Том Егеланд
Пазителите на Завета (38)

2.

Следващия път, когато идват да ме вземат, охранителите слагат качулка на главата ми. Паниката ме връхлита като парен локомотив. Тялото ми се изопва от страх. Не мога да дишам. Опитвам се да им избягам. Плача като бебе.

Охранителите ме влачат по пода на мазето, след това ме носят нагоре по стълбите, вкарват ме в една стая, хвърлят ме да седна на твърд дървен стол и ме връзват.

Опитвам се да се освободя.

Вратата се затваря.

— Помощ! Помощ! — крещя аз.

Опитвам се да прегриза дупка в качулката със зъбите си.

— Няма причина да се паникьосвате — казва Естебан. — Материята, от която е направена качулката, пропуска въздух. Имате достатъчно кислород.

— Махнете я!

— Дишайте дълбоко.

— Махнете я!

— Вие сте труден противник, Бьорн Белтьо.

— Махнете качулката!

— Скоро.

— Не мога да дишам.

— След малко.

— Сега!

— Разбира се, че можете да дишате.

— Моля ви, махнете я! Моля ви!

— Ако стоите мирен за секунда и ме оставите да се изкажа, ще я махна.

Опитвам се да успокоя дишането си в задушаващата топлина на качулката. Три, две, едно…

— Така е по-добре.

— Моля ви. По-бързо.

— Бьорн?

— Да.

— Ще се срещнете с шейха.

— Шейх Ибраим?

— Лице в лице.

По същия начин, както един монах чувства присъствието на Бог в своя параклис, аз започвам да чувствам присъствието на шейха в стаята. Сякаш самото му присъствие изсмуква кислорода от въздуха.

— Значи сте работили заедно през цялото време?

Естебан се смее.

— Може да се каже. Почти никой не е срещал шейха.

Задъхвам се и вдишвам собствения си топъл въздух.

Представяйки ме на шейха, Естебан подписва смъртната ми присъда. Осъзнавам това.

Той разхлабва въжето около врата ми и сваля качулката. Нагълтвам се със свеж въздух, примигвайки на ярката светлина. Оглеждам се за шейха. Но виждам единствено Естебан, с омразната качулка в ръка. Навън е тъмно. Часовник на стената показва, че часът е единадесет и половина.

Дишам тежко и дълбоко. Плувнал съм в пот от съюзническата офанзива на паниката и клаустрофобията.

— Къде е той?

— Тук.

Объркан, аз отново се оглеждам. Но в стаята сме само двамата.

Очите на Естебан срещат моите.

— Аз съм шейхът — казва той.

3.

Гледам го дълго време, очаквайки да се разсмее и да ми каже, че се шегува, очаквайки вратата да се отвори и в стаята да влезе шейх Ибраим в цялата си прелест.

Или може би осъзнавам, че той казва истината.

Естебан обикаля стола ми.

— Когато бях малко момче — казва ми той, — баща ми ми разказа историята на пазителите, мумията и ръкописа. Оттогава само едно нещо има значение за мен и то е да намеря преписа на Асим. Тингвелирските свитъци. Както знаеш, дворецът „Миерколес“ и родът Родригес са под закрилата на Ватикана по най-различни начини, включително и финансово. Така че трябваше да намеря друг начин. Наследих манията на баща си: да завърша колекцията от ръкописи на двореца „Миерколес“ с пълната версия на ръкописа. Отдавна осъзнах, че за да направя това, ще ми е нужна друга самоличност. Твърде много хора знаеха кой съм. Ако изведнъж бях започнал да се появявам на търгове за ръкописи и в антикварни магазини, архиви и библиотеки по целия свят, хората щяха да започнат да задават неудобни въпроси. Така че създадох шейха и той нае свои служители.

— Защо шейх?

— Защо не? Ибраим ал Джамил Ибн Закий Ибн Абдулазис ал Филастини. Добре образован, интелигентен, богат и ексцентричен шейх, живеещ в Обединените арабски емирства. Щедър спонсор, донор и филантроп. В ролята на шейха аз съм финансирал университети и изследователски институти по целия свят. Но всичко, което направих, всички сделки и инвестиции, имаха една-единствена цел: да получа информация, която да ми разкрие местонахождението на пергаментите, които ти намери в Тингвелир. Съюзих се с учени и главорези. Плащах на професори и антиквари. Но винаги действах чрез посредници. Винаги. Никой не е срещал шейха лице в лице. Никой не знае кой е той. Дори скъпата ми сестричка Беатрис не знае, че аз и шейхът сме един и същ човек. Той никога не е живял повече от седмица на едно и също място. Никой не знае къде е той. Шейхът действа чрез своята организация. Мрежа от лъжи и измами. Една илюзия.

— Защо ми казваш тайната си?

— Защото искам да разбереш колко важно е за мен да получа Тингвелирските свитъци. Искам да разбереш, че трябва да ми кажеш къде са те.

— И ако не ти кажа?

Той отива до една странична врата, отваря я и махва на някого, който досега е чакал отвън.