Том Егеланд
Пазителите на Завета (21)

1.

Зора.

Ручейче светлина се процежда през завесите на апартамента на Луиджи.

Болката е тъпа и безконечна.

Поглеждам ръката си с премрежен поглед. Тя трепери.

Двамата араби дремят. Единият седи на стол до мен, другият лежи на дивана.

Цяла нощ говореха по телефона. На арабски по мобилните си телефони и на английски по стационарния телефон.

Арабинът на дивана започва да хърка.

Аз се унасям в сън или припадам. Трудно ми е да определя кое от двете.

2.

Експлозията е толкова мощна, че преобръща дивана.

Вълна от стъкълца облива апартамента. Диванът ме предпазва. Чувствам крака си така, сякаш някой го е извил и завързал на възел.

Полицаите нахлуват в апартамента през счупения прозорец. Трябва да са използвали стълби или въжета. Не мога да ги видя от мястото, където лежа зад дивана. Но чувам дълбоките им гласове, които крещят:

— Polizia^[1]!

След това прогърмяват серия от изстрели.

Не помръдвам.

Един от арабите изкрещява нещо. Не знам какво. Но по гласа му познавам, че се предава. Полицаите се хвърлят към него. Пистолетът и главата му се удрят в пода. Полицаите крещят заповеди на италиански.

В този момент трима полицаи в командоски униформи поглеждат над ръба на преобърнатия диван. Носят каски, маски, бронебойни якета и държат автомати с монтирани върху тях фенери.

— Ostaggio!^[2] — изкрещява един от тях.

— Via liberate!^[3] — изкрещява друг.

Един от тях коленичи на земята до мен.

— Dottore!^[4] — изревава той. — Immediatamente!^[5]

Вратата на долния етаж е разтърсена от втора експлозия. Свалят решетките. Чувам стъпки по спираловидното стълбище. Апартаментът на Луиджи се изпълва с хора. Няколко полицаи. Санитари в червени якета. Двама доктори.

Докторите разговарят с мен на английски. Къде боли? Какво са ми направили? Как се казвам? Къде съм роден? След като отговарям на всичките им въпроси, те ми правят инжекция с болкоуспокояващо и с някаква интравенозна течност.

Ноктите на болката започват да се отдръпват. Лекарствата ме обвиват в еуфорично чувство на блаженство. В главата ми кънти „Je crois entendre encore“ на Бизе.

След като намират счупването и ме качват на носилката, аз виждам двамата араби.

Единият е с гръб към мен и ръцете му са в белезници.

Другият лежи мъртъв в локва от кръв.

Затрудняват се при свалянето на носилката по спираловидното стълбище. Успяват да я вдигнат над перилата. След като най-накрая стигаме приземния етаж, те пускат колелата на носилката да паднат и ме избутват през вратата на антикварния магазин и надолу по уличката, на края на която чакат всички полицейски коли и линейката. Ято гълъби отлита шумно към небето. Усещам студен вятър по лицето си. Някъде наблизо започва да бие църковна камбана.

3.

Прекарвам следващите двадесет и четири часа в болница, възстановявайки се от преживяното в приятен, упоен ступор. Докторите са сложили гипс на крака ми. За щастие, счупването не е толкова сериозно, колкото ме бе накарала да си помисля болката.

В коридора пред стаята ми стоят двама въоръжени полицаи.

Ято скучни младоци от полицията се изреждат до леглото ми да ме разпитват. Всичките изглеждат напълно еднакво. Имената им са еднакви. Задават едни и същи въпроси. Изглежда всеки един отдел на полицията и разузнаването е изпратил свой собствен детектив инспектор, който идва при мен оборудван с преводач, камера и забележителна липса на разбиране как нещо толкова скучно като стари пергаменти и документи може да накара някого да убива.

Казвам им всичко, което знам.

4.

На следващия ден идва да ме посети професор Лайлуърт. Изглежда като някой богат чичо, пристигнал в Италия от имението си в английската провинция, облечен в безупречните си палто и шапка.

Отнема ми два часа да му разкажа всичко, което се случи, след като Обществото ме изпрати в института „Шимър“. Когато споменавам колекцията „Левински“, лицето му засиява. Казва ми, че току-що е наел една прекрасна дама, която ще може да ми помогне. Лора Кошерханс е историк и учен с докторат от Йейл. Преди да бъде изкушена от офертата на Обществото да стане главен изследовател на ръкописи в централата на Обществото в Лондон, тя е била най-способният детектив по ръкописите в Библиотеката на конгреса във Вашингтон.

 

 

След като професор Лайлуърт си тръгва, аз се унасям. Спя около два часа. Събужда ме звъненето на мобилния телефон, който ми остави професорът.

Гласът на Лора Кошерханс звучи малко носов по телефона, по един типично американски начин, но в него има нещо нежно и очарователно.

— Разбира се, че ще намерим колекцията „Левински“ — казва тя след първите няколко реплики, които си разменяме.

— Но как можете да сте толкова сигурна?

— Проблемът на хората, които никога не намират това, което търсят, е, че не търсят достатъчно упорито.

Жена по моя вкус.

Лора ми казва, че много от съкровищата, скрити в частни колекции из целия свят, са неизвестни на учените и следователно съществуват много неизвестни и непознати ръкописи с огромна културна и историческа стойност.

— Как ще търсите колекция, която е изчезнала?

— Предполагам по същия начин, по който вие търсите неща. С интелект и въображение. И ако е необходимо, с подкупи — добавя тя, смеейки се.

Смехът й е прекрасен.

— Откъде ще започнете?

— Дрезден. А след това държавните архиви в Берлин.

 

 

Оставам в леглото още няколко дни, докато кракът ми почива.

Изписват ме с две патерици, за които си плащам, и с крак, опакован в гипс.