Том Егеланд
Пазителите на Завета (18)

1.

Клубът за джентълмени на Луиджи се събира зад една врата от махагон на втория етаж на великолепна сграда на улица „Кондоти“, близо до Испанските стъпала, в част от града, която изглежда така, сякаш все още мисли, че е в миналото, но още не е решила в коя епоха. Член на клуба или просто лакей (не мога да установя разликата) ни въвежда в антрето и след това се изпарява. В гостната са се събрали двадесет и трима мъже в тъмни костюми. Повечето от тях пийват коняк. Димът от пурите им е толкова гъст, че очите ми започват да смъдят.

— Бьорн! Стюарт!

Луиджи се отделя от трима високи господа, оставя коняка си пред едно огромно огледало и пурата си в пепелник, след което плясва с ръце.

— Господа, господа — провиква се той. — Нека ви представя господин Бьорн Белтьо. Всички вие сте запознати с доблестните му усилия да спаси Кивотът на свещените тайни.

Рехави аплодисменти.

— И господин Стюарт Дънхил, археологът, който доказа, че викингите са били в Тива!

Стюарт се покланя.

Луиджи ни хваща под ръка и ни развежда из стаята, представяйки ни на членовете на своя клуб. Ръкуваме се с всеки един от тях. Един от библиофилите е Томазо, с когото се запознахме във ватиканските архиви. Друг притежава една от най-големите вериги книжарници в Италия. Няколко са антиквари като Луиджи, има и библиотекари и писатели. Онзи там е издател, работи за „Бомпиани“. Професиите на няколко от мъжете остават мистерия, а имената им бързо се изпаряват от жалката ми памет.

Един от тях държи ръката ми дълго време.

— Бьорн Белтьо, значи това сте вие.

Бих определил възрастта му между шестдесет и седемдесет години. Все още изглежда добре, с тен и правилни черти, дългата му сива коса е сресана назад.

Когато най-накрая пуска ръката ми, тя незабавно е сграбчена от дебел, плешив мъж, който промърморва, че е ammiratore. Луиджи ми казва, че това означава „почитател“.

— Позволих си да спомена на братята си защо сте тук — казва Луиджи. — И с гордост ще заявя, че скромната ни мрежа е хванала нещо, което може да ви помогне във вашето търсене. Надяваме се — добавя той, — че и вие ще ни помогнете в замяна.

Долавям тържественост в тона на гласа му. Елегантните, сивокоси господа надигат чашите си.

— Нека ви представя клуба. Вие, както и всички останали, които знаят за съществуването му, сте в заблуда. Мислите, че нашето библиофилско братство е просто един клуб за джентълмени. То е клуб за джентълмени. Naturalement. Но не просто един клуб за джентълмени. Нашето братство е основано през 1922 г. със специфична, окултна цел.

— Окултна?

— Така биха я описали повечето хора.

— Защото?

Луиджи надига чашата си с коняк.

— Ще го кажа направо: ние търсим изгубената Библия на Сатаната.

В стаята е толкова тихо, че чувам колите от улицата под сградата. Стрела от страх пронизва гърдите ми.

— Вие сте сатанисти?

Всички в стаята избухват в смях.

Луиджи ме плясва по рамото.

— Не, не, не, приятелю. Не сме сатанисти. Не боготворим Сатаната. Нашият интерес е чисто академичен. Интересуваме се от ролята на Сатаната в Библията и в християнската и юдейската митология.

— Ролята на Сатаната?

— Знаем, че изгубената Библия съществува или може би е по-правилно да кажа „колекция от писания от предхристиянски времена“. Тези ръкописи са били написани от поклонниците на Дявола и съдържат неговата история и неговия мироглед, така, както Библията разказва за живота и мислите на пророците и Исус.

— Уау!

— Причината, поради която ви казваме нашата тайна, е вярата и надеждата ни, че вие имате във ваше притежание ръкопис на така наречената Библия на Сатаната.

„Библия на Сатаната“ звучи като някакво езическо проклятие.

— И какво ви кара да смятате, че притежавам този ръкопис?

— Заключения, предположения, гадаене. Знаем, че един библейски ръкопис е бил пренесен от Месопотамия до Египет петстотин години преди раждането на Христос и бил погребан заедно със светец. Може би това е бил ръкописът, който вашите викингски предци са взели със себе си.

— Тогава мумията трябва да е на самия Дявол?

Втора вълна от смях се разлива из стаята.

— Какво ви кара да смятате, че този сатанински ръкопис е бил в гробницата в храма на Амон Ра? — питам аз.

— Когато споменахте трите символа, анкх, руна на Тир и кръст, ме накарахте да се замисля. Спомних си, че веднъж преди съм срещал същата комбинация от символи. Но не можех да си спомня кога и къде. Така че попитах братята си.

Един от най-старите братя, Марчело Кастилионе, прави крачка напред и вади парче хартия от вътрешния си джоб.

— Това е копие от откъс от дневник, който братът на Христофор Колумб, Бартоломей, си водил по време на едно от пътешествията си в Карибско море — казва той, заеквайки, но на перфектен английски.

Той ми подава листа. Текстът е написан с елегантен почерк, пълен със завъртулки и заврънкулки.

— Едва ли ще разберете нещо от написаното, но ще привлека вниманието ви към това… — Той сочи ред по средата на страницата, където виждам символите анкх, руна на Тир и кръст, повторени три пъти.

— Хмм! — възкликвам аз.

Не знам дали „хмм“ означава същото на италиански, но по усмивките им разбирам, че са развеселени от моето неприкрито изумление.

— Казвате, че това било написано от брата на Христофор Колумб?

Марчело Кастилионе кимва.

— Защо Колумб е изписал тези символи?

— Никой не знае — отговаря ми Луиджи. — Нарича тази комбинация от символи „Печатът на пазителите“.

— В дневника си Бартоломей споменава запечатано писмо, което е бил помолен да отнесе обратно в Европа — продължава Марчело Кастилионе. — Той не казва кой жител на новооткрития карибски остров му е поверил писмото, но казва за кого е било адресирано то.

Марчело прави пауза за ефект.

— Архиепископ Ерик Валкендорф от Нидарос в кралство Норвегия.

Преглъщам ахването си.

— Знаем от нашите източници — продължава историята Луиджи, — че Колумб послушно взел писмото със себе си и първо го отнесъл в Лисабон и Вале де Парайсо в Португалия, а след това в Испания. Там го поверил на испански епископ, който обаче не горял от желание да се преквалифицира в пощальон, дори за свой норвежки колега. Подозрителният епископ счупил печата и след като прочел съдържанието на писмото, той бил толкова обезпокоен, че го предал на представител на Испанската инквизиция, която тогава се подчинявала на испанския крал, а не на Ватикана. Въпреки това през 1503 г., когато папа бил Юлий II, писмото се споменава в регистъра на ватиканските архиви. Петдесет години по-късно инквизицията на папата е преименувана „Висш свещен съвет на римската и вселенска инквизиция“ и този съвет от учени духовници определил писмото за „магьосническо“ и следователно — еретично.

— Инквизицията съществува и днес, но в една доста по-милостива и умерена форма — добавя Томазо. — Днес носи името „Съвет за доктрината на вярата“ и е част от централната администрация на Римокатолическата църква.

— Така че се чудехме — продължава Марчело Кастилионе, — какво е било това нещо в писмото, което не само е уплашило епископа дотолкова, че да го предаде на Инквизицията, но е накарало и самата Инквизиция да го възприеме на сериозно.

— Това писмо още ли съществува?

— Да. Всъщност, не. Или по-скоро може би. Но не знаем къде е — признава Луиджи.

— Изглежда е било откраднато от ватиканските архиви някъде между 1820 и 1825 г. — обяснява Марчело Кастилионе.

— Заподозрян за кражбата бил един заможен еврейски теолог, който живеел в Прага — казва Луиджи. — Той бил посветил живота си на събирането на религиозни документи и особено на материали за Сатаната. Подозираме, че може да е подкупил подчинен, работещ в архива, за да открадне документа. Трудно ни е да разберем защо едно карибско писмо от шестнадесети век, адресирано до норвежки епископ, е заинтригувало колекционер със слабост към близкоизточните ръкописи и документи.

— Какво е станало с колекцията му?

— Преди да умре през 1842 г., той дарил всичко — четири хиляди и шестстотин писма, документи и ръкописи — на тръст, администриран от неговия син Яков. През 1934 г. всички документи били конфискувани от прочутия немски индустриален магнат и нацист Максимилиан фон Левински. След това никой не знае какво е станало с колекцията. Опасяваме се, че е възможно да е била унищожена през февруари 1945 г., когато домът на Левински в Дрезден бил бомбардиран.

— Библията на Сатаната — промърморвам на себе си, все още в неведение.

Марчело Кастилионе заема позата на пастор, разказващ притча на неверници.

— Образът на Сатаната е различен в различните религии. Името „Сатана“ идва от староеврейски и означава съперник или обвинител. Сатаната всъщност бил архангел на име Луцифер, който се опозорил и Господ го изгонил от рая.

— Сатаната е инструмент на Господ — добавя Луиджи. — Точно както Юда е бил инструмент на Исус. Някои хора смятат, че Дяволът е олицетворение на злото, един символ или идея. За други той е същество от плът и кръв, звяр с копита и рога.

— Например евреите вярват, че той има свита от демони — казва Марчело Кастилионе. Поучителният му тон ми напомня за проповедник в селски параклис. — Евреите имат два вида демони. Косматият, приличен на сатир se ’irim и змиеподобният shedim. В християнската митология демоните нямат толкова изразено физическо присъствие. Те най-често са зли духове. През шестнадесети век Йохан Вейер, автор на Pseudomonarchia Daemonum, каталогът на демоните, изчислил, че има 7 405 926 демони, разделени в 1111 легиона, всеки с по 6666 демона.

Луиджи продължава лекцията:

— Сатаната е водачът на всички тези дяволи. През вековете той е предизвиквал много спорове. Кой е той всъщност? Сатаната не играе ключова роля в Библията, но в мормонския текст „Скъпоценната перла“ е описана среща между Моисей, Бог и Сатаната. Според мормоните този текст първоначално е бил глава от Библията.

— Както в Стария, така и в Новия завет, Бог използва Сатаната като инструмент, с който изпитва хората — казва Марчело Кастилионе.

— Когато през 1947 г. непознатите дотогава ръкописи на Битие и Изход били открити сред свитъците от Мъртво море, теолозите научили, че „в деня, когато Бог сътворил светлината, той също сътворил светли и тъмни ангели“ — цитира Луиджи.

— Виждате ли? — пита ни Марчело Кастилионе. — Бог е сътворил злите ангели. И сигурно се чудите защо.

— По същия начин, по който представата ни за Бог се е изменила през вековете, се е променила и представата ни за Сатаната. В Стария завет Бог е стриктен и наказва строго — обяснява Луиджи. — После този облик се променя. След раждането на Исус Бог става милостив. Много хора вярват, че Бог от Новия завет е много по-милостив и разбиращ, отколкото Бог от Стария завет.

— Но разбирането на хората за Сатаната също се е променило — подхваща нишката Марчело Кастилионе. — Постепенно той се превърнал в анти бог. В полярната противоположност на Бог.

— Но Сатаната така и не станал господар на своето царство — продължава Луиджи. — Адът не принадлежи на Сатаната. В Библията пише, че когато били изпъдени от рая, Сатаната и неговите ангели били изпратени в морето от пламъци. Значи адът е съществувал преди Сатаната. Едва по-късно хората започнали да вярват, че Сатаната управлява ада.

— Нашата представа за Сатаната като полузвяр, получовек с копита и рога не произлиза от Библията — завършва Марчело Кастилионе. — Тя е била измислена през Средновековието.

— Защо?

— Защото никой не се е боял от него! — избухва в смях Марчело Кастилионе. — Сатаната не е плашел никого. А църквата се е нуждаела от ужасяващ Дявол, който да плаши хората. Имали са нужда от отвратителен трол.

— Един от създателите на новия имидж на Сатаната бил един монах от абатството „Сен Жермен“ в Оксер, Франция — казва Луиджи. — През единадесети век Родулфус Глабер за пръв път изобразил Сатаната като малък мъж с измъчено лице, ненормално издадена уста, козя брада и космати, щръкнали уши. Зъбите му били като зъбите на куче, главата му била издължена и имал гърбица.

— Започнали да се появяват все повече хора, които твърдели, че са срещали Сатаната — казва ни Марчело Кастилионе. — Външният му вид ставал все по-животински и все по-малко човешки. Дали му копита, рога и криле. О, между другото, знаете ли защо ангелите имат криле? Художниците им дали криле, за да обяснят на обикновените хора как са дошли от Рая на земята.

— Просто си представете — започва Луиджи със замечтан израз на лицето, — ако наистина открием Библията на Сатаната! Просто си представете, че историята на Луцифер разкрива истинската същност на Дявола. Архангелът, осмелил се да постави под въпрос начина, по който Бог си играе със съдбите на хората. Ангелът, който се възпротивил на Господ.

— Защо мислите, че в Исландия сме открили именно тази „Библия“?

— Дедукция — отговаря Марчело Кастилионе.

— И математика — добавя Луиджи.

— Математика?

— Начинът, по който Колумб е комбинирал трите символа анкх, руна на Тир и кръст едва ли е случаен.

Марчело изписва върху къс хартия:

„Анкх. Руна на Тир. Кръст.

Руна на Тир. Кръст. Анкх.

Кръст. Анкх. Руна на Тир.“

— Ако заменим всеки символ с числена стойност — обяснява Марчело Кастилионе, — числото едно представлява свещения съюз. Числото две представлява двойствеността на съществуването, двустранността във всичко. Мъжът и жената. Ин и ян. Животът и смъртта. А числото три е богато на религиозен смисъл: от Светата троица до трите влъхви, дарили младенеца Исус с подаръци. Така че едно, две и три са най-важните, основните числа. Ние заменихме комбинациите от символи на Бартоломей с числа. Анкх е равен на едно, руната на Тир е две и кръстът е три. Така получихме:

„1. 2. 3.

2. 3. 1.

3. 1. 2.“

— Нима очаквате от мен да направя някаква връзка между тези числа и Сатаната? — питам аз.

— Опитайте се! — възкликва Марчело Кастилионе. — Намерихме връзката в Библията, в оригиналния гръцки ръкопис на Откровението на св. Йоан. Там намерихме числата hexakosioi hexekonta hex, преведени на латински, разбира се.

— Аха. А преведени на нашите западни числа?

— Имате предвид нашите арабски числа? — ухилва се Луиджи. — Много просто. Съберете ги.

Марчело изписва върху листа:

„1. 2. 3. = 6

2. 3. 1. = 6

3. 1. 2. = 6

= 666“

— Шест шест шест! — възкликвам аз. — Числото на звяра.

— Хоризонтално и вертикално — казва Марчело Кастилионе.

— Дори изписано с римски числа, шест шест шест е магическо число — казва Луиджи и изписва върху дланта си: DCLXVI.

— Ако изпишете всеки символ, който се използва за римско число между едно и петстотин, ще получите: IVXLCD. Което е DCLXVI изписано отзад напред.

— Шест шест шест. Числото на звяра от Откровението — повтаря Марчело Кастилионе.

— Числото на Антихриста — казва Луиджи.

Както и част от кодираното указание в кодекса на Снори, мисля си аз. Но не казвам нищо.

 

 

Излизаме от величествената сграда, помещаваща библиофилския клуб, малко след полунощ. Тръгваме пеша към хотела. Вървим в мълчание.

Когато най-накрая успявам да заспя, сънувам мъчителен кошмар, който на сутринта съм забравил напълно.

Но завивките ми са влажни от пот.