Том Егеланд
Пазителите на Завета (33)

2.

Влизаме в Свещената библиотека.

— Един момент — прошепва той, докато скенерът сканира кървясалото му око. След това въвежда кода и аз за втори път влизам в библиотеката с атмосфера на църква.

Той отваря шкаф между два рафта, надписани Guardas nordicos^[1] и Textos santos^[2]. От чекмедже с етикет Aventuras de los Caballeros^[3] Куратора вади правоъгълна картонена кутия. Отваря капака.

— Мисля, че това ще събуди интереса ви.

Поглеждам в кутията, изпълнен с любопитство. Виждам текст, изписан с рунически символи върху велен, най-фината телешка кожа. Редовете старонорвежки букви формират симетрични блокчета текст. Навеждам се над кутията и превеждам първите редове:

„Один, дай ми сила.

Ръцете ми, те треперят. Чворестите ми пръсти приличат повече на ноктите на орел. Ноктите ми са грапави и изпочупени. Всеки дъх е придружен от шумно хриптене. Очите ми, които едно време можеха да видят ястреб високо в небето или знаме на мачтата на кораб на хоризонта, сега са затворници на вечната мъгла.“

— Наричаме този ръкопис „Разказът на Бард“ — казва ми той. — Автор на текста е Бард Бардсон, оръженосец и приятел на свети Олав. Той написал разказа си на остров Селя четиридесет години след битката при Стиклестад.

— Бард? — възкликвам аз. Bardr! Полуразложената мумия в ковчега от камък, който лежеше до ковчега на Асим!

— Един необичаен ръкопис. Текстът се различава от преобладаващия по онова време стил.

— Пазителите сигурно са го дали на Снори, когато…

Вратата се отваря с трясък. Естебан нахлува в стаята заедно с двама охранители, досущ като бесен генерал, който е бил предаден от своя лейтенант. Двамата с Куратора подскачаме. Незабележимо, но очевидно не достатъчно незабележимо, аз подавам кутията с „Разказа на Бард“ на Куратора.

— Да не се е случило нещо? — питам аз. — Хасан?

Естебан изръмжава нещо на испански, което не мога да разбера. Засрамен, Куратора му подава картонената кутия с ръкописа.

Естебан поглежда в нея.

— Historia de Bard — казва той. — Porque?^[4]

— Perdoneme, senor Rodriquez^[5] — промърморва Куратора.

Естебан рязко се обръща към мен.

— Интересно ли ви е? — пита ме, а гласът му ме срязва като стъкло.

— Прочетох само няколко реда — отговарям аз с тих гласец. — Имате ли някакви новини за Хасан?

Охранителите грабват Куратора и го извеждат от библиотеката, сякаш са го арестували.

— Какво става? — питам аз.

Естебан ме поглежда така, както директор поглежда непослушен ученик, който го е разочаровал.

— Извинявам се, ако… — започвам аз.

— Куратора е този, който трябва да ми се извини!

— Ние…

— Това превишава неговите правомощия.

— Нали вие ми показахте ръкописа на Асим и аз си помислих…

— Това какво аз мога да ви показвам и какво Куратора може да ви показва са две напълно различни неща.

— Разбира се. Съжалявам. Не съм искал да…

— Bueno^[6] — прекъсва ме той. — Елате с мен!

Естебан ме хваща за ръкава и ме повлича през библиотеката. Трудно ми е да поддържам неговото темпо, куцукайки на патериците си.

3.

Излизаме от двореца през едно от страничните крила и тръгваме по една павирана пътека през парка. Минаваме покрай фонтани и мраморни статуи, втренчени във вечността. Паркът е пълен с дървета, скрити в мрака. Чувам шумоленето на листата и гукането и крякането на нощните животни, точно като в джунгла. Пътеката ни извежда на голяма, светла поляна. И там, по средата на шарен килим от цветя, виждам висок около метър побит камък, осветен от скрити прожектори.

Рунически камък.

Протягам ръка и докосвам с пръст символите, почти изтрити от вековете. Превеждам ги в главата си, символ по символ.

„Тод издълба тези руни далече от земята на предците си,

през бурни морета и непознати планински вериги,

през гори и върхове.

Ние пренесохме Свещения,

когото сме родени да пазим

по волята Божия,

както ни научи Асим,

до острова на слънцето Еспаньола

1503“

По средата на парка, заобиколен от цветя и висока ограда от ковано желязо с дълги, остри шипове, лежи снежнобял мавзолей.

Стените са украсени с фризове от червен камък, но няма прозорци. Куполовидният покрив е от зеленясала мед.

Спираме пред портите.

— Гледай — нарежда ми Естебан. Изважда дистанционно управление от джоба си. Натиска бутон и мракът е осветен от огромна мрежа инфрачервени лъчи.

— Сигурност — обяснява той. — В случай, че някой въпреки всичко успее да се прехвърли през оградата и да преодолее сензорите за движение, камерите, инфрачервените лъчи и кучетата.

Той приближава окото си към скенера, след това набира код. Желязната порта се отваря.

Спираме пред гранитното стълбище, което води към входа на мавзолея. Разпознавам три символа, изобразени на фриз върху един фронтон, намиращ се над голямата двойна врата. Анкх, руна на Тир и кръст.

Изкачваме стълбите до мраморната площадка пред вратата. Старите, солидни ключалки са били заменени от ключалки с код. Естебан набира кода, изчаква секунда и след това набира втори.

Тежките врати се отварят напълно беззвучно.

Влизаме във вестибюл с мозаичен под. Таванът и стените са украсени със стенописи. Зад нас вратите се затварят. И се заключват. Очевидно вътрешните и външните врати не могат да стоят отворени по едно и също време.

Минаваме през втория чифт врати и стигаме широко стълбище, по което слизаме. Попадаме във втори вестибюл. Естебан отново трябва да приближи окото си към скенер и да набере код.

Вратата се отваря.

Влизаме.

4.

Загубвам се в божествената, тайнствена красота на мавзолея.

Високият, белосан куполовиден таван почива върху четиринадесет мраморни колони. Зад колоните стените са бели и блестят. Ротондата, колоните и куполовидният таван създават една съвършена архитектурна хармония. Докато Свещената библиотека и другите помещения в двореца „Миерколес“ са богато украсени, мавзолеят е прост, изчистен и красив. И невероятно ослепителнобял.

Отвън гробницата не изглежда голяма, но сега, когато съм вътре в нея, невероятните й размери ме изумяват.

По средата на пода, върху плинт, висок около метър, лежи златен ковчег. До ковчега водят пет широки мраморни стъпала. Около него са поставени четири високи златни менори, във всяка от които горят по седем свещи.

Приближаваме се към плинта и ковчега с благоговение. Тракането на патериците ми звучи като богохулство, така че аз ги стискам под мишница и продължавам куцукайки.

Изкачваме петте стъпала до плинта.

Капакът на ковчега е отворен. Той почива върху четири подпори от абанос.

Мумията лежи в ковчега, с ръце, кръстосани на гърдите.

Тя е омотана в лен, главата й е издължена и остра.

— Това — казва Естебан, — е Моисей.

Вече се бях досетил за това, но изведнъж въздухът напуска белите ми дробове, а краката ми се размекват. Главата ми е празна, лека, куха. Сърцето ми тупти толкова силно, че се боя да не избухне в гърдите ми. Очите ми се изпълват със сълзи.

— Моисей… — повтарям аз с благоговение.

5.

Отваря се вътрешна врата към мавзолея. Влиза Беатрис, придружена от същите охранители, които изпроводиха Куратора от Свещената библиотека. Охранителите застават от двете страни на вратата. Беатрис се плъзга по пода към мен.

Объркан, аз поглеждам от Беатрис към мумията и обратно. Защо е дошла тук? Мислех си, че отдавна си е легнала. Защо охранителите са с нея?

— Искам Тингвелирските свитъци — казва Естебан.

Не бях очаквал точно тези думи, но логиката в тях е желязна. Въпреки смущението и растящия страх, аз осъзнавам защо Естебан ми бе показал мумията.

— Несъмнено се чудиш защо те доведох тук — продължава Естебан. — Искам да разбереш, че Тингвелирските свитъци са част от нещо по-голямо. Което е тук. В двореца „Миерколес“.

Поглеждам към Беатрис. Какво правиш тук? Очите й са празни и студени.

— Беатрис? — примолвам й се аз.

Тя поглежда към брат си.

— Прекрасна е, нали? — мушва ме той с лакът. — Красива е, нали? Не си мисли, че не забелязах как я гледаш.

— Къде са свитъците? — пита Беатрис. Топлината е изчезнала от гласа й.

— Ще ни ги дадеш ли, ако ти позволя да спиш със сестра ми? — смее се Естебан. — Какво ще кажеш, Беатрис? Струва ли си да изчукаш този бледолик, ако в замяна получим свитъците?

Беатрис ме гледа, без да мига.

Естебан продължава:

— Проявих търпение към теб. Не си ли съгласен? Отнасях се с теб като с приятел. Дадох ти достатъчно възможности да постъпиш правилно. Но започвам да губя търпението си.

— Не знам къде са те — заеквам аз.

— Може би ти вярвам. Може би не. Но няма да е трудно да разбера.

Той прави знак на двамата охранители и те тръгват към мен. Естебан ме бута и двамата слизаме по петте стъпала. Беатрис тръгва след нас. Излизаме от мавзолея, спускаме се по дълго, тясно стълбище, прекосяваме няколко безкрайни подземни коридора, които наскоро са били боядисани, преминаваме през няколко тежки метални врати и накрая се озоваваме в просторна зала без прозорци, която трябва да е точно под двореца.

Охранителите отварят огромна дървена врата. Стръмно стълбище води към дълбоко мазе.

— Къде отиваме? — Гласът ми трепери.

Беатрис се обръща и си тръгва. Към светлината.

Бутат ме по стълбите, в тъмното, към тежка миризма на влага и разложение. Каменният под е осеян с нокти. Един от охранителите включва фенер, светлината му се отразява в жълти очи. Паяк пропълзява до крака ми.

— Къде отиваме? — питам пак.

Осъзнавам, че не се връщаме в стаята ми, с нейното огромно меко легло и красив полилей. Искам обяснение.

Коридорът на мазето е нисък и влажен, със сводест таван. Каменният под е хлъзгав. Завиваме и се озоваваме пред дебела дървена врата, заключена с огромно желязно резе. Гущер се стрелка по земята до крака ми и започва да се катери по стената.

Един от стражите отключва вратата с нелепо голям ключ. Ключалката скърца, сякаш не е била използвана от хиляда години. Което най-вероятно не е далече от истината.

— Не искам да останеш с впечатлението, че не съм добър домакин — казва Естебан. — Затова ще те преместя обратно в старата ти стая, веднага щом се съгласиш да ни съдействаш. Междувременно, условията тук, в мазето, ще ти помогнат да се съсредоточиш върху моето предложение.

Казва ми да вляза.

Няма начин. Оставам на място.

— Трябва да знаеш — хълцам аз, — че страдам от клаустрофобия.

Един от охранителите ме блъска и ме запраща в килията с главата напред. Патериците ми издрънчават върху каменния под. Той е твърд, студен и мокър.

Затръшват вратата.