Норвегия, водена от рицаря Клеменс де’Феши.
Намираме и писмо, изпратено по куриер до генерал-майстор Сканабеки във Ватикана. Сигурно е същото писмо, препратка към което намерихме по-рано. Писмото е от Клеменс де’Феши, който смело е подписал доклада си с „Воин на Господ“.
До: високопочитаемия генерал-майстор Стефанус Сканабеки
Sancta Sedes & Curia Romana
Ватиканът
„Господарю,
Кардинал епископ Бенедикт Секундус ми нареди в името на светия отец да стана командир на група образовани воини, с които да заминем за Норвегия, най-северния край на цивилизацията, с цел да намерим един свещен папирусов ръкопис. Сред хората ми имаше представители на Ватикана, на ордена на рицарите тамплиери, ордена на рицарите хоспиталиери и довереници, избрани лично от халифа на Египет. Халифът инструктирал пратениците си да му донесат мумията (балсамирана съобразно езическите египетски традиции), както и останалото съдържание на гробницата на мумията — злато, скъпоценности и изкуство.
Подозирам, че за нещастие норвежците са знаели за нашата мисия, независимо от това, че не мога да установя как са узнали. Може би са били предупредени от присъствието на пратениците на хоспиталиерите или от разузнавачите, изпратени от кардинал Секундус, за да ни помогнат с намирането на следи, или от приказливи хора, които сме срещнали по пътя си в абатства и странноприемници, където сме нощували, които може би са казали на норвежците какво сме ги разпитвали и за какво сме си говорили. Следвайки съвета на търговци и ловци, запознати с Норвегия, които срещнахме в едно село в Дания на име Domus Mercatorum или Каупманахафн, ние отплавахме за Асло, село в долината на боговете, заобиколено от високи бели зъбери. Оттам поехме на северозапад, преминавайки първо през зелени долини и след това през огромни заснежени планини. Посъветваха ни да направим това, а не да отплаваме на север покрай опасните и диви крайбрежни скали, където вълни, високи като къщи, се надигат от нищото, и морско чудовище на име Кракен обитава дълбините и потапя кораби.
Когато пристигнахме в Норвегия, бяхме изненадани от суровото време и поради силния снеговалеж и ледените ветрове бяхме принудени да прекараме шест месеца в един норвежки манастир, докато чакахме снегът да се разтопи. Двама от мъжете ни умряха от болести, причинени от зимния студ.
Изчетохме и разучихме стогодишните карти и описания на египтянина Асим, велик жрец на култа към Амон Ра, и решихме, че сме намерили къде е пещерата на име Долстейн — на един остров на северозападното крайбрежие. Това съвпадаше с описанията на Асим.
Не възнамерявам да заемам от ценното ви време с описания на нещата, които срещнахме в дълбоките, тъмни гори, които трябваше да пресечем, за да стигнем високите върхове, които трябваше да преодолеем по пътя си към пещерата. Достатъчно е да кажа, че срещнахме няколко враждебно настроени племена, тролове и орки, и в битките с тях загубихме петима добри мъже.
Пристигнахме на остров Сандсьой късно един следобед и си направихме лагер на едно открито, плоско поле. Накладохме огън и опекохме няколко птици. Бяхме взели местен мъж, който ни бе обещал да ни помогне в замяна на една монета и благословията на Отца. От лагера си виждахме Долстейн, на западната страна на острова до фиорда.
Малко след изгрев-слънце на следващата сутрин възседнахме конете и поехме към планината. Когато я стигнахме, завързахме конете си и оставихме стражи. Планината бе стръмна и мокра. Пещерата се намира на около двеста стъпки височина, гледа към откритото море и прилича на бездна, водеща право в ада. Тесен, стръмен и хлъзгав тунел ни отведе дълбоко в планинския мрак.
Трябваше да запалим факлите си и да се катерим внимателно по огромните камъни. Въздухът бе леденостуден. Най-накрая стигнахме една огромна подземна зала. Оттам продължихме още по-навътре в планината по серия от тесни тунели. Прекосихме пет почти еднакви пещерни зали, една след друга. Пещерата бе дълбока стотици стъпки, а местните вярват, че продължава под морето и стига чак до Шотландия. Има много саги, които разказват за велико съкровище, скрито в тази пещера. По крайбрежието разправят, че преди две години Ранвалд от Окни дошъл на острова в търсене на това съкровище.
Ние слязохме толкова навътре в пещерата, колкото бе възможно. Високопочтени генерал-майстор Сканабеки, с болка ви съобщавам, че, въпреки нашите усилия, пещерата се оказа празна.
5.
Двадесет и пет години след първата неуспешна експедиция, папа Адриан IV, който бе посещавал Норвегия и Хамар през 1153–4 г. под предишното си име, Никълъс Брейкспиър, назначил комисия, която да разследва мистерията с пещерата. От документа става ясно, че предишната мисия на Брейкспиър в Норвегия също е била свързана със съкровището. Папа Александър III изпратил на север друга група войници през 1180 г., горе-долу по времето, когато била построена църквата във Флесберг. Петдесет години по-късно още една група войници била изпратена от папа Григорий IX.
1230… сещам се за текста от църквата „Гармо“: „Прислужникът на римския папа, рицарите на Св. Йоан и йерусалимските рицари тамплиери са се събрали за битка. Свещената гробница е скрита, както Асим нареди“.
В един прозрачен найлонов джоб, маркиран с римското число LXVII, лежи писмо, чието копие Стюарт ми показа в института „Шимър“ — писмото, което великият жрец Асим изпратил на халифа на Египет от Руен, но което не стигнало по-далече от Ватикана.
С треперещи пръсти, ние продължаваме да ровим в купчините хартия и пергаменти, които съвестни монаси и педантични архивисти бяха оплели в многовековна мрежа от препратки и скрити инструкции.
6.
Към края на втория ден, докато златните лъчи на следобедното слънце проникват през високите, тесни прозорци и затоплят лицето ми, аз намирам кожена папка. Не разбирам и думичка от текста, но инстинктивно усещам, че съм открил двата кратки фрагмента от историята на Асим, за които се говореше в писмото, което открихме в Египет.
— Коптски — потвърждава Стюарт.
Към текста е приложен превод на латински и използвайки двата документа, Стюарт прочита на глас:
„Свещени Озирис, как смърдят! Като нечисти животни са — да, като прасета с прогнили черва и като язовци с гангрена. Заразяват всичко около себе си с телесната си смрад, вонята на засъхнала пот, кисели оригвания, горчиви пръдни, спарени крака и немити сексуални органи. Дрехите им смърдят на урина и изпражнения, на пот, кръв и…“
„… безстрашни, груби и жестоки. Сражават се като зверове срещу всеки враг. Дори със смъртоносни рани и липсващи крайници те продължават да се бият. Валкириите отнасят смелите мъже, умрели в битка, в рай, който те наричат Валхала, където падналите воини се сражават, ядат и пият завинаги…“
7.
Развълнуван и объркан от откритието на двата древни текста, аз се шляя безцелно по улиците на Рим. Стюарт остана във Ватикана, за да направи копия.
Слънцето е хладно. Шумни мотопеди се провират между колите, замръзнали в дългите следобедни задръствания. Някъде бие църковна камбана, отнякъде другаде й отговаря втора, ясно и силно. Римляни и туристи седят по тротоарните кафенета около малки маси, стиснали малки горещи чаши с кафе. На пиаца „Венеция“ минавам през ято гълъби, което се отваря и затваря след мен като цип.
Сърцето ми не спира да препуска. Възможно ли е съкровището на Асим още да е в пещерата Долстейн, както каза Аделхейд? Или граф Ранвалд от Окни го е взел със себе си и го е скрил някъде в катедралата „Св. Магнус“ в Кирквал?
От другата страна на площада полицейска кола се провира през задръстването с помощта на сирената си, някъде другаде прогърмява клаксон, докато малък червен автобус изсипва туристи пред една църква.
Спомням си първия път, когато бях в Рим. Отне ми повече от час да открия Тарпейската скала. Прекарах часове в Колизеума, представяйки си, че чувам рева на древните римски тълпи, изтърпях жарките милувки на слънцето, докато разглеждах руините на Форума. След това се разходих сам из града, провирайки се между щастливите двойки, излезли да вечерят в топлата кадифена вечерна топлина.
Спирам рязко пред скутер, който се изстрелва от една странична уличка и след това моментално бива погълнат от трафика. Невъзмутим гълъб, намерил трохи от хляб на тротоара, отказва да ми направи път. Разсеяно излизам на пътя. Някой ме сграбчва за якето и ме издърпва обратно на тротоара, в същия миг спирачките на „Алфа Ромео“ изсвирват пронизително и шофьорът сърдито надува клаксона си. Обръщам се да благодаря на непознатия, който ме спаси, но той вече тича в обратната посока.
Обаждам се на Ранхилд от външен телефон. Питам я за новини.
— Ето те и теб — казва тя с такъв глас, сякаш аз съм този, когото се опитва да залови.
Казва ми, че са намерили скривалището на Хасан в Осло: апартамент във Фрогнер, който той купил от агент по недвижими имоти. С пари в брой. Изтеглени от сметка в Лондон. Когато полицаите нахлули в апартамента, намерили оръжия и апаратура за наблюдение, но никакви хора.
Главата ми се върти. Насочвам се към хотела на хълма Киринал.
8.
На рецепцията в хотела ме чака покана — красиво изписана калиграфия върху ръчно изработена хартия. Помолен съм тази вечер в осем часа да удостоя с присъствието си събиране в библиофилския клуб на Луиджи. Взимам паянтовия асансьор до четвъртия етаж.
Някой е бил в стаята ми. Изглежда точно така, както с камериерката ми я бяхме оставили. Леглото е оправено. Кошчето за боклук е празно. Но тънките нишки плат, които оставих върху ципа на сака си и между книгите и документите на бюрото, липсват.
Някой е търсил нещо, което не е намерил.
Хасан? Откъде знае, че съм в Рим? Защо тогава още не ме е докопал?
Стоя до прозореца и гледам към градската мозайка от покриви, кули на църкви и куполи. През гъстия смог различавам базиликата „Св. Петър“, която се извисява над всичко останало в Рим от другата страна на Тибър. Надолу по улицата, скрит зад брой на Corriere della Sera, висок мъж стои облегнат на уличната лампа. Външният му вид е съвсем обикновен. И точно това събужда подозренията ми.