Том Егеланд
Пазителите на Завета (6)

2.

Когато се връщам в Рейкхолт, вече се е свечерило.

Полицаите са завързали жълти пластмасови ленти с logregla, изписано върху тях около апартамента на Сира Магнус. Лентата пърха на силния северен вятър. Известно време стоя и я слушам. След това слизам при горещия извор.

Полицейските коли са изчезнали. Линейка е откарала Сира Магнус в института по съдебна медицина в Рейкявик. Патолозите там ще го нарежат на малки парчета, за да открият какво го е убило.

Но журналистите все още дебнат. Надушват кръв. Репортер от телевизия Stod 2 говори в микрофон, окъпан от светлините на две камери. Журналисти и фотографи от Morgunbladid, Frettabladid и GV кръстосват сцената на престъплението. За щастие не ме забелязват. Кръжат около горещия извор нетърпеливо и безцелно.

И през цялото време аз виждам Сира Магнус пред себе си. Опитвам се да разбера, да намеря обяснение. Накрая тръгвам към апартамента в Снорастофа.

3.

Веднага разбирам, че някой е бил там.

Апартаментът е точно толкова подреден, колкото когато излязох. Но имам чувствителен поглед. Знам точно къде и как оставям принадлежностите си. Като лаптопа ми, например. Бележките ми. Десният чорап с дупката на петата.

Някой е бил тук и е разглеждал вещите ми. Но не е взел нищо. Освен моето спокойствие.

Разбира се, може да е била полицията. Възможно е в Исландия да имат правото да претърсват апартамента на главния заподозрян, без да му казват. Но не бих изключил възможността да са били убийците на Магнус.

Обикалям апартамента, за да съм сигурен, че съм сам. Дърпам завесите. Поглеждам под леглото и в гардеробите. Проверявам мобилния си телефон на нощното шкафче. Имам две съобщения. Едното е гласова поща, другото е снимка. И двете са от Сира Магнус. Гласовата поща е записана в 13:42 часа, точно преди неговата смърт.

— Здравей, Бьорн, аз съм — казва гласът от гроба. Звучи развълнуван и напрегнат. — Онези чуждестранни експерти, за които ти казах… от института „Шимър“… в момента вървят към мен от паркинга. Доста голяма компания. Ще ти изпратя снимка. — Той се засмива нервно. — Ти познаваш някои от техните хора — разпознаваш ли някого? Просто ми се стори, че… О, не знам. Просто исках да знаеш. До скоро.

Снимката не е с много добро качество и е направена през прозореца на дневната, онзи с изглед към паркинга. На заден фон виждам возило 4×4. Към къщата вървят четирима мъже. Единият е голям колкото външна тоалетна.

Старшият инспектор ми казва, че е твърде късно, за да предприеме нещо във връзка с новата информация по случая. Ще дойде утре рано сутринта. Моли ме междувременно да му изпратя снимката.

Питам го дали полицаите са претърсвали апартамента ми.

— Не. Трябва ли? — добавя той и се засмива.

4.

Утринното слънце облива Рейкхолт с толкова ослепителна светлина, че градът изглежда преекспониран. Под гребените на вулканичните планини, окупирали хоризонта, се надига геотермична пара, образуваща дълги, криви спирали, които слабият бриз постоянно разсейва и смесва една с друга.

Затварям вратата и излизам на тревата пред Снорастофа. Тишината е абсолютна.

Веднъж посетих къщата, където Леонардо да Винчи бе живял като дете, и бях дълбоко развълнуван от мисълта, че Леонардо бе гледал към същите тоскански хълмове, покрити с маслинови дръвчета и лозя. Изпитвам същото чувство сега, загледан в Рейкхолт. Същите хълмове са изпълвали хоризонта, когато двадесет и седем годишният Снори е крачил тук. Тогава той вече е бил могъщ вожд.

Полицейска кола завива в паркинга. Гумите скърцат по чакъла. Местният старши инспектор е дошъл чак от Боргарнес, за да конфискува мобилния ми телефон и да разгледа сцената на престъплението по-внимателно. Може би също така да провери да не би този подозрителен албинос Бьорн да е събрал всичките си узита и извити арабски ками и да е изчезнал под прикритието на нощта. Или просто съм параноик? Каквато и да е истината, той върви към мен, ръката му е протегната, а лицето му е разкривено в нещо, което може да се нарече усмивка. Гледаме се известно време с присвити от утринната светлина очи. Той е току-що обръснат; кожата на челюстта му е червена и раздразнена. Пита ме дали може да заеме мобилния ми телефон, за да анализира гласовата поща и снимката.

Пита ме кои са експертите. Казвам му, че не знам.

— Ще ги намерим! Вчера на връщане от Рейкявик разминахте ли се с някакви особени автомобили?

Пътят с кола от Рейкявик до Рейкхолт отнема час и половина и минава през пейзаж, който може да ви накара да си помислите, че се намирате на повърхността на Марс. Всяка втора кола в Исландия е 4×4. Така че защо една от тях ще е различна от останалите?

— Имаме свидетелски показания, потвърждаващи това, което виждаме на снимката — обяснява той. — Черен „Блейзър“ е бил видян да напуска сцената на престъплението с висока скорост… — той се консултира с бележника си, — … в четиринадесет часа. Фирма за коли под наем в Рейкявик е отдала „Блейзър“ на група чужденци. Двама полицаи стоят на пост там и чакат чужденците да върнат колата.

— Чужденци?

— Араби. От Емирствата, според паспортите им. — Кратка пауза. — Имате ли някакво предположение защо Сира Магнус е поддържал контакти с араби?

Лъжата може да бъде толкова много неща. Изкривяване на истината. Премълчаване на цялата истина. Казвам му, че не знам за съществуването на връзка между Сира Магнус и Емирствата.

Растящ страх се гърчи в стомаха ми като нещо живо. Съмнителни служители от института „Шимър“. Колекционери. Богати ексцентрици, които биха направили всичко, за да се докопат до една уникална историческа находка. Но не споделям тези мисли със старшия инспектор. Той не би разбрал. Самият аз едва разбирам.

Когато старшият инспектор си тръгва, аз звъня на свой познат от института „Шимър“. Обяснявам му какво се е случило и го питам кого са изпратили тук. Той твърди, че не са изпратили никого.

— За подобно изумително откритие бихме изпратили професор Осман, професор Рол, професор Дънхил, професор Силберман, професор Финкелщайн, професор Филипс и със сигурност професор Фрийдман. Но първо бихме се опитали да убедим Сира Магнус да донесе кодекса тук в института.

5.

Около обяд се качвам на колата и тръгвам за Рейкявик. Пътят минава покрай изоставени ферми, кошари за овце и инсталации за термична пара. Вулканичните планини изглеждат така, сякаш са готови да избухнат всеки момент. От време на време пътят прави напълно безпричинни завои, без съмнение, за да избегне някой хълм или скала, където местните хора вярват, че живеят феи. Исландците изпитват огромна почит към невидимите huldufolket, техните феи и елфи, които живеят в скалите сред пущинака. Когато някой исландски инженер е начертал път, минаващ през камък, в който несъмнено живее цяло семейство феи, строителните работници избягват пълната обществена катастрофа, заобикаляйки камъка.

Виждам десетки подозрителни автомобили в страничното си огледало. Черни „Блейзър“-и. Но може да е просто някой исландец, излязъл да покара своя черен „Блейзър“. Или пък проклетите феи ми погаждат номера.

Черният „Блейзър“ в страничното ми огледало ме изпреварва и се оказва, че всъщност е тъмносин „Фолксваген Туарег“.

Всеки има своите демони.

Моите са безименни. Но ги познавам, така както вие познавате вашите. Те спят дълбоко вътре в мен, някъде между стомаха, червата, черния дроб, бъбреците и всичката полусмляна храна, която ми дава енергия. И понякога показват грозните си физиономии.

Никога не съм имал проблем с алкохола. Но дъвча антидепресанти така, както някои деца дъвчат плодови бонбони. Щастливото хапче, нали така го наричат. Но не ме правят щастлив, просто ми помагат да държа ноктите на нервното напрежение на разстояние. Не ме разбирайте погрешно. Не съм луд. Но понякога страдам от нерви. Да страдаш от нерви не е по-лошо от това да страдаш от диабет или от цисти. Но хората гледат на проблемите с нервите по различен начин. Отстъпват крачка назад. Разбирам. Нерви, а? Даряват ме със съчувствена и леко напрегната усмивка. Сякаш имам сатър, скрит в ръкава на ризата си, а главата ми е пълна с гневни и зли писъци.

Два пъти съм бил в психиатрична клиника. И двата пъти това ми бе от полза. Всъщност психиатрична клиника звучи твърде студено и безлично. Не използвам и думите „лудница“ и „санаториум“. Наричам заведението „клиника за нерви“. Моето собствено кукувиче гнездо. Там всички се чувстват по-добре, по-сигурни, под строго наблюдение и контрол.

Това също е част от мен.

Знам, че мога да бъда труден човек. Трудно ми е да правя това, което ми кажат. Най-вероятно това е причината да не съм професор, а доцент. Властта и правилата ме провокират. Другите хора ме провокират. Съществуването ме провокира.

Не съм лесен човек за съжителстване.

Имам полубрат, когото виждам рядко, и доведен баща, когото всячески избягвам. Той е моят шеф в университета в Осло.

Майка ми умря миналата година. Рак на лимфните жлези.

Преследвачите ми са изчезнали.

След няколко мили и едно плащане на пътна такса, пътят се разширява и асфалтът е нов. Магистралата до Рейкявик не заобикаля домове на феи. Изпитвам съчувствие към горките невидими създания, чиито домове са били разрушени от безмилостните булдозери, благодарение на обичта към правата линия, обща за всички инженери. Сега те се реят из пустошта, бездомни и самотни, главите им са пълни с мисли за отмъщение и планове за извършването на пакости.

Затова махвам през прозореца на колата си. Винаги симпатизирам на аутсайдера.

6.

Институтът „Арни Магнусон“, който помещава исландската колекция от ръкописи, се намира в най-затънтената част от университетския кампус. Повечето хора потреперват от смущение при вида на сивата безлична фасада като всяка университетска сграда. Аз винаги чувствам топла, светла радост: върнах се вкъщи.

Професор Тран Сигурдсон, доктор по философия, седи прегърбен зад бюрото си и изучава някакъв текст, а устните му се движат безшумно, сякаш произнасят молитва. Името и дългата му титла блестят върху бронзова плака, която заплашва всеки момент да падне от бюрото му. Когато почуквам върху полуотворената врата, той вдига глава, става и се ръкува с мен.

— Така, така — казва той, — моите съболезнования.

Когато Арни Магнусон върнал в Исландия древните ръкописи, след като бил посветил живота си на тяхното издирване и събиране, този ден бил обявен за национален празник. Малко преди да умре през 1730 г., Магнусон завещал цялата си колекция от ръкописи на Университета в Копенхаген. Едва през 1970 г. Исландия успя да си ги върне. Събитието бе предавано на живо по телевизията. Работници и деца си взеха един ден ваканция. Домакини, трудоваци, студенти и скитници се събраха на пристанището и зачакаха кораба Den Arnamagnceankse, носещ ръкописите, да пристигне в Рейкявик. Исландците знаят как да се грижат за това, което е тяхно.

— Има ли връзка? — пита Тран.

Вестниците бяха публикували безброй статии за убийството, но полицията не бе казала нищо за липсващите ръкописи.

— Откраднаха кодекса — отвръщам му.

— Имате ли копие?

Клатя глава.

Дълго време седим и обсъждаме какви тайни Снори може да е зашифровал в текстовете си. Обяснявам как ръкописът съдържа части, собственоръчно написани от Снори, което предизвиква скептична гримаса върху лицето на професора. След това му казвам за по-древната част от текста, написана с рунически символи. Чертая символите, които се повтарят на няколко места в ръкописа. Анкх. Руна на Тир. Кръст. Пентаграм.

Заедно се опитваме да открием смисъл.

— Анкх — казва Тран. — Йероглифът за египетската дума, означаваща „живот“. Символ на вечния живот и прераждането. Руната на Тир. Руническият символ от древната руническа азбука, който символизира старонорвежкия бог Тир. Християнският кръст. Crux ordinaria. Символ на християнството и мъченичеството на Исус. Пентаграмът. Петолъчка. Древен, свещен геометричен символ.

— Двамата със Сира Магнус обсъдихме теорията, че Снори е сложил тайни препратки и инструкции в сагите си.

— Пропуските и промените са нещо нормално за ръкописни преписи на оригинални текстове. Както и писането в полетата.

— Искате да кажете, че части от текста са били пропуснати?

— Или прибавени. Има ръкописни преписи на текстовете на Снори в Упсала, Швеция. Освен това съм убеден, че съществуват много неизвестни копия, основани на средновековни преписи, изпълнени с грешки и пропуски. Ако сравним най-скорошните версии и оригинала дума по дума, най-вероятно ще открием нова информация. Но това е тежка работа.

— Дори не знаем какво търсим. Със Сира Магнус обсъдихме възможността да открием доказателства за съществуването на пряка връзка между викингската и египетската култура. Доказателства, че всичко, от викингските кораби и дървените църкви до картите и митологията, е било повлияно от египтяните.

Тран стои неподвижно и гледа през прозореца. На стената до него виси снимка на човек, който държи дългата си брада в ръце. Прилича на анкх, обърнат на обратно.

— Идвало ли ви е наум, че цялото това нещо може да е една изкусна измама? Че някой е фалшифицирал кодекса през Средновековието, с цел да измами някой друг?

Разбира се, тази мисъл бе минала през главата ми. Музеи из целия свят са пълни с фалшификати. Отварям чантата си и тръшкам копие на „Сагата на Светия кръст“ на масата.

— Знаете ли, много хора вярват, че Снори е нямал нищо общо с написването на този текст — посочва Тран.

— Той съдържа код.

Професорът ме поглежда, очите му се задържат на моите секунда по-дълго, отколкото е нормално.

— Двамата със Сира Магнус го дешифрирахме — продължавам аз.

— Код?

— Мисля, че в Тингвелир има нещо като свещена пещера.

Тран избухва в смях.

— Свещена пещера? В Тингвелир? Нима…

— И знам приблизителното й местоположение.

— Знаеш какво? — Добродушният му смях продължава да бълбука. — Не вярвам нито думичка.

Усещам, че е време за довършващия удар. Показвам му инструкциите. Числото на звяра показва пътя по лицето на скалата от Льогберг до Скалдбрейдур…

— Шегуваш се! — възкликва професорът.

7.

Същата вечер се регистрирам в хотел „Лейфур Ериксон“ срещу църквата „Халгрим“ в Рейкявик. През прозореца чувам бученето на машината за почистване на улицата. Църквата „Халгрим“ е осветена от прожектори. Фасадата прилича на върха на айсберг, носещ се из безкрайния океан.

Намирам „A naestu grösum“, вегетариански ресторант. Поръчвам си супа и зеленчукова лазаня.

По-късно същата вечер ми се обажда старшият инспектор от Боргарнес. Получил е доклада от аутопсията.

— Сира Магнус е умрял от инфаркт.

Мълча толкова дълго, че той ме пита дали още съм там.

— Инфаркт? В горещия извор?

— Може да е паднал вътре. В дробовете му има вода, но не достатъчно, за да го удави. Било е сърцето му.

— Какво е правил при горещия извор? Напълно облечен? А откраднатият документ? А черният „Блейзър“?

— Разбира се, ще продължим с разследването. Но инфарктът не означава, че Сира Магнус е бил убит.

Старшият инспектор обещава, че на сутринта ще остави мобилния ми телефон на рецепцията в хотела. Дори без да го казва, аз се досещам, че той повече няма да се занимава със снимката и съобщението на гласовата поща, оставени от Сира Магнус.

— Какво според вас е причинило инфаркта? — питам аз рязко.

— Разбира се, може да са го заплашвали. Но ще бъде трудно в съдебната зала да се направи връзка между инфаркта и предполагаемата кражба на кодекса.

Когато полицай използва думата „предполагаема“, той обикновено не знае какво става. Донякъде му съчувствам.

Седя в хотелската стая и се опитвам да подредя бележките си, търсейки някаква логика в това, което досега сме открили. Възможно ли е арабите да работят за престъпна групировка, която проследява и краде културни съкровища, с цел да ги продава на черния пазар? Близкият изток е пълен с абсурдно богати шейхове, чиито трезори са пълни с предмети на изкуството, които всеки нормален музей би изложил с гордост във витрини, снабдени с всяка възможна защита срещу крадци. Но твърде много неща все още ме озадачават. Все още не мога да видя цялата картина. Не мога да подредя в главата си всички дати, хронологията и различните исторически факти. Но съм прекалено уморен, за да се съсредоточа.

Заспивам на леглото.

Напълно облечен. Не съм измил нито зъбите, нито подмишниците си. В сънищата си чувствам върху себе си неодобрителните ангелски очи на майка ми.