Елизабет Адлър
Покана за Прованс (59)

Глава 58

Клеър не беше сигурна кое й доставя по-голямо удоволствие — да готви с Жаре или да опитва вина със Скот. Всъщност уроците по готвене се състояха от онова, което, каза й Жаре, е основната работа на помощник-готвача, и то този с най-нисък ранг в кухнята на ресторанта. Клеър се забавляваше. Харесваше й закачката със Скот, който продължаваше да я преследва, когато успееше да се откъсне от гроздобера. Той й изпращаше цветя, обаждаше й се по телефона, караше я да сподели сандвича с него, показа й дома си — очарователна стара каменна къща, засенчена от бугенвилия и смокиня, вътре цареше мъжки безпорядък от стари мебели, купове книги и списания за коне. Старо и красиво английско седло на дървена поставка заемаше почетно място в коридора. Показа й конюшнята си и разбира се, коня си. Въпреки че тя не можеше да язди, той я качи на малка и много послушна кобила и я разведе из хълмовете, докато не я заболя гърбът. Тя много се забавляваше, макар да не го целуна нито веднъж.

Но всяка сутрин, докато бързаше нетърпеливо към селото, тя се хващаше, че очаква с трепет срещата си с Жаре, които щеше да я поздрави, застанал зад бара, щеше да я гледа с невинните си черни очи така, сякаш тя е най-красивата жена на света, изумен, че е с него в кухнята му. Щеше вече да й е приготвил двойното еспресо с бита сметана и кроасаните, които вече печеше специално за нея. Тя усещаше физически присъствието му ясно в тясната кухня и му бъбреше весело на френски с провансалски акцент, точно като неговия.

Проблемът беше в това, че й харесваха и двамата, би могла да се влюби във всеки един от тях. Но нито един от тях не беше от нейния свят и беше сигурна, нито един от тях не би могъл да я разбере правилно. Имаше нужда да сподели проблема си с Франи, която се приготвяше за пътуването си до Лазурния бряг. Но Франи също трябваше първо да узнае истинския й произход и Клеър реши да й разкаже всичко за себе си. Между приятели не би трябвало да има и най-малкото заблуждение. Нито между любовници. Независимо дали ще спечелиш, или ще изгубиш, това беше моментът на истината.

Престъпник скочи и залая, когато чу Клеър да влиза в стаята на Франи, но после притихна и замаха с опашка.

— Здравей, Престъпник! Здравей, Франи! — каза Клеър.

— О, здравей! — Франи хвърли и последната тениска в чантата си. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас? Ще бъде толкова забавно, пък и как би могла да пропуснеш Лазурния бряг?

В момента, в който Франи произнесе думите, Клеър разбра истинската причина, поради която не можеше да отиде. Мисълта й дойде като просветление, но още не можеше да я сподели с Франи. Беше дошла с определена цел и по-добре да действаше по план. Настани се на огромното легло и втренчи нещастно поглед във Франи.

Франи я погледна тревожно. Никога не беше виждала Клеър толкова сериозна — дори и в ресторанта, когато й разказваше за Маркъс. Дори тогава беше весела, саркастична и забавна.

— Франи, трябва да ти призная нещо.

Клеър звучеше толкова сериозно, че Франи отиде да седне до нея.

— Признание?

— Не бях съвсем искрена с теб за… За това коя съм аз. Казах ти, че съм била мис Джорджия. Е, не съм била. Всъщност бях, но по друг начин. — Раменете й увиснаха, дланите й се отпуснаха между коленете. Не знаеше по какъв начин да каже това, което имаше. — О, добре! — каза накрая и сви примирено рамене. — Предполагам, че единственият начин е да започна началото. — Погледна Франи, която седеше до нея с поглед, изразяващ загриженост и обич, и й се прииска да се разплаче. — Това е най-трудното нещо, което съм правила някога в живота си — прошепна нещастно, после добави: — Е, не точно най-трудното, както ще видиш след малко.

Франи я хвана за ръката и Клеър си пое дълбоко дъх.

— Казах ти, че бях бедно дете. Никога не съм имала истински дом. Родителите ми се местеха непрекъснато и търсеха работа, аз непрекъснато сменях училището и приятелите си. Повечето хора мислят, че този вид мизерия не съществува вече, защото никога не се сблъскват с нея. Мислят, че това е нещо, останало в миналото, но повярвай ми — каза тя с горчивина, — този вид нещастие все още го има. Е, кратката версия е — успях да се измъкна от това. — Погледът и отново срещна този на Франи. — Точно както си успяла и ти. Получих образование. Учех и работех през нощта. Избрах по-лесния вариант. Е, поне мислех, че ще е лесен.

Тя прехапа устни. Гледаше втренчено в пода. Франи, както винаги, изпитваше съчувствие и каза:

— Всичко е наред, Клеър. Няма нужда да ми казваш. Разбирам. Наистина разбирам.

— Не. Не, не разбираш — каза Клеър безизразно. — Няма как да знаеш, освен ако не си го преживяла. Както и да е, когато навърших шестнайсет, избягах в Йорк. Бях красива. Излъгах за възрастта си и започнах работа като танцьорка в нощен клуб. Всички момичета там бяха като мен — искаха да избягат от собствения си свят, бяха отчаяни някой да ги прегърне и да им каже, че ги обича.

— О, Господи! — каза Франи и Клеър повдигна примирено рамене.

— Хей, няма нищо! Харесваха ми онези дрехи. Харесваше ми да се събличам и да усещам възхищението на мъжете. Дотогава дори не знаех, че съм хубава. Наричаха го клуб за джентълмени, но това беше най-тъжното място на света. Наричаха ме мис Джорджия и танцувах около пилон като същевременно събличах дрехите си. Държах се така, сякаш наистина обичах това, което правех, преструвах се, че мъжете ми харесват, и те ме обсипваха с дребни пари. После, като свършех номера, гола, трябваше да събирам доларите от пода, а мъжете се смееха весело. — Тя погледна Франи. — Нали знаеш какво става, Франи? Излъчваш сексапил, някои от мъжете го вдигат, плащат ти и се озоваваш в задната стаичка с тях и… — Тя отново сви рамене. — Правиш това, което иска той. Не ми харесваше, не ми харесваше тези мъже да ме опипват. Всъщност мразех работата си, но продължавах да я върша. Не знаех нищо друго, не можех нищо друго. Накрая все пак напуснах. Другите момичета ме изгледаха така, сякаш съм полудяла. „Отказваш се от добри пари“, казаха ми те и аз видях лицата им, истинските им лица, негримирани, груби, тъжни лица, онези, които никога не показваха на клиентите, и видях своята собствена реалност зад тези лица с фалшивата красота и фалшивия блясък, фалшивите изкуствени мигли, фалшивите усмивки. И ми стана лошо. Някои от тези жени имаха деца, други вземаха наркотици. Не бяха свободни като мен да направя избора си. — Тя си пое дълбоко дъх. — Но аз направих своя. И отново бях без пукната пара и без бъдеще. Казах си, че със същия успех можех да остана у дома и да вадя лук на полето. Както и да е, съвзех се, изхвърлих прашките, облякох си черна рокля и започнах работа като домакиня в ресторант. Понякога помагах зад бара, не е кой знае какво. Работех, излизах на срещи с мъже, успявах някак си… И тогава се появи Маркъс. Той ме накара да се чувствам добре, накара ме да се почувствам харесвана, накара ме да се почувствам важна. Мисля, че предложението му за женитба беше съвсем случайно. Сякаш така, изведнъж, се оказахме пред свещеника в Лас Вегас. Каква глупачка съм била, още не мога да повярвам. И тогава, разбира се, дойде голямото разочарование. О, повярвай ми, Франи, Маркъс ме използва много повече, отколкото теб — всичките онези други жени, всичките животи, до които се докосна и разруши. А после срещнах теб и дойдохме тук, в Прованс, запознах се с всичките тези истински хора и изведнъж почувствах, че съм се освободила от миналото и съм господар на себе си. — Погледна смирено и умолително Франи. — Ето, вече знаеш всичко — каза с треперещ глас. — И ако не искаш повече да си ми приятелка, ще те разбера.

Франи разтвори ръце и ги протегна към нея.

— Винаги ще ми бъдеш приятелка — каза тя. — Как въобще си могла да помислиш, че това има значение? Харесах те още първата вечер, онази, в която ми каза за Маркъс. Не би трябвало да те харесам, но те харесах. Защото ти си ти.

По бузите на Клеър се стичаха сълзи.

— Обичам те, Франи — каза тя и преглътна сълзите си.

— Знам. — Франи приглади косата й назад. — Аз също те обичам.

Клеър подсмръкна.

— Като говорим за любов… Случи се. Искам да кажа, влюбена съм.

— Прекрасно!

— Проблемът е… Той вече, може би, подозира, но все пак ще трябва да му го кажа. И, нали разбираш, ще трябва да му разкажа миналото си… Защото само така ще е справедливо. — Тя потрепери и Франи се помоли Скот да е достатъчно силен и толерантен да приеме това.

— Той е добро момче — каза тя. — Всичко ще бъде наред. — Тя се усмихна окуражително. — Солта на земята, нали така?

— Точно така!

Клеър подсуши сълзите си и каза, че вече се чувства добре. Щеше да направи онова, което трябваше, и да се надява на най-доброто.