Том Егеланд
Пазителите на Завета (13)

2.

На следващия ден възобновяваме изследването на дървената църква. Утрото е студено. Двамата с Ойвинд носим дебели вълнени якета. Вибеке кръжи около нас като полезен дух, който някой е пуснал от бутилка. Около дванадесет изяждаме обяда, който си бяхме приготвили в хотела от другата страна на фиорда. Споделяме сандвичите си с Вибеке, която носи голям термос с кафе — нещо, което с Ойвинд не се сетихме да вземем.

Два часа по-късно откривам капака.

Той е съвършено замаскиран. Намира се зад капитела на една солидна колона и това, че го открих, не бе съвсем случайно, но все пак си бе късмет. Капакът е на около четири метра от пода, а през 1690 г. са построили амвона точно под него.

На пръв поглед капакът изглежда досущ като част от дърворезбата. Почуквам върху колоната, за да преценя дали звучи на кухо. Не съм сигурен. След това отново се съсредоточавам върху процепа и проследявам правата линия в дървото, сантиметър по сантиметър. Викам Ойвинд и Вибеке. Те не забелязват процепа и трябва да им го покажа с пръст.

— Господи — казва Вибеке. — А аз си мислех, че познавам всеки сантиметър от тази църква.

Използвайки върха на пръста си и ножа „Ледърман“ на Ойвинд, аз опитвам да отворя капака, но той не се поддава. Ойвинд и Вибеке се мъчат да ми помогнат, но Вибеке дори не успява да вкара дългите си лакирани нокти в процепа — той е толкова тесен.

— Може би е бил залепен — предполага тя.

— Тогава трябва да използваме трион за ключалки. Или бормашина — шегувам се аз.

Вибеке ме поглежда накриво и веднага осъзнавам, че с някои неща човек не бива да се шегува.

— Ще нарежем цялата църква, ако трябва — захилва се и Ойвинд. Той не е толкова чувствителен, колкото съм аз, по отношение на неизречените неща.

 

 

Прекарваме повече от част в безрезултатни опити да отворим капака. На границата на отчаянието сме, когато Ойвинд открива хитър механизъм за заключване.

От другата страна на колоната в дървото са резбовани три цветя. Оказва се, че коронките на тези цветя представляват дървени клинове. Чрез дърпане, въртене и най-малкото острие в ножа на Ойвинд ние успяваме да извадим клиновете.

— Толкова неприятности ще ми се струпат на главата за това — казва Вибеке и въздъхва, но от очите й струи ентусиазъм.

Известно време се чудим какво да правим с трите дупки, които са твърде малки за пръстите ни. Вкарвам химикалката си „Биро“ в една от тях и усещам, че бутам нещо вътре в колоната. Но нищо не се случва. Едва когато тримата вкарваме химикалките си в дупките едновременно, успяваме да задействаме механизма. Нещо започва да трака. Механизмът отключва вътрешна ключалка и изведнъж капакът се отваря, без дори да изскърца.

Насочвам фенера си към отвора. Вътре виждам… парче дърво?

Предпазливо го докосвам с ръка. Притеснявам се да не би този, който е направил ключалката, да е измайсторил и устройство, което отсича ръцете на крадци.

Сграбчвам парчето дърво, броя до десет на ум и бързо го издърпвам от кухината.

Ръката ми си остава на мястото. А в нея държа… руническа пръчка.

Вибеке е изпаднала в нещо като еуфория до мен. От името на Обществото за запазване на древните норвежки паметници, Съвета на Сон и Фиордан, Дирекцията за културно наследство и Господ Бог на небето тя иска да вземе пръчката веднага и много благодари. Но използвайки чара си, двамата с Ойвинд я убеждаваме да ни позволи да заемем пръчката за известно време, за да можем да я изследваме. Обещаваме да я върнем в перфектно състояние, за да може да бъде затворена в стъклена кутия за доброто на Министерството на туризма, кмета и пълчищата туристи.

На пръв поглед руните, изписани върху пръчката, са напълно неразбираеми. Не съм особено изненадан. Опитваме няколко различни цезарови комбинации и най-накрая откриваме, че всеки рунически символ трябва да бъде заменен с този, който отстои на пет места вдясно от него. Декодиран и преведен, текстът гласи:

„Свещените инструкции

бяха скрити в Урнес

50 години

Прислужникът на папата

беше твърде близо

Свещеният култ на Амон Ра

достойни Пазители

които знаят

оглушителната тайна на руните.“

Както и:

„В

-SELF-

R

G“

Отново споменаване на прислужника на папата и египетския бог на слънцето Амон Ра. В древния Египет Амон и Ра първоначално били две божества, които се слели в едно.

Човекът, издълбал тези руни преди повече от осемстотин години, трябва да е бил сигурен, че шифрованото послание ще е неразбираемо за всеки, който попадне на руническата пръчка по случайност. По онова време ребусите и кодираните текстове са били напълно непонятни за повечето хора. Единствено образованите и грамотните са можели да разберат значението на тайнствените руни. Те са били оставени за тези, които са знаели какво търсят и къде и как да намерят информацията, необходима за разгадаването на шифъра.

Трябват ни петнадесет секунди, за да разгадаем кръста от руни. Хоризонталните символи, образуващи думата „SELF“, са обърнати на обратно и всъщност съставят сричката „FLES“. Вертикалните символи образуват думата „BERG“.

Флесберг.

3.

Дървената църква „Флесберг“ е била построена в края на дванадесети век върху един хълм в Нумедал, Бускеруд. Около църквата има стена от варовик, отвъд която се ширят стари ферми и ниски хълмчета, покрити с борови горички. През 1732 г. свещеникът се оплакал от състоянието на църквата, „която стои тук от времето на католиците“, като по този начин успял да си издейства нейната реновация. Новата църква вече имала кръстовидна форма. Никой не знае каква е била съдбата на останките от старата църква, понеже през онези времена дървесината или се използвала за нещо друго, или свършвала в пламъците.

Двамата с Ойвинд чудесно осъзнаваме, че шансовете ни да намерим следи, оставени през дванадесети век, са съвсем минимални.

Свещеникът ни развежда из църквата си. Като повечето свещеници, той се гордее с нея. Но не е останало много от епохата на Средновековието. Кръщелният съд, два каменни кръста, ред резбовани пейки и три от стените на главния кораб. Порталът е украсен с резбовани лъвове, дракони, змии и лози.

Дори след няколкочасово търсене не откриваме никакви скрити ниши, руни в дърворезбата или кодове в рисунките.

— Не знам дали е важно — казва ни свещеникът след една почивка за кафе, — но една от камбаните е от времето, когато църквата е била нова.

Нещо подскача в стомаха ми.

— Оглушителна тайна… — прошепвам на себе си.

Ойвинд и свещеникът ме поглеждат изненадани.

— Каква тайна? — пита ме Ойвинд.

— Надписът върху руническата пръчка! Достойните Пазители на Амон Ра, които знаят оглушителната тайна на руните.

— Руническа пръчка? — свещеникът е объркан. — Амон Ра?

— Разбира се! — възкликва Ойвинд.

Разтреперани от вълнение, ние хукваме нагоре по изтритите от времето стълби до върха на кулата. Нахлуваме в камбанарията и спираме да си поемем въздух. Свещеникът влиза при нас и отваря два прозореца, за да влезе малко светлина.

Веднага разпознаваме коя от камбаните е най-старата. Не е трудно. Руническият надпис се извива в долната й част. Символите са полуизтрити, но все още се четат. Много стари църковни камбани са украсени с рунически надписи, изписани на обратно като магическо заклинание или клетва. Но в този случай четенето на обратно не помага. Докато правим напразни опити да разберем текста, свещеникът ни дарява със съчувствено снизходителна усмивка и ни съобщава, че надписът е безсмислен.

— Хора са се опитвали да проумеят надписа от векове, но още никой не е успял да разбере руните. Те са само за украса.

Ойвинд прави снимка на руните, а аз ги преписвам в бележника си, символ по символ.

4.

Ойвинд се връща с мен в Несоден. През следващите няколко дни се опитваме да дешифрираме руните. Но не успяваме да разбием кода. Мистериозните руни не само са кодирани, но и са руни „клонки“.

Тайната на руните „клонки“ е разделянето им на три семейства или cettir. Майсторите на руни са създали координатна мрежа, която изглежда така:

Всяка руна „клонка“ принадлежи към едно семейство, а семействата са обозначени с числа, но от долу нагоре, за да е по-объркващо. Руната също така има хоризонтално число, определено от нейния cett.

Според тази система, руната „А“ има стойност 24 (четвъртият символ във втория cett), докато руната „В“ има стойност 12 (вторият символ в първия cett).

Стойността на руната след това се изразява в броя разклонения, така че руната „А“ или 24 има две разклонения (cettir) в лявата част на дъгата и четири в дясната:

Руна „F“ ще има три разклонения в лявата част и едно в дясната, докато руната „Y“ — едно ляво разклонение и пет десни.

За мен има едно общо нещо между логиката и жените — невъзможно е да разбереш и двете напълно. Въпреки че познавам принципите, криещи се зад мистерията на руните, аз не успявам да разчета текста. Така че отново се обаждам на Терйе Льон Ерихсен за помощ.

Той не е труден за убеждаване. Снабден с бележките ми и снимките на църковната камбана, той се хвърля презглава в загадката, като Шамполион изправен пред мистерията на Розетския камък^[1].

Първото нещо, което Терйе прави, е да раздроби текста на няколко части по начин, за който нито аз, нито Ойвинд се бяхме сетили. След това анализира структурата на думите. По този начин открива, че текстът е съставен от две части, които се повтарят три пъти, плюс пет единични думи, които са изписани само по веднъж.

Майсторът на руните бе комбинирал обикновени руни с руни „клонки“, а текстът е бил написан отзад напред.

— Да видим дали руническото колело може да помогне — казва Терйе.

Направил е копие на руническото колело, което се съхранява в музея „Берген“. Руническите колела са изумявали и озадачавали учените от момента, когато първото руническо колело било намерено в дървената църква в Гол, която през 1882 г. била разглобена и впоследствие построена наново в норвежкия музей на културата в Осло. Руническото колело е примитивна система за закодиране (предшественик на „Плейфеър“ шифърът на Уитстоун) и се състои от дървен диск с вградени два други диска с различен диаметър, като върху тях са изписани буквите от старата и новата руническа азбука. Чрез въртенето на двата диска, различните букви от двете азбуки се срещат и образуват различни комбинации.

Но независимо от това как Терйе върти дисковете, руническото колело не ни помага да разкодираме текста.

Чак след като прилага Цезар 8 към обикновените руни и премахва всеки втори символ, Терйе успява да извлече някакъв смисъл от част от текста: „Еиб атанабмак“, което е камбаната бие, написано на обратно.

Отнема му още повече време да разгадае руните „клонки“. Те дълго се съпротивляват, но точно като мен, Терйе е упорит, целенасочен и настойчив, така че най-накрая успява да разбие кода. Майсторът на руните е изписал руните „клонки“ от дясната и лявата страна на дъгата, използвайки гениален модел. Думите „Инидог теседтеп“ се появяват три пъти. Това е петдесет години, изписано на обратно.

Така че вече ни остават само три думи за разгадаване, с по пет, осем и три букви. Те са били допълнително шифровани. Но Терйе вече познава кода на майстора на руни и не след дълго успява да получи три имена, опитвайки различни цезарови комбинации. Трите имена са: „Урнес Флесберг Лом“.

Така че дешифрираният надпис от църковната камбана гласи:

„Камбаната бие

Урнес петдесет години

Флесберг петдесет години

Лом петдесет години“

5.

Преди с Ойвинд да потеглим за Лом, аз се обаждам на Ранхилд.

Тя звучи ядосана. Няма нищо ново за казване. Не й казвам къде отивам. Пита ме къде съм бил. Не искам да й кажа и това. Аз също мога да бъда влудяващо потаен. Освен това колкото и да се опитвам, не мога да се отърва от идеята, че теоретично е възможно някой да подслушва разговорите ми чрез лазери, импланти или геостационарни сателити. Но това не й го казвам — предпочитам да не се връщам в клиниката.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре е и за двама ни — казвам й.

— Не разбирам логиката ти.

— Колкото по-малко разбираш, толкова по-лесно ти е да си представиш какво чувствам аз.

— Бьорн, това, което говориш, няма смисъл.

Отново звучи като майка ми.

— Там ли си? — пита тя след няколко секунди.

— Да…

— Не забравяй, че работата на полицията е да помага. Аз съм тук, за да ти помогна.

Има толкова много неща, които искам да й кажа — например това, че винаги съм бил подозрителен към властта, организациите, докторите, психолозите и всякакви други „специалисти“, които си мислят, че са над всички останали. Но не казвам нищо. Думите се препъват и падат по лице някъде по пътя между мозъка и езика ми. И без това тя не би разбрала. Ранхилд е едно от послушните и лоялни колелца на обществото.

Питам я дали мащабът на разследването е бил намален. Тя ме уверява, че все още смятат моя случай за важен, но уверенията й ми се струват неискрени. Казва ми, че нямат следи. Не знаят къде да търсят, откъде да подхванат разследването. Точно като мен, полицията от няколко дни не бе попадала на следа от Хасан или неговите главорези. Повечето хора биха изпитали облекчение. Но това мълчание ме изнервя. Най-опасният хищник е този, когото не можеш да видиш.

Знам, че те са някъде там.

И ме търсят.

6.

Дървената църква „Лом“ е тъмен силует на фона на хребета Ломсеген. Резбованите дракони се зъбят срещу рехавите облаци, които бавно се носят над планините Йотунхеймен. Тази голяма дървена църква, главната църква в общината, е била построена към края на дванадесети век върху основите на друга, по-древна църква.

През следващите няколко дни двамата с Ойвинд изследваме всеки сантиметър от повърхността на църквата, подпомогнати от свещеника, клисаря и няколко човека от Обществото за запазване на древните норвежки паметници.

Казвам на нашите верни помощници, че ако се разчуе за това, което търсим, Лом ще изгуби своята невинност. Навсякъде ще плъзнат журналисти от Осло или дори по-лошо — чужденци. Телевизии ще излъчват репортажи на живо, осветявайки църквата с мощните си прожектори. Тези заплахи ги карат послушно да обещаят, че няма да казват дума на никого.

Всяка сутрин напускаме хотела, изпълнени с надеждата, че днес най-накрая ще намерим следа. Всяка вечер се връщаме изтощени и разочаровани.

През столетията църквата бе претърпяла няколко реновации и разширения. Оригиналната дървена ламперия е била махната. По време на Реформацията всички следи от католическата ерес били премахнати; всички картини на светци, олтарът, шкафовете, текстилните и свещените съдове били отнесени някъде другаде, изгорени или хвърлени в реката.

Но пък в църквата е пълно с рунически надписи. Но в тях няма скрити кодове. Виждаме надписи, резбовани от работниците, участвали в строителството на църквата. Повечето от тях са пълни с романтика и сласт. Църквата дори пази едно писмо, написано в руни, за любовен триъгълник между Харвард, Гудни и Колбейн. Но не намираме нищо, което да ни подскаже, че пазителите са ни оставили някакво послание.

Към края на четвъртия ден свещеникът ни казва, че колегите ни са на път.

Колеги?

Поглеждам към Ойвинд. По изражението му разбирам, че той също не се е обаждал на колеги.

Свещеникът осъзнава, че нещо не е наред.

— Казаха, че носят оборудването, за което сте помолили, и искаха да се уверят, че не сте си тръгнали.

Хасан…

Как е узнал, че сме тук? Бола е паркирана в един многоетажен паркинг в Осло, а оставих мобилния си телефон вкъщи.

Припомням на свещеника съдбата на неговия колега от Рейкхолт и го съветвам да позвъни на местната полиция. Незабавно. Набързо се сбогуваме и си тръгваме. Обаждам се на Ранхилд от една бензиностанция и я моля да предупреди ломската полиция, в случай че свещеникът не е взел думите ми насериозно. По-късно му се обаждам да разбера какво се е случило. Гласът му трепери. Полицаите са при него от няколко минути и чакат подкрепления от Рингебу.

— Какво сте направили? — пита ме той.

Не му отговарям.

Двамата с Ойвинд се връщаме в Берген, където се разделяме.

7.

Понякога отговорът на един въпрос е толкова прост, че е невъзможно да го видиш.

Ако искаш да скриеш книга, просто я сложи на рафт между други книги. Ако искаш да прекараш рядка пощенска марка през границата, залепи я на плик и я прати по пощата.

 

 

— Бьорн? Аз съм! — Ойвинд крещи силно, сякаш за да компенсира голямото разстояние между Берген и Осло.

Зимният мраз е покрил фиорда Осло и островите в него със сиво-синьо одеяло. Аз съм в лошо настроение. Мразя провала. Чувствам се безполезен. Винаги когато се проваля в нещо, малкият ми частен свят се изпълва с буреносни облаци.

Заклещил съм слушалката на телефона между ухото и рамото си. Приятелят ми от другата страна на линията е развълнуван и без дъх.

— Там ли си? Бьорн? Ало?

— Просто мислех…

— Мислил си? Бьорн, чуй ме! Били сме в грешната църква!

Луксозен ферибот плава в гъстата като супа мъгла, покрила фиорда. Прилича на Лас Вегас по вода.

— В Лом има още една дървена църква! — Ойвинд прави пауза, за да чуе моята реакция.

Леденият въздух пращи от електричество. Силното бумтене на двигателя на кораба кара стъклото на прозореца да вибрира и дрънчи в миг на съвършена хармония. След това шумът заглъхва и издутият корпус на ферибота до Дания изчезва от погледа и мислите ми.

— Друга дървена църква? Ойвинд…

Загледан в бялата пяна, останала след кораба, аз изведнъж осъзнавам…

Друга дървена църква.

Легендата разказва, че Олав Харалдсон минал през Губрандсдал през 1021 г. по време на своята мисия да покръсти страната. Той убедил Торгейр Гамле от Гармо да се покръсти и да построи църква за слава на Бога. Торгейр направил това, което свети Олав му заповядал. Построил църква, която просъществувала сто и осемдесет години и била предшественик на дървената църква „Гармо“, съборена през 1880 г. Съборена… ето защо с Ойвинд не се бяхме сетили за нея.

— Колекцията „Сандвиг“! — възкликвам аз.

— Точно така!

Четиридесет години след събарянето на дървената църква „Гармо“, тя била построена наново в музея Майхауген в Лилехамер.

8.

Топъл планински вятър весело препуска надолу по склона на планината. Аз стоя пред дървената църква „Гармо“ и се възхищавам на нейните драконови глави и на елегантната й кула.

Колекцията „Сандвиг“ или „Майхауген“, както е по-известна, е била изложена за първи път през 1904 г. Андерс Сандвиг колекционирал древни предмети, постройки и ферми, които след смъртта му били реконструирани и изложени в музея. Когато църквата „Гармо“ била съборена, части от нея били разпродадени на търг. Заедно с Тронд Еклестуен Сандвиг започнал да издирва и събира тези части. При реконструирането на дървената църква били използвани някои от тези оригинални части, а останалото било взето от други сгради и църкви.

Майсторите и кураторите, отговорни за реконструкцията на църквата през 20-те години на двадесети век, изключително умело разпознавали оригиналните части.

Трябват ми по-малко от четири часа да претърся църквата.

В един тъмен и невзрачен ъгъл попадам на избледнял портрет на свети Олав. Християнският крал е коленичил, облечен е в червено кадифе и държи кръст.

Намирам символите анкх, руна на Тир и кръст върху широката, резбована рамка, както и няколко реда латински букви и старонорвежки руни.

Нова гатанка.

9.

Кодираният текст от стената на дървената църква „Гармо“ е дълъг и сложен. Прекарвам два дни в скривалището си в Несоден, играейки си с различни комбинации от символи. Не стигам до никъде.

Знам, че преследвачите ми са близо, че са някъде там и ме търсят. Нямам доказателства за това, но го чувствам — наречете го духовен радар или интуиция. Може би се крият в лодките, които плават надолу по фиорда. В хеликоптерите, които постоянно кръжат над къщата. В колите, фучащи по пътя. Сред мъжете, които ловят риба от кея, където преди пускаше котва фериботът до Несоден.

Но не знаят къде съм се скрил.

Мислех си, че съм овладял разбиването на кодове, но очевидно не съм. На третия ден се обаждам на Терйе, който си взима няколко дни неплатен отпуск и идва да ми помага. Опитваме различни цезарови комбинации, но в тези руни сякаш няма система. Терйе е объркан. Казва, че нещо не е наред, въпреки че не можем да разчетем текста. Нещо не е наред в начина, по който са подредени символите.

— Това е просто миш-маш от произволни руни — казва Терйе.

На четвъртия ден решаваме загадката. Или по-скоро Терйе я решава. Отнема ми доста дълго време да разбера това, което той се опитва да ми обясни.

Няколко руни се срещат в текста много по-често, отколкото е нормално за който и да е европейски език. В модерната писменост „Е“, или всеки символ, който заменя „Е“ в някой код, ще се среща много по-често от „М“ например. Във всички познати езици има подобна математическа регулярност.

Проблемът с текста от „Гармо“ е това, че някои от символите се повтарят толкова често, че Терйе започва да се чуди дали те не са били включени в текста просто за да объркат този, който го чете. Това не само ще направи кода труден за разбиване, но ще обясни и абсурдната честота, с която определени руни се срещат.

Предлагам да опитаме да махнем всеки втори или трети символ.

За мое изумление Терйе мисли, че идеята ми е чудесна.

Заемаме се със задачата с подновен ентусиазъм.

Разпознаваме и премахваме бутафорните символи. Оказва се, че те са шест. Текстът, който остава, пак е напълно неразбираем, но сега поне имаме шанс да разбием кода.

Ключът е същият както при някои от предишните кодове, но още по-сложен.

Този, който е зашифровал текста, първо е използвал метода на Цезар, заменяйки всеки символ с друг, по-долен символ, а после е изписал всички думи на обратно. Освен това, за да бъдат нещата още по-интересни, всяка дума има индивидуален цезаров код.

Буква по буква ние успяваме да открием старонорвежките думи dylja, pafi, likami, texti, hir и heilagr. Но въпреки това все още не намираме смисъл в текста. Бързо осъзнаваме защо — шегаджията, създал кода, е изписал думите в грешна последователност. Но после откриваме, че и в последователността на думите има логически модел: първата дума е сменена с десетата, втората дума е сменена с деветата и т.н.

След като проумяхме логиката на кода, останалото е въпрос на време и търпение. Най-накрая успяваме да преведем текста:

„Инге Пазителят издълба тези руни 200 лета след смъртта на свети Олав.

Прислужникът на римския папа, рицарите на св. Йоан и йерусалимските рицари тамплиери са се събрали за битка.

Свещената гробница е скрита, както Асим нареди.

Устните ни са запечатани.

Свещените текстове и спящият бог са на сигурно място.

Те са при нашите братя пазители в земята, където залязва слънцето.

Ниял Пазителят издълба тези руни 250 лета след смъртта на свети Олав.

Магията на анкх и свещената руна на Тир и силата на кръста пазят пещерата на Олав и пътя за нея.

Виж в Библията на Ларс къде изгрява слънцето.“

Освен ако Инге не си бе измислил всичко това, в Норвегия е била проведена мащабна военна операция с участието на воини от Ватикана, Малтийския орден и Ордена на рицарите тамплиери. Операция, проведена някъде около 1230 г. или сто години след построяването на църквата „Урнес“ и петдесет години след построяването на църквата „Флесберг“. Но ако такава могъща коалиция се е събрала на територията на Норвегия, нейната цел трябва да е било нещо много по-ценно от мощехранителницата на Олав.

Нещо от Египет?

Каква е връзката? 1230 г.?

Папа през 1230 г. бил Григорий IX — авторитарен, деспотичен човек, отлъчил от църквата император Фридрих II и яростно защитавал папската си власт, както в религиозен, така и в светски смисъл. Григорий IX изпратил безброй еретици на кладата. В една от своите папски були той написал: „Изливам Божия гняв върху варварите от Норвегия, които сквернят най-святото от светините“.

До 1230 г. върховен магистър на рицарите тамплиери бил Пиер дьо Монтегю. Той бил назначен с церемония на река Нил по време на катастрофалния пети кръстоносен поход. Кръстоносците се надявали чрез завладяването на мюсюлманския Египет да си възвърнат Йерусалим и Светите земи. Един от кръстоносците, отличил се във войната срещу Египет, бил великият магистър на ордена Пиер де Монтегю. Той умрял през 1230 г.

Но каква беше връзката?

„Свещените текстове и спящият бог са на сигурно място. Те са при нашите братя пазители в земята, където залязва слънцето…“

В Исландия пазител е бил Снори. Дали под „свещените текстове“ са имали предвид кодексът на Снори? Не ми изглежда вероятно. Много по-логично е да става дума за Тингвелирските свитъци. И кое точно правеше тези ръкописи свещени? И кой, по дяволите, беше този спящ бог?

Текстът предизвикваше повече въпроси, отколкото отговори.

А петдесет години по-късно пазител на име Ниял бе направил добавка. Руните казват, че пещерата на Олав и инструкциите как тя да бъде намерена, са защитени от магията на анкх, свещената руна на Тир и силата на кръста. Как трябва да разбирам това? И как ще намерим мястото, „където слънцето изгрява“, което очевидно е някъде на изток? И кой е Ларс? И как ще намеря неговата Библия?

Двусмислеността на текста ме обърква. Изглежда той съдържа два различни комплекта инструкции за достигане до две различни места. Снори е бил пазител на свещените текстове и на спящия бог. Докато мощехранителницата на Олав все още е тук. Където слънцето изгрява…

Двамата с Терйе си разменяме кървясали погледи.

— Къде е следата, която трябва да ни отведе до следващата дървена църква? — питам аз.

— Пазителите, за които са били предназначени тези послания, едва ли са знаели повече от нас. Така че е логично текстът да съдържа всичката информация, която ни е нужна.

Продължаваме търсенето, но независимо колко пъти въртим и преобръщаме изреченията в главите си, не намираме скрити в текста следи или указания. Около полунощ Терйе заспива на дивана. Аз седя и дъвча върха на молива си, като от време на време записвам нещо безполезно в бележника си. Каква сила притежава християнският кръст? Очевидно става дума за символична сила. Религиозна сила. Има ли някаква връзка между символите анкх, руна на Тир и кръст и мястото, където слънцето изгрява?

1030… 1130… 1180… 1230… 1280…

Каква е връзката между тези години?

Мислите ми се въртят в кръг.

 

 

Няколко часа по-късно се събуждам.

Духа силен северен вятър и стъклата на прозорците дрънчат. Не знам дали съм сънувал или съм бил в полусънно състояние, но в главата ми току-що бе проблеснала една идея.

Отивам до рафта с книги. Стъпвам съвсем безшумно, защото краката ми са обути в дебели вълнени чорапи. Вадя атлас от 1952 г., разтварям го на масата до прозореца и намирам карта на южна Норвегия. Мисълта препуска из главата ми, гореща и сочна. Терйе хърка на дивана.

Виж къде изгрява слънцето.

От изток.

Силата на кръста.

„Урнес“. „Флесберг“. „Лом“.

Отбелязвам всяка една от трите църкви с точка.

Четвъртата точка трябва да е на изток, откъдето изгрява слънцето. Поглеждам картата и ахвам.

Силата на кръста.

„Рингебу“!

Седя неподвижен, твърде възбуден, за да си поема дъх. Пазителите бяха построили четири дървени църкви в рамките на един век.

„Урнес“. „Флесберг“. „Лом“ („Гармо“). „Рингебу“.

Ако начертаеш две линии между четирите точки, ще получиш кръст.

Християнски кръст. Crux ordinaria.

Силата на кръста.

10.

Рано на следващата сутрин се качвам на ферибота за Осло.

Преди да изляза, бях позвънил на свещеника на дървената църква „Рингебу“ и го бях събудил. Веднага щом бе избърсал съня от очите си, изкашлял раздразнението от гласа си и осъзнал, че търся археологическа сензация в неговата църква, той се бе превърнал в мой най-верен помощник.

Взимам такси до университета. Имам нужда от малко апаратура. Прекалена предпазливост, произлизаща от параноята ми, ме кара да помоля таксиметровия шофьор да използва всички отбивки и странични пътища между университета и многоетажния паркинг, където моята Бола търпеливо ме чака. Колите под наем излизат твърде скъпо в дългосрочен план.

Проверявам входовете на паркинга един по един. Спрели са да ги следят. Което само по себе си е подозрително.

Взимам асансьора до ниво Р2. Оставям торбата си между вратите, за да си осигуря светкавично бягство, ако се стигне дотам. Оглеждам се. Нищо. Никой не стои зад колоните, никой не ме гледа. Никой не чака в паркирана кола, скрит зад вестник.

На ниво Р2 няма никой.

Много подозрително.

Взимам торбата и тръгвам към колата, залепил гръб за стената; вървя бавно, приведен, на пръсти. Чувствам се като герой от комикс. Предпазливо приближавам Бола.

Не виждам никого.

Нося фенера и работните си ръкавици. Внимателно и методично проверявам зад броните, около калниците и под колата.

Намирам GPS предавател зад левия преден калник. Голям е колкото кутия за кибрит и е толкова добре закрепен, че ми е нужна всичката ми сила, за да го отлепя. Покрили са мигащата червена лампичка с черно тиксо.

Умно.

Но това не ме задоволява.

Намирам втори GPS предавател, закачен за двигателя.

Доволен, залепям единия GPS предавател за сребърен мерцедес, а другия за синьо Пежо. Колите са паркирани от двете страни на Бола.

След това плащам с ръка и крак за отварянето на бариерата и се отправям към „Рингебу“ в Опланд.

11.

Гигантската дървена църква с червена кула се издига върху нисък хълм зад Рингебу, близо до мястото, където в древността са се извършвали езически обреди.

Свещеникът слиза да ме посрещне, докато паркирам Бола. Трябва да ме е чакал, гледайки през прозореца. Стискаме ръцете си. Извинявам се за това, че го събудих толкова рано. Той ми казва, че от години не се е събуждал с толкова вълнуващи новини.

Зигмунд Скарнес е закръглен и усмихнат мъж в началото на шейсетте. Той ме кани в църквата си и с гордост ме развежда из нея. Дървената църква „Рингебу“ е построена около 1220 г. и е свидетелство за това колко неохотно норвежците са се съгласили да изоставят старонорвежките си богове и да прегърнат спасението на Христа. В църквата все още има портрети на старонорвежки богове.

Един от най-старинните предмети на изкуството, останали от оригиналната църква, е красива дървена статуя на свети Лаврентий, която по чудо не бе свършила в някоя клада по време на Реформацията. Свети Лаврентий се намира вляво от олтара и държи червена Библия. Чертите на светеца са толкова женствени, че отначало взимам фигурата за женска.

Има и още един предмет, оцелял от старата църква — сив кръщелен съд от сапунен камък.

След като Зигмунд Скарнес свършва с обиколката на църквата, аз го питам дали ще е възможно да я разгледам сам, за да се насладя на красотата й. Казвам му, че търся скрито послание, оставено от строителите на църквата. Скарнес се оттегля в своя вестиарий, за да напише неделната си проповед.

Взимам сака с апаратурата от колата. Дигитална камера, лаптоп, лупа и мощен фенер.

Изследвам вътрешността на църквата бавно, методично и изключително щателно. Обръщам особено внимание на статуята на свети Лаврентий, защото в подобна реликва виждам идеалното място за скриване на тайни послания. Но не намирам нищо. Изследвам не само статуята, но и пиедестала, върху който тя стои. Изследвам червената Библия, тъй като думата „Библия“ бе спомената в последното закодирано послание.

От време на време Зигмунд Скарнес се показва от вестиария си, за да се увери, че всичко е наред.

— А, виждам, че се интересувате от св. Ларс.

— Красива статуя наистина — отвръщам аз, преди да осъзная какво бе казал. — Как го нарекохте?

— Ами всъщност името му е свети Лаврентий. Бил е ковчежник на църквата и дякон в Рим през втори век след Христа. Според легендата горкият човек бил изпечен жив за това, че раздавал златото на църквата на бедните. Докъде могат да стигнат нещата! Все още пазят черепа му във Ватикана.

— Ларс ли казахте?

— Така го наричаме тук. Св. Ларс.

Виж в Библията на Ларс къде изгрява слънцето…

Текстът от „Гармо“ е за свети Лаврентий!

Щом свещеникът се оттегля във вестиария си, започвам да снимам статуята на свети Лаврентий с дигиталната камера, от всеки ъгъл, с и без светкавица и с различни настройки на светлината. Снимам в близък план лицето, туниката, червения плат, който виси от лявата му ръка и Библията.

Виж в Библията на Ларс…

Оттеглям се в един тъмен ъгъл на църквата и прехвърлям снимките на лаптопа. След това ги качвам на PhotoManipulator Pro и започвам да си играя с тях. Компютърната програма прави възможно превръщането на негатива в позитив, симулирането на ултравиолетова светлина, настройването на контраст, размер, брой пиксели, цвят, перспектива, ъгли и светлина. Археолози и реставратори на предмети на изкуството използват тази програма, за да избелят цветовете и да видят оригиналните следи от четката под пластовете реставриран цвят.

Снимките на Библията се оказват една истинска дигитална съкровищница.

Под осем пласта различни видове боя аз успявам да различа очертанията на символи, които са толкова смътни, че сигурно са били почти невидими за невъоръженото око още когато са били изписани. Нямам представа какво мастило е било използвано — може да е било всичко от дестилиран мед или сок от лук до преработен оцет или урина. Но резултатът е бил невидимо послание, върху което после са били нанесени осем пласта боя. За да направят буквите видими, в миналото са използвали най-различни методи — загряване на текста до определена температура, намазването му с проявяващо вещество, като например вода, в която е било варено червено зеле, смесена с няколко различни вещества (тази смес може да направи видим текст, написан с оцет). В днешно време това се постига с помощта на компютърен софтуер.

— Намерихте ли нещо? — пита ме свещеника от прага на своя вестиарий.

— Това ще ми отнеме доста време.

Не искам да лъжа свещеник в божи храм, но това, което му казах, не е съвсем невярно. И не виждам причина да му казвам, че току-що съм открил символите анкх, руна на Тир и кръст, изписани над кратък текст.

12.

Гостилницата, в която съм отседнал, се намира в центъра на Рингебу. Стаята е просто обзаведена, но аз не съм претенциозен. Някой е местил вещите ми. Не много, но достатъчно, за да забележа. Чудя се дали Хасан знае, че съм тук, но после прогонвам тази мисъл.

Прекарвам остатъка от вечерта в опити да разшифровам текста, скрит под пластовете боя. Веднъж щом си разгадал техниката на човека, закодирал посланието — заменянето на символи по определен модел и прибавянето на произволни символи за объркване — разбиването на кода е повече въпрос на търпение, отколкото на интелект.

Точно двадесет и седем минути след единадесет часа, аз успявам да разшифровам целия текст:

„Така както Дева Мария е носила Исус в утробата си, ковчежето се крие в корема. Слава на Тома!“

Дълго време стоя неподвижен.

Едва сдържам смеха си.

Пазителите бяха скрили посланието си вътре в статуята!

13.

Изгряващото слънце блести в бледото утринно небе. Свещеникът Зигмунд Скарнес се усмихва благо, докато върви към мен по пътеката. Вижда кутията с инструменти и се обръща към мен с преувеличена загриженост в гласа:

— Нима мислите да разглобите църквата ми на парчета?

— Открих къде е посланието!

Той ме поглежда с вълнение и любопитство.

— Вътре в свети Лаврентий — казвам му.

— Сигурен ли сте? Вътре в статуята? Доколкото знам, тя не е куха.

Влизаме в църквата и той пуска лампата. Въздухът е студен и влажен. Слънчевата светлина прониква под ъгъл през високите кръстовидни прозорци. Скарнес потреперва. Докато той пали свещите на олтара и високите свещници от ковано желязо, аз пренасям кутията с инструменти и апаратурата до свети Лаврентий и ги оставям на пода до него. Длета, отвертки, чукове, бутилка бял спирт, фенер, нож и малко трионче.

Включвам фенера и го насочвам към мястото, където статуята е прикрепена към дървения пиедестал. Старите неща често са крехки и не искам да унищожавам повече, отколкото е необходимо.

 

 

Прекарвам около час, изследвайки статуята. Използвам памук и бял спирт, за да изтрия упоритата боя и лепилото, придържащи статуята за пиедестала. Някъде зад мен свещеникът разговаря с църковната слугиня за някаква сватба; гласовете им са тихи, сякаш за да не ми пречат.

Усещам въздушно течение, когато вратата на църквата се отваря и вътре влизат хора.

— Добро утро — казва Зигмунд Скарнес и отива да посрещне посетителите. — Страхувам се, че днес църквата не е отворена.

Осветявам с фенера процепа, който направих между дървената статуя и пиедестала.

Един от посетителите казва нещо.

Скарнес ги пита откъде са.

Отвръща му дълбок, гробовен глас:

— От много далече.

14.

Хасан.

Въздухът излита от дробовете ми, кръвта от сърцето ми, силата от мускулите ми. Изстенвам и се хващам за дървения пиедестал.

Хасан стои на пътеката между църковните пейки, заобиколен от четирима мъже, които не съм виждал преди.

— Бьорн? — Свещеникът се намръщва. — Нещо нередно ли има? — Очите му се стрелкат от мен към Хасан и обратно. — Кои са тези хора?

Правя една несигурна крачка към олтара.

— Бьорн! — възкликва Зигмунд Скарнес.

Иска обяснение, веднага, и то по-добре да е добро.

Един от хората на Хасан хваща църковната слугиня за ръката и започва да я влачи към една пейка. Тя се опитва да се освободи.

— Ако обичате! — протестира възмутено.

Получава плесник в лицето. Той не я удря силно, но затваря устата й. Струйка кръв шурва от дясната й ноздра, събира се в локвичка на горната й устна и прокапва по бялата й блуза, точно до черната значка с името й. Те я бутат да седне на пейката.

Свещеникът поглежда към Хасан, объркан и разтревожен.

— Какво си мислите, че правите? — пита той.

Един от хората на Хасан пали цигара. Зигмунд Скарнес понечва да му каже, че пушенето в тази старинна дървена църква е строго забранено, но от устата му не излиза звук и аз виждам как по лицето му се разлива прозрението, че не може да каже нищо, което да накара този мъж да загаси цигарата си.

Няколко секунди всички мълчим и се гледаме.

Хасан тръгва към мен. Ехото от стъпките му разбива бременната тишина на хиляди парчета. Той блъска свещеника, застанал на пътя му. Не мога да откъсна очи от обувките му. Спира на два метра от мен.

— Къде са Тингвелирските свитъци?

Гласът му звучи така, сякаш устата му е пълна с чакъл, но тонът му не е заплашителен. Той просто задава въпрос, очаквайки отговор. Свикнал е хората да му се подчиняват.

— Не са в мен.

— Но можеш да ми кажеш къде са.

— Бяха в Исландия. Но не знам къде са сега.

— Разбирам. А как е кутрето ти?

Гласът му звучи точно така, както би звучал гласът на мъртвец, затворен в своята крипта.

Опитвам се да прикрия факта, че треперя. Не мога да преглътна. Един от главорезите се засмива. Не знам дали се смее на въпроса на Хасан или на моята реакция.

Хасан взима лявата ми ръка. Нежно, като баща. Преди седмица свалиха шината от кутрето ми. Докторът каза, че счупването е заздравяло прекрасно.

Хасан отново хваща кутрето ми и го стиска. Аз изстенвам, отчасти от болка и отчасти от страх. Той неочаквано ме пуска.

Двама от мъжете му връзват китките ми за кръглата колона до олтара.

Коленете ми се превръщат в желе.

— Бьорн? Какво правят с теб? — Гласът на свещеника скърца от ужас.

Моят е изчезнал безследно.

Хасан поглежда с любопитство към статуята на свети Лаврентий.

— В това има ли друго копие?

Друго копие? Изведнъж осъзнавам какво си мисли Хасан — че статуята съдържа копие на Тингвелирските свитъци.

Това не ми бе минавало през ума.

— Не мисля.

— Къде са Тингвелирските свитъци?

Трудно ми е да дишам. Миризмата от афтършейва на Хасан се смесва с аромата на дърво и миризмата на катран. В една друга вселена влак надува свирката си в долината под хълма, върху който е построена църквата.

— Имаш десет пръсти — отбелязва Хасан.

Веднага поглеждам белите си ръце. Ноктите ми са в ужасно състояние. Гриза ги от момче. Инстинктивно свивам юмруци, за да ги предпазя.

— Имам предостатъчно време — добавя той. — Така че, къде са те?

— Свитъците са на сигурно място. Съжалявам, но няма да можеш да ги откраднеш.

Опитвам се да звуча така, сякаш просто излагам фактите такива, каквито са, но всъщност звуча като хленчещ, треперещ страхливец.

— Не те попитах това.

Той кимва към двама от мъжете си. Това е, мисля си аз. Дробовете ми са спрели да функционират. Всеки момент ще припадна. Още по-добре. Искам да ме изключат. Искам светлините да бъдат загасени и щепселът изваден.

Представям си как ми чупят пръстите един по един. Първо кутрето ми, след това безименния пръст, след това средния пръст, след това показалеца и накрая палеца.

И след това започват работа върху дясната ми ръка.

Гади ми се от страх. Моля се да припадна. Не ме е грижа колко унизително ще бъде това. Просто искам да изгубя съзнание и да се свестя, когато опасността е отминала и Хасан е прибрал дървената църква „Рингебу“ в джоба си и си е заминал.

Мъжете застават пред статуята на свети Лаврентий и я разглеждат, разговаряйки тихо на своя език.

Свещеникът е объркан. Той поглежда към мен. Аз клатя глава.

Хасан се опитва да разклати статуята. Един от мъжете вади длето от кутията с инструменти.

— Почакайте малко! — възкликва свещеникът.

И той е осъзнал какво се канят да направят мъжете.

Един от арабите вмъква длетото между свети Лаврентий и дървения пиедестал и започва да кърти статуята.

Зигмунд Скарнес прави няколко крачки към мъжа, който се кани да унищожи едно съкровище на осемстотин години.

Хасан го удря. Бързо и неочаквано. Юмрукът му попада върху слепоочието на свещеника. Ударът е толкова силен, че той се завърта във въздуха и пада, удряйки главата си в една пейка. Звукът смразява кръвта ми. Свещеникът остава да лежи на пода, без да помръдва.

Останалите мъже невъзмутимо продължават с опитите си да свалят свети Лаврентий от неговия пиедестал. Най-накрая дървото се сцепва.

Усещам безшумните писъци на статуята в стомаха си.

Най-дребничкият арабин подава статуята на Хасан. Той я взима и вдига във въздуха като трофей.

Мисля си, че сега е мой ред. Сега ще счупят пръстите ми, един по един.

Но те са още по-брутални.

Един от мъжете взима бутилката бял спирт и я излива в деветстотингодишния кръщелен съд. Друг арабин завлича плачещата слугиня до съда.

— Принуждаваш ни да я покръстим — казва Хасан.

Да я покръстят?

Един от главорезите хваща слугинята за косата и бута главата й в спирта. Тя се съпротивлява, рита и пищи.

— Къде са Тингвелирските свитъци? — пита Хасан.

Осъзнавам с шок, че те няма да се поколебаят да причинят на тази жена същото, което са причинили на Сира Магнус в горещия извор на Снори. Или още по-лошо. Поне Сира Магнус се бе удавил в изворна вода. Ако спиртът попадне в дробовете на слугинята, тя ще развие фатална химична пневмония. Ако, разбира се, първо не се удави.

— Чакайте! — провиквам се аз. — Ще ви кажа…

В паниката си слугинята грабва металната купа, лежаща в кръщелния съд, и я хвърля на пода. Струя бял спирт опръсква свещите и мъжа с цигарата. Той пламва като факел.

Сърцето ми подскача.

С ужасяващ писък мъжът хуква по пътеката между пейките, спъва се в една от тях, пада на земята и се свива на топка. Хасан и тримата други хвърлят якетата си върху него в отчаян опит да загасят пламъците. Той реве от болка.

Аз рева за помощ. Пламъците тръгват по пода, след това започват да се катерят по колоните. Огънят поглъща сухата дървесина с гладно пращене.

Ръцете ми са все още вързани.

Включват се пръскачките, автоматичната аларма за пожар започва да вие.

Хасан се изправя. Поглежда ме. Сякаш за всичко това съм виновен аз. Държи свети Лаврентий под мишница.

В отчаянието си аз започвам да извивам китките си и да дърпам въжето, което ги пристяга. Водата от пръскачките се стича по лицето на Хасан.

Той сякаш се колебае дали да извади пистолета си и да ни застреля всичките още сега. Или си представя как ме оставя завързан за колоната и как аз умирам от бавна, ужасно мъчителна огнена смърт.

Алармата е оглушителна. Един от мъжете извиква нещо на Хасан. Той му отвръща. Всичките заедно хукват към вратата, влачейки обгорения си колега.

— Помощ! — пищя аз.

Около мен огънят и водата водят люта битка за църквата. Пламъците напълно са погълнали пейката, върху която се разля спирта. Водата от пръскачките кара огъня да пращи. Всеки път щом си поема въздух, димът ме кара да кашлям.

Плачеща, кашляща и дишаща на пресекулки, църковната слугиня срязва въжето около китките ми.

— Какво става? Какво става? — хлипа тя.

Хващаме ръцете на изпадналия в безсъзнание свещеник и влачим тежкото му тяло по пътеката между пейките, през вратата на църквата и надолу по каменните стъпала. Когато преценяваме, че сме на безопасно разстояние от църквата, ние полагаме свещеника на повехналата трева между два надгробни камъка. От главния вход на църквата бълва гъст, сив пушек.

Черен мерцедес GL 4X4 изхвърча от паркинга със скърцане на гуми. Преди да изчезне, аз зървам свети Лаврентий през задния прозорец, заклещен между Хасан и обгорения мъж.

 

 

Свещеникът не диша.

Очите му са полуотворени, взрени във вечността, която цял живот се бе опитвал да разбере. Тънка струйка кръв се стича от очите и носа му.

Двамата отчаяно се опитваме да вкараме въздух в дробовете му и да съживим сърцето му.

Но не можем.

Лицето на слугинята отново помръква.

Затварям очите на свещеника с пръсти.

През воя на алармата чуваме сирените на пожарникарските коли, изкачващи се по хълма.

— Много съжалявам — прошепвам аз и избухвам в тихи сълзи.