Том Егеланд
Пазителите на Завета (19)

2.

Луиджи седи на дивана в апартамента си. На пръв поглед изглежда така, сякаш е задрямал и главата му се е килнала назад. Пурата му лежи в скута му изгаснала.

— Луиджи?

Тогава осъзнавам, че половината му тил липсва.

Подът зад дивана е опръскан с нещо, което някога е било в главата на Луиджи.

Ахвам и правя крачка назад.

Човешкото тяло губи голяма част от своята мистерия, когато по каквато и да било причина в него се появи дупка. Когато рана от куршум открива гледка към мозъка, на човек му е трудно да си представи, че в това жълто-сиво пюре някога са блуждаели мисли за вселената, за любов към красива жена или за насладата от „Je crois entendre encore“.

Изпепелените останки от фрагмента лежат в чинийка на масата пред трупа на Луиджи, до шедьовъра на Макиавели.

Коленете ми треперят.

Хасан.

Хасан е бил тук.

Представям си всичко съвсем ясно.

Главорезите са нахлули в магазина, дзън-дзън, малко след като аз бях излязъл, за да се обадя на Лайлуърт. Преди да слезе, за да ги посрещне, Луиджи най-вероятно е извикал „momento“, а после „Si, signori?“. След това е видял, че носят пистолети и са заключили вратата. Те са го принудили да изкачи спираловидната стълба и да седне на дивана, извикали са му „Седни, проклет Квазимодо!“. Хасан го е попитал какво е искал Бьорн Белтьо. Или дали този проклет Белтьо се е опитал да му продаде Тингвелирските свитъци. Луиджи е поклатил глава. Сигурно е осъзнал как ще свърши всичко това. Хладнокръвно е дръпнал за последен път от пурата си, преди да запали с нея документа, който е пламнал като суха хартия за цигари.

Луиджи е знаел каква е била важността на фрагмента на Скахолт и последното му действие на тази земя е било да предотврати попадането му в ръцете на шейха.

 

 

— Господин Белтьо.

Замръзвам. Толкова неподвижен съм, че диагнозата на всеки доктор щеше да бъде парализа. Краката ми сякаш са потънали в кофи, пълни с олово. Знам, че трябва да се обърна. Но не мога. Чувствам се така, сякаш тялото ми е било залято с бързосъхнещ, подсилен бетон.

Най-накрая парализата ме освобождава. Обръщам се към гласа, като ставите ми изскърцват като несмазани панти.

Двама са. Седят на диван, полускрит от голяма маса, отрупана с книги и документи.

Чакали са ме.

Не съм ги виждам преди. Араби. И двамата са облечени в елегантни костюми. И двамата носят самодоволното изражение на хора, изиграли по-добрата ръка. И двамата са се облегнали спокойно назад.

Мускетарите на шейха.

— Шефът започва да губи търпение — казва един от тях на лош английски. Шефът.

— Иска ръкописа — казва другият.

— Веднага!

Толкова съм уплашен, че не се опитвам да се правя на глупав, а просто съм:

— Ръкопис?

— Тингвелирските свитъци — казва първият.

— Колко се е съгласил да плати за тях Луиджи Фиакини?

— Има някакво недоразумение…

— Къде са те?

Точно тогава осъзнавам, че все още стоя до перилото, в което е инсталиран бутонът за включване на алармата.

— Къде?

Ръката ми се плъзга по перилото. Напипвам бутона с върховете на пръстите си.

— Не са в мен — казвам и натискам алармата.

Бях си представил тиха аларма. Аларма, която дискретно ще уведоми полицията. Но не. Едва сега осъзнавам защо Луиджи не е посмял да натисне бутона.

Започва да вие сирена. Чуваме силен металически трясък, който идва от приземния етаж.

Двамата араби скачат на крака. За щастие те не осъзнават, че аз съм включил алармата.

— Бързо — извиква един от тях и ме бута надолу по спираловидното стълбище.

Твърде силно.

Препъвам се, но се задържам на крака. Но те продължават да ме бутат, за да слизам все по-бързо и по-бързо. Краката ми започват да се огъват; стълбите ме поглъщат, нещо ще се случи. Виждам металната решетка, спуснала се пред входната врата, и в същия момент губя равновесие.

Строполявам се надолу. Кракът ми среща пода под странен ъгъл и гореща светкавица от болка преминава през цялото ми тяло.

Костта се чупи.

Изкрещявам от болка, ужас и страх.

Арабите нетърпеливо ме вдигат за якето и ме понасят със себе си. Влачат ме по пода като чувал с картофи. Опитвам се да се изправя на здравия си крак.

Всичко почернява.

Свестявам се почти веднага. Арабите дърпат решетката пред вратата и разговарят на висок глас.

Появяват се внезапно. Двамата полицаи. Сигурно са паркирали нагоре по улицата, защото малката уличка пред магазина е твърде тясна за автомобили. Не сме чули сирената поради воя на алармата.

Те ни гледат изумено. Гледат мен, лежащ на пода. Двамата араби, всеки стискащ пистолет.

След това отново изчезват.

Секунда по-късно алармата спира. Но сега Рим е пълен със сирени.

Изхленчвам. Не мога да се спра.

3.

За художниците и печатарите черното е цвят. За физиците то е липсата на цвят. Казват, че хората изпитват болка по различен начин и че мъжете никога не биха могли да издържат болката на раждането. Принуден съм да се съглася. Едва понасяме студа.

Кракът ме боли. Не. Болката ми е крак.

Сякаш някой отново и отново го промушва с огромен шиш за лед.

Плача като бебе. Периодите на безсъзнание са блажени, но твърде кратки и твърде малко. Болката и гаденето ме връщат обратно в реалността.

Отвън виждам полицаи в униформи на командоси. Някои от тях ни наблюдават в огледала, прикачени към дълги, криви метални пръчки. Арабите водят разгорещена дискусия. Сграбчват ме за ръцете и краката и ме вдигат. Болката е непоносима.

4.

Когато се свестявам, лежа на кожения диван на Луиджи горе в апартамента. Гладен чакал дъвче крака ми.

Луиджи е изчезнал. Сигурно са пренесли тялото му в спалнята.

Сложили са възглавници под счупения ми крак. Значи в безскрупулните им тела има поне една капчица благоприличие.

Телефонът звъни. Те го оставят да звъни. Дълго време.

Накрая един от тях вдига слушалката.

— Na ’am! — изревава той. Слуша. — Имаме заложник — изкрещява, — и искаме свободен достъп до летище „Леонардо да Винчи“. — Отново слуша. Лицето му помръква. Споменава цяло ято гневни арабски демони, след което тряска слушалката обратно на вилката.

Изчезвам в блажената мъгла на безсъзнанието.

5.

Отварям очи. Устата ми е суха като пустиня.

Колко време е изминало? Минути? Часове? Болката продължава да дъвче счупения ми крак.

— Вода — простенвам. — Вода. Моля ви.

Арабите са безразлични. Нито един не си вдига пръста, за да ми донесе вода.

Кашлям. Езикът ми залепва за небцето.

— Моля ви, жаден съм!

— Тихо!

— Вода, моля ви!

— Млъкни!

6.

Пъшкам.

Намирам се на борда на кораб, който се носи по вълните. Нагоре-надолу, нагоре-надолу… Морето е една безкрайна, гигантска вълна. Морето е едно мазно, влажно одеяло, което смърди на мокра вълна. Морето ме покрива, дави, пълни. В устата си усещам вкус на гранясала сланина. Нагоре-надолу, нагоре-надолу… Болката и гаденето се преплитат. Безкрайното клатене ме кара да се потя и обръща стомаха ми. Краищата на костите ми се търкат един в друг. Корабът се олюлява. Някой лепи нещо на крака ми; реже, боде, кълца, гори с остра изгаряща болка, която след време е заменена от тъпа, плътна болка. Кракът ми пулсира, разширява се. Нервните ми окончания са обвити в пламъци. Пулсът ми е рязък и гневен. Стомахът ми се гърчи като животно в предсмъртна агония. Нагоре-надолу, нагоре-надолу…

Един от арабите говори по мобилния си телефон. Представям си, че говори с Хасан. Радвам се, че той не е тук. Нямаше да сложи меки възглавници под крака ми. Точно обратното — щеше да обхване счупването с огромните си космати лапи и щеше да стисне.

Повръщам.

Арабинът затваря. Казва нещо на другия мъж. Поглеждат към мен. Мобилният телефон иззвънява отново. Този път отговаря другият мъж. Той е превъзбуден. Въпросите и оплакванията на първия арабин са заменени от неговите кратки, гневни изблици. Опитвам се да мисля. Не разбирам нито думичка.

След това започва да звъни стационарният телефон. Решавам, че е полицията. Този път не вдигат.

7.

Кракът ми се е издул като балон. Подутината се притиска в плата на панталоните ми. Всяка клетка, всяко мускулно влакно, всяка кост в тялото ми пулсира. Жаден съм. Потя се. Тресе ме.

Мисля си: Господ да ми е на помощ, каква агония, каква невероятна болка, каква шибана, смотана, проклета болка.

Тъмнина.

Светлина.

Тъмнина.

В полусъзнание съм и единственото нещо, което има някакво значение, е болката.

Колко време е изминало? Нямам представа, не мога да определя: секундите, минутите и часовете се преплитат в една безсмислена мрежа.

Унасям се и някой изсмуква целия кислород от стаята. Аз съм астронавт, носещ се в открития космос и кислородът ми е свършил. Гърча се от болка, а кабелът се изплъзва от ръцете ми и започвам да се отдалечавам от космическия кораб.

После: нищо.

8.

Свестявам се с чувството, че ме притиска огромна тежест. Отварям очи. Опитвам се да си поема въздух. Носът и устата ми са пълни с фин пясък и хоросан. Белите ми дробове са стегнати в стоманено менгеме. Езикът е залепнал за небцето ми.

Повдига ми се. Опитвам се да повърна, но от устата ми не излиза нищо. Нищо, освен сухи, нечленоразделни звуци, които сякаш излизат от гърлото на умиращ войник.

— Вода — простенвам, — вода, вода, вода.

Но те или не ме разбират, или не ги е грижа.

 

 

Устата ми е широко отворена. По-лесно ми е да дишам така.

Тъмнина. Светлина. Тъмнина…

9.

Звук разкъсва мрака.

Гласове.

Отварям очи.

Арабинът говори по мобилния си телефон. Крещи.

Гневен.

В капан.

10.

Обвили са бяла кърпа около счупването.

И са я пристегнали със закачалка за дрехи.

Замаян съм. За момент ми се струва, че кърпата е просмукана с кръв. Отворена рана. Поглеждам пак. Отново е бяла. Няма никаква кръв.

Трябва да съм си я представил, мисля си аз с облекчение и отново губя съзнание.

11.

— Той умира — крещи арабинът.

Отварям очи.

Арабинът отново говори по телефона. Гледа към мен.

Той умира?

Думите му, казани на арабски, отекват в празната ми глава. Не разбирам какво казва. Не говоря арабски. Той умира? Сигурно съм сънувал.

Не можеш да умреш от счупен крак, нали?

Вода.

Вода, моля ви.

Моля ви.

Вода.

Но не ми дават нищо.

12.

Отвън проникват звуци, сякаш от друга реалност.

Ботуши, думкащи върху калдъръм.

Вой на сирени.

Ръмжащи полицейски кучета.

Кратки, резки заповеди.

Вода. Моля ви.

Млъкни! Просто млъкни!