Том Егеланд
Пазителите на Завета (7)

2.

Сцепената скала се извисява десет-петнадесет метра над нас, а основата й е осеяна с остри камъни, сипеи, покрити с мъх и някое и друго упорито растение.

Прочитам инструкциите още веднъж. Числото на звяра, 666, бележи пътя по продължение на скалата от камъка Льогберг до Скалдбрейдур. Двамата с Тран се споглеждаме обезверени.

— Няма пещера — потвърждавам аз и изритвам един от лежащите наблизо камъни.

— Снори може да е използвал естествена пещера в скалата и после да я е скрил — предлага Тран, — по същия начин, по който египтяните са запречвали входовете на царските гробници с камъни след края на погребалната церемония.

— Но нали местните хора щяха да забележат, ако една естествена пещера в скалата бъде скрита?

— Местни хора? Огледай се. Можеш ли да си представиш по-отдалечено и безлюдно място? А освен това по времето на Снори то е било още по-безлюдно, ако това изобщо е възможно. Най-видните исландци са идвали на остров Тингвелир веднъж в годината. Едва ли някой от тях би обърнал особено внимание на факта, че входът на пещера, който предишната година е бил отворен, сега е запречен от скално срутване.

— Не е ли било твърде рисковано нещо да бъде скрито в пещера на този остров?

— Точно обратното. Винаги е имало някаква тайнственост, свързана с Тингвелир. Нещо почти свещено. За Снори това би бил един съвсем очевиден избор.

Поглеждаме към сипеите в основата на скалата.

— Мислиш ли, че входът на пещерата може да бъде скрит в някой пролом или в процеп под земята? — пита ме Тран.

— И след това покрит с камъни?

Двамата отново поглеждаме към сипеите.

3.

Започваме да копаем, студентите също се включват.

Едно от нещата, които научаваш, занимавайки се с археология, е да бъдеш безкрайно търпелив. Археологията е най-подходяща за тези, които са търпеливи, педантични, щателни и скромни. Все пак в археологията рядко се случва някой да се прочуе, а по-голямата част от работата е свързана с ровене из огромни количества почва, глина и почти неразбираеми формуляри за регистриране и каталогизиране на находките. Веднъж на всяко столетие някой открива нещо умопомрачително като Тутанкамон или Троя.

След повече от час сме успели да изровим около метър от сипеите. Нищо. Камъните тупкат на земята зад нас и се търкалят в купчини и преспи. Не след дълго сме принудени да образуваме редица, а камъните се предават от човек на човек.

Трябва да сме изровили поне няколко тона камъни, когато внезапно едно младо момиче, което не можах да не забележа, надава вик. Всички спираме. Разпръсвам малки камъни и чакъл във всички посоки, докато тичам към нея.

Някой е издълбал правоъгълна ниша в повърхността на скалата, на дълбочина от около десет сантиметра. С треперещи пръсти, аз избърсвам пръстта и мъха. Студентите ахват.

В камъка са издълбани три символа.

Анкх, руна на Тир и кръст.

4.

Придружаваме студентите обратно до паркинга и ги лъжем, че ще продължим с разкопките на сутринта. Те протестират. Искат да изследват пещерата. Сега. Искат да разберат какво сме намерили. Сега, не утре. Разбирам ги. Но нямаме нужда от тях. Тяхното присъствие и любопитство само ще усложни и забави работата. Тран им казва, че ще прекара остатъка от деня в правене на измервания и подготвяне на пещерата за утрешната екскавация. Солидната му репутация придава авторитет и истинност на лъжите му. Неохотно и съвсем видимо разочаровани, студентите поемат към Рейкявик. Двамата с Тран стоим напълно неподвижно, чакайки и последният минибус да изчезне отвъд хоризонта. След това хукваме обратно и продължаваме с преместването на камъните.

Отнема ни малко повече от два часа да открием входа на пещерата. Час и половина по-късно вече сме махнали достатъчно камъни от входа.

Тран завързва найлоново въже за един камък близо до отвора. Стискайки въжето с всичка сила, аз стъпвам в дупката и се спускам надолу в мрака. Не след дълго краката ми стъпват върху неравна земя.

Пещерата не е особено голяма. Слънцето изпраща един-единствен заблуден лъч светлина през отвора.

Тран се спуска по-бързо и аз го хващам с две ръце.

Намираме се в естествена пещера във вулканичната скала. Тя е дълбока четири или пет метра и широка около два-три метра. Включваме лампите на каските си. Светлината отскача от стените и се плъзга по тях. Тран привлича вниманието ми. До западната стена виждам нещо като олтар, изграден от старателно оформени парчета лава. Тъй като е направен от същия материал, който съставя всичко, което го заобикаля, олтарът е доста добре замаскиран. Тежка, гладка каменна плоча лежи върху продълговатата му форма.

С Тран заставаме от двете страни на плочата и я повдигаме. В дупката под нея виждаме черно ковчеже.

Бавно и внимателно, двамата вдигаме ковчежето до ръба на кухия олтар. Аз прокарвам нокът по повърхността му.

— Прах? Сажди? Лава? — пита ме Тран.

— Нито едно от трите.

Започвам да стържа по-настойчиво с нокътя си. Първото ми предположение е било правилно. Ковчежето е потъмняло.

— Сребърно е — казвам му.

5.

Опаковаме сребърното ковчеже в насмолен брезент и го отнасяме на паркинга. Използваме въжета, за да го качим в багажника на тойотата „Ланд круизър“ на Тран.

Толкова сме развълнувани, че през цялото време мълчим като риби.

Тран излиза на главния път за Рейкявик. Той е напълно прав. Не виждаме нито една друга кола. Прекосяваме лунния пейзаж с повече от сто и тридесет километра в час. Водите на Тингвалаванет блещукат вляво от нас, а хоризонтът е начупен от серия вулканични зъбери.

Шевролетът „Блейзър“ е паркиран под ъгъл напречно на пътя веднага след възвишението.

Двама мъже стоят от двете страни на колата. И двамата в неестествени пози, ръцете им сключени пред чаталите, сякаш позират за плакат на филм. В ярката слънчева светлина не мога да различа дали държат пистолети.

Тран реагира светкавично.

— Дръж се здраво!

Без колебание, той извърта волана и „Ланд круизър“-ът с трясък слиза от пътя. Неволно надавам уплашен вопъл. Тран стиска зъби и гледа право напред, а от очите му хвърчат искри. Изглежда така, сякаш цял живот в него бе дремал екшън герой, който сега се бе събудил весел, жизнен и готов за приключения; един специално обучен командос, който през последните петнадесет години се бе преструвал, че изучава исландски ръкописи като част от някаква операция под прикритие.

В облак от прах и пясък, ние бързо се отдалечаваме от „Блейзър“-а и главния път. Гумите мачкат неравната земя с гърлено бучене.

Зървам фаровете на „Блейзър“-а през мъглата от прах.

Тран лавира между камъните.

— Движим се по останките от стария път между Рейкявик и Тингвелир — крещи той.

Независимо че караме отпред и виждаме къде отиваме, „Блейзър“-ът бързо скъсява дистанцията помежду ни.

— Позвъни на 112 — инструктира ме Тран.

Започвам да ровя за мобилния си телефон. За щастие има покритие. Когато операторът най-накрая осъзнава, че говоря английски, а не някой тайнствен исландски диалект, и проумява, че ни преследват въоръжени мъже, той изпраща патрулна кола да ни пресрещне. Но е малко трудно да кажеш точен адрес в тази пустош.

„Блейзър“-ът е само на няколко метра зад нас. Изведнъж завива надясно. Опитват се да пресекат пътя ни.

Аз виждам камъка преди шофьора на „Блейзър“-а. Той не успява да натисне спирачката или да извие волана навреме. С металически трясък, „Блейзър“-ът връхлита върху камъка.

И засяда.

Ние продължаваме по черния път още няколко километра, след което се качваме на страничен асфалтов път, който ни извежда на магистралата.

Полицаите се свързват с нас малко преди да стигнем университета. Питат къде сме.

Разбираемо е, че не са успели да ни намерят.

Но фактът, че не са успели да намерят „Блейзър“-а, е по-тревожен.

6.

В института „Арни Магнусон“ ни предоставят празна лаборатория. Един куратор, приятел на Тран, ни помага да отворим ковчежето.

Вътре намираме малка дървена кутия, обвита в кожа и памук. В кутията лежат шест дебели пергаментови свитъка, завързани един за друг с кожена връв и обвити в няколко слоя мека материя.

Изключително бавно и грижливо, ние развиваме първия свитък. Той е в изненадващо добро състояние. Всеки пергаментов свитък съдържа две колони, съставени от малки, симетрични символи. Опитвам се да ги разчета, но символите са напълно неразбираеми за мен, независимо че ми се струват странно познати. Тран не може да откъсне очи от гъсто изписаните страници. Двете колони са написани на различен език. Струва ми се, че лявата колона е на коптски, на който се е пишело и говорело в Египет от около 200 г. пр.Хр. до дванадесети век сл.Хр. Дясната колона сякаш е на староеврейски език.

Тран докосва един от свитъците с върховете на пръстите си, помирисва го и изучава буквите.

— Бих предположил, че пергаментът е на около хиляда години, плюс-минус едно столетие.

Той навива документа и го връща обратно в кутията. Пренасяме ковчежето надолу по спираловидната стълба в мазето, където най-древните и ценни исландски ръкописи се съхраняват в трезор с внимателно поддържана температура и влажност на въздуха. Зад една дебела стоманена врата се пази цялата писмена история на северните народи, наредена на рафтове високи около метър, грижливо опакована в хартия и натъпкана в плоски картонени кутии.

В този непробиваем трезор, намиращ се в подземието на института „Арни Магнусон“, двамата с Тран скриваме ковчежето, съдържащо свитъците от Тингвелир.

7.

Денят се оказва много дълъг. Полиция. Журналисти. Учени. Всички искат да чуят историята, отново и отново.

В таксито по пътя за хотел „Лейфур Ериксон“ получавам обаждане от старшия инспектор на Боргарнес.

Току-що са получили доклад за влизане с взлом в апартамента за гости в Снорастофа. Изглежда вероятно взломът да е бил извършен вчера, скоро след като аз си бях тръгнал. Той добавя:

— Говорих с полицията в Рейкявик и с оглед на всичко, което се е случило, те се съгласиха да изпратят патрулна кола пред хотела ви. За всеки случай.

Таксито спира пред хотела. Плащам. Мисля си, че „за всеки случай“ звучи твърде зловещо.