Елизабет Адлър
Покана за Прованс (6)

Глава 5

На следващия ден Джейк паркира взетия под наем сребрист „Мустанг“ пред с нищо неотличаващата се квадратна сграда близо до „Мейн стрийт“ във Венис Бийч, Калифорния. На стъклената врата, с големи златисти букви, беше изписано „Ветеринарна клиника“. Отдолу, с по-малки, но пак златисти, букви бяха изписани три имена. Това на Франи Мартен беше последно, защото, както предположи Джейк, тя беше последният партньор. Той кимна с глава, като си мислеше, че тя сигурно се гордее с това. Беше истинско постижение, като се имаше предвид, че съдбата винаги беше против нея, че беше останала съвсем сама в света и без финансова подкрепа още на седемнайсет години. Може би тя все пак не беше толкова лоша. Но не беше готов да се обзаложи за това. Мисълта за голямо наследство и пари може да направи странни неща дори с най-приятните и мили хора.

Вътре имаше редица столове, а на тях седяха хора, прегърнали котки, които сякаш бяха разтревожени. Други държаха кучета на каишки, които душеха разтревожено пода и скимтяха несигурно, защото това беше непозната територия. Младата жена на рецепцията се казваше Линдзи — така пишеше на значката, забодена на зеленото й поло. Тя му се усмихна мило и го запита с какво би могла да му помогне.

Джейк й каза, че е нов в квартала и е чул, че доктор Мартен е много добра в професията си. Каза, че наистина много обича кучето си и се тревожи за него, затова иска да й се представи — да се запознаят и да е сигурен, че двамата ще се разбират добре. Линдзи се усмихна и каза, че разбира и че доктор Мартен е почти приключила със спешния случай и ще се радва да обсъди въпроса за кучето му с него.

Джейк седна до един скимтящ булдог с кървясали очи. Започна да разгръща едно от списанията на масата и да се чуди каква всъщност е разликата между пухкавата персийска котка на картинката и черните пантери, които обикаляха около колибата му в търсене на храна. Някъде по пътя на еволюцията те бяха свързани, но като гледаше извънредно скъпата котка, той не беше много сигурен къде и как.

— Оттук, моля, мистър Бронсън — каза Линдзи и го въведе в малка стая с обичайната маса и оборудване от стомана. — Доктор Мартен ще бъде при вас след минута.

Джейк се облегна на масата със скръстени ръце и зачака. Вратата към съседната стая беше отворена и той виждаше огромна оранжева котка и нейния също толкова огромен и дебел собственик.

— Разберете — казваше доктор Мартен остро, — ужилването по езика е много опасно за всяко животно, особено за котка. Езикът на Мармалад се е подул и той почти не може да диша. За щастие, погрижихме се за това, както и да му вкараме малко кислород. Отокът е спаднал и той вече може да диша сам. В момента хленчи и се самосъжалява, но дори пи малко вода. Добре е.

Тя имаше нисък, сладък глас и Джейк откри, че слуша внимателно и се опитва да долови думите. Зърна гърба й и се усмихна. Беше отгатнал достатъчно правилно. Тя беше висока, с дълги крайници и малко несръчна в бялата си докторска престилка и дънки, но косата й беше светлоруса, а не тъмна. Носеше я сплетена на дебела плитка, а няколко кичура се виеха свободно около врата й. Беше готов да се обзаложи на всичко, че тя пие чай от лайка.

Той все още се усмихваше, когато тя се обърна и го залови да я гледа. Изненадана, отговори на усмивката му.

— Ще дойда след минутка! — извика и отново посвети вниманието си на пациента си и неговия собственик.

— Най-добре ще е — каза тя още по-остро, — ако вие и котаракът не ядете нищо известно време. И двамата имате достатъчно мазнини, за да се справите, но приемането на вода е задължително. Мармалад ще трябва да остане тук, докато не остана напълно доволна от състоянието му.

— Права сте — съгласи се малодушно собственикът. — Ще направя това, което е най-добро за него.

— Аз също — каза тя. — Но искам да ми обещаете, че ще направите и това, което е най-добре за вас. Не можете да продължавате така, Рони. Трябва да се вземете в ръце, да се запишете в някой клуб за намаляване на теглото, да пазите диета, да посещавате гимнастически салон или, страхувам се, няма да мине много време и Мармалад ще има нужда от нов собственик. — Тя го потупа по ръката и се отдалечи. — Обадете ми се след два часа и ще ви кажа как е той.

Джейк вдигна вежди изненадан. Доктор Мартен не се страхуваше да бъде откровена. Тя влезе забързано в стаята.

— И така — каза тя и го погледна с усмивката на приятно, хубаво провинциално момиче, — какво мога да направя за вас, мистър… — Погледна картичката, която Линдзи й беше дала. — Мистър Бронсън?

Изгледа го с присвити очи, които бяха зашеметяващо сини, с цвета на норвежки фиорд в началото на лятото. Погледът й беше толкова директен, толкова неочаквано искрен, че за секунда Джейк изгуби ума и дума.

— Нов съм в квартала. Исках просто да се срещна с вас, за да се уверя, че кучето ми ще има добър ветеринар. Знаете как е.

Тя кимна, смръщила загрижено вежди.

— Разбира се, знам. И много ми се иска повече хора да идват, преди да е станал някой спешен случай. Винаги помага, ако познаваш животното и собственика, както вероятно сте се досетили от сценката, разиграла се в съседната стая. — Тя се засмя и разтърси глава. — Понякога откровеността не е излишна. Не мислите, че нараних чувствата му, нали?

Ясните й очи потъмняха и Джейк разбра, че никак не би искала да нарани, когото и да било.

— Постъпихте както трябва — побърза да я увери той. — Вероятно спасихте живота и на собственика, не само на животното.

Франи Мартен го огледа внимателно — като жена, а не просто като мила и симпатична ветеринарна лекарка. Той беше привлекателен, различен от обикновените калифорнийци и я гледаше така, че неочаквано чак пръстите на краката й започнаха да тръпнат.

— Това не е моя работа — побърза да каже тя, — но Рони е приятен човек и не обичам да го виждам разстроен. Освен това знам колко много обича Мармалад. Хайде, разкажете ми за кучето си, мистър Бронсън.

— Джейк — каза той бързо.

— То се казва Джейк? Хубаво име.

Тя също се облегна на стоманената маса със скръстени ръце, заинтересувана.

— Всъщност кучето ми се казва Престъпник. Аз съм Джейк.

Тя втренчи поглед в него шокирана.

— Кръстили сте кучето си Престъпник? Но това е ужасно!

— Не и ако знаете колко е дяволито и палаво, как се държи и какви пакости прави — каза Джейк. — Но е най-доброто куче. Не знам какво щях да правя без него.

Франи постави длан на ръката му и леко я стисна. Очите й бяха искрени, показваха разбиране.

— Иска ми се всички хора да се чувстваха така по отношение на домашните си любимци.

— Престъпник не е домашен любимец. Той е най-добрият ми приятел — каза Джейк и се запита дали случайно не е полудял. Никога не разкриваше чувствата си пред когото и да било, камо ли пред жена.

— Разбирам — каза тя тихо. — Ще съм тук за вас и Престъпник, ако възникне нужда. Но все още не съм сигурна, че кучето ви трябва да носи това ужасно име.

После тя пак му се усмихна лъчезарно и му подаде ръка.

— Доведете го за обичайните инжекции, мистър Бронсън. Трябва да се направят ваксините, нали знаете. И не се тревожете. Аз ще се грижа добре за него.

После тя махна леко с ръка и вече я нямаше. Джейк долови слаб полъх на някакъв сладък парфюм и… това беше. Той беше просто мъж, дошъл да разговаря за кучето си с ветеринарния лекар. А тя беше просто ветеринарен лекар, който си вършеше работата. Поне така си каза Джейк по-късно, седнал в колата, припомнящ си докосването на дланта й и аромата на парфюма й, твърдата нотка в гласа й, докато казваше на дебелия собственик, че трябва да отслабне. И като мислеше за това, той се засмя на глас.

Помисли си, че доктор Мартен е приятен човек. Не беше жена, която ще тръгне да преследва състояние. Беше естествена, приятна, с най-изумителните очи, които, ако беше ядосана, сигурно пронизваха.