Том Егеланд
Пазителите на Завета (14)

2.

Мраморната фасада на сградата на Международното общество на науките придава блясък и красота на Уайтхол, точно като гръцки храм или императорски дворец в Древния Рим. Широки стъпала от кехлибарен гранит водят до двойните дървени врати, потънали в дебелата сянка на седем масивни колони.

Обществото е основано през 1900 г., с цел да координира всички научни изследвания и да ги съхранява в една обща банка на световното знание, нещо като ЦРУ за науката. Сега Обществото поддържа контакти с университети и изследователски центрове из целия свят.

Приемната на Обществото изглежда като музей за посветените. Всички говорят тихо. Над добре полираната махагонова ламперия висят гигантски маслени картини по мотиви от античността и Средновековието: друиди в Стоунхендж; Моисей разделящ Червено море; убийството на Цезар; Исус на кръста; Мария Магдалина с младенеца; рицарите тамплиери в Соломоновия храм; рицарите от кръглата маса на крал Артур, надигащи Светия Граал.

 

 

Даян и професор Лайлуърт ме чакат зад тъмно червено бюро.

— Биорн — казва Даян тихо и ме прегръща. — Мина толкова време.

Преди няколко години бяхме влюбени. Или по-точно — бяхме любовници. Няколко блажени седмици се бях заблуждавал, че съм намерил жената на живота си.

Помня една нощ, прекарана в апартамента на Даян в един лондонски небостъргач. Помня как правихме сладка любов в къщата на баба ми на фиорда Осло. И изведнъж тя ме бе прогонила от живота си, сякаш бях досадна муха. Мина доста време оттогава, когато за първи път забелязах златната халка на безименния пръст на лявата й ръка. Нито един от двама ни не бе споделял с никого това, че Даян бе крещяла „Биорн!“ в ухото ми и бе дращела кожата и душата ми с дългите си, тъмночервени нокти.

Професор Лайлуърт протяга ръката си.

— Удоволствие е да ви видя пак — казва той сухо и стиска ръката ми съвсем леко, сякаш е от порцелан.

Пак… опитвам се да забравя последния път, когато се срещнахме.

Намерихме златно ковчеже в развалините на октагон в абатството „Верне“, където някога е било седалището на хоспиталиерите. Кивотът на свещените тайни. Професор Лайлуърт бе изпратен от Обществото да участва в разкопките, да се погрижи за ковчежето и при всяка удобна възможност да прави живота ми тежък.

Когато му напомням, че откраднах ковчежето от него в името на норвежкото културно наследство, Лайлуърт се засмива пресилено. По това време Даян бе послушна и способна секретарка в Обществото. По-късно стана ясно, че освен това е дъщеря на Майкъл Макмълин, велик магистър на древния орден, който ме преследваше, докато се опитвах да защитя ценното съдържание на ковчежето. Аз, Даян и професорът се оплетохме в паяжина от лъжи и взаимно недоверие. Когато всичко свърши, Обществото успя по някакъв начин да потули скандала. Ковчежето съдържаше непознато досега евангелие. Но от Обществото успяха да потулят дори това.

След това аз потънах в дълбока, черна депресия. Изпратиха ме обратно в клиниката, където се затворих в черупката си и се отдадох на мрак и самосъжаление.

Няколко месеца по-късно изтупах мръсотията от дрехите и душата си и се върнах в реалността.

3.

Но когато с Тран се чудехме къде да скрием Тингвелирските свитъци, аз се обадих на професор Лайлуърт. От Обществото изпратиха самолет до Исландия. В момента преводачите и изследователите на Тран работят заедно със специалисти от Обществото в тайна лаборатория някъде в Лондон. Не искам да знам къде точно в Лондон. Така е най-сигурно.

Рано този следобед професор Лайлуърт успя да се свърже с мен по телефона в полицейския участък в Рингебу. Пожарът в църквата вече бе потушен. Благодарение на пръскачките и на пожарникарите, щетите могат да бъдат възстановени.

Но как Обществото бе узнало къде съм? Професорът ми каза, че трябва да разговаряме лице в лице и аз го попитах защо.

— Ще ти кажа, когато дойдеш тук — отвърна той.

— Когато дойда къде? — възкликнах аз.

— Чака те самолет на летище „Гардермоен“.

Така действаха в Обществото.

 

 

Когато ме освободиха от полицейския участък в Рингебу, аз веднага тръгнах за Осло. Полицаите ме придружиха до апартамента ми, където се изкъпах и набързо хвърлих малко дрехи и паспорта си и в един малък платнен сак. Освен това сложих руническата пръчка в кутия за флейта, понеже се нуждаех от помощ с датирането й.

Ранхилд ме закара до „Гардермоен“. По пътя й разказах всичко, което се бе случило в Рингебу. Тя смяташе, че отиването в чужбина за няколко дни може да се окаже добра идея.

Излетях от „Гардермоен“ за Лондон в самолет „Гълфстрийм“, собственост на Обществото. Когато кацнахме в Англия, вече бе тъмно. Чакаше ме лимузина, която ме закара от „Хийтроу“ до „Уайтхол“.

4.

— Какво успяха да откраднат от „Рингебу“? — пита ме професор Лайлуърт.

— Дървена статуя на свети Лаврентий.

Седим на три удобни стола в стая за съвещания пред екран, който се разгъва, когато Даян докосва дистанционното.

— Ще ми кажете ли какво представляват Тингвелирските свитъци? — питам аз.

Професор Лайлуърт кръстосва ръцете си.

— Копие на библейски ръкопис.

— Какво прави това копие толкова изключително?

— Точно това се опитваме да разберем.

— Как се е озовало при Снори в Исландия?

— Не знаем — отговаря Даян.

— Трудно ми е да повярвам това.

— Имаме теории — признава професорът.

— Да ги чуя тогава!

— Нека започнем от началото.

Винаги добро място, откъдето да започнеш.

Даян включва прожекционният апарат. На екрана се появява портрет.

— Стюарт Дънхил — казва Даян. — Водещ археолог през 70-те години на двадесети век.

Професорът продължава лекцията:

— През 1977 г. той открил гробница в скалите зад храма „Амон Ра“ близо до Луксор, Египет. Входът на гробницата бил зазидан, маскиран и скрит зад олтара.

Портретът на екрана е заменен от египетски стенопис с рамка от йероглифи.

— Тази снимка е направена в гробницата, открита от Стюарт Дънхил — казва Даян.

— Стенописът е от около 1015 г. — обяснява професорът.

— Но тогава египтяните вече не са използвали йероглифи — възразявам аз. — Писали са на коптски или на арабски. Или на гръцки.

— Точно така — казва професор Лайлуърт. — Но това е свещен текст, който не е бил предназначен за очите на смъртни. Молитва, отправена към боговете. Казват, че йероглифите са много по-подходящи за такива случаи.

Долавям усмивка.

— Точно затова са използвали старите символи.

— Гробницата — подема лекцията Даян и ни показва няколко снимки от погребалната камера, — е на няколко хиляди години. Състои се от три камери. Външна камера, която служи като параван на първата вътрешна камера, която от своя страна служи като параван на третата, най-вътрешна камера. Тя е по-добре и по-хитро маскирана както от средната, така и от външната камера.

— Кой е бил погребан в нея?

— Не знаем — отвръща професорът. — Йероглифите… все пак става дума за текстове на няколко хиляди години… Йероглифите говорят за погребания като за вероотстъпник, осъден и светия.

Даян добавя:

— Изглежда, че мумията е на човек с благороден произход, който е бил осъден на смърт, но после е бил боготворен.

Тя показва няколко снимки на различни статуи и релефи.

— Най-късните йероглифи са изписани две хиляди и петстотин години след най-ранните.

— Какво се казва в тях?

Даян увеличава размера на снимката с йероглифите.

— Отне ни доста време да ги интерпретираме. Проблемът е, че звучат напълно безсмислено.

Професорът казва:

— Гробницата била открита от Стюарт Дънхил през 1977 г., но тъй като мумията и всякакви ценности, които тя оригинално е съдържала, били откраднати много преди това, откритието му не привлякло особено внимание в международен план.

— Гробницата е разположена високо в скалите, близо до река Нил и северно от Долината на царете.

Даян превключва на снимка, направена на брега на Нил. Виждам голите зъбери на фона на синьото небе. Храмът е бил построен върху плато.

— Преди хиляда години там е имало канал, който почвал от реката и минавал близо до храма — обяснява тя.

— Странното нещо е това — казва професорът, — че според йероглифите храмът и гробницата били нападнати един век след раждането на Христос по египетския календар, който са използвали тогава. На стената е изписано, че те били нападнати „от варварите от дивите земи на север“.

— Това говори ли ти нещо? — пита ме Даян.

— Викингите?

— Това било заключението, до което достигнал и Стюарт Дънхил — потвърждава професорът. — За съжаление той срещнал не само несъгласието, но и присмеха на своите колеги. Името му било очернено, репутацията му станала на пух и прах. Археологическата върхушка успяла да го съсипе както като професор, така и като човешко същество.

— Разбира се, ние знаем, че няма доказателства за това, че викингите са плавали по Нил — продължава Даян. — Дори Снори с неговото развинтено въображение и с неговата склонност да разкрасява сагите си нито веднъж не е споменавал за викингска експедиция до Египет. Човек би си помислил, че археолог, открил подобна гробница, ще спечели възхищението и уважението на колегите си. Но за Дънхил това се оказало началото на края. Вместо да опише находката си и да документира доказателствената основа на теориите си в научните списания, той продал историята си на списание „Нешънъл Джиографик“. До края на живота си яростно защитавал тезата, че норвежки викинги са нахлули в Египет.

— Стюарт е направил всичко погрешно — казва ми професор Лайлуърт. — Мислел е, че ще го обявят за съвременния Хауърд Картър, но си е извадил твърде много прибързани заключения на основата на доказателства, които са били меко казано съмнителни. Тези негови колеги, които все пак изследвали намерените от него йероглифи, стигнали до съвсем различни заключения. Например според тях „варвари от дивите земи на север“ били византийски войници.

— В резултат от това фиаско Дънхил започнал все по-често и по-често да намира утеха в алкохола — казва Даян. — И той бил неговото падение.

— Мъртъв ли е?

— Това е въпрос на гледна точка.

— Той е алкохолик — казва професорът. — Живее и в известна степен работи в института „Шимър“ от 1979 г. насам.

— Парадоксалното е това, че през последните двадесет и пет години намираме все повече и повече данни, които подкрепят теорията на Стюарт, че викинги за плавали по Нил. Днес тази теза изглежда повече от възможна. Твоето собствено откритие я потвърждава — добавя Даян и превключва на снимка от абатство „Лис“.

Изведнъж ме побиват тръпки. Нямах представа, че е имало представители на Обществото сред изследователите, които са продължили разкопките след моето заминаване. Но разбира се, че е имало. Обществото е навсякъде.

— Кой е отговорен за смъртта на Сира Магнус и свещеника от Рингебу? — питам аз.

— Не знаем. Но имаме своите подозрения — казва ми професор Лайлуърт.

— След откриването на гробницата през 1977 г., започнали да циркулират най-различни верни и неверни слухове относно значението и смисъла на надписите по стените — казва Даян. — Много международни колекционери започнали да се надпреварват да открият колкото се може повече информация за тях под формата на точни преводи и снимки на текстовете.

— Когато казва „надпреварват“, тя има предвид „наддават“ — обажда се професорът. — За огромни суми.

— Един от най-усърдните колекционери, който се появил на международната сцена по онова време, бил един мистериозен шейх мултимилиардер. Шейх Ибраим ал Джамил Ибн Закий Ибн Абдулазис ал Филастини. Никой не го е срещал лице в лице, никой не знае как изглежда той. Нямаме дори негова снимка. Притежава една от най-големите колекции от антични мощехранителници в света. Много хора вярват, че притежава единствената на света пълна версия на Codex Sinaiticus, ръкописно копие на гръцката Библия, чиито страници са разпръснати из целия свят. Има триста четиридесет и седем книги от Codex Sinaiticus в Британската библиотека, дванадесет книги и четиринадесет фрагмента в абатството „Св. Катерина“, четиридесет и три книги в Университетската библиотека в Лайпциг и три книги в Народната библиотека на Санкт Петербург.

— И може би едно пълно и неповредено копие в колекцията на шейх Ибраим — добавя професор Лайлуърт.

— За шейха работят колекционери, антиквари, библиотекари и изследователи от целия свят, които го информират за всякакви развития, свързани с викингски набези в Египет — казва Даян. — Защо? Не знаем. Дали хора на шейх Ибраим са отговорни за убийствата в Рейкхолт и Рингебу? Не знаем и това.

— Но е много вероятно — завършва професорът. — Подозираме, че организацията на шейха е отговорна за две убийства, извършени през 80-те. Чрез тях той се докопал до александрийския препис на Codex Vaticanus от същия период, който се смята за един от най-старите библейски ръкописи.

— Препис? Не знаех, че има препис.

— Има много неща, които ние учените не знаем.

— Но знаете за теорията за паралелните вселени? — пита Даян.

Поглеждам я изумено.

Тя се засмива.

— Съществуват два свята и когато става дума за исторически артефакти. Един, който населяваме ние учените и изследователите, и друг, комерсиален свят, пълен с колекционери, крадци, сейфове, посредници и търговци. Те ще платят всякаква цена за най-ценните артефакти. Ръкописи. Картини и произведения на изкуството. Първи издания. Археологически находки.

— И този шейх е един от тези хора?

— Той е най-ужасният от тях.

— Той е тайнствен субект, застанал в центъра на сложна мрежа от служители, агенти и представители — обяснява професор Лайлуърт. — Самият той е отшелник, оттеглил се в палат някъде в пустинята, където трупа своите ценности, своето богатство и своята вяра.

— Но как е узнал за ръкописа, открит от Сира Магнус? И за моите находки?

— Той знае всичко — казва Даян.

— Разполага с ресурси, съвместими с ресурсите на някоя разузнавателна агенция — добавя професорът. — А освен това няма никакви скрупули.

— Защо толкова отчаяно се опитва да се докопа до Тингвелирските ръкописи?

— Не сме стигнали достатъчно далече с превода — казва ми Даян. — Но предполагаме, че Тингвелирските ръкописи съдържат препис на староеврейски и коптски превод на един изключително древен библейски ръкопис. Може би дори по-стар от Codex Vaticanus и със сигурност по-стар от Septuagint^[1].

— Но какво смята да прави шейхът с този текст?

— Може би просто иска да го има — предполага Даян.

— Да го притежава — добавя професор Лайлуърт.

Предположенията им звучат нелепо.

— Може би съдържа нова информация, нови знания — казва професорът.

— Наистина не знаем, Биорн — повтаря Даян.

Неспособността й да произнесе името ми правилно преди ми се струваше очарователно. Биорн…

— Значи какво знаем? Защо ме поканихте да дойда тук?

Даян и професор Лайлуърт забиват погледи в земята.

— Обществото желае да те наеме — казва Даян. — Имаме нужда от теб!

Очите й срещат моите. Имаме нужда от теб…

Когато Обществото откри Кивотът на свещените тайни, аз бях последният човек, от когото имаха нужда. Тогава аз бях норвежкият портиер. Една бледа, упорита болка в задника на умните британци. Те искаха златното ковчеже, съдържащо ръкопис на няколко хиляди години, а аз стоях на пътя им. Не бих се изненадал, ако глупавото ми упорство ги бе впечатлило. Ако си достатъчно упорит, намираш решения, за които никой друг не би се сетил. Бях си изградил име в научните среди. На конференции и семинари чуждестранни учени ми кимваха в знак, че са ме разпознали. Бьорн Белтьо. Норвежкият археолог. Албиносът, който бе накарал великият Майкъл Макмълин да падне на колене. Но това е друга история.

— Познаваме те, Биорн — казва Даян. — Ти си упорит. Целенасочен. Безстрашен. Несломим.

И също така наивен и доверчив, както тя чудесно знае.

— Не се притеснявай за парите — успокоява ме професор Лайлуърт. — Ще разполагаш с неограничени средства. Просто ще прехвърлим това, от което се нуждаеш, в сметката ти. И ще ти платим голям хонорар.

— Дори не знам откъде да започна.

— Започни със Стюарт Дънхил — казва Даян — Отиди до института „Шимър“ и говори с него. След това отиди в Египет. Отиди където искаш.

— Но… какво искате да направя?

— Искаме да откриеш какво се е случило в Египет — казва професор Лайлуърт.

— И да го направиш преди шейх Ибраим — добавя Даян.