Том Егеланд
Пазителите на Завета (12)

1.

Оставям куфара с руническия камък на земята с трясък, който дълго отеква между стените на коридора. След това бъркам в джоба си за ключовете, които весело дрънчат един в друг.

Рисковано е да се връщам вкъщи, но прекарах в Берген вече седмица и отчаяно се нуждая от чисти дрехи. И от двете книги, които бях започнал. И от мехлема за екземата на слабините ми.

Старомодната ключалка се отваря с изщракване.

След това вкарвам дългия ключ в секретната ключалка, която един амбулантен търговец успя да ми продаде, разчитайки на упорство, ласкателства и заплахата от безименните ужаси, които могат да ме посетят в дома ми, ако не се подсигуря с допълнителна ключалка. Завъртам ключа. Ключалката изщраква. По навик оставям ключовете в ключалката и отварям вратата. Лампата в коридора е включена. Този път са затворили всички врати, преди да излязат. От ключалката на вратата на дневната струи кръгче светлина.

 

 

Още са тук.

Страх набъбва в диафрагмата ми и разцъфва като отровно цвете. Не смея да си поема дъх. Усещам присъствието на Хасан с цялото си същество. Подушвам миризмата на неговия афтършейв, смесена с вонята на кисела пот. Облягам се с трепереща ръка на рамката на вратата. В коридора няма никой. Но знам, че те са тук.

Сърцето ми тупти толкова силно, сякаш се опитва да изскочи от тялото ми и да вземе асансьора за приземния етаж.

Мисля си, че те или разполагат с дубликати на ключовете ми, или с шперц, който е толкова изкусен, че може да отключи дори секретната ключалка — нещо, което амбулантният търговец ме бе уверил, че е невъзможно.

Бьорн, не ставай параноик!

Мисля, че чувам шум от дневната. Звукът, който правят обувки, стъпващи по линолеум. Но може и да е само въображението ми.

Прибрах руническия камък в черен куфар „Самсонайт“, снабден с ключалка с шифър, който донесох с мен от Берген. Камъкът е увит във влажни кърпи, ризи и мръсно бельо. Никой не знае за съществуването му. Дори Дирекцията за културното наследство. За него знаем само двамата с Ойвинд.

— Стегни се, Бьорн — прошепвам на себе си. — Няма никой тук. Едва ли са стояли в апартамента ти и са те чакали през цялото време, когато си бил в Берген. Откъде могат да знаят, че си дошъл с влака тази сутрин? Държиш се неразумно. Паникьосваш се безпричинно. Бьорн! — използвам най-строгия си глас. — Стегни се!

Светлината през ключалката угасва.

През 1905 г. Алберт Айнщайн доказва, че времето е относително. Прав е. Секундите и минутите, прекарани на зъболекарския стол или на колене пред отряда за екзекуции, минават много по-бавно, отколкото часовете, прекарани на плажа.

Вратата на дневната се отваря.

Спирам да дишам.

 

 

Очите на Хасан изглеждат дори по-студени и безчувствени сега, когато знам кой е. Облечен е с тъмен костюм и добре изгладени панталони. Бяла риза. Вратовръзка. Държи пистолет. Глок.

Разстоянието помежду ни е около три-четири метра. Той изпълва рамката на вратата, водеща в дневната. Моите крака все още са приковани за изтривалката.

Втора глава се показва зад Хасан. Не знам името му, но го разпознавам от хотелската стая в Исландия.

Тъй като ръката ми все още е върху дръжката на вратата, аз реагирам светкавично.

Затварям вратата, завъртам ключа в секретната ключалка, грабвам куфара с руническия камък и хуквам обратно към асансьора.

Ако искаш да избягаш от диво животно, трябва да го надхитриш. Така че изпращам асансьора до приземния етаж. Без да се кача в него. Вместо това хуквам към стълбите и се изкачвам един етаж.

Натискам бутона на алармата, която ми дадоха полицаите.

Препускащото ми сърце изпълва устата ми.

Хасан успява да отвори вратата след около тридесет секунди. Двамата тичат по коридора под мен. Не чакат асансьора. Хукват надолу по стълбите.

Докато стоя и чакам, дишането ми постепенно се нормализира.

Първата патрулка пристига след около пет или шест минути. Няколко минути по-късно пристига и втора кола, в която виждам Ранхилд.

Хасан е изчезнал. Изпарил се е яко дим в една от тесните улички на квартала.

2.

Моят приятел Терйе ме взима от полицейския участък няколко часа по-късно.

Няма следа от престъпниците. Въпреки това правим няколко отклонения от най-краткия маршрут и се движим със скорост, която би донесла на Терйе глоба, значително надвишаваща месечната му заплата. Както и загубата на няколко точки от шофьорската му книжка.

Разказвам му всичко, което се случи в Берген. Но той вече знае повечето подробности от вестниците. Откриването на погребалната камера в абатството „Лис“ бързо се бе превърнало в заплетен казус за бюрокрацията на Културно наследство. Отначало хората бяха доста развълнувани. Неосквернена погребална камера? От дванадесети век? В кладенец близо до абатството „Лис“? Но не след дълго бяха осъзнали, че Бьорн Белтьо бе разкопал гробницата сам и без да спази задължителните процедурни правила.

Не бях помолил за разрешение. Не бях казал на никого. Точно обратното — бях проникнал в гробницата като един най-обикновен крадец. Вандал! Дирекцията за културно наследство и най-сприхавите професори искали да ме предадат на органите на реда. Но за щастие се намесил министърът на културата, за когото най-важното било да се избегне скандалът.

Така че хората от бюрокрацията на Културно наследство бяха сравнително милостиви към мен, въпреки че все още бях доста близо до това да загубя работата си. Отстранен съм от длъжност, докато не приключи разследването. Което си е съвсем справедливо. Наруших всички възможни правила. И дори не им казах за руническия камък, който отмъкнах от погребалната камера.

 

 

Прекарвам нощта на дивана в дневната на Терйе. Мобилният ми телефон звъни няколко пъти. Неизвестен номер. Не отговарям. Малко вероятно е да са способни да проследят телефона ми, когато се намирам в центъра на града. Но знае ли човек?

Терйе благородно ми дава ключовете от лятната къща на семейството му в Спро на Несоден (може би защото не иска някой да изстреля снаряд по апартамента му). Тя е на половин час пътуване с ферибот от центъра на Осло. Практически невъзможна за откриване дори за хора, готови на всичко да се докопат до руническия камък. Като например да ме убият.

3.

Вали. Капките се стичат на вадички по стъклото на прозореца. Фиордът е студен и тъмен, запалил съм черната печка на дърва.

Руническият камък е скрит в гората, обвит в традиционен норвежки пуловер и парче насмолен брезент, след това пъхнат в торба за хокейни принадлежности, която скрих в процепа между две скали, който после затрупах с камъни.

Пред мен на бюрото, от което се открива прелестен изглед към фиорда и островите, лежи снимка на руническия камък в мащаб 1:1. Приятел от геоложкия институт направи анализ на скъпоценните камъни, с които той е украсен. Преди минута ми се обади да ми каже, че тяхната стойност възлиза на няколко милиона.

Освен Ойвинд, Терйе и геологът, никой друг не знае, че руническият камък съществува. Но не се съмнявам, че съвсем скоро работниците, които в момента се занимават с изследването на гробницата, ще започнат да си задават въпроса защо има празна ниша в мраморната основа.

Трудно ми е да разбера камъка.

Старонорвежкият текст е написан с руни. Но не е шифрован. Превеждам петте реда дума по дума. Текстът представлява религиозна възхвала на свети Олав, с препратки към старонорвежката, египетската и християнската митология. Според човека, изписал руните, Один, Озирис и Белият Христос сключили пакт в зората на времето, според който техните поклонници ще живеят заедно в мир и хармония. Да бе.

По моя превод на старонорвежките руни, въведението гласи:

„Толкова свят си ти, свети Олав, кралю наш,

използваш меча на Христос с вяра и без милост,

безстрашен крал свещен светец в твоя чест,

почивай завинаги в очите на Господ Бял

Христос Озирис Один, ти, крал на кралете.“

Текстът е точно толкова енигматичен, колкото повечето рунически текстове. Тъй като съм глупав, имам нужда от цели два дни, за да намеря скритата нишка в посланието. Ключът към намирането й е издълбан в десния ъгъл на руническия камък — буквата „U“, изписана на обратно, плюс две вертикални линии: ∩||. Дълго време си мисля, че това е някаква магия. Но после осъзнавам, че е египетското число 12.

Играя си с това число дълго време, вкарвам го в разнообразни комбинации. Най-накрая успявам да разреша загадката. Ако преброиш дванадесет букви от ляво на дясно и след това прочетеш буквите надолу, ще откриеш думата „Urnes“.

Дървената църква „Урнес“ в графство Сон и Фиордан е била построена през 1130 г. и е най-старата запазена дървена църква в Норвегия. Строежът на абатството „Лис“ е започнал през 1146 г. или цели шестнадесет години по-късно.

Това, разбира се, може да е съвпадение. Но може и да има връзка.

През дванадесети век голям брой църкви и абатства били построени из цяла Норвегия. Държавата току-що приела християнството и хората били нетърпеливи да започнат да почитат своя нов бог.

Дъждовните капки се плъзгат по стъклото на прозореца. Отвъд тях, леко размазана заради кондензацията, образувала се по стъклото, една малка платноходка смело се противопоставя на вятъра. Имам склонността да се идентифицирам с всичко. Захвърлена, смачкана опаковка от сладолед. Последният картоф, останал в чинията. Лукав елф на исландско плато. Или платноходка, упорито плаваща срещу вятъра и вълните.

4.

Късно същата вечер, докато седя зад същото бюро и гледам как един товарен кораб бавно пъпли на юг по фиорда, аз чувам божествени фанфари, изпълнени на фаготи и арфи. Или с други думи, чувам звъна на мобилния телефон, който взех назаем от Терйе. Дадох номера само на най-доверените си приятели.

На екрана е изписан номерът на Ойвинд. Казва ми, че са разкопали северния край на тунела — там, където пред нас се изпречи стена и се върнахме. Оттам археолозите стигнали до част от мазе под абатството „Лис“, което досега било неизвестно. Отначало сметнали, че помещението е хамбар или житница, но днес осъзнали, че най-вероятно е басейн.

— Басейн?

— Не само това. Водата от басейна можела да наводни целия тунел.

— Воден капан!

Ойвинд ми описва механизъм, чрез който монасите от абатство „Лис“ отваряли и затваряли подводния отвор, така че да могат да регулират нивото на водата в тунела между басейна и кладенеца. По този начин можели да запечатат погребалната камера чрез вода или ако било нужно — да удавят евентуалните осквернители.

— Ето защо погребалната камера беше над тунела! — възкликвам аз.

— Идеално защитена. В миналото тунелът сигурно е бил пълен с вода. Самата гробница обаче била на сигурно и сухо място, на няколко метра над водата.

— Мислиш ли, че монасите са знаели какво са защитавали?

— Само някои от тях. Има добре завоалирани намеци в някои от абатските ръкописи от четиринадесети и петнадесети век, че монасите пазят някаква свещена тайна. Но историците, както най-вероятно и самите монаси, винаги са смятали, че става дума за религиозна метафора. Знанието за погребалната камера сигурно се е изгубило през вековете. Последните трима абати изглежда не са имали никаква представа за нейното съществуване. Струва ми се невероятно монасите, напуснали абатството през 1536 г., когато то било изоставено, да са знаели за гробницата, която всъщност е била причината то да бъде построено.

— Значи руническият камък и останките на епископа просто са били оставени там.

— Направо е невероятно, нали?

— Това, скъпи мой Ойвинд, е едва началото.

Няколко секунди той мълчи.

— Началото?

— Погребалната камера под абатството „Лис“ е първото от пет свещени места.

— Пет?

— Всеки връх на пентаграма представлява една гробница.

— Значи има още четири?

— Тази под абатство „Лис“ дори не е най-важната. Иначе в нея щяхме да намерим свети Олав, а не епископ Рудолф. Никой не би убил Сира Магнус и не би преследвал един безобиден доцент из цяла Скандинавия само заради един рунически камък и някаква гробница на епископ. Трябва да има още, трябва да има още… някъде там…

— Още? Какво имаш предвид, още? И някъде там? За какво говориш?

— Знам къде, но не знам какво.

— И какво имаш предвид с това?

— Мисля, че разгадах още една следа.

— Още една? Бьорн, няма ли достатъчно неща, над които да си блъскаме главите?

— Руническият камък ни праща на място, което няма абсолютно нищо общо с пентаграма.

— Бог да ни е на помощ…

— Ойвинд, какво ще кажеш да дойдеш с мен на още едно приключение?

5.

Послушно звъня на Ранхилд, за да я уведомя, че заминавам за няколко дни.

— Бьорн…

— Алармата е в мен!

— Виж какво се случи последния път!

— Намерих гробницата!

— И бе отстранен от работа.

Звучи досущ като майка ми.