Том Егеланд
Пазителите на Завета (27)

1.

Животът е пълен със звуци.

Чувам движението на колите по улицата под нас, постоянен монотонен рев отвъд дебелите стъкла на затворения прозорец. Климатикът жужи весело. Някъде се затваря врата. Вратата на асансьора се отваря със свистене.

Седя на ръба на леглото в хотелската си стая, затрупан от пътеводители и карти. Хотелът не е от най-евтините, но нали не плащам аз.

Изпратих SMS на Лора, че съм пристигнал благополучно. Тя вече не ми е нужна. Щеше да ми бъде приятно да дойде с мен в Санто Доминго, но от Обществото сметнаха, че ще е най-добре да се върне в Лондон.

Очевидно аз съм човек, който може да бъде жертван.

Лора ми казва, че Стюарт, Хасан и останалите главорези на шейха са в затвора. ФБР ще ги подведе под отговорност за отвличане и тероризъм.

 

 

Казвам на шофьор на такси да ме закара до двореца „Миерколес“, който се намира в покрайнините на стария град, съвсем близо до Catedral Primada de America, първата католическа катедрала на американския континент.

Дворецът лежи в центъра на парк, който е толкова огромен, че сградата едва се вижда между дънерите на древните дървета. Тук-там плитки езерца блещукат на слънцето под старинни мостове. Паркът е заобиколен от ограда от ковано желязо, висока почти четири метра. На равни разстояния една от друга стърчат тухлени колони, върху които блестят метални панели с цитати от Библията.

Строителството на двореца започнало в началото на шестнадесети век, но той бил завършен цели сто години по-късно. В пътеводителя, който си купих от летището, пише, че дворецът и паркът „Миерколес“ са използвани за вдъхновение от архитектите на „Версай“.

Днес собственик на двореца е Естебан Родригес. Той има репутацията на саможив филантроп, който се появява от време на време на приеми на аристокрацията на стара Европа, винаги като приятел на краля или принца, но обикновено избягва светлината на прожекторите. Родът му е финансирал болници, църкви и училища в третия свят чрез фондацията „Миерколес“ с централа във Вашингтон. Естебан Родригес е женен за София Голдсмит, която била второразредна актриса в Холивуд, когато през 1958 г. срещнала Родригес. Имат две деца: Хавиер, роден през 1964 г., и Грасиела, родена през 1968 г.

Няколко минути вървя покрай твърде високата ограда, подпирайки се на патериците си, след което стигам главната порта, която е заключена и охранявана от въоръжени мъже в униформи. Оглеждам се за звънец или интерком, но изглежда живущите в двореца „Миерколес“ не се интересуват от амбулантни търговци, туристи или мисионери. Опитвам се да привлека вниманието на един от охранителите, но той има предостатъчно опит в игнорирането на любопитни минувачи.

Накрая се предавам и се връщам в хотела.

 

 

Вечерта пиша писмо, адресирано до Senor Esteban Rodriquez, Miercoles Palace^[1], в което му разказвам накратко за себе си и за проекта, с който се занимавам. Питам го дали ще е възможно да се срещнем. Може би трябваше да използвам думата „аудиенция“. Хартията на хотела е дебела и във всеки лист има воден знак.

Давам плика на рецепцията и ги моля да изпратят писмото в двореца „Миерколес“. Иначе напълно безразличният към всичко портиер повдига вежди при тези думи, но бързо изтрива всякаква емоция от лицето си и отвръща напълно безизразно:

— Разбира се, сър, веднага.

2.

Рано на следващата сутрин ме събужда някой, който чука на вратата ми.

Опипвам нощното шкафче в търсене на очилата си. Осем часа е. Навличам панталоните си и отварям вратата.

Отвън стоят трима мъже. Познавам един от тях — рецепционистът, а зад него като истукани стоят двама безупречно облечени мъже към тридесетте.

— Г-н Белтьо — казва рецепционистът развълнувано, — тези господа са от двореца „Миерколес“.

Двамата мъже се покланят. Един от тях ми подава парче хартия с герба на Родригес, отпечатан най-отгоре. Посланието е написано на ръка:

„Скъпи г-н Белтьо,

С риск да прозвуча самонадеяно, бих искал да ви поканя на закуска в двореца и с тази цел изпратих двама от моите сътрудници да ви вземат. Това ще ви спести усилията да търсите двореца в натоварения сутрешен трафик.“

С уважение: Естебан Родригес

Блестящата черна лимузина, която ме чака пред хотела, прилича на пантеон, дълъг триста метра. Прозорците са затъмнени, а седалките отзад облицовани в бяла кожа.

Лимузината ускорява светкавично, след което успява да наруши всеки един закон за движение по пътищата на Доминиканската република. Така че ни трябват не повече от петнадесет минути, за да стигнем двореца „Миерколес“. Портите се отварят и преминаваме покрай охранителите. След това вратите от ковано желязо хлопват зад нас и ни изолират от останалия свят.

Прекосяваме парка върху широк чакълов път. Четири лебеда плуват в едно езеро наблизо, а в далечината хора яздят породисти жребци.

Не след дълго се измъкваме изпод сянката на дърветата и най-накрая виждам дворец „Миерколес“ в целия му блясък.

Има хора, които смятат, че ако си видял един дворец, значи си видял всички дворци. Но красотата на „Миерколес“ ме оставя без дъх. Огромните му размери и безсрамното му великолепие ме карат за пореден път да се запитам кой е бил този Родригес, който преди петстотин години е построил това чудовище.

Когато лимузината спира пред широките гранитни стъпала, водещи до главния вход, четирима прислужници хукват към мен. Посрещат ме с дълбоки поклони и ме въвеждат в двореца.

Фоайето е високо поне три етажа и стълбището е толкова огромно, че започвам да се чудя откъде са намерили всичкия този мрамор. Качваме се на първия етаж, след което минаваме покрай десетки огромни картини и високи мраморни колони, красящи дълги коридори. Най-накрая спираме пред двойна врата, висока поне четири метра, след което прислужниците отново ми се покланят и ме въвеждат в стаята.

Затварят вратата след мен.

По средата на стаята виждам голяма маса, отрупана с ястия. Изглежда някак си не на място в това огромно помещение.

Таванът е украсен с религиозни мотиви. По стените висят огромни огледала със златни рамки. На дъното на стаята има еркерни прозорци, отвъд които виждам тераса.

Вървя бавно към масата. Отваря се врата. Не я чувам, но усещам полъха по бузата си.

3.

Той спира на метър от мен и ме поглежда усмихнат. Ченето ми увисва. Дълго време стоим и се гледаме.

Срещам съм го преди.

В джентълменския клуб на Луиджи в Рим.

Естебан Родригес е дългокосият, изтъкнат джентълмен, който държа ръката ми толкова дълго време.

— Вие? — казвам.

Усмивката му е като белег.

— Срещнахме се в Рим — добавям аз, за да запълня тишината, която струи към мен като леденостудена струя.

Отново стискаме ръцете си. След това той пак ме поглежда в очите.

Косата на Естебан Родригес е сресана назад. Чертите му са остри, очите — пълни с живец. Напомня ми на холивудска звезда от 40-те, чието име не мога да си спомня. Освен това е облечен така, сякаш чака покана за вечеря от великия Гетсби.

— Наблюдавах вашия прогрес — казва ми той, гласът му е приятен, топъл баритон. Говори английски с едва доловим испански акцент. — Вие сте един упорит млад мъж. Напомняте ми на териер или на питбул. Когато захапете нещо, не го пускате.

Щраква с пръсти. Прислужница се материализира до нас с две чаши коняк върху поднос.

— Едно добро начало на деня — кани ме той.

Вдигаме чашите си. Конякът изгаря гърлото ми и се навива в стомаха ми като змия.

Той върти чашата в ръка и души букета. Тънките му ноздри трептят.

— А вие? Кой сте вие? — питам аз.

— Кой съм аз? — отвръща той с игрив, любопитен поглед. — Повечето хора могат да проследят рода си четири или пет поколения назад във времето. Но колко хора знаят каквото и да било за своите прапрапрадеди? Най-старият запазен норвежки църковен регистър е от 1623 г. Но в моята библиотека мога да проследя родословието си чак до 930 г.

— В Норвегия?

— Разбира се.

Дълго време не мога да откъсна очите си от него. Ставам все по-сигурен и по-сигурен.

Отвън бризът гали дърветата и повдига листата.

— Роден съм тук, на четвъртия етаж на двореца. Майка ми беше кубинска аристократка, прочута с красотата си и с певческия си глас. Баща ми я видял за първи път на един бал и веднага й изпратил покана за обяд. Тя дошла, разбира се. Никой не отказва покана за двореца „Миерколес“. Баща ми беше русокос, блед и синеок. Майка ми имаше лешникови очи, черна коса и златна кожа. Винаги ме е изумявало как гените на баща ми са надвили тези на майка ми. Но всеки път е било така в моя род, поне по мъжка линия. Има нещо непокорно в нас.

— Вие сте пазител!

Той изпива остатъка от коняка си на екс и затваря очи, вдишвайки дълбоко.

— Вие сте последният пазител! — възкликвам аз.

— Позволих си да се погрижа за сметката ви в хотела. Вещите и багажа ви са пренесени тук, в двореца. Наредих да ви приготвят стая в крилото за гости. Надявам се, че ще приемете поканата ми?

— Никой не отказва покана за двореца „Миерколес“.

 

 

Сядаме от двете страни на масата в центъра на стаята. Прислужници незабавно се втурват към нас, понесли топли ролца, мармалади, бъркани яйца и сирена, както и прясно изстискан портокалов сок. След като свършваме със закуската, той ме повежда по един огромен коридор. Не след дълго спираме пред двойна врата и влизаме в стая за гости, която е по-голяма от целия ми апартамент. Куфарът ми е оставен на пода по средата на стаята. Между прозорците има легло, способно да побере всяка оргия, която мога да си представя. В стаята има два апартамента, отделна тоалетна, баня и гардеробна. Тежки завеси скриват прозорците, през които най-вероятно се открива прекрасен изглед към парка. Едната стена е заета от огромна витрина, съдържаща впечатляваща колекция от книги.

Изпращам SMS на професор Лайлуърт, за да му кажа къде съм. Получавам отговор от мобилния телефон на Даян:

„Дворецът Миерколес? Щастливец! Иска ми се и аз да бях там!“

Няколко минути по-късно професорът ми отговаря:

„Това е голяма чест. Не са много хората, които са влизали в двореца «Миерколес». Поздрави на Естебан. Той е един от най-големите дарители на Обществото.“

4.

След като разопаковам багажа си и си взимам бърз душ, Естебан ме повежда на обиколка из двореца.

— Греъм Лайлуърт ви праща поздрави — казвам му.

— А, професорът! От време на време подкрепям Обществото финансово. Приятен джентълмен, наистина.

Нужен ни е повече от час, за да разгледаме всички стаи: големи и малки приемни и салони, луксозни спални и будоари, свързани помежду си с огромна паяжина от коридори. От време на време ми се налага да поседна, за да си почина. Патериците правят мазоли на дланите ми.

Чувам кларинет някъде в двореца.

Естебан се обръща към мен:

— Хиляди извинения. Синът на камериерката на съпругата ми наскоро се присъедини към духов оркестър.

Пресичаме две свързани спални, всяка обзаведена изключително луксозно и с големината на концертна зала. След това влизаме в музикална стая, където виждам пиано „Стейнуей“, обикновено пиано, спинет, орган „Хамънд В3“ и позлатена арфа. Котка, излежаваща се върху стол, се събужда при нашето влизане и ме поглежда с толкова надменен поглед, сякаш е господар на вселената.

Но Естебан Родригес пази най-изумителното нещо за финал: библиотеката.

Библиотеката на двореца „Миерколес“ заема цялото западно крило на комплекса. Тя не само съдържа десетки хиляди произведения от Ренесанса, Барока и Романтизма, но също така помещава хиляди оригинални ръкописи, свързани с европейското откриване и колонизиране на Америка от шестнадесети до двадесети век. Естебан Родригес ми показва написани на ръка писма от Христофор Колумб, адресирани до кралица Изабела и до други важни духовни лица и аристократи.

— Елате — казва той и ми показва една витрина.

През дебелото стъкло виждам текст, написан върху пергамент, потъмнял от времето.

— Писмо от един от хората, оцелели след клането в Гренландия. Група ловци от Нюфаундленд трябвало да занесат писмото в Исландия, но били убити от индианци и писмото по някакъв начин се озовало в семейство на заселници. То описва как оцелелите от клането са избягали от Гренландия, когато братството на пазителите осъзнало, че Ватикана ги е проследил и папата е изпратил своята армия да ги довърши.

Внимателно прочитам старонорвежкия текст: „Потърсихме убежище със свещеното съкровище в страната на запад от хоризонта“.

Естебан повтаря тихо:

— Страната на запад от хоризонта.

— САЩ…

— Хмм. Не забравяйте, че това е било в средата на петнадесети век и тогава нито САЩ, нито Канада са съществували. Бегълците от източното крайбрежие на Гренландия са следвали маршрута на Лейв Ериксон и викингите; те заобиколили най-южната точка на Гренландия и продължили нагоре по западното крайбрежие, прекосявайки пролива „Дейвис“ до остров Бафин, след което продължили на юг, достигайки места, които днес наричаме Лабрадор, Нюфаундленд, Нова Скотия, Мейн и Ню Хемпшир. Винланд…

Известно време гледаме документа в мълчание, опитвайки се да си представим изпълненото с трудности плаване през ледените води.

Кларинетът продължава да се оплаква, но звукът идва от толкова голямо разстояние, че едва го чувам.

— Бьорн, вие намерихте нещо в Исландия.

Веднага заставам нащрек.

Той слага ръка на рамото ми.

— Един ръкопис… прочетохте ли го?

— Не.

— Нека отгатна… юдейски текст с коптски превод?

— Бинго.

— Нямате представа каква е стойността на този ръкопис.

— Три убийства. Счупен крак и счупен пръст. Спомената бе и цифрата петнадесет милиона долара. Така че да, имам доста добра представа.

— Къде е?

— В момента го превеждаме.

— Но къде?

Вълнението в гласа му ми подсказва, че наистина не знае отговора.

— На сигурно място — отвръщам.

5.

— Бартоломей Колумб е положил първия камък при строителството на двореца „Миерколес“.

Минава четири часа. Естебан Родригес се е облегнал назад в плетен стол на една от терасите с прекрасна гледка към парка. Пали пура. Полъх на вятъра улавя няколко сиви люспи пепел от върха й и ги понася към мен. Въздухът ухае на мимоза. Чайка прелита наблизо, засилена от морския бриз. Един от стотиците градинари е включил пръскачките, от които започва да мирише на влага.

— Испанската колония в Санто Доминго била установена, когато Христофор Колумб дошъл за първи път в Америка.

— Според слуховете, вашето семейство е дошло тук с него.

— Очевидно сте осъзнали връзката.

— Вие сте последният пазител.

Той засмуква пурата си.

— Санто Доминго е бил първият европейски град в Новия свят, ако не броим норвежките колонии в Северна Америка, разбира се. Още спорят на кой остров пуснал котва Колумб, когато дошъл тук през 1492 г. Но повечето историци отказват да приемат, че Колумб е знаел за пътешествията на викингите до Винланд.

— Говорите за посещението му в Исландия и Гренландия през 1477 г.?

— Колумб и другите моряци разговаряли с рибари и ловци, които им разказали за страна, разположена на запад от хоризонта. Колумб решил, че това било Азия.

— Малко недоразумение.

— Проблемът бил в това, че той изчислил грешно обиколката на света. Колумб знаел, както и всички моряци, разбира се, че светът е кръгъл. Той основал заключенията си на изчисленията на географа Мариний от Тир, но направил грешка при превеждането на градусите в километри от повърхността на земята. И освен това работил с италианския линеен метър, еквивалентен на 1238 метра, а не с арабския линеен метър, еквивалентен на 1830 метра. Така Колумб изчислил, че разстоянието между Канарските острови и Япония е 3700 километра. Неговите критици били уплашени не толкова от това, че корабите му ще паднат от ръба на света, а по-скоро, че моряците му ще умрат от жажда и глад, дълго преди да стигнат Азия.

— Значи всъщност Америка ги е спасила от сигурна смърт, защото е била на пътя им.

— И Колумб се завърнал триумфално, убеден, че е стигнал Азия. Едва при третата си експедиция през 1498 г., той стъпил на южноамериканската суша. Но Колумб никога не е бил в Северна Америка. Върнал се в Европа през 1504 г. и умрял две години по-късно във Валядолид, Испания.

— Наскоро прочетох, че открили мястото, където бил погребан.

— Колумб първо бил погребан във Валядолид, но после отнесли останките му в Севиля. След това ги пренесли през океана до катедралата тук, в Санто Доминго. През 1795 г. французите занесли останките му в Хавана, а през 1898 г. костите му били върнати в катедралата в Севиля. През 1877 г. един сандък с кости, върху който имало надпис Don Christopher Columbus, бил намерен тук, в Санто Доминго. Много хора смятат, че са пренесли грешното тяло.

— Така че къде е погребан?

— Всички грешат. Той е погребан тук, в двореца „Миерколес“.

Спирам да дишам.

— Така са искали неговите роднини. Сключили са споразумение с кралския двор. Останките на Колумб били погребани в парка на дворец „Миерколес“ през 1569 г. Костите, които всички сметнали за тези на Колумб, всъщност били на неговия син, Диего.

— Не разбирам връзката между Колумб и пазителите.

Родригес потупва пурата си с пръст и пепелта пада през перилото на терасата като фин прах. Бризът разрошва бялата му коса и той я прибира зад ушите си.

— Това е дълга история — казва той и загася пурата си. — История, обхващаща хиляди години.

И после ми я разказва.