Метаданни
Данни
- Серия
- Бьорн Белтьо (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Paktens Voktere, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Зорница Савчева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Том Егеланд. Пазителите на Завета
Норвежка. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2010
Редактор: Емил Минчев, Пламен Тотев
Технически редактор: Йордан Янчев
Коректор: Елена Спасова
ISBN: 978-954-830-813-7
История
- —Добавяне
Бягството
1.
Беатрис изскача навън, бързо заобикаля микробуса и сяда зад волана. Двамата с Куратора трябва да прескочим Хасан, за да достигнем двете седалки зад нея. Оцапвам коляното си с кръв.
Използвайки дистанционно управление, Беатрис отваря вратата на гаража и ускорява покрай редиците паркирани коли и бетонни колони. Едва сега си спомням, че забравих да взема другата си патерица. Нищо.
Гумите скърцат по пода на гаража. Беатрис завива и след това рязко натиска спирачката, за да се изкачи по стръмния, набразден изход. Излизаме в голям заден двор, след което поемаме по пътя през парка.
— Изоставаме от плана с половин минута — казва Куратора.
Беатрис ускорява. Чакъл и малки камъни се удрят в шасито на микробуса.
— Странно — казва Беатрис изведнъж.
— Какво? — пита Куратора.
— Ако Хасан е знаел какво правим, значи и Естебан знае. Но къде е той? Защо не ни спира?
Тази част от парка не е осветена. Беатрис кара колкото се може по-бързо. Тъмните дънери на дърветата се сливат, образувайки черна стена от двете страни на микробуса. Малко животинче, зайче или катерица, замръзва по средата на пътя, осветено от фаровете ни. В мига преди да го сгазим, то се хвърля в храстите.
Беатрис стиска волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите й са побелели.
Между дърветата виждаме светлините от паркинга, който се намира до къщичката на пазача на западната порта. Двамата с Куратора дръпваме завесата между предната и задната част на микробуса.
Беатрис натиска спирачката и спуска стъклото на прозореца си. Пазачът я пита нещо и се засмива. Долавям думите „Кока-кола“. Беатрис отговаря. Пазачът се смее. Говорят на испански, така че не разбирам какво си казват. Двойната порта издрънчава и се отваря. Беатрис казва нещо и се засмива.
— Si, si, si![1] — смее се пазачът.
— Bueno, Carlos — казва Беатрис. — Buenas noches.[2]
В този момент се включва главната аларма.
Името е подходящо. Оглушителният шум за момент ме кара да се зачудя дали не е избухнала Третата световна война. Алармата звучи като смесица от противовъздушна сирена и сирена за мъгла, само че усилена десетократно, така че да я чуват всички в Доминиканската република, Хаити, Пуерто Рико, Ямайка и югоизточна Куба.
Поглеждам през задния прозорец и виждам, че дворецът „Миерколес“ и паркът около него са осветени като хотелски комплекс в Дубай.
Портите спират да се движат. След това автоматично започват да се затварят.
Беатрис натиска педала на газта. Микробусът подскача и се заклещва между портите, които започват да стържат страните му.
Пазачът чука обезумял по задната врата.
— Спрете! Que pasa?[3] Спрете!
Със силно стържене на метал микробусът се измъква от хватката на вратите.
2.
От двете страни на алеята, свързваща западната порта с широкото авеню, има ниска тухлена стена, покрита с мимоза, плъзнала чак до кованото желязо. Когато излизаме на главния път, Беатрис не поглежда нито наляво, нито надясно. Сив мерцедес набива спирачки и се поднася по асфалта. Шофьорът гневно натиска клаксона си.
Беатрис ускорява микробуса „Кока-кола“ до скорост от сто и двадесет километра в час.
— Хората сигурно си мислят, че бързаме за някой много жаден клиент — отбелязва Куратора.
За щастие по това време на нощта по пътя няма много коли. По средата на авенюто има засадени дървета. Червени и оранжеви светлини примигват от оградата на двореца „Миерколес“.
На следващото кръстовище завиваме надясно. Там ни чака идентичен червен микробус „Кока-кола“. А зад него — съчленен камион „Лексус“, форд „Транзит“ и два „Хамър“-а.
Беатрис набива спирачки. Другият микробус „Кока-кола“ завива по авенюто и продължава в посоката, в която се движехме ние. Беатрис отново подкарва микробуса и го качва в ремаркето на съчленения камион по алуминиева рампа. Портите на двореца „Миерколес“ са изтрили логото „Кока-кола“ от страните на микробуса. След като заключват вратата на камиона, Беатрис, аз и Куратора хукваме към лексуса. Камионът потегля в облак от черни дизелови изпарения. Ние тръгваме след него в лексуса, а зад нас се движат фордът и двата хамъра, натоварени с щурмоваците от Обществото. Десет минути по-късно излизаме заедно на главния път.
След около двеста метра ни настигат полицейските коли и колите на охраната на двореца „Миерколес“. Носят се към нас по авенюто като римски легион: черен форд „Екскържън“, два ландроувъра и осем полицейски коли със сирени и примигващи сини светлини. Оставяме ги да ни задминат. Точно тогава Беатрис получава обаждане. Няколко секунди слуша човека от другата страна на линията, след което затваря.
— Самолетът, който бях наела, е бил заграден с кордон от полицията.
— По дяволите — казвам аз.
— Нищо страшно — казва Беатрис и се усмихва. — Правят точно това, което искам.
Докато полицаите и главорезите на Естебан преследват другия микробус „Кока-кола“ и обграждат наетия от Беатрис самолет, нашият скромен конвой завива наляво, след което правим обратен завой и се насочваме към пристанището.
3.
Десет минути по-късно вече сме на пристанището, което се намира на един нос в устието на реката.
Шофьорът на микробуса „Кока-кола“ се обажда на шофьора на лексуса. Казва, че полицаите и охранителите от двореца „Миерколес“ всеки момент ще го настигнат. Вече били на няколко километра извън града.
— Няма да намерят нищо по-интересно от четиринадесет чувала със сладки картофи и две бъчви с ром — обяснява Беатрис. — А, и петнадесет каси с кола.
Профучаваме покрай бараки, складове, петролни танкери, кранове, паркинг за контейнери и хълмове от захарна тръстика, ситно начукани камъни и фин пясък, готови за износ.
— А, ето тук сме — казва Беатрис.