Елизабет Адлър
Покана за Прованс (64)

Глава 63

Клеър знаеше, че моментът е настъпил. Бъдещето й щеше да се реши днес. Взе душ и облече най-семплата си дреха — бяла памучна рокля, с високо изрязано деколте, но ниско изрязан гръб, с меки поли, които падаха нежно около краката й и стигаха до средата на коленете. Обу чифт еспадрили с дебели подметки, прибра косата си на конска опашка и я завърза с оранжева панделка, купена от местния магазин, където опаковаха красиво, с елегантна хартия и панделка, дори най-малката покупка. Гледа се дълго в огледалото.

— Това е, момиче — каза си тя.

Без грим и в девствената бяла рокля, тя изглеждаше като малко по-тъмна версия на невинната Франи. Сложи си златни обеци, после реши, че не са необходими, и ги свали. Пръсна малко от лавандуловия парфюм, който беше купила от магазина на мадам Дорите и който се произвеждаше тук, в селото, специално за туристите. Струваше само две евро и тя за нищо на света не би го използвала у дома. Но тук, в провинцията, беше съвършен. Сложи си сламена шапка, отново реши, че е излишна, и я свали. Завърза около главата си син шал в стила на Джаки Кенеди. Взе със себе си английско — френския речник, с помощта на който учеше езика и в който беше записала някои полезни и подходящи фрази.

Все още се колебаеше. И така. Добре. Вече беше готова. Ако се побавеше още малко, можеше да промени решението си. Грабна ключовете си и изтича долу, спря се в коридора, за да види кой е в замъка, и въздъхна облекчено, като не видя никого наоколо. Никой нямаше да я пита къде отива. Не видя Хей, който надничаше от трапезарията. Той я видя как седна в колата и подкара малко по-бързо от необходимото по алеята. Запита се къде ли отива, но реши, че може би вече знае отговора. Хей винаги знаеше какво става в замъка.

Беше малко след два часа и както обикновено във Франция, навсякъде беше затворено. Площадът в селото беше безлюден, както и кафенето. Дори старците не бяха по пейките, а кучетата се бяха прибрали в сенките по алеите.

Клеър паркира под дърветата, слезе от колата, приглади полите на роклята си, пое си дълбоко дъх и тръгна решително към кафенето.

Жаре бършеше тезгяха, когато чу звънчето. Мустаците му настръхнаха, той ококори широко очи, когато видя видението в бяло. Остави парцала, излезе отпред и избърса длани в престилката.

— Клеър — каза той, а тъмните му очи изразяваха възхищение. — Обядът вече свърши, но може би ще успея да намеря нещо, ако си гладна.

Слухът на Клеър вече напълно беше привикнал към провансалския акцент на Жаре.

— Не съм гладна, благодаря.

— Добре. Може би ще изпиеш едно питие? Чаша вино? „Рикард“! Дори шампанско?

Беше готов да отвори най-доброто шампанско за нея, да й предложи всичко, каквото поиска. Клеър си помисли, че може би е рано да бъде отворено шампанското, и поклати глава.

— Не, благодаря. Трябва да говоря с теб, Жаре.

Той я изгледа с големите си очи, които изразиха съчувствие, и сърцето на Клеър се сви.

— Разбира се, мадам Клеър.

— Клеър — каза тя твърдо.

Той кимна.

— Клеър.

Тя седна на високото зелено столче пред бара, подпря лакът и се зачуди как да започне. Той седна до нея — едър мъж, топъл мъж с истинско сърце… Солта на земята. Тя осъзна, че в такъв момент жестовете имат по-голямо значение от думите, и взе ръката му в своята. Приближи се до него.

— Целуни ме, Жаре — каза тя и се усмихна, като видя изненадата в красивите му очи.

За такъв едър мъж, устните му бяха много нежни, сладки и търсещи — все едно че опитваше вино.

— Клеър — прошепна той, после я прегърна и отново я целуна. Тя слезе от столчето, той я притисна към себе си. — Ах, Клеър — прошепна отново и отново я целуна. Свали шала от главата й и освободи косата й. Хвана няколко кичура и с любов ги прокара между пръстите си, погледна дълбоко в очите й. Клеър щеше да умре от щастие, но се сети, че то още не й принадлежи.

— Влюбих се в теб в мига, в който те видях — каза Жаре на френски, но Клеър го разбра със сърцето си.

— И аз те обичам — каза тя.

За нейна изненада, той смръщи вежди.

— Клеър, ти си богата жена, която живее в големите градове на Америка — каза той сериозно. — А аз съм само собственикът на кафенето в селото. Никога не съм бил в Париж. Как бих могъл да помоля жена като теб да се омъжи за мен? Освен това — добави той тъжно, — знам, че вече си омъжена.

— Няма още дълго да съм омъжена — каза твърдо Клеър. — И със сигурност не съм богата. И разбира се, че можеш да ме помолиш да се омъжа за теб, но преди да го направиш, искам да ти разкажа нещо.

Тя отдръпна тяло от неговото, вирна брадичка във въздуха, ръцете й бяха спуснати сковано до тялото й, опитваше се с всички сили да запази достойнство.

— Погледни ме, Жаре — каза тя. — Защото искам да разбереш, че това, което виждаш, няма да е точно това, което ще получиш.

Направи пауза, извади тетрадката си и речника от джоба си и потърси фразите, от които имаше нужда.

— Жаре — каза тя нервно, като малко не й достигаше дъх, — когато бях много млада, бях много бедна. Толкова бедни могат да бъдат само чуждите емигранти в САЩ и аз работех на полето също като тях. Не можех да понасям това и трябваше да избягам на всяка цена. Знаех, че съществува и друг свят — красив и засмян свят, направен за мен. Но за да избягам, имах нужда от пари. — Спря да говори и го погледна. — Имаше само един начин за момиче без образование, за красиво момиче като мен, да изкара пари. — Погледна го право в очите и каза: — И аз го приех.

Жаре нищо не каза. Само я гледаше сериозно. Клеър продължи полу — на английски, полу — на несигурен френски, и му разказа историята точно така, както я беше разказала на Франи. Не пропусна нищо. Когато свърши, си пое дълбоко дъх и остана така, със затворени очи. Искаше той да каже нещо, пък дори това да е само една дума — довиждане. Но Жаре не казваше нищо и тя разбра, че всичко е приключило. Стисна здраво устни, за да не заплаче, обърна се и тръгна към вратата.

Почувства го зад себе си, ръцете му я хванаха за раменете, но тя се отскубна и побърза да сложи тъмните си очила, за да не види той сълзите, които щяха да дойдат без съмнение. Жаре я обърна към себе си, погледна я, свали очилата й и нежно избърса сълзите й с огромните си пръсти, които миришеха леко на магданоз и чесън.

— Никога не съм срещал жена като теб — каза той много тихо, а Клеър гледаше тъпо и втренчено еспадрилите си. Разбира се, че не беше. „Жени като нея“ не се появяваха много често в провинциални френски градчета. — Клеър, ти вече не си бедно момиче. Няма да се наложи да танцуваш гола по баровете — каза той. — Просто си направила онова, което трябва, за да останеш жива. Ти си красива жена, жена с дух. Ти си това, което си сега. — Погледът, замъглен от сълзите, срещна неговия и в очите й блесна надежда. — Обичам те, Клеър — каза той, — но съм само собственик на кафене. Отглеждам зеленчуци и готвя за местните и за туристите. Животът ми е прост и обикновен и винаги ще е такъв. Не мога да те помоля да споделиш този живот с мен. — Той сви тъжно рамене. — Няма какво да предложа на жена като теб.

Сърцето й се сви. Ето, той отново го каза. Жена като нея. Отдръпна се от него.

— Довиждане, Жаре — каза тя, но той я спря.

— Не мога да се променя — каза той. Лицето му беше само на сантиметри от нейното. — Това е моят живот, моят свят. Искаш ли да го споделиш с мен?

Тя го гледаше втренчено, очите й бяха така ококорени, че щяха да изхвръкнат, едва вярваше на ушите си.

— Искам! Готова съм веднага да го направя! — каза и го прегърна здраво през врата.

Той вероятно не разбра думите й, но разбра израза на очите й. И каза:

— Значи си готова да се омъжиш за мен, моя красива и мила Клеър?

И тя отговори:

— Да.