Том Егеланд
Пазителите на Завета (10)

2.

Първо обяснявам на Ойвинд за кодекса на Снори и за неговата връзка с абатството „Лис“, а после му разказвам за Хасан и за неговата банда главорези. Единствената му реакция е да ме попита за кого мисля, че работят тези хора.

Ойвинд ме кани да преспя при него, в празния апартамент в мазето на къщата, където той е прекарал детството си. Тя се намира съвсем близо до абатството. Прекарваме по-голямата част от вечерта там, изучавайки ръкописа на Снори и прелиствайки книги за абатството, които Ойвинд е взел със себе си.

— В текста се споменава за печата на Соломон — казвам аз и разгъвам картата. — С други думи — пентаграм.

— Не знам за нещо наоколо, което да наподобява пентаграм, Бьорн.

— Думата obelisk е написана слято с думите „печат на Соломон“, което може би означава, че трябва да търсим някаква маркировка на земята.

Ойвинд ме поглежда изумен.

— Шегуваш се? В района има два изправени камъка. Историците още се чудят какво е било тяхното предназначение.

Той посочва място на картата, намиращо се на около двеста метра южно от абатство „Лис“ и друго, разположено на североизток от абатството.

— Ако това са две точки от пентаграм — чертая кръг през двете точки, — значи трябва да открием още три, тук, тук и тук.

Начертавам още три точки на картата.

 

 

На следващата сутрин ставаме с изгрева на слънцето. Качваме се на колата и след пет минути спираме пред абатството. Обувам зелените ботуши, които Ойвинд ми бе дал назаем, и двамата започваме да кръстосваме района, осеян с мъхести камъни, слънчеви поляни и гъсти гори.

Намираме първия изправен камък след половинчасово търсене, полускрит зад избуял гъстак на края на малка горичка. Камъкът е грубо издялан и висок около половин метър.

— Местните историци никога не са свързвали изправените камъни с абатството — казва ми Ойвинд.

Продължаваме навътре в гората, газейки влажни треви, изкачвайки кални могили и пресичайки малки ручейчета. Ботушите ни потъват в калта с влажно мляскане. Когато наближаваме мястото, където според картата трябва да се намира вторият камък, забавяме крачка и се отдалечаваме на няколко метра един от друг. Претърсваме околността стъпка по стъпка. Когато осъзнаваме, че сме отишли твърде далече, увеличаваме разстоянието помежду си и започваме повторна обиколка. Когато и тя не дава резултат, ние пак се обръщаме и още повече се отдалечаваме един от друг. Това се повтаря няколко пъти.

Намирам изправения камък почти по случайност. Очилата ми са се замъглили и докато ги бърша с крайчето на ризата си, забелязвам неясните очертания на обелиск. Бързо слагам очилата си.

Обелискът изчезва.

Оглеждам се, объркан. Виждам дънери на дървета, храсти, камъни, покрити с мъх, клони и клонки, листа. Свалям очилата си и формата отново се появява. Този път не изпускам камъка от очи и пак си слагам очилата. С изумление осъзнавам, че обелискът е част от по-голяма скала, в която е бил издълбан.

 

 

До края на деня намираме всичките пет обелиска, подредени около абатство „Лис“ във формата на пентаграм.

Почти се препъваме в следващите два, но ни трябват повече от три часа, за да намерим последния. Ойвинд отбелязва всеки открит от нас обелиск върху карта на местността.

След това се качваме в колата и поемаме към нашата местна изследователска станция — мазето в къщата на родителите на Ойвинд. Изпържваме си риба, която купихме жива от фиорда в Ос.

 

 

Вече имаме изправените камъни, имаме пентаграма, но ни липсва самият гроб.

След като изяждаме рибата, двамата с Ойвинд си отваряме по една студена бира.

Припомням си нещо, което бях прочел в текста на Снори: „изток се среща със север“. Изведнъж осъзнавам, че това може да е описание на пресечна точка между някои от източно-западните/северно-южните оси на пентаграма. Но „изток се среща със север“ е едно доста неясно описание, тъй като има няколко точки, в които изтокът се среща със севера. Така че това, което ни остава да направим, е да проследим всички линии на пентаграма и да видим дали няма да намерим нещо интересно върху една от тях.

3.

На следващия ден отново ставаме с изгрева. Едва сме започнали разходката си по протежение на първата от петте линии, ос А-В, когато откривам развалините на малка каменна постройка.

Руините са съвсем близо, точно на границата на гората, където оста А-В среща оста D-C на вътрешния пентагон, полускрити от клони и буйна растителност.

— Нищо важно — отбелязва Ойвинд.

— Местоположението е забележително.

— Задънена улица. Прилича на една от онези постройки, които през Средновековието са строили около кладенци. А според експертите на Дирекцията по културно наследство, това е просто една надстройка.

— Кладенец?

Сграбчвам Ойвинд и го придърпвам към себе си.

— Какво ти става, човече? — възкликва той. — Успокой се! Нали ти казах, че цистерцианците са били обсебени от това винаги да разполагат с прясна вода.

Прескачаме корените и камъните, които ни разделят от руините.

— Основният кладенец е до абатството, така че това сигурно е бил кладенец — резерв, в случай че кладенецът до абатството пресъхне. Според няколко източника резервният кладенец е пресъхнал много преди основния.

— Някога проучвали ли са го?

— Да са го проучвали? — Ойвинд свива рамене. — Абатството е било проучвано и изследвано много пъти. Първите разкопки са били направени още през 1822 г., но те били съсредоточени върху основната сграда, не тук. Оттогава е имало няколко разкопки, но не знам дали този кладенец някога е бил смятан за част от руините на абатството. Сигурен съм, че е бил изследван по време на разкопките на абатството през 1888 г. Но както вече казах, намира се твърде далече от основните сгради, за да представлява някакъв интерес.

Усмихвам се като котарак със сметана по мустаците.

— Бьорн, огледай се! Виждаш ли някакви гробове наоколо?

Оглеждам се. Не виждам гробове, но това не ме изненадва.

— Какво? — пита ме Ойвинд, вбесен от самодоволната ми усмивка.

— Ойвинд, какво търсим?

— Гроб. Погребална могила. Нещо достатъчно голямо, за да побере ковчега на свети Олав. И тъй като той е бил не само крал на Норвегия, но и светец, ако тленните му останки са били погребани тук повече от сто години след неговата смърт, значи трябва да търсим нещо величествено и огромно. Това… — той сочи развалините, — … е просто една купчина камъни!

— Кладенец.

— Окей. И какво от това? Преди стотици години тази развалина е била…

По изражението му разбирам, че най-накрая е осъзнал истината.

— Кладенец — повтаря Ойвинд тихо, след което ме поглежда с разширени очи.

4.

Правя няколко снимки с дигитален фотоапарат на камъните такива, каквито сме ги намерили. За идните поколения.

Взимаме работните ръкавици от колата и започваме да отместваме камъните. Работим изключително внимателно, но това не променя факта, че аз разрушавам поредния си исторически паметник.

Бьорн Белтьо. Исторически вандал.

Ако спазвахме протокола, трябваше да подадем молба и да чакаме съответното разрешение да отворим кладенеца, ако изобщо го получим. След година-две. Нито законът за културното наследство, нито хората, отговорни за неговото спазване са готови да направят живота на търсачите на съкровища лесен. Моите колеги биха ме заклеймили и биха имали известно право.

Изведнъж спирам, изправям се и казвам на Ойвинд:

— Когато всичко това свърши, аз ще поема цялата отговорност. Ти не си бил тук. Не си ми помагал. Не знаеш нищо за това.

Ойвинд поглежда в краката си. Разбира се, той иска да сподели славата на откритието с мен, но това би означавало да рискува кариерата си.

Що се отнася до мен — не ми пука.

За щастие времето е студено и влажно, така че малкото туристи, дошли да разгледат руините на абатството, бързо се прибират по топлите си хотели. Работим на спокойствие целия ден. Когато слънцето започва да залязва, вече сме преместили няколко тона камъни, покрити с мъх. Под тях има втори слой камъни, които са обли и подредени плътно един до друг, образувайки солидна основа.

5.

Връщаме се преди пукването на зората. С Ойвинд работим с фенери, закачени на каските ни, които изключваме веднага щом първите ивици светлина изскачат иззад върховете на дърветата.

С помощта на лостове, ковашки чукове, обикновени чукове и длета ние успяваме да разкъртим всички камъни, изграждащи основата. Трябва да проправим пътя си през три пласта камъни. Под тях попадаме на изгнили дървени греди, върху които каменоделците са положили каменния под.

Около обяд най-накрая сме доволни от големината на отвора, който сме направили.

За да се предпазим от всякакви нещастни случаи, като например и двамата да заседнем на дъното на кладенеца, Ойвинд чака горе, докато аз връзвам въже под ръцете си и се спускам в отвора. Лампата на каската ми осветява облите стени, които са от камъни, покрити с мъх. Те са големи и изкусно издялани. При положение, че това е резервен кладенец, строителите са хвърлили доста усилия.

Кладенецът е с радиус от около метър и е дълбок поне пет-шест метра. Ботушите ми потъват в дебел слой кал. Извиквам на Ойвинд, че съм стигнал дъното, след това фокусирам фенера си върху влажните, позеленели от мъх стени.

Нищо.

Не бях очаквал да намеря ковчега на свети Олав на дъното на кладенеца, но бях очаквал да намеря нещо.

Започвам да изстъргвам мъха с ръце. След известно време откривам, че един от камъните е много по-голям от останалите. Мрамор? Сапунен камък?

Предвижвам се напред, за да може светлината върху камъка да е по-силна. Повърхността му е осеяна с резки и белези. Навеждам се още по-напред.

Първоначално ми е трудно да разбера какво изобразяват резките. Изстъргвам още мъх и започвам да търкам камъка с ръкавицата си. Изведнъж ги виждам.

Три символа, издялани в камъка.

Анкх, руна на Тир и кръст.

 

 

Ойвинд ми изпраща бутилка с вода, с която да измия мъха, калта и мръсотията. С треперещи от вълнение ръце аз почиствам камъка. Но не откривам други символи или букви. Правя няколко снимки на трите символа и извиквам на Ойвинд да ме изтегли.

Развълнувани, ние се връщаме в апартамента. Дълго време дискутираме какво да правим от тук нататък. Няма съмнение, че входът на погребалната камера е скрит на дъното на кладенеца. Дали трябва да известим за това нашите началници? Дали трябва да уведомим Дирекцията за културното наследство?

Отговорът е: разбира се, че да.

Но не още.

И двамата чудесно съзнаваме, че ще изгубим всякакъв контрол върху разкопките, ако намесим други хора. Едни официални разкопки на кладенеца биха продължили цяла зима и може би дори цяла пролет.

Нямам време да чакам.

6.

Вечерта пускаме албум на Supertramp и дискутираме възможните връзки между викингите и древния Египет.

— Разбира се, нищо не е документирано, но идеята, че викинги са се спуснали надолу по течението на Нил, не звучи толкова невероятно — коментира Ойвинд. — Все пак викингите са били мореплаватели по природа. Не забравяй, че са изминавали хиляди километри в Русия, плавайки по реки и мъкнейки лодките си по сушата. Стигали са чак до Черно и до Каспийско море.

— Но Египет?

— Викингите са правили набези по средиземноморското крайбрежие, стигали са чак северна Африка. Какво им пречи да нахлуят в Египет?

Има право. Сигурд Кръстоносеца получил името си именно защото отишъл на кръстоносен поход чак до Миклагард и Йерусалим. Не трябва да забравяме и историята на Харалд Хардраде, полубратът на свети Олав.

Когато бил на петнадесет, той оцелял в битката за Стиклестад и след това побягнал на юг към Византия. Там станал воин във византийския императорски двор, имал връзка с жената на императора и се сражавал в няколко битки, включително и в северна Африка. Според Снори той превзел повече от осем африкански градове. Снори пише, че Харалд останал в Африка много години и придобил много имоти, злато и скъпоценности. Когато се върнал във Византия, корабите му били натоварени с несметни богатства.

— Още през девети век викингите са прониквали дълбоко на юг и са стигали чак до Средиземноморието и Африка — продължава Ойвинд. — Тези набези са описани в сагите, споменават ги и арабски хроникьори.

— Но никога в Египет.

— Колко си упорит! Викингите са били воини, които не са се страхували от никого и от нищо. Защо биха се страхували да плават по Нил? През 844 г. викингите нахлули в северна Испания и след това тръгнали да плячкосват земите по крайбрежието на полуострова, днешна Португалия. Стигнали до Лисабон, Кадис и няколко града в южна Испания. Плавали по река Гуадалкивир и стигнали чак Севиля. Опасна и смела маневра! Плячкосвали и унищожавали града със седмици. Убивали, изнасилвали и ограбвали; разрушили градските стени и подпалили джамиите. Мюсюлманският емир Абд ал Раман трябвало да изпрати елитните си части от Кордоба, за да могат маврите да възвърнат контрола си върху града. Викингите се оттеглили на юг и атакували северноафриканския халифат, преди да се отправят към вкъщи с плячката си. Петнадесет години по-късно в Испания нахлула дори по-многобройна викингска флотилия. Набезите им на полуострова продължили почти три години и според тези, които оцелели, викингите били водени от своите крале Хастейн и Бьорн Железния. Те дошли с над шестдесет кораба, превозващи хиляди воини, и плячкосали всичко по пътя си на юг през долината Рон, Галиция, днешна Португалия, Андалусия и северна Африка. След това тръгнали на север по източното крайбрежие на полуострова, минали през Майорка и плавали по река Ебро чак до земите на баските. Виж картата! Река Ебро е дълга стотици километри, започва от крайбрежието и стига чак до Памплона. Там викингите отвлекли крал Гарсия Инигес. Когато най-накрая напуснали полуострова, викингите носели със себе си седемдесет хиляди златни монети. Те продължили на север по испанското и френското крайбрежие до Прованс и Италия, където атакували Пиза. След това завладели град Луна, защото го взели за Рим. Плячката им била огромна и тогавашните викингски крале станали невероятно богати. Това богатство по-късно изкушило и други викингски крале да предприемат подобни набези. Сто години по-късно флотилия от около сто кораба, натоварени с малко под хиляда воини, отново нахлула в Испания. Този път викингите плячкосали Галиция и Леон, навлезли дълбоко в християнска северна Испания, щурмували Сантяго де Компостела и Катойра. Бьорн, наистина ли вярваш, че воини като тези са се страхували от Нил?

7.

Преди да си легна, аз се обаждам на Тран в Исландия. Казва ми, че дълго се опитвал да се свърже с мен. Трима мъже нахлули в главната лаборатория на института „Арни Магнусон“ и нападнали четиримата студенти, които Тран бе избрал да играят ролята на примамка. И четиримата били заплашвани, устите им залепени с тиксо и ръцете и краката им завързани за радиатор. Престъпниците след това избягали с препис от шестнадесети век на Heimskringla^[2].

— Вероятно са го взели за препис на Тингвелирските свитъци.

— Тран, свитъците не са на сигурно място в Рейкявик.

— Вече осъзнах това.

— Рано или късно някой ще разбере къде си ги скрил.

Чувам тежкото му дишане.

— Ще се обадя на един човек — казвам му.

— На кого?

— Познавам някой, който може да ни помогне.

8.

Рано на следващата сутрин се връщаме в кладенеца с още повече апаратура: по-дебело въже, пробивен чук, захранван с батерия, три батерии, длета, ковашки чукове, факли и гащеризони.

Връзваме три въжета за едно голямо дърво и се спускаме в кладенеца. Каменните стени изглеждат толкова хомогенни, сякаш са изградени от един огромен камък, а не от много. Но с помощта на пробивния чук и длетата двамата успяваме да извадим белия камък с трите символа, издялани върху него. Зад него има още една каменна стена. След като извадихме белия камък, вече ни е много по-лесно да разхлабим този под него. Скоро сме направили дупка в стената, голяма около квадратен метър. След това започваме работа върху втората стена зад нея. Един час, две счупени парчета от пробивния чук и три изтощени батерии по-късно, двамата най-накрая успяваме да разхлабим последния камък.

С помощта на ковашките чукове и на лостовете ние бутаме камъните навътре, така че да паднат в помещението зад шахтата на кладенеца.

Проникнахме.

Силна струя вонящ, спарен въздух изскача през дупката и се втурва със свистене нагоре по кладенеца като дух, освободен след стотици години плен.

— Е, поне тук долу има вентилация — отбелязва Ойвинд.

Вкарвам фенера си в помещението. Празна стая с каменни стени.

— Виждаш ли нещо? — пита ме Ойвинд.

— Нищо.

— Хайде тогава! — Никой не може да досажда така, както човек от Берген.

Първи пропълзявам в стаята, а Ойвинд е непосредствено зад мен.

Това, което отначало ми се стори, че е стая, всъщност се оказва краят на сводест тунел с каменни стени, точно като кладенеца. Тунелът е с диаметър около два метра, така че можем да се изправим, без да ударим главите си в тавана. Тръгваме напред, газейки през кал и вода. Въздухът смърди. Светлината от фенерите ни подскача нагоре-надолу в мрака. Стените са покрити със зелена слуз и корени. От време на време някой тлъст черен паяк се свива на топка, когато лъчът на фенера попадне върху него.

След около пет минути стигаме вътрешното помещение, където тунелът се разширява с около два-три метра на височина и ширина. Той продължава право напред, но вляво виждаме стълби от гранит, започващи от каменна площадка.

— Вероятно по тези стълби се стига до шахтата на друг кладенец или скрит вход — казва Ойвинд.

Решаваме да продължим с изследването на тунела, преди да проверим докъде водят стълбите.

 

 

Тунелът свършва със солидна каменна стена.

— В момента трябва да сме точно под абатството „Лис“ — преценява Ойвинд. — Може би това е бил таен авариен изход от абатството.

Оставихме апаратурата си на дъното на кладенеца, така че без да изследваме стената, ние се обръщаме и се връщаме до помещението, където са стълбите.

То се намира по средата на тунела. В такъв случай стълбите са разположени на пресечната точка на вътрешния пентагон, отговаряща на точката, където се намира кладенецът на пентаграма.

Изкачваме стълбите. На върха ни чака друга стена. Отново. Стените явно ме обичат.

Стълбите свършват с тясна платформа, нещо като преддверие, което е задънено от солидна каменна стена, изградена от големи, гладки камъни, подредени със съвършена прецизност. Пет на десет метра.

На светлината от фенерите виждаме ред египетски йероглифи и два реда старонорвежки руни. И над тях: анкх, руна на Тир и кръст.

 

 

Хукваме към кладенеца и събираме всички ковашки чукове, след това отново се връщаме в преддверието.

За да не увредим издяланите в камъка символи, ние съсредоточаваме усилията си върху долния десен ъгъл на стената. Първо използваме длето. Камъкът е шуплест. Когато длетото най-накрая пробива камъка, ние бързо успяваме да го разхлабим. Постепенно правим отвор, висок два камъка и също толкова широк. Той е достатъчно голям, за да можем да пропълзим през него.

9.

Стоя неподвижно, онемял от благоговение.

Погребалната камера има пет стени и сводест таван, поддържан от пет каменни колони. По средата на стаята има плинт, висок около метър и половина.

Върху плинта почива каменен ковчег.

Погребалната камера! Не мога да повярвам. Намерихме погребалната камера!

— Невероятно! — успявам да кажа най-накрая.

Стоим с гръб към стената, с която входът към камерата е бил зазидан. Лъчите на фенерите ни шарят през гъстия многовековен мрак на камерата.

Тя е с формата на пентагон; фигурата, която се получава от пресичащите се линии на пентаграм. Колоните се намират в ъглите на камерата и са разположени на петте пресечни точки.

Въздухът е невероятно студен и мирише на влага и гнило. Но стените, подът и таванът са изненадващо сухи. Няколко камъка са паднали на пода, но иначе погребалната камера изглежда точно така, както преди осем или девет века, когато за последно човешки крак е стъпвал в нея.

Бавно, сякаш сме в транс, двамата с Ойвинд се приближаваме до ковчега. На каменния капак са издялани руните HIR:HUILIR:SIRA:RUTOLFR.

„Тук лежи Сира Рудолф“, превеждам си наум.

На дъното на капака пише RUTOLFR:BISKUB.

— Епископ Рудолф — прошепвам аз, в опит да отдам почит на погребалната камера, която току-що бяхме осквернили с присъствието си. — Един от епископите, които последвали крал Олав от Норвегия в Англия, преди страната да бъде християнизирана.

— Значи не е свети Олав?

— Не.

Твърде развълнуван съм от откритието, което бяхме направили, и от изумителната гледка, която се бе разкрила пред очите ни, за да чувствам някакво разочарование. Разбира се, иска ми се да бяхме намерили мощехранителницата на Олав, а не този каменен ковчег.

Двамата с Ойвинд хващаме капака на ковчега в двата края и го отместваме внимателно настрани.

Скелетът е облечен в червените одежди на епископ, с разложена хермелинова яка. Кокалчетата му са обвити около владишки жезъл, а върху черепа му почива митра — продълговатата, остра шапка, която носят епископите.

Епископ Рудолф…

Съвсем неочаквано аз усещам сълзи в очите си.

— Бьорн? — Ойвинд ме бута за ръката.

С лъча на фенера си той посочва към стената вляво от нас. Отначало виждам единствено острата светлина на фенера, но след това забелязвам четирите керамични гърнета.

— О, господи боже — изстенва Ойвинд.

Всяко едно от четирите гърнета прелива от бижута и египетски фигурки от злато и алабастър. Котки, амулети, скарабеи, богът с глава на чакал Анубис, митични животни, кобри… Светлината от фенерите проблясва по скъпоценни камъни с цвят на тъмна кръв. Ойвинд взима статуетка на Хор, богът с глава на птица.

— Остави го обратно — моля го аз. — Трябва да оставим всичко това недокоснато за нашите колеги, когато те дойдат да изследват погребалната камера.

Той се засмива.

— Точно ти да кажеш това!

След като избърсваме праха от стените, ние откриваме надписи и рисунки на рунически символи и египетски йероглифи. Гробницата е украсена със странна смесица от старонорвежки и древноегипетски символи. Дълго време разглеждаме надписите по стените на светлината на фенерите си.

В единия край на плинта откривам мраморна инкрустация, покрита със стотици символи.

Рунически камък.

С помощта на ножа си освобождавам камъка от прегръдката на плинта и го избърсвам от праха и мръсотията. След това го полагам нежно на пода. Ръбовете му са украсени с бижута.

Най-горе виждам три символа.

— Анкх, руна на Тир и кръст — промърморва Ойвинд.

Фокусирам светлината си върху символите и превеждам от старонорвежки: „Свят си ти, свети Олав, кралю наш“.

Най-накрая текст, който мога да разчета.

— Ще взема това с мен!

По лъча светлина, блестящ в очите ми, разбирам, че Ойвинд ме гледа.

— Трябва да им кажем за всичко, което сме намерили — казва той най-накрая.

— Разбира се. Но не е нужно да им казваме нищо за руническия камък.

— Рано или късно ще забележат, че липсва.

— Аз ще го върна. Когато вече не ми е нужен. Може би ще решат, че гробницата е била ограбена от крадци.

— И ще са прави.