Том Егеланд
Пазителите на Завета (15)

2.

Институтът „Шимър“ лежи на дъното на долина, сякаш потънал в дълбок сън. Долината се намира в центъра на негостоприемна пустиня от камъни, заобиколена от смокинови и маслинови горички. Пътят от цивилизацията до института е една напълно права линия от асфалт, която блести на жегата от хоризонт до хоризонт. Хълмовете, надвесени над института, са покрити с олеандри и сандалови дръвчета. Преди седемстотин години монаси построили манастир в този тих оазис. В началото на 70-те каменната сграда била удължена с няколко хиляди квадратни метра алуминий и стъкло: библиотеки, архиви, лекционни зали и изследователски лаборатории. Спални помещения. И сега теолози и философи, лингвисти и палеографи, етнолози, историци и археолози работят заедно в тази наистина чудовищна смесица от старо и ново строителство. Всеки един от тези учени е водещ експерт в своята област. В своите архиви институтът разполага с пергаменти и папирусови ръкописи от времето преди Христа. Някои изследователи реставрират тези древни текстове, други ги превеждат. Трети ги интерпретират.

Някои просто седят на бара и пият.

 

 

— Това, което различава един великолепен археолог от един посредствен такъв — казва Дънхил, гледайки ме през чашата си джин и тоник, — е способността да откриват логика там, където останалите виждат само хаос. Добрият археолог е детектив. Той успява да проникне в ума, в мисловния процес на хората, които изучава. Ние трябва да се опитваме да разберем как са мислели хората, които изследваме. Вие имате тази способност.

Той се навежда към мен и снижава гласа си.

— Според вас, защо хората на шейха отново и отново ви оставят да избягате? Ще ви кажа защо. Те знаят, че има много по-голям шанс вие да откриете това, което търсят, отколкото те самите да го открият! Вие сте изключителен археолог. Имате смелост. Вие сте уникален, Бьорн. Вие сте упорит, последователен и талантлив. Затова успявате да разгадаете всичко, което се изпречи на пътя ви.

— Откъде знаете кои са те?

— Че работят за шейха ли? Това е очевидно. Той е единственият човек, който е достатъчно луд и достатъчно богат да финансира подобна операция.

3.

Когато се срещаме по-късно същата вечер, Стюарт Дънхил ми разказва за детството си във висшето общество на Уиндзор. Споделя с мен дълбокия си интерес към древната история и как през 1977 г. търсенето на информация за живота на Моисей го отвело до гробницата в Луксор. Разказва ми как е бил съсипан от присмеха на колегите си, когато публикувал теорията си за викингски набези в Египет в списание „Нешънъл Джиографик“.

— Но за това мога да виня единствено себе си — казва той, стиснал вече деветия или десетия си джин с тоник.

— Какво се случи?

— Бях глупав. Толкова се развълнувах от откритията си, че исках да ги споделя с целия свят. Незабавно. Реших, че нямам време за губене. Бях млад и не ме интересуваше това, че археологията има своите методи, правила и традиции. Което е напълно в реда на нещата. Сега разбирам това. Трябваше да публикувам откритията си в научни издания. Трябваше да документирам материалите си, трябваше да построя и организирам теориите си така, че колегите ми да могат да ги пресеят зърно по зърно. Все пак теорията ми бе нова. Викинги в Египет… имах достоверни обстоятелствени доказателства, но тезите ми изискваха липсата на всякакви предубеждения. За да спечелиш експертите на своя страна, трябва не само да оспориш съществуващото научно статукво с убедителни аргументи, но и да документираш валидността на алтернативната си хипотеза. Трудно, много трудно… да убедиш всички експерти в една област в правилността на една теория е дълъг, продължителен процес, който отнема години. Дори и да си прав.

— Какво казаха експертите?

— Ами… когато смехът утихна, те оспориха теориите ми и го направиха обективно и добре. Твърдяха, че съм интерпретирал йероглифите твърде буквално. Според тях „дивите земи на север“ се отнася за Византийската империя, която по това време увеличавала мощта и влиянието си и била в постоянен конфликт с Египет. Експертите твърдяха, че думата „варварин“ тогава се използвала за всеки, който не бил египтянин. Освен това повечето европейци били бледи и със светла кожа, сравнени с египтяните, а дългата до раменете коса и брада били модни по това време в Европа. Отхвърлиха дори описанията и рисунките на викингските кораби. Всички професори от Кайро до Лондон бяха убедени, че египтяните са нарисували корабите, вдъхновени от описания на финикийски търговски и военни кораби. Успяха да намерят алтернативни решения дори на моите най-очевидни и достоверни интерпретации. Никой не повярва в моите теории.

— Как се озовахте тук?

— Отначало се спуснах по спиралата, но за щастие Обществото успя да ме проследи, намери и спаси. Те финансират изследователската ми работа… — надига чашата си с джин и тоник, — … тук в института.

— Обществото? — възкликвам аз. Нито професор Лайлуърт, нито Даян ми бяха казали, че Стюарт работи за Обществото. Съвсем типично. Никога не ти казват повече от това, което трябва да знаеш.

— Познавате ли Даян?

Казвам, че познавам Даян.

— Страхотно момиче. Последните няколко години тя се грижеше за мен.

— Разбирам…

— Сигурно си мислите, че съм прекарал времето си в мързелуване и пиене.

— Не, не.

— Дори не се опитвайте да го отричате, прочетох го на лицето ви. Всъщност свърших малко изследователска работа. И голяма част от това, което Обществото знае за тези неща, се дължи на моите изследвания.

— Например?

— Проследих няколко добре известни и няколко забравени документи и писма. Изследвам тези неща от тридесет години.

— Тези неща?

— Знаем за съществуването на Тингвелирските ръкописи и кодекса на Снори от около десет години. Просто не знаехме къде са. Поне докато твоят приятел Сира Магнус не откри кодекса.

— Мислех, че и двата документа са непознати за историците.

— За повечето историци, да. Работим, без да вдигаме излишен шум. В проекта участват археолози, историци, лингвисти и египтолози. Вече изследвахме документите, които Ватикана е публикувал през изминалите няколко десетилетия. Освен това имаме пълен достъп до текстове, които се съхраняват в различни египетски музеи и архиви. Изследвахме и старонорвежките архиви в Исландия и Норвегия, но не сме разкрили пред никого какво търсим.

— Мога ли да видя някои от вашите открития?

— Разбира се. Но утре. Защото сега, скъпи мой Бьорн, съм пиян.

 

 

Руническата пръчка от „Урнес“ лежи в кутията от флейта в моята стая. Четирите косъма, които залепих със слюнка за ръба на кутията, все още са там. Утре ще дам пръчката в техническия департамент.

Седя в стаята си и гледам телевизия, опитвайки се да потисна мисълта, че те са тук, в института. Моите преследвачи. Хасан и неговите хора. Но са невидими. Наблюдават ме с микроскопична камера, която не мога да видя. Когато си легна, ще чуват как дишам.

4.

Архивите са в мазето под библиотеката на института „Шимър“. Там не е нито тъмно, нито прашно. Всъщност точно обратното — безупречно чисто и светло е. Документите се съхраняват в безкрайни редове от шкафове, които ми напомнят за великата александрийска библиотека.

Архивите на института „Шимър“ включват древни глинени плочи, покрити с клинообразно писмо; папирусови свитъци, пергаменти и ръкописи, изписани на пожълтяла, ръчно изработена хартия. В архивите на института „Шимър“ се съхраняват фрагменти от оригинални библейски текстове, декрети, подписани от императори като Тиберий, Веспасиан, Адриан и Цезар, папирусови текстове, които вероятно са били четени от Клеопатра, военни и политически доклади от римската провинция Юдея относно началото на еврейски бунт, воден от агитатор на име Исус, ръкописи от римския историк Йосиф Флавий и оригиналите на първите писма на Павел към коринтяните.

Заобиколен съм от изследователи с вида на хора, които като деца винаги са седели най-близо до учителката и винаги са стояли наредени до стената на училищните купони. Кльощави мъже с изтъняла коса и кръгли очила. Високи, слаби жени с конски опашки. Брадат старец седи в един ъгъл и спи. Най-вероятно е прекарал целия си живот, търсейки информация за забравена юдейска секта, свързана с група агностици, за които се смятало, че били избити до крак век по-рано. Талантливи млади жени четат най-новите изследвания за гоненията на катарите, финансирани от субсидии, отпуснати от водещите университети на съответната страна. Мястото гъмжи от християнски теолози, рамо до рамо с ортодоксални евреи и мюсюлмански учени. Както и изследователи като Стюарт Дънхил и моя милост.

Алкохоликът и албиносът.

Седим на една от масите за четене близо до аквариум, пълен с шарени риби, които ни зяпат с полуотворени усти. Понякога и аз се чувствам точно като тях.

Стюарт Дънхил донася купчина плитки картонени кутии и свитък с дръжки в двата края. Развива свитъка върху една дълга маса.

— Тората! Еврейското име на „Петокнижието“ на Моисей. Този препис е направен преди четиристотин години. Тоест не много отдавна. Оригиналните текстове били написани на свитъци като този. Достигали до няколко метра дължина. Едва по-късно открили, че книгите са много по-лесни както за изработка, така и за четене. Старият завет отначало бил колекция от еврейски религиозни и исторически текстове и закони, събрани в канон преди повече от две хиляди и петстотин години. Най-старата запазена версия на Стария завет се нарича Septuagint и представлява гръцко-александрийски библейски превод на повече от две хиляди години, направен от юдейски учени, които знаели гръцки.

— Оригиналът още ли съществува?

— Самият Septuagint се съхранява във Ватикана. Но много от оригиналните текстове на Стария завет са загубени. Което означава, че невинаги можем да проверим, потвърдим или отхвърлим нещо, присъстващо в текстовете, които имаме. Или да преценим кога точно са се случили някои важни библейски събития.

Той отваря една от кутиите и изважда от нея копие и превод на коптски пергамент.

— Попаднахме на това писмо в една прашна кутия, изпратена от Ватикана. Всъщност търсехме ръкопис на Septuagint от времето на папа Инокентий III, за който се предполагаше, че съществува. Кардиналската комисия на папата бе помолила института „Шимър“ да намери този ръкопис. Но вместо него намерихме това писмо. Било е изпратено през 1013 г. от Руен до халифата Фатимид в Египет. Фатимидите са мюсюлманска династия, управлявала северна Африка от десети век до 1171 г. Но писмото така и не стигнало до Египет. Шпионите на папата го откраднали. Ето — той ми подава лист хартия от кутията, — това е английски превод на писмото.

До: Негово Сиятелство халиф Ал Хаким би Амр Аллах, владетел по волята на Бог, всевластен халиф на Египет

„С най-голяма почит и уважение аз, великият жрец Асим, велик везир на култа към Амон Ра, пиша тези думи като затворник в чужди земи. Поради вярата ми в Аллах и предаността ми към житейската ми мисия аз съм заедно със Свещения, за да закрилям Него и Неговите съкровища както мога. Не знам къде ще ни отведе това пътуване. Пиша тези думи от дома на херцог Ричард II в града Руен, който се намира в херцогство Нормандия, Франция. Почиваме тук, преди да продължим пътуването си към варварските земи отвъд цивилизацията. Моля се думите ми да стигнат до Ваше Сиятелство, владетел по волята на Бог, всевластен халиф на Египет халиф Ал Хаким би Амр Аллах, за да може някой да дойде и да спаси Свещения.“

С преклонение: Асим, велик везир на култа към Амон Ра

— Асим! — възкликвам аз. Името в текста, който открих в дървената църква „Гармо“.

— Получателят на писмото халиф Ал Хаким би Амр Аллах е бил владетел на Египет по онова време. Интересна личност — казва ми Стюарт. — Асим споменава Аллах, но не и другите богове, които той почитал, най-вероятно от страх. Халифът бил считан за луд, и с основание. По време на неговото управление на египтяните им било забранено да ядат грозде и да играят шах. Халиф Ал Хаким би Амр Аллах бил решен да унищожи колкото се може повече църкви и именно той разрушил Църквата на Светия гроб в Йерусалим. 1013 г. била важна година за него. Тогава страната му била нападната от викинги и това обидно унижение съвпаднало с кулминацията на гоненията му срещу християните.

— Но с каква цел този Асим е написал това писмо?

— Асим бил заловен от викингите. Но, разбира се, нямам никакви доказателства за това.

Стюарт ми връчва превод на друг ръкопис.

„… до края на света, до мъртвешкия студ на царството на смъртта. Тръгнахме от царството на слънцето и плодотворните брегове на Нил и стигнахме до голото каменисто крайбрежие на земята на вечния сняг. Оставихме зад себе си доброжелателността на Амон Ра и топлия дъх на Озирис и се подчинихме на варварските богове. О, богове на моите прадеди, дайте ми сила! Когато бях дете и в кошмарите си виждах портите на царството на смъртта, то изглеждаше по същия начин — студено, пусто и диво. И си мислех, че погледът ми ще може да проникне отвъд мъглите на смъртта. Плавахме с дни…“

— Предполагаме, че този текст е преписан от ръкопис, написан от самия Асим. Намерихме го в купчина писма и ръкописи, притежавани от семейството на Христофор Колумб. И няма смисъл да ме питаш, защото нямам абсолютно никаква представа.

Той разгъва още няколко пергамента, преписи и ръкописи на масата пред мен, включително и препис на „Сага за Светия кръст“ на Снори. Чета английски преводи на избелели документи, описващи търсенето на някаква свещена реликва, осъществено заедно и поотделно от Ватикана, рицарите тамплиери и хоспиталиерите. Чета за папски експедиции до Норвегия през дванадесети и тринадесети век, което ми напомня за думите, издълбани в стената на дървената църква „Гармо“: „Прислужникът на римския папа, рицарите на Св. Йоан и йерусалимските рицари тамплиери са се събрали за битка. Свещената гробница е скрита, както Асим нареди“.

— Какви заключения можем да си извадим от това?

— Нима не е очевидно?

— Че викингите наистина са осъществили набег в Египет?

— Повече от това — че са стигнали чак до храма на Амон Ра, че са нахлули в гробницата и са отвлекли везира. След което са отнесли плячката си в Норвегия.

— Без никой да разбере нищо?

— Имаш ли представа колко много неща са се случвали в миналото, за които дори не сме чували?

— Но викингски набег по река Нил? Това щеше да бъде описано най-малкото в сагите на Снори и в египетските анали.

Стюарт Дънхил клати глава.

— Не е задължително. Ако крал Олав е решил, че пътуването по Нил трябва да остане тайна, възможно е както скалдите, така и Снори да са останали без надеждни източници на информация. Не забравяйте, че Снори е живял няколкостотин години след събитията, които е описал. Епохата на викингите е била епохата на скалдите и разполагаме със съвсем ограничен брой писмени сведения за събитията, случвали се тогава. Снори е разчитал предимно на устни източници и писмени източници със съмнителна надеждност. Той черпел както факти, така и много преувеличения и измислици от тези доста плитки кладенци на информация.

— Как са могли да запазят такова нещо в тайна? Флотилия викингски кораби, плаваща по Нил?

— Викингите не са оставили никакво писмено наследство. Не са писали писма. Отделни хора може би са разказвали истории за своите приключения в кръчми и около огъня на жертвени угощения и може би някои местни скалди са съчинили вълнуващи поеми за подвизите им. Но това е много различно от учебник по история. Не забравяйте, че викингите не са имали никакви отношения с Египет. За тях Египет е била просто една от многото далечни, екзотични и горещи страни. Като Византия и Светите земи. А Нил за тях е била река като всяка друга река, не по-различна от Сена или Волга. Западът е започнал да проявява жив интерес към древния Египет едва през деветнадесети век. Викингите не са се интересували от Египет.

— Но въпреки това са отишли в Египет?

— Някои викингски експедиции са следвали търговските пътища на изток, по северноафриканското крайбрежие от Гибралтар до Александрия в Египет. Друг важен търговски път започвал от Византия, продължавал на юг до Йерусалим и след това на югозапад към Африка. Спомнете си за набезите на Харалд Светлокосия в северна Африка. Много викинги са ходили в Египет, разбира се, че са ходили, но местните са ги смятали за византийски войници или за търговци от севера. Това, че викингите са търгували с арабите, е добре известен исторически факт. Огромно количество арабски монети са били намирани в норвежки търговски центрове и викингски гробове. А белият сокол, който обитавал Гренландия, е бил изключително популярен символ сред арабските шейхове.

— А какво казват египетските източници? Споменават ли викингско нападение над Луксор?

— Те не са нападали Луксор. Храмът на Амон Ра се намира северно от Луксор, от „мъртвата“ страна на Нил, а сред местните хора се е ползвал със славата на тайнствено, прокълнато място. Едно викингско нападение над храма на Амон Ра би предизвикало много по-малко вълнения и смут, отколкото ако викингите бяха продължили на юг и бяха атакували храма в Карнак или погребалния храм на Хатшепсут.

— Но едно поражение е щяло да бъде унизително за египетската армия.

— Унижението е било пълно. Викингите срещнали най-голям отпор при Фустат и Ал-Кахира или с други думи днешно Кайро. Лудият халиф Ал Хаким би Амр Аллах трябва да е бил толкова унижен от пълния си провал, че сигурно е забранил той да бъде споменаван. Египтяните имат навик да пропускат неблагоприятни събития и непопулярни владетели от своята история. Властимащите често манипулират историята за своя изгода. Дори имената на най-почитаните царе били забравяни на момента, ако те изпаднели в немилост. Могъщи мъже и жени изчезвали от националната памет и история. Имената им били изтрити. Паметниците им съборени. Храмовете им разрушени или посветени на друг владетел. Най-добрият пример за това е великият пророк от Библията.

— Имате предвид Моисей?

— Ако описанието на Моисей в Библията е правилно, той е имал огромно влияние в обществото. Египтяните едва ли са останали безразлични към Моисей, независимо дали са го считали за пророк, магьосник, борец за свобода, агитатор или предател. Но какво има за Моисей в египетските източници от времето, когато той е бил жив, а и след това?

— Не много.

— Точно така. Моисей е бил повече или по-малко изтрит от историята на Египет.

— И какво е вашето заключение?

— Моето заключение е, че Моисей или не е съществувал, или е бил опозорен.

— И докъде водят всички тези хипотези и теории?

— Какво може да е било толкова важно, че да накара великия жрец Асим, посветил живота си на пазенето на тази свещена реликва, да напише писмо до халифа на тази страна?

— Треска от светия кръст? — шегувам се аз.

— Или нещо още по-свято?

— По-свято?

Изведнъж осъзнавам какво намеква той.

— Моля ви се, Стюарт, спестете ми поредния мит за Светия Граал!

За моя изненада той избухва в смях.

— Светият Граал? Бьорн, Бьорн, Бьорн… Светият Граал е средновековен мит. Не, помислете. Сектата на Асим е имала тайна задача: да защитава гробницата и нейното съдържание. Съкровището. Мумията. Ръкописите. Всичко, което се е съхранявало в гробницата. Според египетските източници, Асим е бил велик жрец на сектата от 999 г. до 1013 г., когато напълно изчезнал от историята. Той бил уважаван и образован велик жрец, който владеел много чужди езици и бил посветен във всички науки. Освен това бил астролог и предсказател, магьосник и тълкувател на сънища. По това време култът на Амон Ра вече бил на над две хиляди години; по-късно неговите последователи започнали да разнообразяват египетските богове с юдаизъм, християнство и ислям. Те почитали много богове, но дори през първи век след Христа още смятали египетските за най-важни. Яхве бил един от многото. Свещениците живеели в храма, а входът към гробницата бил хитро скрит и маскиран. По това време халиф на Египет бил Ал Хаким би Амр Аллах. През 1021 г. той изчезнал мистериозно, но половината последователи на сектата на друзите все още боготворят Ал Хаким би Амр Аллах и го смятат за техен махди, който щял да се завърне и да спаси света и исляма.

Дънхил прави кратка пауза, след това продължава:

— Това говори ли ви нещо?

— Не.

— Ще ви посветя в една тайна. Знаете ли какво търсех, когато открих гробницата през 1977 г.?

Клатя глава.

— Търсех нещо с огромна религиозна стойност. Нещо, скрито заедно с една мумия и най-ценните съкровища. — Той затваря очи. — Нещо, което викингите откраднали по погрешка, защото било скрито заедно със златото и скъпоценните камъни.

— И какво е било това?

— Нещо, което може да хвърли нова светлина върху историята на Библията. Ако повярваме на това, което пише в еврейските свещени книги, като например в „Мишна“, значи съществува една свещена реликва, скрита в гробница „в пуста долина под носа на хълм“. Пуста долина като Долината на царете, например.

— Не можете ли да ми кажете за какво говорите?

— Бьорн, моля ви, не ми се смейте и вие.

— Не се смея.

— Какво ще кажете за идеята, че викингите са откраднали Кивотът на завета?

Очите му светят като прожектори.

Само това ми трябваше. Кивотът на завета. Всеки, който се е опитвал да открие Кивотът на завета, отдавна се е пропил или е полудял.

 

 

Кивотът на завета е бил преносима мощехранителница. Библията го описва като ковчег, дълъг два метра и половина, отвътре облицован със злато и отвън украсен с два херувима. Служители на храма го пренасяли с помощта на две дебели дървени пръчки, вкарани през два златни пръстена от двете страни на ковчега. Кивотът съдържал каменните плочки с Десетте Божи заповеди и придружавал дарохранителницата по време на бягството на евреите от Египет. После бил преместен в Соломоновия храм в Йерусалим, но когато храмът бил разрушен 586 години преди раждането на Христа, Кивотът изчезнал от историята. Някои хора вярват, че Набукаднезар II откраднал Кивота. Според други той бил скрит под храма на Соломон, а рицарите тамплиери посветили живота си именно на пазенето на Кивота, а не на светия Граал. Други вярват, че Кивотът на завета е бил пренесен в Етиопия, където се намира в момента.

Хора като Стюарт Дънхил мислят, че Кивотът е скрит някъде в Долината на царете.

А други хора смятат, че той изобщо не е съществувал.

5.

Барът изглежда като нещо, което институтът „Шимър“ е откраднал от „Уолдорф Астория“. Пианистът изпълнява потпури от хитове на Елтън Джон. Стюарт Дънхил щраква с пръсти и след секунда сервитьорът се материализира до масата ни с два леденостудени джина с тоник. Надигаме чашите си. Прекарваме около два часа в обсъждане на древноегипетски богове и предхристиянска митология, след което и двамата сме леко подпийнали и се нуждаем от малко чист въздух.

В тишината на пустинята нотите на пианиста отекват в главата ми като в бездънна пещера. Goodbye Yellow Brick Road… Студено е. Няма луна. Пресичаме асфалтовия паркинг и навлизаме в горичка от смокинови и маслинови дръвчета. Мисля си за последния път, когато бях тук. Луната блестеше през листата на дърветата като японски хартиен фенер. Тази вечер небето и звездите са скрити зад тънък пласт облаци. Сред многовековните дървета гласът на Стюарт звучи жалко и нищожно.

— Това, което виждаме, са неясните очертания на една историческа гатанка. Много хора, работещи независимо един от друг, са открили по едно или две парчета от пъзела. Рицарите тамплиери, хоспиталиерите, кръстоносците, Ватикана. Всички тези тайнствени ордени, братства и общества, за които обичаме да слушаме. Какво са знаели те? Какво са прикривали? Какво са се опитвали да открият? Предполагам, че всеки един от тях е разполагал с едно малко парче от истината. И това му е било достатъчно.

— Намерили ли са това, което са търсели?

Стюарт Дънхил затваря очи, преди да ми отговори.

— Съмнявам се, че са имали някаква представа какво е било нещото, което са търсели. Те са били пазители на една малка порция от истината. Едва когато всички парчета се съберат на едно място, ще можем да разберем цялата истина. И това е проблемът. Всеки е вардел свирепо своето парче от истината. Никой не е споделял това, което знае.

Няколко секунди се взираме в мрака, без да говорим, мислейки едно и също нещо.

— Но стига съм бърборил — възкликва Стюарт. — Кажете и вие нещо. Разкажете ми за това, което сте открили в Норвегия.

Разказвам му всичко. Започвам с убийството на Сира Магнус и откраднатия кодекс на Снори. Разказвам му за Тингвелирските свитъци, които открихме в пещерата в Исландия. За Хасан и мъжете, които ме преследват и най-вероятно работят за шейх Ибраим. За руническия код на Сира Магнус, чрез който стигнах до имейл адреса му и копието на откраднатия документ. Разказвам му за скритите кодове в текста на Снори и как успях да ги разбия с помощта на своето въображение и на няколко добри приятели. Разказвам му как двамата с Ойвинд успяхме да открием гробницата под абатство „Лис“. За руническия камък, който сега е в мен. За мястото, където го бях скрил; за кода, скрит в руните на камъка, който ме бе завел последователно в Урнес, Флесберг, Лом, Гармо и Рингебу. Показвам му преписи на текстовете, които досега съм успял да разшифровам. Той ги прочита на слабата светлина, идваща от сградата на института. По дишането му познавам колко е развълнуван. Разказвам му за убийството на свещеника от Рингебу и за дървената статуя, която бе открадната.

— Невероятна история — казва той, когато свършвам. — Ръкописите, които сте открили в Исландия, Тингвелирските свитъци… надявам се, че са на сигурно място.

— Разбира се.

— В Норвегия? В Исландия?

— Опитваме се да ги преведем.

— Надявам се, че ви помагат способни хора?

— Най-добрите.

— Да ви кажа честно, най-добрите експерти са тук, в института „Шимър“.

— Добре тогава. Едни от най-добрите.

— По-добре да изпратят пергаментите тук, за най-доброто съхранение, обработка и изследване на света.

— В добри ръце са. Освен това не съм сигурен, че ще бъде разумно да ги изпратят тук. Не бих се изненадал, ако шейхът всъщност притежава института „Шимър“. Сира Магнус ми каза, че е телефонирал тук, когато е открил кодекса.

Известно време Стюарт мълчи, преди да каже:

— Вие и вашите приятели сте стигнали по-далече от всички други преди вас. Открили сте кодове там, където останалите са виждали единствено текст. Освен това сте успели да разбиете кодовете!

— Но още не сме намерили най-важната гробница. И загубихме последната следа. Тя беше в статуята на свети Лаврентий.

Въпреки мрака, аз успявам да различа неопределената усмивка на Стюарт Дънхил.

— Съревновавате се с водещите учени в света и с тайнствен милиардер. Но притежавате въображение, интуиция и упорство, които ви отличават от другите. Възхищавам ви се, Бьорн. Наистина. Възхищавам ви се.

Усещам бузите си горещи.

Стюарт продължава:

— Ако някога гробницата бъде открита и гатанката разгадана, убеден съм, че ще го направите вие. И аз не съм единственият, който мисли така.

6.

На следващия ден прекарвам няколко часа в архивите на института „Шимър“, ровейки в плитки картонени кутии, пълни с документи, пергаменти, свитъци и фрагменти от папируси. Архивистът съвестно описва всичко, което отнасям до масата си за четене.

С вниманието и прецизността на неврохирург, извършващ сложна операция, аз изучавам древните текстове и се връщам в миналото. Откривам интересна теория от деветнадесети век, която прави паралел между тайнствения ръкопис „Войнич“ от шестнадесети век (документ от 272 страници, написан на неизвестен, неразбираем език) и един също толкова неразбираем ръкопис, написан от Леонардо да Винчи в библиотеката „Амброзиана“ в Милано. Намирам писма, отчети, счетоводни баланси, препоръчителни писма, приложения, инструкции, харти и бележки, документи за прехвърляне на имоти и циркуляри. Към повечето документи има приложен превод на английски. Сложил съм копринени ръкавици на ръцете си и от време на време до масата ми се материализира куратор, за да се увери, че не правя папиемаше от тези незаменими съкровища.

Не откривам нищо, което да подсказва, че някой друг, освен Асим е написал нещо, потвърждаващо викингски рейд в Египет през 1013 г. Ако такъв документ някога е съществувал, несъмнено Стюарт щеше да го открие преди години.

7.

Със Стюарт Дънхил се уговорихме да вечеряме заедно в шест часа. Преди това отивам до техническия департамент, за да видя дали са открили нещо ново, свързано с руническата пръчка. Например колко стара е тя или от какво дърво е направена. И дали има нещо вътре в нея.

Техническият департамент е създаден през 1985 г. като отделно крило на института „Шимър“. Той разполага с най-различни работилници и лаборатории, оборудвани с разнообразна и скъпа апаратура. Тук могат да правят всичко, от датиране по въглерод 14 до реставриране на артефакти и възстановяване на документи, пристигнали в института на хиляди малки парченца. Специалисти в бели престилки и гащеризони, някои с хирургически маски и защитни очила, седят приведени над работните си маси и сложните си машини.

Лабораторен техник от женски пол в зелен пластмасов гащеризон ме въвежда в техническо-историческия департамент за дървени, хартиени и папирусови артефакти. Надничам плахо в работилница, в която двама евреи с капи на главите работят върху Тора, разтворена на алуминиева маса, дълга поне десет метра. В следващата работилница група експерти реставрират изкусно направен ковчег. След това отварям вратата на килер и на кабинет, където възмутена жена, почти изцяло скрита зад бюро, отрупано с папки и формуляри, ме пита дали имам навик да влизам, без да чукам.

Третата работилница е празна.

С изключение на Ларс.

Свети Лаврентий.

Дървената статуя, открадната от църквата „Рингебу“.

Свети Лаврентий е привързан с каиши и скоби за една маса, сякаш за да му попречат да стане на крака и да избяга в пустинята.

Ледена тръпка, която няма нищо общо с климатика, пробягва по гръбначния ми стълб. Не мога да проумея какво прави статуята тук — в института „Шимър“.

Изведнъж осъзнавам, че шейх Ибраим или притежава, или държи под пълен контрол института. Което означава, че аз в най-добрия случай съм под наблюдение, а в най-лошия — в непосредствена опасност.

Няколко секунди стоя на прага, втренчен в свети Лаврентий. След това в момент на умопомрачение влизам в работилницата. Статуята изглежда невероятно странно, положена върху масата като труп в морга, заобиколена с електрически триони и бормашини. Въпреки тревожния арсенал от инструменти, очевидно е, че към статуята са се отнасяли с внимание. Забелязвам парчета защитен филц под каишите и скобите, а остриетата на трионите и бургиите на бормашините са възможно най-тънки, остри и фини. На стената е закачена рентгенова снимка. Изненадан, аз заставам пред нея и дълго я изучавам. Рентгеновата снимка на Свети Лаврентий показва, че в статуята няма ниши или кухини, където да може да бъде скрито послание. Очевидно е, че техниците са прекъснали работата си и са изоставили инструментите си, когато са видели снимката.

Свети Лаврентий е от солидно дърво.

Вътре няма нищо.

Поглеждам към рентгеновата снимка, после към статуята, после пак към рентгеновата снимка. Объркан съм. Текстът беше напълно ясен. „Така както Дева Мария е носила Исус в утробата си, ковчежето се крие в корема. Слава на Тома!“

Тогава защо няма нищо в статуята?

Забелязвам камера за наблюдение на тавана. Чудя се дали някой гледа как албиносът Бьорн стои с отворена уста, зяпнал статуята на свети Лаврентий и чака някой да дойде и да го застреля.

Излизам от работилницата, затваряйки вратата след себе си. Трябва ми известно време, за да се успокоя. Тогава забелязвам двама техници, мъж и жена, които идват към мен.

Когато ме виждат и двамата спират.

— Здравейте — казва жената.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — пита мъжът.

Техниците предпочитат ние учените да си стоим в библиотеката.

С пресъхнала уста аз им обяснявам, че търся работилницата, в която изследват руническата пръчка от Норвегия.

— Руническата пръчка? Работилница четиринадесет.

Благодаря им и продължавам надолу по коридора.

 

 

Руническата пръчка лежи върху прозрачна найлонова торба в заключена стъклена кутия. Работилницата носи името „Лаборатория за дърво XIV“. Чупя стъклото с лакът и пъхам пръчката в джоба си.

Червената лампичка на камерата за наблюдение мига към мен от тавана.

Останал без дъх, аз хуквам натам, откъдето дойдох. Алармата ще се задейства всеки момент. Сирената ще започне да вие и по високоговорителите ще прогърми оглушителен глас: „Спри! Крадец!“.

Но нищо подобно не се случва.

Всеки път, когато срещна някого, забавям крачка. След като излизам с трясък от техническия департамент, поглеждам назад през двойните врати. Пробягвам през конферентната зала и нахлувам в просторното, открито фоайе.

Представям си Хасан, заобиколен от взвод главорези. Пушки, насочени към сърцето ми.

Но никой не ми обръща внимание. Рецепционистката се държи съвсем нормално. Във фоайето някои гледат телевизия, други разговарят тихо, трети четат вестници или списания. Някой говори по телефона.

Никой не поглежда към мен.

Никой не изкрещява: „Това е той!“.

8.

Стюарт Дънхил живее в апартамент в едно от жилищните помещения към института. Чукам на вратата му. Когато я отваря, веждите му подскачат от изненада.

— Не сте ли подранили малко, Бьорн?

Виждам, че той току-що е започнал да се приготвя за вечеря. Лицето му е покрито с пяна за бръснене, а бялата му риза не е закопчана.

Аз нахлувам вътре и затръшвам вратата.

— Те са тук.

— Кой е тук?

— Шейхът. Хасан. Не знам. Току-що видях свети Лаврентий — в една от работилниците.

— Свети кой?

— Свети Лаврентий! Дървената статуя!

— Тук?

— Идвам право от работилницата. Търсех руническата пръчка.

— Попитахте ли някого за…

— Луд ли сте? Очевидно е, че институтът „Шимър“ е замесен.

— Институтът? Преувеличавате. Това е един уважаван, професионален институт. Никога не биха откраднали исторически артефакт, да не говорим да убият някого.

— Тогава какво прави свети Лаврентий тук?

— Сигурен съм, че има някакво напълно логично обяснение за това. Да отидем и да кажем на управата. Веднага.

— Не!

— Помислете. Може би един от техните служители е подкупен. Може би са ги изиграли. Може би някой е донесъл статуята тук, без да каже на института откъде е и как се е сдобил с нея.

— Не смея да им се доверявам.

— Стотици учени и изследователи работят тук. Институтът няма да се съюзи с група престъпници. А и самият ти си взел пръчката, без да кажеш на никого. Институтът не може да бъде отговорен за това, че си я откраднал от музей.

— Трябва да се махна оттук.

— Бьорн, насред пустинята си!

— Не мога да остана. Съжалявам.

— Бьорн!

Точно тогава телефонът започва да звъни. Стюарт го вдига. Слуша. След това оставя покритата с пяна за бръснене слушалка обратно на вилката.

— Идвам с вас!

— С мен?

Той започва да вади бельо, чорапи и ризи от един шкаф и да ги пъха в голям черен куфар.

— Кой ви се обади? Какво ви казаха?

Стюарт спира.

— Беше човек от Обществото.

— Професор Лайлуърт?

— Помолиха ме да се грижа за вас.

— Да се грижите за мен?

— И ще дам всичко, на което съм способен.

— Да не би да се е случило нищо? Обществото знае ли, че видях статуята в института?

— Съмнявам се. Но шейх Ибраим знае, че сте тук. Обществото току-що е получило информация, че хората на шейха пътуват насам. Идват тук, в института. И не става дума за подкупни учени или лабораторни техници.

Стюарт ме поглежда.

— Изпратил е Хасан.

 

 

Преди да тръгнем, аз пъхам мобилния си телефон в уплътнен плик и го изпращам по пощата в кабинета си в университета. Не знам откъде хората на шейха са разбрали къде съм, но може да не е някой продажен служител на института, а SIM картата на телефона ми.

Знам, че Хасан не може да бъде заблуден толкова лесно. Няма да тръгне да преследва пощенската кола. Единственото нещо, което би ми дало известно предимство, е да всея объркване във високотехнологичния шпионски строй на шейха.

9.

Прекосяваме пустинята в „Мицубиши Аутлендър“. Не знам дали принадлежи на Стюарт или го е задигнал от някой свой колега.

Небето е тъмно, ясно и обсипано със звезди. Пустинята е безкрайна. Предните фарове осветяват двете дълбоки бразди, които някой човек с развинтено въображение може да нарече път. Женският глас на бордовия компютър, вграден в таблото, обявява, че след триста метра трябва да завием надясно. Тази жена сякаш си мисли, че сме на магистралата.

— Къде да отида? — питам аз.

— Колкото се може по-далече.

— Къде по-точно?

— Понеже нещата се наредиха така, искам да ви покажа нещо.

— Което означава?

— Че трябва да отидем на единственото място, където можем да свършим нещо полезно.

— И кое е това място?

— Господи! За човек с вашия интелект, можете да бъдете изключително непрозорлив!

— Къде?

— Египет!

10.

Караме през гъстия пустинен мрак с часове, докато нощта бавно започва се топи и небето да порозовява.

Докато шофира, Стюарт ми изнася лекция с ентусиазма на учител, попаднал на ученик, който няма къде да избяга. Или пък просто се опитва да не заспи. Едната му ръка е на волана, а с другата той енергично жестикулира във въздуха помежду ни, разказвайки ми за патриарсите на Стария завет и как еволюцията на египетската държава се отразила върху тяхната племенна култура.

— Патриарсите били номади и козари — казва той, загледан към пукващия се ден. — Евреите, християните и мюсюлманите почитат един и същ патриарх — Авраам. Неговият син Исмаил, роден от слугинята му Хагар, е един от великите мюсюлмански пророци. Авраам имал и друг син, Исаак, от жена си Сара. Исаак бил един от предците на Моисей и на всички евреи. Когато Авраам умрял, Сара прогонила доведения си син Исмаил, разделяйки семитската раса на араби и евреи. И оттогава те воюват.

Докато слънцето пълзи нагоре по небосвода и ярката светлина от фаровете пронизва здрача на пустинния пейзаж, Стюарт ми разказва как племенните култури се смесили и възникнали различни цивилизации. Ревът на гумите по неравната настилка е оглушителен.

— Старият завет е написан по време, когато древните племена започнали да образуват организирани национални общности. Авторите на завета почерпили вдъхновение от тези култури в региона, които функционирали добре, като например вавилонците и египтяните. Египетски текстове били преведени на езика на Соломон. Припомнете си администрацията на цар Давид, с неговите безброй министри и префърцунени титли. Една безсрамна имитация на египетската държавна йерархия.

Включвам климатика. Жегата малко по малко започва да ни притиска, а не след дълго ще започне да налага с юмруци покрива на колата ни. На задната седалка има топла хладилна чанта, пълна с бутилки вода. Отварям я, вадя две и подавам едната на Стюарт. Водата е топла, но въпреки това изпивам своята бутилка на екс.

Стюарт се затруднява с отвинтването на капачката.

— Разказването на истории било изключително важно за племенната традиция на патриарсите. Те имали нещо като устна история. В Египет пък традицията била най-интересните истории да бъдат записвани. — Той надига бутилката и отпива жадно. След това се оригна и промърморва: — Извинявам се.

През прозорците на колата виждам единствено безкрайна пустиня.

— Уморихте ли се? — питам го аз.

Но не се е уморил.

— Когато британският археолог Лаярд открил в Ирак руините на палата на асирийския цар Ашурназирпал II, той намерил и плочки с клинообразно писмо, датиращи от асирийската окупация на Вавилон. В тяхната история за сътворението на света, която предшества историята на сътворението от Библията, първият човек бил мъж, сътворен в райска градина. Първата жена била сътворена от неговото ребро. — Стюарт кашля и пие още вода. — След време бог прокудил мъжа и жената от рая, защото били непокорни. — Той изпива остатъка от водата. — Дори потопът на Ной идва от вавилонската митология. „Гилгамеш“, епическа поема на три хиляди и шестстотин години, разказва за бог, който наредил на един мъж да се подготви за наводнение. Мъжът спасил себе си, семейството си и много видове животни на борда на ковчег, който после заседнал на една планина.

Включвам климатика на максимална мощност.

— Вавилонската кула — продължава Стюарт. — Асирийският цар Есархадон построил кула във Вавилон, посветена на бог Мардук, която трябвало да стигне небесата. Според вас какво се е случило? Ами гравитацията спечелила. Кулата се срутила.

— Но Стюарт, всички тези неща не потвърждават ли историите от Библията?

— Можете да ги интерпретирате по този начин, разбира се. Но можете и да сте упорит и да кажете, че създателите на Стария завет не са имали въображението дори да си измислят свои собствени истории.

— Танахът съдържа много повече от тези примери, които ми дадохте.

Аргументите ми сякаш още повече разпалват неговия ентусиазъм.

— Основни, важни части от Светото писание са били съшити от митове и истории, произлезли от много по-древни култури…

— Добре.

— … хитро вплетени в създаването на една нова религия, която се фокусира върху един напълно нов и абсолютен бог.

Известно време и двамата мълчим.

— Дори животът на Моисей има паралел в историята. Във вавилонската митология майката на крал Саргон от Акад го пуснала по течението на река в плетена кошница, опитвайки се да го скрие. За щастие той бил открит и осиновен.

Стюарт барабани с пръсти по волана.

— Ето колко оригинална е най-важната история в Стария завет.

 

 

Съществуват форми на живот, които могат да оцелеят дори в адската жега на пустинята. Космати, шарени гъсеници. Магарета. И розата на Ерихон: когато е влажно, тя е плоска и зелена, но веднага щом земята отново изсъхне, тя се свива на топка напук на елементите. Идентифицирам се с това растение. Ако сушата се проточи, то измъква корените си от земята и започва да се търкаля из пустинята, движено от силния пустинен вятър, докато намери ново влажно място, където да пусне корени.

Много малко хора смятат, че това растение е красиво, но повечето го намират за забавно.

Досущ като мен.

11.

Стигаме граничен град, откъдето си купуваме визи за Египет. След това пресичаме границата и продължаваме на юг през синайския полуостров, минаваме по крайбрежието на залива Акаба и стигаме Шарм ал Шейх. Оттук взимаме ферибот през Червено море до Хургада, след това отново се насочваме на юг към пристанище Сафага, където се присъединяваме към група туристи, пътуващи на запад пред пустинята до Луксор.

Стюарт споделя с мен надеждата си времето ни заедно да се окаже пробив в изследователската му работа.

— Реабилитация! Отмъщение! Възстановяване на професионалната ми репутация! Наречете го както искате! Нямате представа какво би означавало това за мен, да мога да покажа, с ваша помощ, разбира се, че теориите ми са били правилни. Че викингите наистина са били в Египет.

За мой ужас виждам сълза, стичаща се надолу по бузата му. Смутен, аз се извръщам и се заглеждам през прозореца.

— Убеден съм — казва Стюарт, — че в Тингвелирските свитъци има нещо, което доказва, че съм прав. Че съм бил прав през всичките тези години.

 

 

В древна Тива, храмът в Карнак и храмът в Луксор били свързани с широк павиран път, по който фараоните крачели с прашните си сандали и замисляли военни стратегии, преди да се приберат в палата си да ядат фурми и прелюбодействат със сестрите си.

До ден-днешен двата храма с техните олтари, обелиски, сфинксове и гигантски статуи хвърлят дълги, тежки сенки върху брега на реката.

Регистрираме се в хотел „Уинтър Палас“, който се намира на главната улица „Корниче ел Ниле“. Слънцето залязва на запад, от другата страна на реката. Скалите блестят в червената светлина на здрача и правят храмовете и гробниците да изглеждат достойни за мъртви фараони, царици и принцове.

Почти толкова екзотично, колкото да пристигнеш в Брандбу през някой сив, влажен следобед!