Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бьорн Белтьо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paktens Voktere, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Том Егеланд. Пазителите на Завета

Норвежка. Първо издание

ИК „Персей“, София, 2010

Редактор: Емил Минчев, Пламен Тотев

Технически редактор: Йордан Янчев

Коректор: Елена Спасова

ISBN: 978-954-830-813-7

История

  1. —Добавяне

Откритието

1.

Сира Магнус бе свещеник. Той спасяваше изгубени души. Аз самият съм археолог и моята работа е да спасявам миналото от забрава.

Нека ви върна два дни в миналото. Нека превъртя лентата назад до събота сутринта:

— Открих нещо нечувано, Бьорн!

Когато пристигнах в Рейкхолт, старото исландско кралство на Снори, Сира Магнус стоеше под слънчевите лъчи, усмихнат и изпълнен с трепетно очакване. Когато затворя очи, аз все още го виждам през предното стъкло на колата си — развълнуван и съвсем жив. Спрях колата. Сира Магнус отвори вратата ми. Прегърнахме се смутено, както се прегръщат мъже, които се страхуват да покажат какво огромно уважение изпитват един към друг.

— Благодаря ти, че дойде, Бьорн. Благодаря ти. Няма да съжаляваш!

— Кога смяташ да ми кажеш какво си открил?

— Скоро, Бьорн, скоро.

 

 

Запознахме се преди три години на междуотраслов симпозиум, посветен на вожда и автор на саги Снори Стурлусон. Сира Магнус изнесе реч за приликите между Снори и Сократ в ролята им на просветители и мъдреци, единият в средновековна Исландия, другият в древна Елада. Аз прочетох доклад за трудните взаимоотношения между Снори и Хакон Хаконсон, който станал крал на Норвегия през 1217 г. след победата на биркебейнерите в гражданската война.

Така станахме приятели.

Преди седмица той ми се обади по телефона и ме покани да му гостувам в Исландия. Нямах време. Обясних му, че съм изключително зает с разкопките на кралската ферма на Харалд Светлокосия в Кармой. Но той сякаш не ме слушаше. Аз трябвало да дойда, защото бил открил нещо. Нещо историческо. Ако не го познавах толкова добре, щях да реша, че бе откачил. Но Сира Магнус бе разумен, уважаван свещеник в селска енория, който рядко губеше своето хладнокръвие.

 

 

— Какво си намерил?

Аз крачех зад Сира Магнус с куфар в ръка, докато той вървеше по пътеката, водеща до Снорастофа, изследователския център, разположен между църквата и музея. Походката му бе много специфична; той се поклащаше така, сякаш краката му бяха твърде къси за тялото. В огромния паркинг имаше само две коли: BMW-то 4×4 на Сира и колата, която аз бях наел.

— Кодекс! Сборник с документи…

— Какви документи?

— Изписани на най-фината, най-меката телешка кожа! Сборник с тайнствени текстове, стихове, карти, упътвания, символи и кодове.

— От кой век? Кой е автор на текстовете?

— Търпение, приятелю, търпение!

Сира Магнус винаги говореше бавно. В такт с метронома на душата, както казваше самият той.

— Но защо се обади точно на мен?

— Това, скъпи Бьорн, е очевидно.

Не знам дали имаше предвид, понеже бях негов приятел, или говореше за един инцидент отпреди няколко години. Аз бях норвежкият инспектор при едни археологически разкопки, при които бе открит Кивотът на свещените тайни, златно ковчеже, съдържащо ръкопис, който донякъде прослави името ми в академичните среди.

Сира Магнус отключи вратата на апартамента за гостуващи учени, където щях да прекарам нощта. Оставих куфарчето си на пода в коридора. След това го сграбчих за ръката, завлякох го в дневната и го бутнах да седне в един стол.

— Ето. Сега ми кажи!

Лицето му, ако не броим козята брадичка и паяжината от бръчици, бе като лицето на малко дете. Бавно и тържествено, сякаш се приготвяше да изнесе проповед, той прочисти гърлото си и каза:

— Позволи на своя приятел да разкаже историята си хронологично.

— Ох, давай.

— Всичко започна преди около две седмици. В енорията имаше смъртен случай. Възрастен, парализиран господин. Така че смъртта не бе неочаквана. След погребението бях помолен да помогна на семейството, което се бе грижело за стареца, с каталогизирането на богата колекция от документи. Приживе старецът бе обсебен от генеалогията. Родословни дървета. Колекцията му от документи съдържаше всичко възможно, от доклади за съвременни изследвания и статии до исландски родословни дървета и ръкописи. Съпрузите от фермата, където живееше старецът, са много активни богомолци. Освен това са мои приятели. Те бяха неговите наследници. Помолиха ме да им помогна във връзка с исландската компания deCODE, която прави генетични изследвания, свързани с развитието на биофармацевтичната медицина. От компанията им предложили да закупят колекцията от документи.

— За какво са им?

— Исландия разполага с най-богата генетична банка на света. Генеалогичната история на повечето исландци може да бъде проследена до времената, когато Исландия е била заселена. Предполагам, че от deCODE се надяват колекцията на стареца да им разкрие непознати досега семейни връзки. Моят приятел искаше някой експерт да изследва документите, да не би компанията да купи нещо, чието място е в колекцията от ръкописи в Рейкявик.

— И какво откри?

— Колекцията е уникална. Наистина уникална! Древни книги. Писма. Пергаменти. Ръкописи. Някои са толкова стари, че едва не се разпаднаха в ръцете ми. Карти. Документи за прехвърляне на имоти. Сред всички тези книжа намерих и справочник на семейство Стурлунг, родословното дърво на Снори, от 1453 г.

Опитах се да вмъкна въпрос, но той вдигна ръка, за да ме спре.

— Точно когато се канех да прибера всички пергаменти, забелязах подутина в кожения вързоп… — Той се прокашля виновно. — Така че разрязах потъмнелия шев, за да видя какво има вътре.

Какво си направил?!

— Чуй ме! Вътре намерих един още по-древен текст.

— Разшил си вързопа?

— Всички пергаменти във вързопа бяха пришити един към друг, като книга. Кодекс.

— Да разшиеш нещо толкова антично си е чист вандализъм. Би трябвало да знаеш това.

— Знам, че направих нещо ужасно, Бьорн.

— Безспорно! Трябваше да оставиш на куратор да отвори кожения вързоп.

— Има и още.

— Още? Това, че си разшил вързопа, е достатъчно лошо.

— Още нещо, свързано с текста.

Очите му изведнъж се разфокусираха, сякаш виждаха нещо, което не беше пред тях.

— Нещо, свързано с думите, с ръкописа, с геометричните знаци…

— Какво си направил?

— Знаеш, че съм почтен и праведен свещеник!

— Магнус, какво си направил?

Той ме погледна, изпълнен със срам.

— Скрих пергаментите под сакото си и ги отнесох у дома. — Очите му се вдигнаха от пода и срещнаха моите. — Откраднах ги, Бьорн.

2.

По-късно тази вечер, след като леденият вятър се спусна от планините и започна да думка по прозорците, Сира Магнус ми показа кодекса. Бяхме седнали от двете страни на сцепена маса в една от дневните на апартамента му, който се намираше на един хвърлей разстояние от Снорастофа.

Ясно виждах, че лицето му е разкривено от болка.

— Какво те тревожи? — попитах.

Той унило поклати глава.

— Чувстваш срам поради това, че си откраднал пергаментите?

— Не само това. Аз… нищо. Не сега. Може би някой друг път.

От едно заключено чекмедже на бюрото си Сира Магнус извади кутия, обвита в кафява хартия и страници от вестници. Той разкъса обвивката на кутията и ми подаде ръкописа. Колекцията от пергаменти изглеждаше изненадващо добре запазена. Прокарах пръстите си по златистата танинова кожа.

— Какво е това? — прошепнах аз по някаква причина и, без да чакам отговор, бавно и изключително внимателно отворих кодекса.

Първите пет страници бяха изписани с руни. Следващите няколко бяха изписани с латински букви върху по-светла кожа. В кожата бяха надраскани три символа: египетски анкх[1], руна на Тир[2] и християнски кръст.

На следващата страница имаше две карти: една на южна Норвегия и една на западна Исландия.

И пентаграм.

— Свещена геометрия — каза Сира Магнус.

Само това ни трябваше.

— Да ти кажа честно — отвърнах аз търпеливо, — никога не съм бил сигурен дали свещената геометрия е мит или наука.

— Или нещо средно между двете…

— Ти си свещеникът.

В университета веднъж бе говорил гост лектор, който бе успял да убеди дори един заклет скептик като мен, че предците ни са били повлияни от древногръцките и древноегипетските представи за математика, астрономия, география и геодезия — дисциплината, която допълва картографията. С помощта на сателитни снимки и карти той ни бе показал как много средновековни свещени места и забележителности са разположени съобразно географски, геометрични и математически закономерности.

Но все пак…

Сира Магнус разлисти страниците и посочи ръкописните латински букви.

— Виж. Това писмо се нарича Каролингийски минускул. На него са базирани нашите модерни букви. Това е едно епохално събитие в историята на калиграфията.

Хвърлих му поглед, който знаех, че ще го раздразни, особено след като трябваше да премине през дебелите стъкла на очилата ми. Сира Магнус посочи две малки букви на дъното на страницата и ми подаде лупа.

— Виждаш ли тези две букви „S“?

— Да.

— Тогава може би разбираш за какво говоря.

Но за съжаление не бях разбрал нищо.

— S. S.? И като прибавиш към това Каролингийския минускул? Бьорн? Още ли не разбираш? S. S. означава Снори Стурлусон[3]! Латинските букви са били изписани от Снори!

Изумен, аз отново погледнах към текста. Вятърът продължаваше да вие и бучи отвън, сякаш недоволен, че не го пускаме да влезе.

— Текстът е бил написан собственоръчно от Снори — продължи Магнус.

— Сигурен ли си?

— Не е ли невероятно, Бьорн?

Ако Сира Магнус беше прав, то кодексът бързо щеше да се превърне в историческа сензация. Парче от световната история. Снори не бе писал на ръка почти нищо. Обикновено бе диктувал. Заобиколен от писари, той бе съчинил своя опус от саги и митове за викингски крале и старонорвежки богове. Учените още водят разгорещени дискусии относно това дали една добавка в полето на един исландски maldagi[4] е била направена собственоръчно от Снори или от един от неговите писари.

— Фактът, че самият Снори е написал части от текста, а не е оставил това на своите най-верни писари, означава, че съдържанието му е изключително важно — каза Сира Магнус.

— Но защо Снори ще пришие свои пергаменти и текстове за един по-древен ръкопис, написан в руни?

— Само ако знаех отговора на този въпрос…

Продължихме да разлистваме пергаментите изключително внимателно.

— За какво става дума в този текст?

— Инструкции. Правила. Предсказания…

Той обърна една страница и попадна на стар исландски текст:

„Великият жрец Асим обяви, че ще дойде време, когато Пазителите ще върнат Свещения в неговия гроб под свещеното слънце, в свещения въздух, в свещената скала; и ще минат хиляда години и половината от тях ще бъдат потопени в поквара и разврат; и от голямото множество Пазители ще останат само трима и те ще бъдат верни, ще бъдат непорочни и техният брой ще бъде трима.“

— Какво означава това? — попитах аз.

— Нямам представа. Но поне буквите са четливи.

— Какво имаш предвид?

— В по-голямата си част текстът е напълно неразбираем!

— Чужд език?

— Част от текста е шифрована.

— …

— Невероятно, а?

— Шифър?!

— Да. Някои стихове и параграфи са шифровани.

Той осъзна, че ще имам нужда от известно време да осмисля това.

— Защо си толкова изненадан? Кодове и шифри са били използвани от хиляди години.

— Да, но… Снори? Ако е искал да напише нещо, което е било тайна, просто е трябвало да замаскира истинското значение.

Той отвори кодекса на последната страница и ми показа красиво изписан стих, заобиколен от елегантна обшивка. Опитах се да го прочета. Но дори за един относително умен доцент, който може да чете старонорвежки, текстът бе напълно неразбираем.

— Тридесет и три думи, разделени в шест реда — каза Сира Магнус. — Текстът е напълно неразбираем. Така че се опитах да открия колкото се може повече значения на числото тридесет и три.

— И какво откри?

— На толкова години е бил Исус, когато е умрял. Освен това тридесет и три е важно число в магическата нумерология. Тридесет и три е свещено число за масоните.

— Масоните не са съществували по времето на Снори.

— Точно така! Според мен това, че думите са тридесет и три, е един напълно случаен факт.

Той избухна в смях и разлисти ръкописа. Посочи текст, състоящ се от осемнадесет реда символи.

— Още безсмислици!

— Можеш ли да разбиваш кодове?

— Никак даже. Ти?

Поклатих глава.

— Но познавам човек, който може.

3.

Не мога да реша дали Терйе Льон Ерихсен е повече колега или приятел. Точно като мен, той е социална амеба. Освен това е лингвист и доцент в Института по лингвистика и скандинавистика към Университета в Осло. Работи върху изследователски проект, чиято цел е разделянето на старонорвежкия на норвежки, шведски, датски и исландски. С ръка на сърцето бих нарекъл Терйе гений по лингвистика. Разбиването на кодове е едно от неговите хобита. Когато беше на шестнадесет, той съвсем сам и без да се консултира с Томас Фелипес разгада кодовете, използвани в кореспонденцията между лежащата в затвора кралица на Шотландия Мери и нейните поддръжници.

Когато позвъних на Терйе и му обясних защо се нуждая от неговата помощ, веднага долових колко развълнуван бе той. Дума по дума, ред по ред, аз му прочетох шифъра на Снори. Сира Магнус ме гледаше с лукава усмивка, сякаш не вярваше, че някой наистина бе способен да разгадае средновековните кодове на Снори. Дори някой от моите гениални приятели.

4.

Спането без сънуване е почти като смърт, с единствената разлика, че се събуждаш. Има сутрини, когато отварям очи с душа, пълна със слънчева светлина и „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев, свиреща от мобилния ми телефон.

— Страхотни новини! — изкрещя Терйе по телефона.

— Хмм? — изгрухтях, опитвайки се да изкашлям съня от гласните си струни.

— Разбих кода!

— Не ми казвай, че си се занимавал с това цяла нощ.

— Нямаш представа колко бе забавно!

— Забавно? — Притиснах телефона между ухото и рамото си и открехнах прозореца. Северноатлантическият вятър мигновено понижи температурата в стаята с около двеста градуса.

— Руническият код е праволинеен шифър C3. Цезар 3.

— Цезар 3?

— Шифърът на Цезар. Така наричат елементарния код, който Юлий Цезар използвал, за да обърка шпионите, когато пращал важни съобщения на своите генерали. Цезар заменял всяка буква с друга буква, която била на точно определен брой букви надолу по азбуката. C3 означава, че всяка буква в текста е заменена с буква, намираща се на четири места напред в азбуката. Така например A става D, B става E и т.н.

— Това означава ли, че имаш превод?

— Нали за това поиска моята помощ? Нека започнем с първия стих.

Той прочисти гърлото си и започна да чете:

„Търси отговора в сагата на кръста

защото числото е магическо

и числото е думата Господна

и числото ще намериш

в дървото на живота и изгубените племена

и броят на тайнствата ще ти покаже как да продължиш.“

— О — бе единственото, което успях да кажа.

— Не е ли страхотно?

— Ами… да.

— Не разбираш ли?

— Ами… не.

Сагата на кръста…

— „Сагата на Светия кръст“. Последната сага, която Снори написал, преди да умре.

Защото числото е магическо и числото е думата Господна. Думата Господна може да означава Десетте божи заповеди, например. Дървото на живота е препратка към Кабала и юдейския мистицизъм и означава проявлението на Бог на земята в десет стадия. И изгубените племена — какво друго може да означава това, освен десетте изгубени племена на Израел?

— Десет — казах аз, — числото десет, отново и отново.

— Бинго!

— А броят на тайнствата…?

— … е седем. Седемте тайнства. Сега разбираш ли?

— Съвсем не.

— Предполагам, че за теб е твърде рано сутринта. Колко е часът в Исландия? Текстът ти дава две числа — десет и седем!

— Да, това разбрах. Но после какво?

— Бьорн, ти наистина изключително бавно мислиш! За да разбереш посланието, трябва да търсиш в „Сагата на Светия кръст“, използвайки някаква комбинация от числата десет и седем.

— Комбинация от десет и седем?

Последната сага на Снори Стурлусон е най-слабо познатата и най-малко изследваната. Тя е написана като приказка или басня, което кара много учени да се съмняват дали наистина Снори я е написал. В сагата се разказва за тайнствения крал на викингите Бард, който заминал на пътешествие в Светите земи и откраднал кръста на Исус. Когато се върнал в Норвегия, той засадил кръста и скоро на мястото поникнала гора от кръстове. След това Снори описва как Норвегия била опустошена от кръстоносци, рицари тамплиери, членове на Ордена на хоспиталиерите и войни на папата. Смята се, че Снори написал „Сагата на Светия кръст“ през 1239 г., малко след като посетил Норвегия за втори и последен път. Той избягал от страната заради борбата за власт между Ърл Скуле и Хакон Хаконсон. Така са живели — и умирали — в онези времена.

Комбинация от десет и седем.

— А другият текст? — попитах аз.

— Също толкова непроницаем. Разшифровах го, но не съм имал време да го анализирам и интерпретирам. Текстът трябва да е бил написан за читатели, които могат да разберат препратки, които ние не разбираме.

Терйе зачете своя предварителен превод:

„Благородни Пазители,

вие, които четете тези свещени руни,

вие единствени знаете, че свещената руническа роза на

Асим

и тайните мистични руни на църковния кръст

ще ви заведат до свещената гробница

и най-свещения от всички

лежи в първото отделение.

Благородни Пазители,

вие, които разгадавате мистериите на символите,

вие единствени ще намерите руническия камък

в последния гроб на руническата роза,

където лежи епископ Рудолф.

Благородни Пазители,

вие, които знаете тайната история,

вие единствени знаете, че руническият камък

ще ви разкрие мистичните символи на руните,

хармония, картината зад олтара.“

5.

— Аз съм ужасен човек!

Сира Магнус още не се бе разбудил напълно. Когато нахлух с преводите на Терйе, той седеше до кухненския прозорец и пиеше кафе. Изглеждаше ужасно. Както много от нас, той се бе поддал на меланхолията и самосъжалението. От опит знаех, че когато човек е в такова настроение, той не бива да бъде насилван да прави каквото и да било. Аз си налях малко от току-що свареното кафе, което бе пълно с недосмлени зрънца, и седнах на кухненската маса.

— Слушай — казах аз, пъхайки захарна бучка в устата си, — това, което ти наричаш кражба, не е нищо повече от временно заемане на пергаментите. И всичко това в името на науката.

Въздишката му бе тежка като Деня на Страшния съд.

— Магнус, утре ще отида в института и лично ще регистрирам откритието. Те ще проявят разбиране. Така този товар ще бъде смъкнат от сърцето ти.

— Наистина ли вярваш, че милостивият дар на прошката няма граници?

— Приятелю…

— Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш. Има още. Аз…

— Кажи ми тогава. Не може да е нещо толкова ужасно!

— Трябва да дадем кодекса на института.

— Разбира се. Когато двамата с теб свършим работата си с него. Аз ще говоря с тях. След това както институтът, така и Господ Бог, могат да теглят чертата под това, което си направил.

— Бьорн… поканих и други хора да дойдат. Утре.

— Какви хора?

— Изпуснах се. Разприказвах се твърде много.

— Кой ще дойде?

— Експерти. От института „Шимър“. Искат да изследват пергаментите.

— Казал си на института „Шимър“?

Бях имал вземане-даване с института „Шимър“ след вълнуващото откритие на Кивота на свещените тайни в едно поле близо до манастира „Верне“ в Йостфол. Това е един от водещите теологични изследователски центрове в света, който се намира в една скалиста пустиня в Близкия изток.

— Сега не ми се навлиза в подробности. Може би по-късно. Но от института са изпратили хора.

— Тогава по-добре да започваме веднага! Не бива да им даваш кодекса!

— Те просто искат да го разгледат.

— Така казват. Ще ти предложат цяло състояние за него.

Той понечи да отвърне нещо, но само поклати глава.

— Имам новини, които ще подобрят настроението ти.

Аз му показах страницата с превода на Терйе на текста, който бе успял да разшифрова през нощта. След това му го прочетох. Посочих препратката към „Сагата на Светия кръст“.

— Проклет да съм! — възкликна той. След това глътна остатъка от кафето си и изплю недосмлените зрънца. — Хайде! Имаме работа за вършене!

 

 

Преводът на Терйе на кодирания текст бе развълнувал Сира Магнус толкова силно, че трябваше да подтичвам след него, за да не изостана. Магнус отключи тежка метална врата в един от страничните коридори на Снорастофа, двамата прекосихме църквата и слязохме в музея, който се намираше в мазето.

Оригиналният ръкопис на „Сагата на Светия кръст“ бе изложен в стъклена витрина в дъното на музея. Сира Магнус отвори витрината и извади ръкописа.

— Снори написал сагата скоро след като се опълчил срещу крал Хакон, избягал от Норвегия и се върнал в Исландия — каза той.

— Текстът е спорен.

— Всичко, което Снори е писал, е спорно. Събитията, които той описва, са се случили преди векове. Може би досега сме възприемали разказите му погрешно. Не е ли възможно Снори да се е опитвал да ни каже нещо — без да го казва направо?

Сира Магнус пренесе книгата до една продълговата маса и се наведе над него. Той посочи трите символа: анкх, руна на Тир и кръст.

— Същите символи, които са изписани в кодекса. Виждаш ли текста в полето? Кратките допълнения встрани от основния текст? Същият почерк като в кодекса на Снори! Основният текст, инициалите и цветните илюстрации несъмнено са работа на писари. Но не е ли възможно самият Снори да е изписал добавките в полето? По правило, когато ръкописът се преписва, те се пропускат. Писарите, които преписват оригиналите, обикновено решават, че написаното в полетата не е важно.

6.

Двамата със Сира Магнус прекарахме целия ден и по-голямата част от вечерта, четейки оригиналния ръкопис на „Сагата на Светия кръст“. Четяхме го бавно и методично, дума по дума, буква по буква. Ако има едно нещо, което да обединява всички учени, то това е търпението. От време на време аз се обаждах на Терйе за съвет. Често се случваше Сира Магнус да възкликне от удоволствие, сочейки някоя красиво изписана буква или прекрасна алитерация.

— Виж! — извика той внезапно. — Текстът в това поле споменава Тордур Пелтека.

— Кой?

— Племенникът на Снори. Той обединил всички исландски вождове и станал толкова влиятелен, че крал Хакон трябвало да го повика в Норвегия, където Тордур се напил до смърт.

В друго допълнение се споменаваше за „свещената пещера“. Остатъкът от изречението бе изтрит с такава сила, че кожата бе станала почти прозрачна.

Свещената пещера?

7.

Беше почти девет часа, когато най-накрая успяхме да разбием кода.

Както обикновено, Терйе се оказа прав. Ключът за разбиването на кода бяха числата десет и седем. Започнахме от първата буква и след това заменихме всяка десета буква от основния текст със седмата буква надолу по латинската азбука, използвайки метода на Цезар. Така разкрихме следното послание:

„Числото на звяра

показва пътя

по лицето на скалата

от Льогберг до Скалдбрейдур.“

Бележки

[1] Анкх — египетски символ на безсмъртието, означаващ „вечен живот“. — Б.пр.

[2] Руната на Тир — руна, идентифицирана с Тир, скандинавски бог на войната и покровител на смелите воини. Руните са азбука, появила се в началото на II век сл.Хр. Смятало се, че имат магическа сила. Жреците ги използвали за предсказване на съдбата, а понякога и за промяна на бъдещето. — Б.пр.

[3] Snorri Sturluson. — Б.пр.

[4] Писмено съгласие. — Б.пр.