Том Егеланд
Пазителите на Завета (16)

2.

Напускаме Долината на царете и се движим в сянката на скалите по северното крайбрежие на Нил. Свалям прозореца на колата и пълня дробовете си със свеж, чист въздух. Стюарт ме пита дали се опитвам да ловя мухи. Напомням му, че съм вегетарианец.

Не след дълго той спира колата до стена, поръбена с бодлива тел. Зад нея виждам впечатляващо огромна и красива постройка, издълбана в гръдта на скалата.

— Това е храмът на култа към Амон Ра — казва Стюарт. — Тук са дошли викингите.

Той отваря незаключената порта и паркира под сянката на дърво.

— Едно време тук имало канал — той сочи към една долина, — който бил запълнен от фермерите.

Стюарт отново се обръща с лице към храма.

— А от тук е ръководил сектата си великият жрец Асим.

Две гигантски статуи на боговете Амон Ра и Озирис са надвиснали над широките стъпала, водещи до площада пред храма. Тръгваме по пясъчната пътечка, която свършва пред стъпалата.

— Членовете на сектата наричат себе си Слуги на негово светейшество богът слънце Амон Ра, както и пазителите на светия завет, но ние знаем, че става дума за култа към Амон Ра. Той съществувал до началото на тринадесети век, когато мощехранителницата, която сектата трябвало да пази и която викингите откраднали, вече липсвала от повече от двеста години. Дори и най-посветеният велик жрец сигурно е чувствал, че пазенето на нещо, откраднато преди толкова много време, си е чиста загуба на време.

— Кивотът на завета?

— Да, това наистина би било „нещо“ — отвръща Стюарт с изненадващо слаб глас. — Но може и да е било нещо напълно различно.

Разглеждаме каменните статуи и храма. Опитвам се да си представя какъв е бил животът тук преди хиляда или две хиляди години. Или дори три хиляди години.

След това се обръщам към Нил и се опитвам да си представя флотилията викингски кораби.

— Точно така — казва Стюарт, четецът на мисли.

Нито храмът, нито гробницата са отворени за туристи, но Стюарт разполага с разрешение от египетските власти и служителят, който седи задрямал пред портите, доволно прибира в джоба си една египетска банкнота от петдесет паунда. Влизаме в храма. Стюарт ме повежда към главната зала. Входът към двете вътрешни погребални камери е зад това, което някога е било олтарът.

Преди да влезем си поемам дълбоко въздух.

Тъмно е и двамата със Стюарт включваме фенерите си. Преди да стигнем първата камера, слизаме по голям брой стъпала и прекосяваме дълъг тунел. Светлината от фенерите ни осветява стенописите и надписите.

— Тук намерих най-късните картини и йероглифи — тези, които описват викингското нападение преди хиляда години — казва Стюарт.

Показва ми картините.

Викингски кораби.

Дългокоси, брадати варвари със сини очи.

Мечове, брадви и щитове.

Драконови глави.

— Викинги… — промърморвам аз.

— И аз така си помислих. Викинги! Не войници и кораби от проклетата Византия! Викинги! А копелетата ми се изсмяха.

Слизаме по още стълби, преди да стигнем втората погребална камера. Тъй като сме единствените в тунела, знанието, че винаги мога да изтичам обратно и да напълня дробовете си с чист въздух, облекчава клаустрофобията ми. Мъничко.

Стената, която викингите са разрушили, се намира на срещуположния край на камерата. Предпазливо престъпваме през дупката и слизаме по поредните тесни, стръмни стълби, на края на които ни чака поредният тунел.

Най-накрая стигаме последната погребална камера.

Най-святата светиня.

Празни камери, празни ковчежета.

Празен саркофаг…

Тук, в най-вътрешната камера на храма на Амон Ра, някога бе лежал трупът на опозорен благородник; човек, когото по-късно бяха започнали да наричат Свещения.

Кой е бил той? Защо са положили такива усилия, за да го скрият?

Какви съкровища са оставили при него в погребалната му камера?

Какви надписи?

Какви реликви?

И защо са го пазили цели две хиляди и петстотин години?

— Смятаме — Стюарт прекъсва мислите ми, — че свитъците, които открихте в пещерата в Тингвелир, представляват препис на превод на оригинален ръкопис, който е бил съхраняван тук.

Стюарт ми показва стенописи, надписи и елипсовидни фигури с вписани в тях имена и титли на фараони. Търпеливо ми обяснява смисъла и значението на всичко, което ми показва. Не след дълго фенерите ни започват да примигват и ние тръгваме обратно към изхода.

Свежият въздух е като нежна милувка по бузите ми.

Минаваме покрай служителя, който е заспал, и се връщаме при колата в мълчание, всеки потънал в своите мисли.

Преди да стартира двигателя, Стюарт ми казва, че иска да ме заведе в град, който не съществува, за да говоря с мъж, който не съществува.

3.

Коптският манастир „Св. Марко“ е построен около пищна градина с течаща вода и весела растителност. Все още изглежда по същия начин, както преди около деветстотин години, когато монасите положили последния камък и избърсали пясъка от ръцете си.

Покривът е украсен с огромен златен анкх.

Стюарт спира в облак от прах, който след това плъзва из паркинга като упорита и сприхава минипустинна буря.

Манастирът е в Забравения град, който се намира в една долина насред пустинята, не особено далече от Луксор. Няма да откриете Забравения град на никоя карта, а в редките случаи, когато го споменават в туристическите брошури, обикновено го описват като „руините на пустинен град, които пясъкът отказва да погълне“. Официално градът не съществува. Още от петнадесети век египетските власти отказват да признаят съществуването му в резултат на спор между монасите, едно бедуинско племе и държавните власти относно собствеността на един извор, който бил жизненоважен за оцеляването на града. Когато през 1481 г. египетските власти най-накрая отстъпили пред упорството на пустинните обитатели на града (все пак за какво им е бил един изпечен от слънцето пустинен град, намиращ се в пясъчна дупка насред нищото, притиснат отвсякъде от знойна жега, пясъчни бури и пърдящи камили?), те премахнали града от всички официални документи и регистри. И до ден-днешен никой не се бе сетил да върне града в света на живите.

В този пустинен град, чието име отдавна е потънало в забрава, няма училища, кметство, полиция, здравеопазване. Децата, които израстват тук, биват откарвани с автобус до Кена, където ги регистрират като бездомни. Най-доброто описание на местния доктор би било „лечител“. В редките случаи, когато се съмнява в способностите си, той кара пациентите си до болницата в каросерията на градския камион, тъй като училищните доктори, както той саркастично нарича докторите в Кена, имат апаратура за извършване на мозъчна хирургия и други сложни операции. А освен това ръцете му треперят.

Манастирът „Св. Марко“ лежи в покрайнините на този оазис, тази несъществуваща купчина каменни и глинени постройки, забравена и пренебрегвана от местните власти и останалия свят.

4.

Вратите на манастира се отварят.

Излиза мъж, който изглежда така, сякаш е живял и работил в манастира от времето, когато той е бил построен. Лицето му прилича на изсушена на слънцето, сбръчкана стафида. Носи чалма на главата си.

Старецът едвам се дотътря до нас в сандалите си от рафия. Устните му се разтягат в беззъба усмивка и той тържествено стиска ръцете ни. Забелязвам малък кръст, татуиран от вътрешната страна на дясната му ръка. Казва името си на арабски. То звучи като свлачище от произволни съгласни и въпреки че Стюарт няколко пъти ми го бе казал в колата на път за тук, аз така и не можах да го запомня. Така че го наричам „монахът“.

Монахът ни кани да влезем в пустинния манастир и ни развежда из спалните помещения, трапезариите, кабинетите, църквата и добре поддържаната градина. За моя изненада той говори перфектен английски. Учил е в Кеймбридж, където чете лекции от години.

— Въпреки че не си приличаме много — казва монахът със следа от привързаност в гласа, — двамата със Стюарт се знаем отдавна. Бях негов ръководител по египтология в Кеймбридж.

Поглеждам с изумление към изпеченото му от слънцето и втвърдено от пясъчните бури лице. Трудно ми е да си го представя в ролята на професор в Кеймбридж. Но пък има много хора, които намират за трудно да си представят мен като доцент в университета в Осло.

Монахът ми разказва, че коптската православна църква в Египет била основана от евангелиста Марко няколко години след разпването на Христос. Коптските християни били първите организирани вярващи. Монасите от „Св. Марко“ вярват, че самият Марко е участвал в строежа на манастира. Главата на коптската църква все още се нарича папа на Александрия и патриарх на цяла Африка, а ранната коптска църква използвала символа анкх вместо кръст.

Когато през трети век египетските християни били прогонени от градовете, те избягали в пустинята. Там построили своите манастири. В планинската пустиня на Египет били построени стотици манастири, повечето съвсем паянтови постройки или просто приспособени пещери. Оттук монашеството се разпространило из останалия свят.

Монахът ми казва, че най-святата реликва, която се съхранява в църквата, е трън от короната на Христос, положен на червена коприна в едно златно ковчеже. Освен това в едно гравирано сребърно ковчеже монасите пазят осем страници от оригиналния текст на евангелието на Марко, както и коптски фрагмент от Откровението на св. Йоан.

5.

— Бог е мъртъв.

Седим на дървена пейка в сянката на аркада, която обикаля цялата градина. Пийваме студена вода от пластмасови шишета.

Монахът изритва едно камъче със сандала си. На лицето му е изписана болка.

— Мъртъв? — питам аз.

— Озирис — казва той и вдига пръст във въздуха. — Один. — Втори пръст. — Зевс. Птах. Бакхус. Тор. Пан. Посейдон. Купидон. Асторет. — Пръстите му свършват, но въпреки това продължава да изрежда. — Белона. Изида. Юпитер. Анубис. Балдер. Небо. Локи. Амон Ра. Афродита. Баал. Фрея. Хадес. Мулухурсанг. Нюорд. Хефест. Му-ул-лил. Фриг. Венера. Сет, най-великият владетел на долината на Нил. Мога да изреждам още десет минути. Какво общо имат всички тези богове? Управлявали са живота на милиони богобоязливи вярващи. Имената им са карали мъже да треперят от страх и жени да свеждат глава в молитва. Масите са ги боготворили. Строили са храмове в тяхна чест. Цивилизации са разцъфвали и увяхвали в тяхно име. Водени са били безброй войни. Поколения свещеници и монаси са посвещавали живота си да интерпретират ученията им, да принасят жертви в тяхно име, да ги боготворят.

Полъх на вятъра подема топка слама и я понася надолу по пътеката през градината.

— А сега? — пита той. — Вече не вярваме в тях. Сега всички те са мъртви. Не всички са забравени, но вече никой не вярва в тях. Никой не ги почита. И дори ако някога са съществували, сега те живеят в скучно забвение. Като богове, те са мъртви.

Бризът, който минава през аркадата, звучи като въздишка.

— Мисля — продължава монахът, — че Бог също е мъртъв. Богът, когото познавахме под името Яхве. Йехова. Елохим. Господ Бог. Той има много имена. Доказателствата за смъртта му също са много. Пророчествата в Библията се сбъднаха. Бог е мъртъв. Ницше беше прав.

— Откъде знаете това?

Той ме дарява с тъжна, беззъба усмивка.

— Огледайте се! Нима светът носи белезите на един жив, активен Бог? Нима има нещо в нашето съществуване, което да ни подсказва, че над нас бди Бог, който ни обича?

— Лично аз не съм вярващ.

— Как е възможно да живеете в този свят, без да вярвате?

— Защо трябва да вярвам в бог?

— Исус е пътят и истината, и животът.

— Това е просто една изтъркана фраза. Едно клише. Защо вашата вяра да е по-истинска от вярата в будизма или хиндуизма? Какво прави вашия Бог по-могъщ от Брахман? Евреи и християни, мюсюлмани и сикхи — всички те вярват пламенно и сляпо в своя бог, в своето разбиране, в своята истина. Нима всички са прави? Или пък никой не е прав? Вашият Бог осъжда всички останали. Кажете ми тогава — кой е прав? Коя от световните религии е по-праведна от останалите? Между другото, коя християнска вяра предпочита вашия Бог? Тази на католиците? Тази на мормоните? Тази на свидетелите на Йехова? На протестантите? На баптистите? Или на адвентистите?

— Бьорн…

— Защо трябва аз да вярвам в бог, който управлява целия свят, но по някаква причина избира едно племе от близкоизточни номади за свои избрани хора? Ами местното население на Хаваи? Ами ескимосите? Ами аборигените? Защо нашият Бог седи горе в небето и притиска това малко племе до сърцето си, докато много други хора дори не са чували за него?

— Пътищата на Господ са неведоми.

— Пътищата на Господ са напълно нелогични. Разбирам защо израилтяните са вярвали в този бог преди три хиляди години, но не мога да разбера как е възможно днес още да има хора, които се кълнат в тези суеверни глупости.

— Думите на един глупак.

— Самият вие казахте, че сърцето на Господ е спряло да бие.

— Един бог умира бавно, Бьорн. Не умира за една нощ. На основата на различни знаци и тълкувания на Библията, както и на наши интерпретации на пророчества и молитви, ние заключихме, че Господ е започнал да умира някъде през дванадесети век, но Неговата смърт е настъпила едва през деветнадесети. Бог е мъртъв от повече от сто години, но още не можем да приемем този факт.

— Вие сте монах. Кого почитате, ако вашият бог е мъртъв?

— Нима спирате да почитате майка си и баща си, защото са мъртви? Ние почитаме паметта на Бог. На Исус. Почитаме ценностите, които те отстояваха, и всичко, на което ни научиха.

— Тогава какво би означавало това? Ако сте прав и Бог наистина е мъртъв. Кой управлява света сега? Може би другите богове са чакали Бог да умре, за да дойде техният ред да властват над земята?

— Не знаем. Още не. Например гностиците, членове на християнска секта, която католическата църква обявила за ерес, никога не приели учението, че Бог е всемогъщ и абсолютен. Имало е и много други, които вярвали, че Яхве е бил един второразреден и ламтящ за власт бог, чиито творения — светът и хората — били доказателството за неговата некомпетентност. Яхве и останалите второразредни богове — съперници се подчинявали на един по-могъщ и по-истински бог. Той бил твърде високо, за да види това, което се случвало на земята. Разбира се, нито еврейските равини, нито християнските отчета могат да приемат подобни изкривени и изопачени учения. Все пак богът от Стария завет ни бе заповядал да боготворим Него и само Него. Хмм. Но ако гностиците са били прави? Ами ако Яхве от Стария завет е бил просто един ламтящ за власт бог, който е имал идея фикс хората на земята да го почитат? Ами ако Яхве е бил само един от много богове? Да предположим, че съществува един създател, един истински Бог, който никога не се е оплитал в паяжините на нито една земна религия. Може би ще изминат стотици години, преди този нов бог да стане достатъчно силен, за да може да се яви пред нас и да си намери пророци, на които човечеството би повярвало. Вие сте дете на безбожието, на безразличието към вечността и всичко свято. И като такъв вашите атеистични нагласи са пряк резултат от отсъствието на Бог на земята.

Известно време седим в мълчание, наслаждаващи се на прохладната сянка, която ни спасява от стрелите на жаркото пустинно слънце. Двамата със Стюарт изпиваме водата си и се оригваме тихичко в шепи, след което монахът ни завежда в мазе, намиращо се дълбоко под манастира. Пресичаме няколко зали, преди да стигнем желязна врата, която води към стая, осветена от примигваща неонова лампа.

Монахът отваря един метален шкаф и издърпва чекмедже, пълно с монети. Подава ми една шепа. Аз ги разглеждам. С изненада забелязвам, че върху сребърните пенита е отпечатан неизвестен за мен норвежки кралски печат.

— Как тези монети са се озовали тук? — питам аз.

— Били са сечени тук.

— Прочетох доста книги по нумизматика, докато бях в университета. Доколкото си спомням, Олав Тригвасон е сякъл първите норвежки монети около 995 г. На монетите било изписано ONLAFREXNORmannorum, което означава Олав, крал на Норвегия. Отпред на монетата имало изображение на краля, държащ скиптър, а отзад — кръст и буквите CRVX. Предполага се, че дизайнерът на монетите е бил англичанин.

— Много старонорвежки търговци си поръчвали монети, които се сечели тук в Египет или по-точно в село Миср на брега на Нил, южно от Александрия.

— Според археолозите арабските монети, открити в Норвегия, са се озовали толкова на север заради норвежки търговци, търгували с Византийската империя. Освен това арабските монети тогава са се използвали и като международна валута. Но не знаех, че викингите са поръчвали монети, които са били сечени тук.

— За един кратък период.

— Има още — казва Стюарт и кимва към един шкаф, който изглежда дори по-тежък и солиден от предишния. — И в замяна се надявам, че ще ми покажете Тингвелирските свитъци.

— Скоро…

Монахът отваря шкафа и изважда дървена кутия. В нея лежи златно бижу. Той ми подава верижката. Тя е изненадващо тежка. Медальонът е с формата на руната на Тир.

— Това е викингско украшение — казва Стюарт. — Можете ли да познаете къде е било открито?

Не мога.

— Верижката е била открита в празен саркофаг, лежащ в най-вътрешната погребална камера в храма на Амон Ра — казва монахът.

6.

Малко след вечеря се обаждам на професор Лайлуърт от един уличен телефон, намиращ се на няколко пресечки от хотела.

Връзката е ужасна, а шумът от улицата прави провеждането на нормален разговор напълно невъзможно. Все пак успявам да му обясня, че избягах от института „Шимър“ и че всичко е наред. Въпросите му се давят в какофонията от мотопеди, автобуси, зарзаватчии, предлагащи сочни пъпеши на минувачите и крясъците на мюезините, носещи се от минаретата.

На връщане незнайно как се озовавам насред огромен и шумен пазар и в резултат на поредица от злощастни културни и лингвистични недоразумения ставам горд собственик на огромна колекция каменни скарабеи, котешки статуи, релефи на мумии, гипсови отливки на Анубис, миниатюрни саркофази и мумии, както и на папирусов плакат на сфинкса по залез-слънце и бутилка парфюм „Нубийски нощи“, неустоим за всички красиви жени.

Пред хотела забелязвам туриста, който снимаше с дигиталния си фотоапарат в гробницата на Тутмос. Стои и чака някого — може би чаровната си съпруга, която е взела кредитната му карта и не се страхува да я използва. Когато ме вижда, той ме дарява с неловка усмивка. Или защото ме е разпознал от гробницата, или защото не е трябвало да го видя.

7.

Рано на следващата сутрин двамата със Стюарт отиваме пеша до музея в Луксор, който се намира на няколко пресечки от хотела ни.

Предишната вечер Стюарт позвъни в музея и се уговори с директора, негов стар приятел и колега.

Докато вървим, Стюарт отново се опитва да ме убеди да му покажа Тингвелирските свитъци.

— Предполагам, разбирате, че не ги нося в себе си? — казвам му аз.

— Но знаете къде са — настоятелен е той. — Можем да отидем там.

Осъзнавам колко му е трудно да преодолее чисто професионалното си любопитство, но все пак упорството му по този въпрос започва да ме дразни.

 

 

Директорът на музея прилича на добродушна горила. Има огромна брада и гъсти черни вежди; виждам гъсто окосмение дори под яката на ризата му.

— Стюарт! — изръмжава той и прегръща своя стар колега.

Двамата се споглеждат, смеейки се. Приличат на двама другари от войната, преизпълнени с щастие от това, че са преживяли окопите.

— Той бе мой асистент, когато открих погребалната камера в храма на Амон Ра — обяснява ми Стюарт.

— Асистент? — Директорът се залива от смях. — Бях твой роб!

Музеят е пълен с хора. Оглеждам се за туриста, който снимаше в гробницата, но не го виждам. Разбира се, заменили са го с друг.

— Само един много тесен кръг от хора знаят за колекцията от папируси, пергаменти и документи, които съхраняваме в мазето на музея. Още по-малко са хората, които се интересуват от тях — казва ми директорът. След това се обръща към Стюарт и добавя: — Там държа документите.

Стюарт ми намига.

— Документите? — питам аз.

Точно в този момент минаваме покрай дървена статуетка в стъклена кутия и аз замръзвам на място.

Дървената скулптура е висока около четиридесет сантиметра и е на мъж или бог, който държи дългата си брада с две ръце. Според надписа, статуята е на три хиляди и двеста години, намазана е с черен катран, цветът на бог Озирис, и е била открита в една гробница в Долината на царете. Статуетката много прилича на една друга такава, чиято снимка съм виждал в кабинета на Тран в Рейкявик: бронзовата статуя, намерена от Ейяфиордур в северна Исландия през 1815 г. Според експертите тя е на повече от хиляда години. Но откъде се е появила? Нима произлиза от Египет? Ако исландски викинг е направил статуята на Ейяфиордур през десети век след Христа, откъде е почерпил своето вдъхновение? Възможно ли е да е бил на един от корабите на Олав?

Бързам да догоня Стюарт и директора на музея, които вече слизат по стълбите към мазето.

— Според легендата, Асим, велик жрец на култа към Амон Ра, бил отнесен от небесните богове рано една сутрин през 1013 г.

Директорът се засмива и кимва на Стюарт.

— Защо пак се занимаваш с Асим? След тридесет години?

— Работим върху една теория. Открихме фрагменти от ръкопис, който може би е бил написан от него.

— Фрагменти от ръкопис? Написани от Асим? Колко вълнуващо! Много ще се радвам да ги видя.

— Ще ти изпратя копия.

— Благодаря ти, приятелю. Благодаря ти.

Директорът отключва вратата на архива и изключва алармата. След това изважда два ламинирани листа размер А4 от един стоманен шкаф. Първият лист представлява египетски и английски превод на ръкописен папирусов текст. Вторият е снимка на документа, който сега е изложен в музей в Кайро.

— Този текст е бил написан от нашия приятел Асим. Представлява откъс от описание на погребението на фараон и повече прилича на журналистическа статия, отколкото на религиозна молитва. Написан е на основата на папирусов документ от Новото царство, йероглифи и стенопис. За съжаление началото и краят липсват.

„… още от пукването на зората покрай реката започнаха да се събират хора. Те крачеха по погребалния маршрут и пееха в прослава на Амон Ра. Неговата гробница от другата страна на Нил, страната на мъртвите, беше готова от повече от десетилетие. Единствено строителите на гробницата знаеха къде бе тя. Фараонът бе мъртъв от седемдесет дни. Озирис чакаше. Професионалните оплаквачи стенеха и виеха и хвърляха пепел върху себе си и върху зрителите, размахвайки ръце във въздуха. Танцьорите, облечени в препаски през бедрата и шапки с пера на главите, танцуваха в ритъма на тъпаните. Погребалната лодка чакаше до брега близо до палата. В нея беше мумията, в златен ковчег. Когато лодката, която превозваше плачещите и покрусени роднини, се отдели от кея, тълпата се оживи и хората започнаха да мърморят. Последва я и погребалната лодка. Златният ковчег лежеше под изящно украсен покрив, поддържан от четири резбовани колони. Гребците стояха прави. След това потеглиха останалите лодки от процесията, в които седяха свещениците, офицерите, придворните, официалните представители, танцьорите и слугите, които носеха всички съкровища. Съкровищата щяха да бъдат положени в гроба, за да придружат мъртвия в неговото пътуване до отвъдния свят, където той щеше да бъде бог. Тълпата се понесе надолу по бреговете на Нил и се струпа зад редиците войници. Очите на всички бяха вперени в лодките, плаващи по реката. Тези, които нямаха специално разрешение, не можеха да последват процесията до страната на реката, запазена за мъртвите. Местоположението на гробницата на царя се пазеше в тайна. На западния бряг ковчегът бе вдигнат от лодката и поставен на носило, което също бе с формата на лодка. Ковчегът и носилото след това бяха положени върху шейна. Официални лица от двореца имаха честта да дърпат шейната, върху която почиваше тялото на фараона. Зад нея беше втората шейна, в която бяха канопите, съдържащи вътрешностите на царя. Най-близките роднини на покойника вървяха до ковчега. Зад втората шейна вървяха слугите, носещи съкровищата, които фараонът щеше да вземе със себе си в отвъдното и Книгата на мъртвите, която съдържаше магическите формули и инструкции, които щяха да напътстват покойника в подземния свят. Шейните се движеха бавно заради жегата и тяхната огромна тежест. От брега на реката процесията се насочи към долината, прекоси я и след това започна да изкачва хълмовете, водещи до гробницата. Монотонните удари на тъпаните отекваха из скалите…“

— Това е всичко — казва директорът на музея, когато вижда, че съм стигнал до края на текста.

След това се обръща към Стюарт.

— Другият документ е писмо от 1300 г. от началника на ватиканските архиви до египетския везир.

Той ни показва ламиниран документ.

— Очевидно везирът е отправил допитване до началника на ватиканските архиви относно съществуването на писма или документи от Асим. Везирът трябва да е имал могъщи приятели, тъй като началникът на архивите, който спокойно е можел да пренебрегне една молба за достъп до папските архиви, особено отправена от везир на мюсюлманска страна, въпреки това е изпратил съвестен и изчерпателен отговор на запитването.

Опитвам се да прочета латинския текст.

— В общи линии началникът споменава за съществуването на три документа, написани от Асим — казва ни директорът. — Най-ранният документ е писмо от великия жрец до Негово Височество халиф ал Хаким би Амр Аллах, владетел по волята на Бог, всевластен халиф на Египет…

— Разполагаме с копие от това писмо в института — прекъсва го Стюарт.

— … вторият документ е копие от неизвестен оригинал, описващ нападение над храма и гробницата, извършено от езически варвари. Третият документ е препис на фрагмент от пътепис, може би същият текст, описващ пътуване до, цитирам: „края на цивилизацията“.

Стюарт се обръща към мен, устните му разтегнати в полуусмивка.

— Краят на цивилизацията…

— Сигурно става дума за Норвегия.

— Езически варвари… — Гласът на Стюарт трепери от вълнение. — Едва ли Асим би описал византийски войници по този начин. Имал е предвид викинги!

— Това означава, че в архивите на Ватикана се съхраняват три документа, написани от Асим.

— Тогава — казва Стюарт, — трябва да отидем там и да се опитаме да ги открием!