Том Егеланд
Пазителите на Завета (3)

Пролог

„Една само крачка има между мене и смъртта.“

Първа книга Самуилова, 20:3

„Затова и Божията премъдрост рече: ще им пратя пророци и апостоли, и от тях ще убият и изгонят.“

Евангелие на Лука, 11:49

Египет, 1360 г. пр.Хр.

Той бавно вдигна бокала с отрова до устните си.

Виждаше искрящия Нил през маранята, далече под двореца. Слънцето трептеше в лазурното небе като разтопен мед. В далечината вятърът надигаше пустинния пясък в кафяво-сива мъгла.

Капки пот се стичаха надолу по врата и гърба му. Пясъкът се бе залепил за кожата му като упорита краста.

Въпреки че бяха смесили отровата с мед и вино, тя имаше тежък, горчив аромат. Бяха му позволили да избере начина на своята смърт. А сега стояха около него, везирите, жреците, писарите и генералите. Чакаха го да изпие бокала. Единствено фараонът и царицата не бяха тук. Не искаха да бъдат.

Бял гълъб прелетя близо до прозореца, мимолетна сянка, скриваща слънцето. Той проследи птицата с очи, след това надигна бокала до устните си и отпи.

Старонорвежки ръкопис

1050 г. сл.Хр.

(Включен в Codex Snorri през 1240 г. сл.Хр.)

„Внимавай, читателю на мистични руни. Мъченията на Дуат, Хелхейм и ада очакват тези, които разчитат тайните на руните без позволение.“

„Избрани сте вие, които пазите тайната със своята чест и своя живот. Вашите святи помощници Озирис, Один и Белият Исус ще ви следват и ще ви помагат. Да живее Амон!“

Норвегия, 1070 г. сл.Хр.

Старият викинг погледна през малкия прозорец на студената си килия в манастира, построен в подножието на планината. Изкашля се. Огромна стена от мъгла се стелеше от морето, но той не можеше да я види, защото бе почти напълно сляп. На брега чайките пищяха над разложения труп на тюлен, покрит с водорасли и заклещен между облите скали. Той отново се прокашля и хвана с втвърдените си от артрита пръсти перото.

„Один, дай ми сила.

Ръцете ми треперят. Чворестите ми пръсти приличат повече на ноктите на орел. Ноктите ми са грапави и изпочупени. Всеки дъх е придружен от шумно хриптене. Очите ми, които едно време можеха да видят ястреб високо в небето или знаме на върха на мачтата на кораб, сега са затворници на вечната мъгла. Трябва да се приведа ниско над хартията, за да видя буквите, изписани с мастило. Чувам как върхът на перото ми дращи пергамента и разпознавам миризмата на танин. Това е да търпиш бавната агония на старостта.

Браги, дай ми сила да запиша спомените си на тази избелена кожа. Повече от четиридесет години изминаха откакто моят крал и господар, мъжът, когото наричаха Olafr hinn helg^[1] бе посечен с меч в Стиклестад. Аз бях негов оръженосец и приятел. Още го виждам как стои пред мен, безстрашен и сигурен в своята вяра, когато Калв го посече. Моят крал намери своя Бог.

За да угодя на този Бог, аз се покръстих в името на Белия Исус. Но през годините тайно продължих да почитам боговете на моите предци. Не смеех да призная предателството си пред Олав. Тайно почитах Один и Тор, Балдер и Браги, Фрейр и Фрея. Боговете, които ме бяха закриляли през целия ми живот. Какво е направил Белият Исус за теб, кралю мой? Къде беше той, когато ти доблестно се сражаваше в негово име в полята на Стиклестад? А моите богове пощадиха живота ми. Оставиха ме да живея толкова дълго, че тялото ми вече отказва да работи. Червата ми гният. Плътта ми виси мъртва от кости и стави. Портите на Валхала никога не са се отваряли за мен. Но ме гризе едно съмнение: защо те не ми позволиха да умра в битка? Когато двамата с Олав бяхме млади и плавахме с викингите, аз гледах смъртта в очите в далечни земи. Но валкириите така и не дойдоха да ме вземат. Все още мога да вкуся жаждата за кръв и да усетя лудостта, която ме обземаше всеки път, когато наближавахме чужди брегове. Представях си богатствата, които ни чакаха, страхът в очите на нашите врагове, белите гърди и бедра на жените, които щяхме да изнасилим. Сражавахме се смело, както се бяха сражавали нашите бащи и техните бащи. Колко хора бяхме убили? Повече, отколкото могат да бъдат преброени на пръстите на хиляда мъже. В сънищата си все още виждам очите на мъжете, които убих в служба на Олав, моят крал и господар. Пленявахме мъже и жени, които продавахме като роби и блудници. Подпалвахме къщи, разрушавахме села. Това бе нашата работа.

Но след време Олав започна да се бори със своята съвест. Молеше се на своя бог за прошка. Неговият бог не почиташе честта на воина. Но когато слугите на този бог съберат ръцете си и го помолят, той изчиства всички грехове, които ги мъчат. Лицемерие. Не разбирам този бог с раздвоен език, не разбирам и неговия син. Затова все още принасям жертви на моите Один и Тор. И на Браги, богът на поетите и скалдите^[2]. Наричат ме скалдът Бард. Нито една от моите песни не е записана върху хартия; те се предават от уста на уста.

Живея в този манастир вече от двадесет години. Добре се грижат за мен. Мислят ме за светец поради близостта ми с крал Олав и с египтянина Асим. И двамата сега лежат в тайната гробница на Асим, заедно със съкровищата и свитъците, които само той можеше да чете.

Двадесет и пет години изминаха от времето, когато бяхме млади момчета, до онзи ден под жаркото юлско слънце в Стиклестад, високо в Трьонделаг, когато свети Олав бе съсечен, и през всичките тези години аз винаги бях верен на моя крал. Сега съм стар. Реших да запиша една тайна от живота, който споделях с моя крал, върху най-добрия пергамент, който може да се намери, с подострено перо и с най-доброто мастило. Преди да умра, искам да разкажа за нападението срещу царството на слънцето и храма на чуждите богове.“

Старецът отново погледна през прозореца. Манастирът бе обвит в млечнобяла морска мъгла. Чайките мълчаха. Той погледна към думите, които бе написал. Руни изпълваха белия пергамент в симетрични линии. Старецът мъчно се изправи и отиде до прозореца, опря се с лакът на перваза и се взря в спомените си. Соленият морски въздух го върна в младостта, когато стоеше на носа на викингския кораб „Морски орел“ заедно с крал Олав, вятърът развяваше косите им, а погледите им бяха насочени към непознати земи.

Руническо петолиние, дървена църква „Урнес“

„Свещеният култ

на Амон Ра

достойни Пазители

които знаят оглушителната тайна

на руните“

Ватикана, 1128 г. сл.Хр.

Лицето на кардинал-епископ Бенедикт Секундус изглеждаше восъчно на светлината, идваща от димящата лампа. Той хвърли купчината пергаменти на масата и прониза архивиста с гневен поглед.

— Защо този ръкопис не ми е бил показван до днес?

— Ваше Превъзходителство! Коптският документ бе един от многото ръкописи, конфискувани от църквата преди повече от сто години. Оттогава всички те стоят недокосвани в трезора. Всъщност до момента, когато префект Сканабеки нареди документите да бъдат подредени и каталогизирани. Коптският ръкопис е един от многото, които наскоро бяха преведени. Нямахме представа… — Архивистът се поколеба и очите му се преместиха от кардинал-епископа на Клеменс де’Феши, довереният рицар на папата, който стоеше тъмен и безшумен като сянка в полумрака. — … за какво става дума в този ръкопис.

— Кой е бил отговорен за коптския ръкопис?

— Един египтянин, Ваше Превъзходителство…

— Ах, трябваше да се досетя.

— … велик жрец…

— Ха!

— … на име Асим.

— Къде е сега оригиналният ръкопис?

— Доколкото знаем, папирусовите свитъци са в… Норвегия.

Кардиналът премигна, объркан, чудещ се дали е чул правилно.

— Noruega — повтори архивистът. — Земята на снега. Далечният север.

— Noruega.

Кардинал-епископът се опитваше да сдържи гнева си. Беше му извънредно трудно.

— Как колекция от свещени ръкописи е попаднала в ръцете на тези… варвари?

— Не знаем — прошепна архивистът.

— Сигурен съм, че не е нужно да обяснявам колко важно е оригиналът да бъде върнат във Ватикана?

— Това е причината да поискам аудиенция с Ваше Превъзходителство.

Кардинал-епископът се обърна към Клеменс де’Феши:

— Искам да отидеш там, в тази страна… Noruega… и да намериш оригинала!

Клеменс де’Феши пристъпи в светлината с елегантен поклон.

— Ваше Превъзходителство — прекъсна го архивистът и започна да прелиства пергаментите, докато не намери онова, което търсеше, — указанията на египтянина Асим са само предположения…

— Намери го! — изсъска кардинал-епископът и очите му се впиха в очите на Де’Феши. — И го донеси тук.

— Ваше Превъзходителство — отвърна Де’Феши и кимна.

Размахът на пелерината му накара пламъкът на лампата да премигне. Чуха стъпките му надолу по коридора, после затварянето на вратата.

— Де’Феши трябва да намери оригинала! — възкликна кардинал-епископът, повече на себе си, отколкото на архивиста. — Ако този ръкопис попадне в неподходящи ръце…

— Това не трябва да се случва.

— Нито дума! Нито дума на никого!

Очите на кардинала се стрелнаха към рафтовете, които покриваха стената от пода до тавана, изпълнени с пергаменти, ръкописи, документи, писма и карти. Той скръсти ръце и с думите „О, Господи Боже, помогни ни да намерим папирусовия ръкопис“ остави архивиста сам с неговия страх и с димящата лампа.

Надпис на гробница

Манастир „Лис“

1146 г. сл.Хр.

„HIR:HUILIR:SIRA:RUTOLFR

Тук лежи Сира Рудолф“

От Codex Snorri

1240 г. сл.Хр.

„Благородни Пазителю,

ти, който разгада тайните на руните, ти единствен ще откриеш руническия камък в последната гробница на руническата роза, където лежи епископ Рудолф.“

Исландия, 1241 г. сл.Хр.

В нощта, когато дойдоха да го убият, той дълго време стоя на двора. Съзерцаваше звездите. Усещаше нещо дълбоко в себе си. Предчувствие. Той потрепери от студения северен вятър. Бе седял около час в горещия извор, след което се подсуши и облече. Парата от извора блестеше на лунната светлина. Блещукащите отблясъци му напомниха за северното сияние. Той прокара пръсти през сивата си брада и изрита туфа увехнала трева с ботуша си. Как мразеше това леденостудено чувство, проникнало в душата му. Имаше толкова много работа за вършене. Възрастта му още не го тревожеше; чувстваше се пъргав и бърз като агънце. Падаща звезда прониза нощното небе. Това поличба ли беше? Зачуди се. Пое дълбоко дъх, изпълни дробовете си с мраз и го задържа вътре. Някъде във фермата излая куче. В конюшнята изпръхтя кон.

Светът отново притихна.

— Така, така — промърмори той на себе си. — Така, така.

Той влезе вътре и изкачи стълбите със скърцащото седмо стъпало. Затвори вратата на спалнята зад гърба си и седна на леглото, върху овчите кожи, които прислужницата бе изтупала и сгънала. И така заспа, все още облечен, главата му опряна в грубото дърво на фронтонната стена.

Цвилят коне.

Силни викове.

Дървена порта се отваря, скърца, затваря.

Някой изкрещява име. Неговото име.

Звуците се вплетоха в сънищата му. Клепачите му потрепнаха. Той се събуди и веднага скочи, но трябваше да се хване за рамката на леглото, за да не падне. Чу викове и кучешки лай. Идваха отвън. Той погледна през шпионката. Из фермата бродеха въоръжени мъже. На светлината на факлите видя Гисур. Лицето му застина. Гисур! В момент на привързаност той бе позволил дъщеря му Ингибьорг да се омъжи за това долно псе. Това ли беше нещото, което го бе човъркало? Двамата с Гисур бяха стари врагове. Но това?

Все пак какво можеш да очакваш от страхливец, който служи на норвежкия крал?

Сърцето му препускаше, но той не искаше да се отдава на страха си. Смъртта не би го взела в такава нощ, каза си той, такава спокойна, тиха есенна нощ.

Той отвори гардероба до стената и зарови ръцете си в тежките дрехи. След секунда пръстите му намериха ключалката на тайното отделение. Отключи го. Ръцете му се обвиха около пергаментовите свитъци. Това не бива никога да попада в ръцете на Гисур и норвежкия крал! Внимателно пъхна свитъците под кожения си жакет, тихо слезе по стълбите и излезе в двора. Под прикритието на мрака, той обиколи стените на сградите и стигна къщата на свещеника Арнбьорн.

Свещеникът седеше в леглото си, овчата му кожа бе придърпана до брадичката. Когато позна вожда, той издаде силна въздишка на облекчение.

— Кой…

— Гисур и неговите хора!

— Гисур! — Свещеникът се прекръсти и скочи от леглото. — Трябва да се скриеш! Знам къде! В мазето. В оня килер…

— Но първо трябва да се закълнеш, че ще ми помогнеш!

Думите прозвучаха странно. Успокояващо. Повелително. Смело. Той извади пергаментовите свитъци.

— Арнбьорн, чуй думите ми!

Устата на Арнбьорн бе полуотворена. Дишаше тежко, сърцето му препускаше.

— Слушам.

Той му подаде свитъците. Известно време и двамата ги държаха.

— Ако на зазоряване вече не съм между живите, Арнбьорн, ти ще бъдеш натоварен с мисия. Мисия, която е по-важна от собствения ти живот.

Свещеникът кимна мълчаливо.

— Трябва тайно да занесеш тези свитъци на Тордур Пелтека. — Той прониза свещеника с поглед. — И не бива никога да казваш нито дума за това. Никога! Нито дума! На никого! Разбираш ли?

— Какво да кажа на Тордур?

— Той ще разбере.

Тордур бе следващият Пазител в Исландия. Ако имаше човек на тази земя, на когото можеше да се довери, това бе Тордур Пелтека, синът на неговия брат.

Той пусна свитъците.

— Пази ги с живота си! Дори ако някой извади очите ти… — свещеникът ахна и отстъпи крачка назад, — … ти не бива да даваш свитъците на никого или да казваш, че са в теб; не бива дори да признаваш, че знаеш за тях! Можеш ли да се закълнеш, Арнбьорн, в името на Бог?

Свещеникът се поколеба за момент, несъмнено представяйки си как някой вади очите му. После отвърна:

— Разбира се!

— Доверявам ти се, приятелю. Върви с мир, Арнбьорн!

След тези думи той обърна гръб на свещеника и изчезна в нощта. Мракът бе студен. Той чуваше виковете на хората на Гисур, докато те претърсваха фермата, чуваше цвиленето и риенето на конете, виенето на кучетата и гневните протести на работниците му, възмутени от поведението на мъжете. Той отвори тайната врата зад бараката със сечивата, която водеше до един от проходите към мазето. Приведе се ниско и се затича по тесния проход в непрогледния мрак, опипвайки каменните стени с ръцете си. След десет или дванадесет метра той се блъсна в дървена врата. Проклятие! Затършува за ключовете, отвори вратата и влезе в килера. Въздухът миришеше на царевица, мъх и заквасена медовина. Той се промуши зад няколко бъчви с царевица, които бяха изправени до стената. Знаеше, че няма да се откажат, докато не го намерят.

Когато го намериха, те нададоха радостни викове, изритаха бъчвите настрани и го извлякоха от скривалището му. На светлината на факлите им той видя, че бяха петима. Разпозна Арни Сърдития и Симон Възела. Но Гисур не бе с тях. Страхливец.

След това видя свещеника Арнбьорн в тъмния коридор зад тях.

— Господарю — изкрещя уплашеният свещеник, — те се заклеха, че ще бъдат милостиви към теб.

— Така да бъде — рече той, но толкова тихо, че свещеникът нямаше как да го чуе.

— Дръж си езика, отче — заповяда Симон Възела.

— Гисур обеща да пощади живота ти! — продължи Арнбьорн. — Каза, че няма как да се сдобрите, ако не се срещнете лице в лице…

Свещеникът млъкна, осъзнавайки, че е бил измамен, за да предаде своя вожд.

Един от мъжете се изсмя.

— Къде са пергаментите? — попита Симон Възела.

— Къде си ги скрил? — извика Арни Сърдития.

За кого го вземаха?

Симон Възела пристъпи към него.

— Знаеш, че ще ги открием, старче! Дори ако трябва да разрушим фермата греда по греда!

Известно време те продължиха да го заплашват, но накрая изгубиха търпението си.

— Удари го! — рече Симон Възела на Арни Сърдития.

Воините погледнаха към него.

— Говори! — изкрещя Арни Сърдития.

Чувстваше единствено дълбок покой, идващ от знанието, че животът му бе към своя край. Богат и драматичен живот, от който не можеше да се отрече. Живот, който не се различаваше особено от живота на мъжете, които бе описвал в своите саги.

— Никой няма да удря! — рече той със спокоен глас. — Eigi skal hoggva.^[3]

— Удари го! — повтори Симон Възела.

Той не се страхуваше. Но искаше да умре с чест. Не искаше да напусне този свят с лице, обезобразено от удар с брадва или меч. Острие през сърцето бе един по-благороден начин да умреш.

— Никой няма да удря — повтори той властно и се взря в очите на своите палачи.

Арни Сърдития бе първият, който замахна. Мечът му преряза артерия. Кръвта шурна с голяма сила. „В мен все още се надига мъзга“, помисли си той докато падаше. Всички започнаха да го секат. От тунела чу хленченето на свещеника Арнбьорн. „Моля те, позволи му да спази обещанието си и да занесе свитъците на Тордур Пелтека“, помоли се той.

 

 

И така си отиде Снори Стурлусон, окъпан в собствената си кръв, заобиколен от врагове.

Рунически камък, дворец „Миерколес“

1503 г. сл.Хр.

„Торд изсече тези руни далече от земите на неговите предци отвъд бурни морета и непознати планини, през гори и над чукари ние пренесохме Свещения, когото сме родени да пазим.“

Ватикана, 1503 г. сл.Хр.

Папа Юлий зяпна с изумление новоназначения кардинал-епископ на Ватикана Джулиано Кастаня.

— Бъди така добър да повториш — каза той, — къде са папирусовите ръкописи?

— Ваше Преосвещенство, знам, че звучи напълно немислимо… но писмото бе донесено тази сутрин от пратеник на кралица Изабела. Както можете да видите по печата, то не е фалшификат.

Папата взе свитъка със счупения печат. Докато четеше, клатеше глава. Когато свърши, подаде писмото на кардинал-епископа.

— И това са папирусовите оригинали на Светите писания, които ние имаме само в коптски превод?

Кардинал Кастаня кимна.

— Същите папирусови свитъци, които твоят предшественик, Секундус, се опита да открие преди повече от четиристотин години? — попита папата.

— Да.

— Как тези документи са се оказали там?

— Това също е изумителна история — отвърна кардиналът.

Папата погледна нагоре към звездното кубе на Сикстинската капела.

— Наистина трябва да направим нещо с този таван — промърмори той, след което отново погледна към кардинала. — Ще бъде катастрофално, ако някой научи за това! Катастрофално за Църквата. За Ватикана. За света.

— Може ли да предложа едно смело решение на проблема?