Том Егеланд
Пазителите на Завета (29)

2.

След вечеря мъжете пият коняк и пушат пури, докато жените отпиват вино в съседната стая. Срещаме се отново във фоайето, където огромни стъклени врати водят към терасата. Точно в десет и половина Естебан и София ни пожелават лека нощ. Грасиела се отпуска след оттеглянето на родителите си и за първи път чувам смеха й. Но след двадесет минути Хавиер и Грасиела също се оттеглят.

В тишината след тяхното излизане двамата с Беатрис стоим неподвижно, загледани през стъклените врати. Главата ми бучи от възбуждащата мисъл, че най-накрая останахме насаме и теоретично мога да направя няколко крачки към нея, да я взема в ръцете си, да я притисна към себе си, да почувствам тялото й до моето.

— Ще излезем ли да подишаме малко въздух? — пита тя.

Поглежда ме по начин, който ми е трудно да разгадая. Предполагам, че отново чете мислите ми, което едновременно ме смущава и възбужда. Тя се засмива тихо, взима ме под ръка и ме извежда на терасата. Искам да я целуна, но, разбира се, не бих посмял да направя нещо толкова дръзко. Потъваме в два дълбоки, меки градински стола. Санто Доминго блещука между дърветата като далечна, екзотична галактика. Шумът от града стига до нас под формата на ниско, но постоянно жужене. Паркът е изпълнен с писъците на птици, жаби, щурци и малки животни.

— Можеш ли да повярваш, че някога съм била хипарка? — усмихва се Беатрис.

Опитвам се да повдигна вежда в изненада, но имам някакъв проблем с мускулната координация, така че сигурно изглеждам така, сякаш имам тик.

— Три години живях в Сан Франциско, от 66-та до 69-та. Хайт Ашбъри, лятото на любовта, ЛСД, силата на цветята.

В гласа й долавям следи от слънцето и топлината, които се крият дълбоко в душата й.

— Може би това бе моят начин да се опълча срещу всичко това — казва тя и вдига ръце.

— Бедното малко богато момиче? — коментирам аз, малко по-язвително, отколкото бях възнамерявал.

Усмивката й се превръща в горчива, студена гримаса и аз осъзнавам, че съм я обидил дълбоко. Но после топлината и чарът се връщат.

— Израснах като принцеса, в кралско семейство без кралство и без поданици. Баща ми беше алкохолик, майка ми се утешаваше с любовници, а по-големият ми брат Естебан… ами…

Тя поглежда към небето. Двамата проследяваме мигащата светлина на преминаващ самолет.

— Знаеш ли, Бьорн, семейството ми никога не е било част от този народ или от тази култура. Ако дворецът „Миерколес“ беше в Хайд Парк или в Сентръл Парк, в Бомбай или в Токио, ние щяхме да бъдем също толкова изолирани от света, колкото сме тук.

Аз бях израснал в една стара, бяла, дървена къща в предградие на Осло, но въпреки това разбирам какво има предвид.

— Много хора ни завиждат заради парите.

— Не се учудвам.

— Но животът не е толкова добър.

— Богатите винаги казват така.

— Съжалявам, ако създавам в теб впечатление, че съм една преситена и скучаеща жена. Всъщност убедена съм, че точно това си мислиш за мен. Богатството прави нещо с хората. Нещо неприятно.

Тя прокарва пръсти през косата си. Кожата й блести на лунната светлина, сякаш е от злато. Не мога да повярвам, че е цели двадесет години по-възрастна от мен. Прилича на крехък и безсмъртен елф.

— Шестдесетте и всичко, което те донесоха на света, ме спасиха, колкото и парадоксално да звучи това. Ако не се бях разбунтувала, сигурно щях да потъна и да изчезна безследно. Трябваше да се превърна в друг човек, за да бъда себе си, ако разбираш какво имам предвид.

— Мисля, че да.

— Роднините ми не знаеха за тези неща. Те си мислеха, че водя тих, спокоен живот в едно девическо училище.

— Как са научили?

— Приеха ме в болница след свръхдоза. Лекарите не вярвали, че ще оцелея. Директорът се обадил на родителите им и те дойдоха в Сан Франциско. И какво мислиш, че направиха те? Алкохоликът и уличницата ме обезнаследиха. Най-висшето лицемерие! Не бях достойна. И Естебан наследи всичко!

Тя ме поглежда право в очите, поема дъх да каже нещо, нещо важно, но после се спира и извръща поглед. Когато продължава, вече говори за нещо съвсем различно. Чудя се защо се отказа. Може би не ме познава достатъчно добре или пък това, което се канеше да ми каже, е твърде неприятно за слушане.

— След времето, прекарано в рехабилитационната клиника и изпитите, отидох да живея в Лондон, след това в Рим и накрая в Рио. Никога не съм се женила, но това не означава, че съм била самотна. Върнах се да живея тук дълго след като родителите ми починаха. Сега Естебан дотолкова се е усъвършенствал в ролята си на мой баща, че понякога се питам дали той и баща ми не са един и същ човек.

— Защо се върна?

Тя забива поглед в краката си.

— Защото тук ми е мястото — казва, сякаш напук. — И никой не може да ми отнеме това. Нито майка ми, нито баща ми, нито Естебан. Най-малко Естебан.

След това изведнъж лицето й се прояснява и тя се усмихва.

— Но най-вече защото тук работя най-добре. Близо до библиотеката и историческите ръкописи. И до Куратора, разбира се.

— Кой?

— Един колега и приятел. Ще ви запозная.

В нелеп пристъп на ревност, аз се чудя дали той е повече от колега и приятел.

— Брат ви спомена, че работите върху дисертация…

— Уф, какво знае той! Но да, така е. Учих теология и история в Бъркли. Сега съм нещатен професор в университета на Санто Доминго, но през повечето време работя тук, в кабинета си в двореца.

 

 

Седим на терасата и си говорим до два часа сутринта. И през цялото време си представям Беатрис гола в легло ми, косата й — разпиляна на копринените чаршафи; топъл дъх, блеснали очи, малки, остри гърди и обица на пъпа. Разговаряме за разликата между нюейдж движението и религията, за условията на живот в Южна и Северна Америка, за емиграцията от Африка и сформирането на първите племена. Представям си как тя обвива краката си около кръста ми и драска гърба ми с нокти. Разказва ми за приятелите си от Грейтфул Дед^[1] и Джеферсън Еърплейн^[2] и за халюцинациите си, причинени от ЛСД и мескалина. Аз й казвам, съвсем двусмислено, че не ми трябват наркотици, за да халюцинирам. Тя ми отговаря, също толкова двусмислено, че знае това.

Когато си пожелаваме лека нощ, тя ме прегръща и ме целува по бузата, сякаш за да каже, че ако бяхме в Сан Франциско и ако годината бе 1967 г., щяхме да сме заедно. Или просто се лаская? През 1967 г. съм бил нищо повече от едно яйце.

След като си лягам, дълго време чувствам мястото, където тя ме бе докоснала, сякаш е обвито в пламъци.

3.

Прекарвам целия следващ ден в библиотеката.

Не виждам нито Беатрис, нито Естебан. Вместо това компания ми правят книги, писма, ръкописи и древни карти на карибските острови и крайбрежието на Северна Америка.

Библиотеката е на приземния етаж и прозорците й гледат към парка. Тя има десет крила, които започват от основната зала и се разпростират във всички посоки. Някои от тях са пълни с книги от пода до тавана; други са пълни с шкафове с документи, писма, карти и други текстове, които са систематизирани по географски принцип, тематично и хронологично. На другия край на библиотеката има две огромни врати с месингови брави. Опитвам се да отворя една от тях, но са заключени. На стената до вратите забелязвам ключалка с код, екран за пръстови отпечатъци и скенер за ретини.

Попадам на цяла секция, посветена на карибските пирати. Измежду хилядите съдебни записи и смъртни присъди намирам гравюри на известни пирати и авантюристи, позиращи като крале. В един разпадащ се кашон попадам на дълги писма, адресирани до прадедите на Естебан и написани от пиратски легенди като Хенри Морган, Франсис Дрейк и Едуард „Черната брада“ Тийч. Едно чекмедже прелива от писма от САЩ от времето, когато колониите са били само тринадесет; намирам писма, съглашения и дори една от ранните чернови на декларацията на независимостта, написана от Томас Джеферсън. След като обядвам сам под един слънчобран на балкона на библиотеката, откривам северната секция, съдържаща изключително богата колекция от първи издания и редки ръкописи, както и серия остри писма, разменени между Хамсун^[3] и Ибсен^[4].

4.

Малко след пет часа Естебан влиза в библиотеката. Преструва се, че не е очаквал да ме намери там, сякаш е дошъл просто да си потърси някакво четиво за преди лягане.

Питам го какво има зад заключените врати. Казва ми, че те водят до специалната, допълнително подсигурена секция на библиотеката, където се съхраняват най-ценните и редки книги и документи.

Сякаш някой крадец може да се надява да открадне нещо повече от птичи курешки от двореца „Миерколес“…

 

 

— Бьорн, що се отнася до ръкописите, които открихте в Исландия.

Отново.

— Да не би да е въпрос на пари?

Въпросът му ме изненадва и не мога да измисля подходящ отговор.

— Защото ако случаят е такъв, трябва да знаете, че мога да ви направя много богат. След това ще можете да се занимавате с много по-интересни неща от тези, с които се занимава един доцент в университета в Осло.

— Харесвам работата си.

— Новият ви живот ще ви хареса още повече.

— Защо този ръкопис е толкова важен?

— Ще завърши колекцията ми.

Не е лъжа, но не е и цялата истина.

— Нека си помисля.

Нямам намерение да му продавам каквото и да било. Но имам нужда от още време, за да разбера какво става.

Но той ме поглежда и от изражението на лицето му добивам впечатлението, че току-що сме подписали договор и просто чакаме да изсъхне мастилото.

5.

Оставих мобилния си телефон в шкафчето до леглото ми. Професор Лайлуърт е звънял осем пъти и е оставил SMS: „Хасан и Стюарт Дънхил освободени. Обади ми се!“.

Професорът вдига след първото иззвъняване. Казва ми, че Стюарт и Хасан са били освободени от окръжния съд на Вашингтон.

— Но как е възможно това? — питам аз.

— Според съдията областният прокурор не е представил достатъчно доказателства. Или по-скоро — никакви доказателства.

Хасан и Стюарт не били въоръжени, когато ги арестували. Адвокатите им убедително защитили тезата, че двамата били под заблудата, че са посредници при една най-обикновена бизнес среща с цел продажбата на колекция средновековни документи. Не са знаели, че Лора и аз сме отвлечени и че някои от присъстващите са въоръжени. Да бе.

— Хасан е издирван военен престъпник и убиец — протестирам аз.

— Хасан е мъртъв.

— Какво? Какво казахте?

— Официално той вече не е между живите, поне според паспорта му и според свидетелството му за раждане. А иракското посолство и други международни регистри, включително и Международният съд в Хага, предоставиха доказателства, че самоличността на обвиняемия е Джамаал Абд-ал-азис. Адвокатът също така показал валидно свидетелство за смъртта на Хасан.

— Но…

— Не ме питай. Но не можем да пренебрегнем факта, че някой е успял да изманипулира толкова много институции. Дори снимките на Хасан били променени. Съдът не повярвал на обвинението.

— Но това е конспирация.

— Съдията бил непреклонен.

— Тогава шейхът трябва да го е подкупил. С няколко милиона.

Питам професора дали знае къде са Хасан и Стюарт в момента.

Не знае.

— Ако това е някакво утешение, останалите хора на шейха все още са под ключ. Всички носели нерегистрирани, незаконни оръжия.

— Голяма утеха, наистина.

— Спокойно, Бьорн. Не е възможно да знаят къде си.

— Не съм съвсем сигурен в това.

— Трябва да уважим мнението на съда. Конституционните права могат да работят както в наша полза, така и против нас.

— А моята сигурност?

— В момента дворецът „Миерколес“ е най-сигурното място, където можеш да бъдеш.