Том Егеланд
Пазителите на Завета (30)

2.

В забранената секция на библиотеката цари атмосфера на тайнственост и отминали епохи. Стенописите по тавана и стените изобразяват важни събития от Библията. Те са невероятно красиви и за момент в главата ми влиза налудничавата мисъл, че са били нарисувани от самия Микеланджело. От високия куполовиден таван висят три разкошни полилея. По стените са окачени икони и мощехранителници. Сигурен съм, че ако се съсредоточа, ще мога да чуя грегориански песнопения. На отсрещната стена виси кръст с разпнатия Исус. Eli, Eli, lama sabachtani? Господи, Господи, защо ме изостави? В стъклена кутия върху висок пиедестал от мрамор е изложена корона от тръни. Не е възможно това да е короната от тръни, нали? Не мога да събера сили да попитам. Седем високи бели свещи горят в канделабър върху маса, покрита с бяла покривка. По стените между фреските стърчат дървени шкафове и рафтове с книги, стъклени кутии и чекмеджета. Дълбоките прозорци са обезопасени с решетки от ковано желязо, на тавана мига лампичката на камера.

— Добре дошъл в Свещената библиотека — казва Беатрис. — Тук съхраняваме нашите най-ценни и редки съкровища.

Стъпваме върху килим, който е толкова мек, сякаш е направен от мъх.

Беатрис спира пред един от шкафовете. Отваря го и изважда кодекс с дървени корици. Заставам зад нея и поглеждам над рамото й.

Тя внимателно го отваря.

— Това е оригиналният текст на De Transitu Virginis, „Успение Богородично“, написан около 169 г. сл.Хр. от св. Мелитон Сардийски. Понеже Мария била майката на Господ, тя не можела да умре от физическа смърт, затова когато дошло времето й да напусне този свят, душата и тялото й се издигнали в рая.

Поглеждам писмата с благоговение, всяка дума е изписана с любов и вяра.

Беатрис отива при друго чекмедже и го отваря. Вътре, върху малка копринена възглавничка, лежат две златни монети.

— Тези монети са били на Николас, известен още като св. Николай Мирликийски или дядо Коледа. Той спасил мъж и трите му дъщери от бедност и проституция, като тайно хвърлил три кесии със златни монети през прозореца и в комина на къщата им.

Тя се приближава до едно позлатено писалище, отваря го и вади златна кутия. Вътре между два листа стъкло лежи напукан пергамент.

— Това е заповедта за екзекуция на Христос, подписана от Пилат Понтийски.

— Как успявате да се сдобиете с тези неща?

— Винаги сме били в добри отношения с Ватикана. Различни папи, кардинали и архиепископи са се възползвали от близостта си с нашия род. Когато някой теологичен дебат стане особено разгорещен, за тях е удобно да премахнат някои документи и артефакти, които биха злепоставили църквата или отслабили нейните позиции. Дворецът „Миерколес“ се смята за по-сигурно хранилище на подобни артефакти от архивите на Ватикана. Освен това архивисти и кардинали са изменяли на Ватикана в миналото, продавайки тайните на църквата на нейни недоброжелатели. Но в нас Ватикана винаги е имал лоялни съюзници.

— Това е невероятно, Беатрис, напълно невероятно!

— Не всичко идва от Ватикана. През годините сме закупили огромно количество ръкописи, писма, книги, кодекси и пергаменти, както на отворения, така и на черния пазар. Финансирали сме разкопки. Подкупвали сме археолози, изследователи и търсачи на силни усещания. Съхранявайки тези съкровища, ние поне сме се погрижили за това, те да не бъдат безвъзвратно загубени.

— За учените и за обикновените хора няма значение дали тези артефакти се намират под ключ в двореца „Миерколес“ или в частната колекция на шейх Ибраим.

— Шейхът е отмъквал много ръкописи под носа ни. Но несъмнено той може да каже същото за нас. Ела, трябва да се запознаеш с един човек.

3.

Той е толкова висок, слаб и блед, че не бих се учудил ако изчезва всеки път, когато светлината го огрее в гръб. Кожата му е също толкова бяла, колкото е и моята. Може би затова веднага чувствам някаква връзка помежду ни. Забелязвам цяло съзвездие чернодробни петна под изтънялата му сива коса. Носът му е като остър клюн. Човек остава с впечатлението, че той гледа единствено навътре, в себе си, към един личен, непознат за останалите свят.

Спалнята му е също така негов кабинет. Когато чукаме на вратата му, той седи на бюрото си и пие чай. Бюрото е покрито с книжа, книги и документи.

— Това е Куратора — казва Беатрис. — Така го наричаме. Куратора.

Той ми подава една костелива ръка. Стискам я и добивам усещането, че се ръкувам със скелет.

— Чел съм за вас — казва той с глас, който е толкова сух и крехък, колкото древните документи на бюрото му.

Беатрис нежно слага ръка върху тънките му рамене.

— Ние сме стари приятели. Познавам го, откакто се помня. Той бе първата ми дойка. После стана мой приятел и ментор. Живее и работи в двореца „Миерколес“ от 1942 г., когато избягал от Варшава…

— Като момче, искам да се отбележи, като момче!

— … и се озовал тук, минавайки първо през Копенхаген, Бостън и Хавана. Баща ми го съжалил и приютил, в един от своите редки моменти на състрадание. Именно Куратора запали в мен интерес към историята и теологията. И към всичко това, което лежи скрито в древните ръкописи и пергаменти.

— Разбирам, че споделяте нашата страст към съкровищата от миналото — казва Куратора.

Гласът му е тих, почти шепот, като вятър, който си играе със страниците на книга, забравена на пейка в парка. Когато очите ни се срещат, през тях виждам как в него се отваря невидима врата, отвъд която започва безкраен коридор, пълен с книги, покрити с многовековен прах. След това илюзията изчезва и аз виждам воднистите очи, осеяни с разкъсани капилярчета.

Куратора накланя главата си на една страна.

— Беатрис е прекрасен човек, нали? Трябва да сте благодарен за нейното приятелство.

Не съм съвсем сигурен какво да отговоря на това. Зад елегантната фасада на думите му долавям игрива ирония, сякаш той се опитва да ме изпита.

— Когато живеех в чужбина, Куратора ми се обаждаше по телефона и ми изпращаше писма, като така ме държеше в течение на живота в двореца — казва ми Беатрис. — И когато се отбивах вкъщи, най-много исках да се видя с него.

Куратора поглежда любопитно към принтираното копие, което Беатрис държи в ръка. Тя му кимва незабележимо. Той захапва долната си устна. Тя му подава страниците. Той ги взима с треперещи ръце. Вади очила от джоба на ризата си, слага ги и започва да чете текста, останал без дъх. Очите му препускат по редовете.

— Най-накрая. Най-накрая. Най-накрая — повтаря той шепнешком. Поглежда към Беатрис. — Това е!

— Нали ти казах.

— Не смеех да ти повярвам. Но наистина е това!

4.

Куратора налива три чаши шери. Двамата с Беатрис седим на леглото му. Той седи на стола до бюрото.

— Викингският крал Олав не е знаел какво е откраднал — казва той. Шерито е оставило влажна сянка на горната му устна. — Той просто е искал златното ковчеже, в което са били свитъците.

— Пазим оригиналния ръкопис тук в двореца — казва ми Беатрис.

— Естебан ми каза, че той не е нищо особено.

— Естебан те е излъгал.

— Може ли да го видя?

— Не е толкова просто. Само Естебан и аз имаме достъп до него. Мярка за сигурност. Всеки път, когато вратата се отвори, това се записва в специален регистър. Естебан ще заподозре нещо.

— За съжаление, оригиналният ръкопис не е цял — казва Куратора. — Сухата египетска пустиня е идеална за съхранението на папируси. Но влажният норвежки въздух не е. Част от папируса се е разложила, така че ръкописът е пълен с празноти. По-голямата част от текста е нечитаем. За да можем да го разчетем и преведем, ние имаме нужда от преписа от Тингвелир.

— Бихте ли ми казали все пак какво прави този ръкопис толкова ценен?

— Той е оригинал на библейски текст.

— Знам това. Но защо църквата толкова много се плаши от него?

Куратора става и допълва преполовените ни чаши с шери, след което слага тапата в шишето.

— Плаши… хммм, не е толкова просто. Преди хиляда години политиката на църквата е била много по-различна, отколкото е днес. Не съм сигурен как щяха да реагират, ако ръкописът бе открит в наши дни. Но преди хиляда години служителите на Ватикана се паникьосали.

— Защо?

— Защото през вековете църквата е продавала илюзията, че Библията е написана от Господ.

В гласа му се прокрадва нотка на опърничавост.

— Това не е ли единствената цел на църквата? — питам аз.

— Именно по тази причина авторитетът на църквата моментално би се сринал, ако Ватикана признае, че Библията е… ами, нищо повече от един сборник от назидателни истории, съчинени от хора, преправяни от хора, събирани и редактирани от хора. И нищо повече от това.

— Всички знаят, че Библията не бива да бъде възприемана буквално. Тя представлява нещо по-важно, по-общо. Няма много хора по света в днешно време, които да вярват в Библията буквално.

— Така ли? Питайте хомосексуалистите. Питайте жените. Вече две хиляди години църквата набива своите виждания в главите ни. Ще се изненадате колко много хора смятат, че Библията съдържа думите на Господ до нас смъртните, сякаш самият Той я е написал. Някои християни възприемат Библията като източник на разбиране, почитане и размишления. Но въпреки това… същите сили, които са дали на света Инквизицията, кръстоносните походи и робството, продължават да съществуват и до днес и дори процъфтяват!

— Мислех си, че всичко това се е променило след Мартин Лутер.

— Хмм… какво казва Павел за хомосексуализма? Същите апостоли, които проповядват любов, прошка и състрадание, заклеймяват хомосексуализма и това е гледна точка, която споделят повечето важни клечки в днешната римокатолическа църква!

Думите му са придружени от водопад от слюнка.

— Според вас какво би казал Исус за омразата, която хомосексуалистите пораждат у някои християни?

— Успокой се. — Беатрис се навежда към него и нежно го докосва по крака.

— Павел е живял в различна епоха — споря аз.

— Точно така! Което доказва, че Библията принадлежи към една отминала епоха! Сега църквата заклеймява същото робство, което някога е подкрепяла и утвърждавала! Но хомосексуалистите продължават да бъдат преследвани със сляпа омраза и страст!

След този изблик Куратора е останал без дъх и се обляга на бюрото.

— Добре ли си? — пита го Беатрис.

— Да, да, да!

— Куратора лесно се разпалва — казва ми тя. — Но съм съгласна с него. Библията е литературен и митологичен шедьовър, който е принадлежал на една точно определена епоха, на едно точно определено човечество и на един точно определен свят. Днес можем да избираме дали да я четем като религиозно послание или като философски манифест. Това, дали Библията се възприема като думите на Господ, зависи изцяло от вярата на читателя. Авторитетът на Библията зависи от силата и непогрешимостта на текста.

Куратора се намесва:

— Преди повече от хиляда и петстотин години отците на църквата дали своето одобрение на Библията. И оттогава папи и духовници, свещеници и проповедници са единни в своята вяра, че нейната истина е абсолютна. Да критикуваш Библията означава да отричаш Господ. В името на Библията са били избити милиони хора.

Думите на Куратора се губят в шумен пристъп на кашлица и аз използвам момента да вмъкна въпрос:

— Но как Тингвелирските свитъци подкопават всичко това?

Беатрис отговаря на въпроса ми:

— Най-важните текстове, които на практика съставляват теологичната основа на юдейството, християнството и исляма, са петте книги на Моисей, Петокнижието. Това са Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие, историята на патриарсите, Каин и Авел, законите, Десетте божи заповеди или с други думи всички митове и легенди, които формират основата на нашето общо културно наследство и разбиране.

Тя започва да тупа Куратора по гърба, защото той продължава да кашля.

— Моисей е една от най-влиятелните личности в световната история. Вярванията и религиите, изповядвани от половината човечество, са основани на неговите думи. Всемогъщият Бог, който се появява за първи път в Петокнижието, е същият Бог, който християните, евреите и мюсюлманите почитат и до днес.

Куратора успява най-накрая да стабилизира дишането си. Пресушава на екс чашата си с шери.

— Какво би станало, ако някой успее да докаже, че цялото това нещо е една измама?

— Измама? — повтарям. — Кое е измама?

— Как бихте реагирали, ако ви кажа, че Петокнижието на Моисей е сборник от различни текстове и философии от древността?

— Това е, общо взето, едно от първите неща, които студентите по теология научават в университета.

— Но не е ли странно колко усърдно защитават това знание? Повечето хора не знаят, че петте книги на Моисей представляват една смесица от вавилонски митове, финикийски и хититски саги и египетски легенди, обогатена с образа на автократичен бог. По този начин се създава една нова монотеистична религия. И една нова държава. Много хора биха нарекли това просто един мит, други — конспирация. Повечето експерти, теолози и учени са съгласни, че Старият завет е точно това — уникална колекция от древни текстове, но с нов етикет.

— Всеки човек, разбира се, може да остане глух за всичко това, ако е убеден, че Библията е словото на Господ — намесва се Беатрис.

— Много хора възприемат Библията като опита на един етнос да опише митологичното си минало и да изрази надежда за идеализираното си бъдеще — заявява Куратора. — Един разказ за присъщата на човечеството слабост към красотата и безплътността. Още шери?

Куратора маха тапата от шишето. Подавам му чашата си и той я пълни догоре. Беатрис закрива своята чаша с ръка.

Куратора оставя бутилката на бюрото и продължава:

— Представете си… представете си, че някой предостави неоспорими доказателства за това как и защо петте книги на Моисей и новата религия са еволюирали?

— Какви доказателства?

— Тингвелирските свитъци!

Беатрис и Куратора ме поглеждат предизвикателно, сякаш очакват да избухна или в смях, или в ругатни.

— На света има два милиарда християни и половината от тях са католици — заявява Куратора. — Мюсюлманите са милиард и половина. Четиринадесет милиона евреи. За много от тях Петокнижието е основата на тяхната вяра. Моисей е проправил пътя както на Исус, така и на Мохамед.

— Затова ръкописът е толкова важен — обяснява Беатрис. — Той разказва различна история.

— Папата не може да обяви, че писанията, смятани за свещени от две хиляди години, са непълни — обяснява Куратора. — Не може да заяви, че Библията трябва да бъде пренаписана. Това би било немислимо! Не може да каже, че в Стария завет има грешки, които трябва да бъдат поправени. Ако каже това, той ще забие нож в гърбовете на всичките си предшественици. Това би било едно признание на църквата, че Библията не е словото на Господ, а словото на човека.

— Библията ще се превърне в един добре написан, красив сборник с поучителни истории, пълен с виденията на мъдреци за един бог и един рай, към които всички можем да се стремим — казва Беатрис.

— Което всъщност е просто една илюзия — завършва Куратора.