Том Егеланд
Пазителите на Завета (11)

Интермедия
Разказът на Бард
(I)

„(Те) тъпчеха светите места под скверните си крака, изравяха олтари и плячкосваха съкровищата на светата църква. Те убиха някои от братята, друга взеха със себе си оковани във вериги.“

Симеон от Дъръм, История на кралете

„Варварите дойдоха призори, когато дъхът на Ра бе оцветил небето в червено. Аз (…) видях странните им кораби, с които дойдоха по реката; елегантни дълги лодки с огромни платна и озъбени драконови усти, въздигнати на носовете им.“

Асим, Египетски велик жрец на култа на Амон Ра

„Нощем, докато лежеше на твърдото легло в монашеската си килия, той често сънуваше младостта си, когато бе плавал с крал Олав и бе участвал в неговите набези. Полузаспал, той придърпа влажните одеяла около себе си, докато спомените се надигаха и изпълваха ледения мрак на килията му с картини, звуци и миризми. Понякога, когато не можеше да заспи, той отиваше до прозореца и слушаше дишането на морето и вълните, разбиващи се с трясък в скалите. Смразен до мозъка на костите си и почти сляп, той усещаше ледения вятър по лицето си и копнееше за миналото. Зрението му бе толкова лошо, че дори нямаше нужда да затваря очите си, за да си представи флотилията викингски кораби, които…“

Откъс от Разказа на Бард

… се врязваха във вълните сред облак от морска пяна. Аз стоях на носа на кораба „Морски орел“ заедно с крал Олав и надавах силни радостни възгласи, които вятърът отнасяше. Избърсах с ръка солената вода от лицето си. Кралят се засмя и също нададе радостен вик.

„Морски орел“ бе корабът на краля, елегантна лодка с драконови глави, резбовани на носа и кърмата. Наричахме го drakkar, драконовия кораб. Умели норвежки дърворезбари бяха създали ужасяващите дракони, страшните змии и гротескните морски чудовища, които красяха двете подпори. Мачтите бяха високи и прави. Платната улавяха вятъра и ни придвижваха над водата като стрела, изстреляна от лък. Двамата с Олав обърнахме гръб на вятъра и обходихме палубата с поглед. Много от мъжете клюмаха заради силната жега. Някои играеха на зарове, други си разказваха истории за славни дела и кървави битки. Един от навигаторите отбелязваше мястото ни на пергаментова карта. След това той направи резка върху слънчевия компас. Олав изсвири с пръсти на кормчията да завърти малко на изток. След това кимна на Ран, когото майката на Олав бе изпратила да го пази, когато отплавахме, преди толкова много години. Изведнъж кралят ме хвана за косата и разтресе главата ми.

— Виждам, че обичаш морето, Бард.

Аз се изплюх във водата и отвърнах:

— Кой не го обича, кралю мой?

Двамата с Олав бяхме на една и съща възраст. Наричахме го крал, въпреки че не управляваше страна. Силната, солена кръв на викингите течеше във вените му. Олав Харалдсон бе от кралско потекло; прадядо му беше Харалд Светлокосия, а баща му беше Харалд Гренске, кралят любовник от Вестфорд, който бе изгорен жив от Сигрид Гордата от Швеция, която се бе уморила от неговите опити да я вкара в леглото си. Когато Харалд Гренске умря в пожара в Швеция, Аста, майката на Олав, вече го носеше в корема си. Мъжът, за когото тя се омъжи, Сигурд Сир, бе пълна противоположност на първия й мъж: докато Харалд бе викинг до мозъка на костите си, агресивен и винаги готов да влезе в битка, Сигурд бе привърженик на мира, един вежлив и интелигентен фермер, който предпочиташе да се грижи за земята и животните си, отколкото да воюва. Но младият Олав бе син на баща си и като младо момче той често се подиграваше на доведения си баща зад гърба на майка си.

С ръка върху гладката резба на корпуса, аз гледах към непознатата земя, наречена Ал-Андалус, която бе управлявана от мюсюлмани. Дали ни чакаше яростен отпор?

„Нека дръзнат!“, помислих си смело.

Не се страхувах от никого. Откакто бяхме отплавали от Норвегия, първо към Дания и след това на изток, боговете винаги бяха заставали на наша страна в битките. Бяхме неуязвими. Дълго време се сражавахме и плячкосвахме из Швеция и държавите и островите около Балтийско море, преди отново да отплаваме за Дания, където се присъединихме към флотилията на вожда Торкел Високия, брат на граф Сигвалд Йомсвикинг.

Воините на двамата викингски вожда, Олав и Торкел, отплавахме заедно и край Ютландия^[1] сразихме многочислен и свиреп враг. Победите в Балтика, Дания и Холандия ни бяха изпълнили със смелост. Прекосихме канала заедно с Торкел Високия и неговите хора. В Англия се съюзихме с огромна датска армия и през есента вече лагерувахме пред Лондон. Крал Етълред се страхуваше. Той плати на Олав и на Торкел четиридесет и осем хиляди лири, за да пощадят кралството му. Натоварихме корабите си с цялата плячка, която бяхме събрали — над единадесет милиона сребърни монети. Какви богатства! С всяка монета можехме да си купим крава или роб. След това Олав и Торкел се разделиха. Торкел реши да се съюзи с крал Етълред, а Олав и неговата флотилия отплаваха за Франция.

 

 

— Бард — рече кралят. — Снощи имах странен сън. Златен пясък се виеше на слънцето, подет от вятъра. Хората, които тичаха по тесните, варосани улици, бяха облечени в широки одежди, които ги предпазваха от хапещия пустинен вятър.

Погледнах към своя господар. Олав лежеше на леглото, а главата и раменете му бяха облегнати на каменната стена. Аз седях на паянтов дървен стол и пиех кисело вино от глинена чаша, която цапаше ръката ми. Слънцето блестеше от отвор високо в стената.

Олав се изправи в леглото.

— Мисля си, че този, с който говорих в съня си, беше бог — каза той.

— Кой бог? — поисках да узная аз.

Аз почитах Один и боговете на нашите предци. По време на приключенията ни из Европа чухме и за други богове, най-често за този, когото наричаха Белия Христос. Казваха, че той можел да превърне водата във вино и един хляб в много хлябове. Също така изцерявал болните и можел да ходи по вода, въпреки че не ми беше ясно с каква цел. Не можех да разбера този Бял Христос. Какво беше той — бог или човек? Как е било възможно неговият баща, който е бог, да посее семето си в смъртна жена, без да я обладае? И синът на бог и смъртна жена не трябва ли да е полубог?

Бях забравил, че в стаята сме двама и кралят бе забелязал това. Той се прокашля и продължи:

— В съня ми при мен дойде един мъж. Мъж с огън в очите. Той ми каза, че трябва да се върна у дома, за да стана крал на Норвегия завинаги.

Кралят наклони глава на една страна и зачака какво ще кажа.

— Кой беше този мъж? — попитах аз.

Още не исках да се връщам вкъщи. Копнеех да отплавам на изток, през пролива Норвасунд, който отделяше Европа от Великия Серкланд, южната пустиня. Копнеех да прекося морето до земята на евреите, където Белият Христос бе живял преди хиляда години.

Кралят се усмихна, сякаш бе прочел всички мои мисли, и отвърна:

— Не знам кой беше, но въпреки това му отвърнах искрено: „Ще се върна у дома! И ще стана крал на Норвегия! Но не сега“.

Надигнах чашата си с вино, изпълнен с облекчение.

— Бард — рече кралят, — сега ще ти доверя къде отиваме.

— Земята на евреите? — попитах аз, но той поклати глава.

— Отиваме във Великата синя земя — каза ми кралят. — Една пустинна страна, наречена Египет.

— Никога не съм чувал за тази земя — отвърнах аз.

Кралят ми обясни, че това била страна, съществувала хиляди години, чиито улици били обковани със злато и скъпоценности; земя, пазена от забравени богове, управлявана от чуждоземни вождове и племена и разделена на две от река, наречена Нил.

— Защо отиваме в тази земя? — попитах аз.

— Там ще намерим съкровище — отвърна ми той.

— Съкровище? — повторих аз и усетих как сърцето ми подскача от вълнение.

— Съкровище. Скрито в скалите зад един храм, скрито в една гробница зад друга гробница.

Не разбрах много от това, което кралят ми каза. Но Олав ме увери, че важното е той да разбира.

— Как узна за това съкровище? — попитах аз.

Кралят ми обясни: един от неговите предци, Хакон Добрия, син на Харалд Светлокосия, бил отраснал в двора на крал Ателстан от Англия. Крал Ателстан имал много приятели. Често му изпращали реликви и ръкописи от древен Рим, като например мечовете на първия християнин — римски император, Константин Велики, както и пиката на Карл Велики. Сред тези подаръци имало и предмети и ръкописи, притежавани от Марк Аврелий, който имал дете от царица Клеопатра след смъртта на Цезар. Сред ръкописите имало един папирусов свитък и карта. Инструкциите водели до гробница, пълна с несметни богатства, свещени книги и един спящ бог. Никой в двора на краля не обърнал внимание на египетския ръкопис. Но Хакон бил любопитен. С помощта на придворните, учените монаси, той направил препис на картата и превел инструкциите в ръкописа на англосаксонски. Но пак никой не обърнал внимание на съдържанието. Един от монасите дори се изсмял: „Чели сме за предостатъчно такива съкровища в Хиляда и една нощ“.

Когато Хакон се върнал в покръстена Норвегия, придружен от епископа на Гластънбъри, той взел превода със себе си. Казват, че по това време Хакон вече говорел англосаксонски като англичанин, но почти бил забравил майчиния си език. По неизвестни причини интересът на Хакон към египетското съкровище изчезнал. Преводът на монасите постепенно се превърнал в древност, предаваща се по наследство в семейството на Хакон. Самият крал Олав бил на осем години, когато Аста, неговата майка, му показала англосаксонския пергамент, включващ карта на реката, която води до съкровището.

Попитах своя крал:

— И този препис на картата сега е в теб?

Олав кимна и отвърна:

— Мисля, че е дошло време да открием дали в тази легенда има някакво зрънце истина. И ако някой от семейството ми може да направи това, то това съм аз!

Още същата вечер двамата с Олав срещнахме странен мъж, докато се разхождахме по една от тесните улички около пристанището на Кадис. Такъв човек нито един от двама ни не беше виждал преди. Кожата му бе толкова черна, че чак бе синя; той бе нисък на ръст, косата му бе прилежно сресана и носеше дрехи, които повече биха подхождали на жена.

Син мъж.

Той и свитата му отказаха да направят път на Олав, който бе кисел след следобедната си дрямка. Слугата на Олав удари няколко от мъжете в свитата на синия мъж с меча си и накрая те започнаха да ни молят за милост. Олав извади меча си, за да съсече непокорния син мъж, който падна на колене и започна да моли за живота си на своя неразбираем език. Един от неговите слуги проговори на латински, а образован човек от свитата на краля успя да преведе думите му на норвежки. Когато Олав разбра, че синият мъж е египтянин, очите му засияха по онзи начин, който добре познавах. Кралят рече:

— Той познава пустинната страна. Говори техния език. Може да ни е от полза.

Така че Олав пожали живота на синия мъж и вместо това нареди да го оковат във вериги.

 

 

На следващия ден отплавахме към земята, която наричат Египет. Синият мъж бе прикован към гротмачтата. Няколко дни плавахме на юг, след това на изток. Ветровете в платната ни бяха благоприятни, така че съвсем скоро бяхме застигнати от жегата.

 

 

Слънцето искреше, въздухът бе горещ и тежък и всички бяхме съблекли дрехите си. Раменете и гърбовете ни изгаряха до червено на слънцето. Мъжете стояха по палубите и гледаха към брега.

На един малък остров до град, който синият мъж нарече Александрия, ние видяхме фар, който беше толкова огромен, че отначало не смеехме да повярваме на очите си. Кулата бе изградена от бял камък и се извисяваше до самото небе. Трудно ни бе да преценим каква беше нейната височина. Споменът за нея все още ме изпълва с благоговение. Опитах се да преброя всички прозорци, но след всяка вълна трябваше да почвам отначало, така че се отказах. В основата на кулата имаше ниска, квадратна крепост. Самата кула се издигаше от двор, който бе по-широк и по-дълъг от всяка къща, която някога бях виждал. На покрива на кулата, която вече стигаше облаците, имаше още една, по-тясна кула с осем стени, а върху нея имаше още една, кръгла и тънка кула. На самия връх на чудовищната постройка имаше огледало, което проблясваше и искреше на слънчевата светлина. Олав, който не се впечатляваше лесно, също гледаше нагоре към кулата с отворена от изумление уста.

— Велик фар, наистина — промърмори той на себе си.

 

 

Когато стигнахме западното устие на река Нил, което се намираше съвсем близо до фара, вятърът се усили. Египтяните изпратиха лодки да ни потопят, но квадратните им съдове не можеха добре да застанат редом с нашите кораби. Чакахме ги с вдигнати мечове, копия и брадви. Копиеносците ритмично обсипваха палубите на египтяните с копията си. Никой не посмя да се прехвърли на нашите кораби. Олав се изсмя с глас, пълен с презрение. Но синият мъж ни предупреди, че тези нападения са лошо организирани и водени от некомпетентни командири на периферни постове и митници. Увери ни, че скоро ще срещнем истинските воини.

Воините на фатимидския халифат ни чакаха в един залив, разположен северно от двата гарнизонни града Фустат и Ал-Кира, които защитаваха укрепената джамия Ибн Тулун, разположена помежду им. Насочихме корабите си, „Морски орел“ и „Гарванът на Один“, към най-големия египетски кораб и го притиснахме от двете страни. С мощен рев се прехвърлихме на палубата.

Египетските воини бяха по-малки от нас. Въпреки че бяха тренирани бойци, на тях им липсваше страст и кураж в боя. Много от тях избраха да скочат във водата и да заплуват до брега, вместо да се срещнат с нас. Ние насочихме корабите си към брега и го щурмувахме. На сушата нашият враг бе по-добре организиран и по-дисциплиниран. По команда на Олав ние хукнахме към тях с викове и крясъци, като армия луди варвари от Валхала. Те хвърлиха лъковете и стрелите си на земята и извадиха своите мечове и двуглави копия.

Въздухът затрептя от викове и крясъци и се изпълни със сладката миризма на гореща кръв. Египетската армия бързо бе принудена да отстъпва. Когато се сражаваха воин с воин, на египтяните им липсваше смелостта, която показваха, когато атакуваха и се отбраняваха заедно. Но нито един от тях нямаше достатъчно кураж, за да надвие викинг. Сражаваха се така, сякаш това бе тяхната работа. В тази първа битка с египтяните загубихме само няколкостотин мъже.

Щом египетските воини отстъпиха в облак от прах и позор, ние продължихме пътуването си по реката. Не след дълго срещнахме друга армия, първо по вода, а след това на сушата. Историята се повтори: след кратка и кървава битка египтяните отстъпиха и ние продължихме по реката.

 

 

С дни плавахме на юг, нагоре по течението на река Нил. Тази дълга и пълноводна река осигуряваше храна и вода на хора, които живееха в къщи, построени от камък, глина и тръстика. Реката се гърчеше и извиваше като змия през пясъчната пустиня, прашните камъни и скали. Олав бе силно впечатлен от това колко точна и подробна се оказа картата. Всеки завой на реката бе изобразен в рисунката на монаха. Гребците, които предпочитаха морето и силните ветрове, често мъмреха и се оплакваха. Тъкмо бяха направили завой наляво и трябваше да завиват надясно. След това пак наляво. След това отново надясно. Понякога корабите засядаха в пясъчни плитчини. Често трябваше да си проправяме път през гъсти водорасли. По бреговете се събираха хиляди хора. Малки деца тичаха с корабите и крещяха. Срещнахме много търговски кораби, които бързо и тихо правеха място на нашата флотилия.

Плавахме денем и нощем. Вечерите лежахме по гръб на палубата и гледахме блещукащите звезди, докато се хранехме с плодове, взети от брега. Полумесецът лежеше на повърхността на водата, обърнат на обратно. Странна гледка. Въздухът бе пълен с насекоми, звуци и пустинни миризми.

 

 

Флотилията стигна палата на зазоряване. Подробните описания от старите пергаменти сякаш бяха написани вчера. Два чакала стояха на стража от двете страни на входа към страничния канал. Великият храм лежеше в сянката на скалата. Погледът на Олав се придвижи от брега към палата и след това нагоре по скалистата гръд.

— Значи стигнахме най-накрая — каза той.

Застанах до него и погледнах картата. Всичко изглеждаше точно така, както бе нарисувано в нея.

— Къде са хората? — попитах аз.

— Спят — отвърна Олав.

Казах, че би трябвало да има охрана.

Олав ми отвърна:

— Пазителите на храма и монасите охраняват палата. Нямат нужда от други хора. Никой не знае за съществуването на гробницата. От погребението са изминали две хиляди и петстотин години.

— Много време — съгласих се аз.

Закотвихме кораба на брега и отидохме пеш до храма. Вървяхме в облак от пясък и прах. Крачех редом с Олав по каменната пътека, която водеше до храма. Изведнъж слаб египтянин се изпречи на пътя ни. Той смело срещна очите на краля. Олав му се ухили.

— Махай се от пътя ми, сини човече! — рече кралят.

Но египтянинът не се помръдна, което му правеше чест. Изражението на лицето и облеклото му веднага ми подсказаха, че той бе монах или свещеник.

— Махай се! — повтори Олав.

Казах на краля, че е малко вероятно чужденецът да говори нашия език.

— Тогава съм сигурен, че ще разбере това — каза Олав и извади меча си.

Малкият син мъж не помръдна. Олав го бодна с меча. Тънка струйка кръв потече от раната и прокапа по пясъка. Той дори не трепна. Но очите му проблеснаха. Египтянинът промълви нещо, което не разбрахме, и след това падна на колене. Това, което шепнеше, ми звучеше като клетва. Съвсем неочаквано за мен Олав прибра меча в ножницата си.

— Ще го вземем с нас! — рече кралят, вперил поглед в коленичилия египтянин. — Може да ни е полезен.

Последното Олав каза по-скоро на себе си, отколкото на нас.

На върха на един хълм наблизо се бе събрала група въоръжени мъже. Олав махна на воините зад нас и им заповяда да срещнат тези бойци, изпратени да защитават своята земя.

 

 

Заедно с Олав и специално подбрана група мъже аз пристъпих в празния храм, който миришеше на тамян. Подът бе покрит с мозайка. Стените бяха украсени с богове. Входът към гробницата бе скрит от гоблен зад олтара. Свалихме гоблена и съборихме олтара. Гробницата бе зазидана и запечатана с тайнствени фигури на животни и символи, които не приличаха нито на руни, нито на букви. Олав бе избрал шестима от най-яките мъже, които да съборят стената. Но въпреки това ни отне доста време. Когато отворът бе достатъчно голям, ние се провряхме през него и заслизахме по тесни стълби. Въздухът бе тежък и топъл и вонеше на хумус и камък. Запалихме факлите, които бяхме взели от храма, за да разсеем мрака. Тунелът на края на стълбите ни изведе до първата погребална камера. Олав влезе пръв, аз го последвах.

Факлите ни осветиха стаята. По средата на пода лежеше ковчег, заобиколен от дървени статуи и четири керамични гърнета, пълни със скъпоценности.

— Това вече е нещо — казах аз на краля.

Стените също бяха покрити с богове и странни символи. Главата ми се замая при мисълта, че преди хиляда и петстотин години погребалната камера бе изглеждала по същия начин. Или може би беше от горещината и тежкия, спарен въздух. Наредихме на няколко от мъжете да пренесат гърнетата до корабите. Олав бе нетърпелив. Той взе един остър камък от земята и направи дълбока резка в стената. Нареди на яките мъже да я срутят. Те отново започнаха работа с чуковете си. Шумът бе оглушителен. Ехото, хванато в капан, отскачаше от стените и сякаш постоянно се усилваше. Когато стената бе срутена, ние слязохме по още стълби, които ни отведоха до втората погребална камера. Беше същата като първата — също толкова голяма и също толкова гореща. Отново по средата на пода лежеше ковчег, а до него — четири керамични гърнета със скъпоценности. Кралят извади древната египетска карта и отбеляза къде трябваше да търсим входът към третата и последна камера.

Последната стена бе много по-дебела от предишните, въпреки че не изглеждаше различна. Но Олав знаеше какво ни чака отвъд камъните. Мъжете отново вдигнаха чуковете си.

— Съборете я — рече им кралят.

Мъжете заудряха стената с всичка сила. Желязото бавно разяждаше камъка, шумът отново бе оглушителен. Малки камъчета летяха във всички посоки. Потта се стичаше по лицата на изтощените мъже. Работеха двама по двама, блъскаха стената с чуковете си почти час, преди тя да се поддаде и срути.

— Така трябва да се прави — рече кралят.

Зад стената имаше стълбище, което бе дори по-тясно, дълбоко и стръмно от предишните.

— Ако продължи достатъчно дълбоко — каза Олав, — ще стигнем право в ада.

Никой не се засмя. С вдигнати факли ние заслизахме по стълбите. Долу ни чакаше друг тунел, който ни отведе още по-дълбоко под земята. След около стотина крачки тунелът започна да се разширява. Минахме през колонада. И след това най-накрая стигнахме.

 

 

Третата погребална камера преливаше от съкровища. Сапфири, изумруди и диаманти. Свещници от чисто злато. Котки от черен алабастър, птици от полиран камък, огромни бръмбари, които бяха или излети, или издялани. Намерихме керамични гърнета, пълни с пергаментови свитъци.

— За всичко това трябва да благодарим на твоя родственик, Хакон Добрия — казах аз.

Кралят ми отговори с усмивка:

— Значи все пак приличам на някой от семейството.

Мъжете започнаха да събират всичко ценно. Статуите от камък и алабастър оставихме в камерата. Мъже от екипажа донесоха от кораба празни кутии за риба и ги напълниха със скъпоценности. Сега, след като бяхме намерили своето съкровище, тежестта на плячката и на задушаващата жега вече не тревожеше никого. Мъжете надаваха радостни възгласи и се смееха. Стъпалата бяха толкова тесни, че те трябваше да работят заедно, защото бе невъзможно да се подават неща на стълбите. Когато пренесохме всички скъпоценности, Олав им заповяда да вземат едно изящно изработено ковчеже, което съдържаше шест гърнета с папирусови ръкописи. Не можех да проумея за какво му трябваха ръкописи на език, който не разбира. Но крал Олав обичаше ръкописите, обичаше и добрите истории. Пък и нямаше съмнение, че ковчежето бе направено от злато.

По средата на последната камера също имаше голям каменен ковчег, лежащ между четири резбовани колони. С огромно усилие успяхме да избутаме настрани тежкия капак. Вътре имаше кварцов саркофаг. А в саркофага имаше още един ковчег, покрит с прах. А вътре в този ковчег имаше още един ковчег, направен от кипарисово дърво и украсен с цветно стъкло и скъпоценни камъни. Ние вдигнахме дървения ковчег, поставихме го на пода и го отворихме. Вътре имаше златна отливка на мъртвец, в която намерихме труп, обвит в лен.

— Спящият бог — рече Олав.

Странната фигура не приличаше на бог, защото аз винаги си бях представял боговете огромни и всесилни, като Один и Локи. Върнахме златната отливка и мумията обратно в дървения ковчег.

— Ще го вземем със себе си — каза Олав.

Аз възразих. Все пак вече бяхме събрали повече злато и съкровища, отколкото на всичките си предишни набези, взети заедно. Мисълта да оскверним гроба на един чуждоземен бог, колкото и малък и спящ да бе той, не ми допадна. Но не можах да разубедя Олав. Той ми каза, че е сънувал как намира спящ бог, който щял да остане с него завинаги.

— Добре тогава, господарю мой — казах аз.

Знаех, че нямаше да успея да разубедя краля.

Двамата се огледахме.

— Иска ми се, когато дните ми свършат, да прекарам остатъка от вечността в място като това — рече Олав.

Аз хитро му отвърнах, че вечната му дрямка щеше да бъде смущавана от осквернители на гробници като нас.

След това Олав направи нещо много странно. Той свали своята огърлица, тежката златна верига с украшение под формата на руната на Тир. Символът на Тир, който даваше сила и кураж на Олав в битка. Кралят постави веригата в празния саркофаг. Прииска ми се да го попитам защо, но се въздържах. Нито един от двама ни не каза дума. Просто вдишвахме влажния въздух и стояхме неподвижни. Веригата на краля лежеше в саркофага, навита като златна змия. След това двамата излязохме от гробницата и пристъпихме в изпепеляващото пустинно слънце.

След като изяде купа каша и изпи чаша вода, той седна на бюрото си, окъпано от утринната слънчева светлина. Мастилото имаше метална миризма, която той толкова обичаше, колкото и мразеше.

Независимо от това, че едва помнеше какво бе разговарял с монасите предишния ден, спомените му от времето, прекарано с крал Олав, бяха ярки и живи. Помнеше рояците мухи, които кръжаха над локвите кръв, миризмата на соления океан и гъстия дим, който насълзяваше очите му, когато подпалваха градове и села. Ужасените писъци все още кънтяха в ушите му и той помнеше гледката на хоризонта, който поглъщаше облаците. Но бе забравил какво бе ял снощи.

Сега Олав е воин във Валхала или може би един от ангелите на Белия Христос, помисли си той, а аз съм обречен да бродя из Хелхейм, вледенения подземен свят на мъртвите, като труп, покрит с мъх.