Елизабет Адлър
Покана за Прованс (56)

Глава 55

По-късно същата вечер, след като Джейк беше заминал, а останалите си бяха легнали, Франи и Рафаела останаха сами в малкия салон. Седяха една срещу друга, от двете страни на малката масичка за игра на карти, заети в игра на табла. Както обикновено, Мими и Луиз лежаха в краката на Рафаела, а Престъпник се въртеше край вратата и наблюдаваше вероятно за да предотврати идваща опасност.

— Джейк сигурно вече ти липсва — каза Рафаела, като обмисляше внимателно следващия си ход, защото обичаше да печели.

Франи въздъхна.

— Не знаех, че е възможно някой да ти липсва толкова много. Как е възможно? Та аз го познавам толкова отскоро.

— Достатъчно време, за да се влюби човек.

— Ти си била влюбена в бащата на Джейк, нали?

— Бях. Всъщност признавам, въпреки всичко аз още го обичам.

Рафаела направи хода си, спечели играта и се облегна, доволна, назад. Погледна Франи и почувства симпатията, която съществуваше между тях.

— Обичах го и то много — каза тя с горчива усмивка. — Аз все още вярвам в истинската любов, във вечната любов. И защото знам, че и ти вярваш, Франи, ще ти разкажа за него.

Рафаела пусна тиха музика, настани се в голямото кожено кресло и се заслуша в познатата стара песен. Струваше й се, че Лукас е с нея в стаята, докато разказваше на Франи за първата им среща, за любовта им, за идването на Джейк в замъка и за това, как после Лукас го беше прогонил. И как оттогава всичко се объркало.

Когато свърши разказа си, Рафаела остана седнала, замислена за това, как любовта постепенно се разрушава и си отива, а Франи я гледаше мълчаливо.

— Нещата станаха трудни, след като Джейк си тръгна от замъка — каза Рафаела най-после. — Бях ядосана на Лукас, че е прогонил сина си, че го е лишил от дом, и му го показвах ясно. И за да ми отмъсти, той се отдаде на нови завоевания. Като завладееше нова жена, Лукас се чувстваше повече мъж. Но аз съм сигурна, че тази мъжка черта ти е добре известна, мила моя — добави тя.

Франи си спомни за Маркъс и кимна.

— Не знаех какво да правя — каза Рафаела. — Обичах Лукас. Не можех просто така да го напусна. Казах на Жулиет, че такава е съдбата ми. Но Жулиет каза: „Не знаеш ли, че в съдбата няма бъдеще. Всичко е въпрос на избор, мила“. Една нощ след няколко седмици бях сама в леглото и се питах къде е Лукас, какво прави и с кого е — въобще, неща, които жените правят, когато са лудо влюбени. Разбира се, знаех много точно къде е той. Винаги знаех. Този път той беше в Англия да играе поло с принца и двама дукове. И изведнъж почувствах, че не мога да бъда отделена от него нито миг повече. Взех куфара си и хвърлих малко дрехи в него. Слязох долу и видях Хей да стои в коридора в старомодната си нощна риза, а слабите му крака стърчаха отдолу като две голи пръчки през зимата. „Отиваш да го видиш, нали?“, каза той. „И какво, ако е така?“, казах аз предизвикателно. Хей ми каза, че правя грешка, но аз бях безпомощна. Разбираш ли, просто не можех да постъпя другояче. Той пое куфара и ме запита имам ли паспорт. Беше се отказал от идеята да ме спре. После ме попита имам ли пари и аз го изгледах втренчено. Разбира се, въобще бях забравила за парите. Той каза: „Знаех, че ще решиш да постъпиш така, както знаех и какво правиш, когато започна да трополиш горе“. Бръкна в джоба на нощната си риза и извади няколко сгънати банкноти. Пожела ми приятно пътуване, а аз въобще не го слушах. Просто исках да стигна до Лукас, да го видя. Шофирах дяла нощ, стигнах в Париж, после до Кале, откъдето хванах ферибота до Дувър, а после с кола отидох до Лондон. Бях изтощена от умора, чувствах се ужасно. Знаех, че сигурно изглеждам още по-ужасно, а трябваше да изглеждам добре, когато застанех пред Лукас, затова наех апартамент в „Риц“. Стоях дълго във ваната, после си облякох топли дрехи. — Тя погледна Франи и се засмя. — Можеш ли да повярваш, че дори сега си спомням с какво точно бях облечена — палто на „Шанел“ в пастелен цвят, пола в същия цвят и пуловер. Беше доста по-студено, отколкото в Прованс. После отидох до „Бърлингтън Аркейд“, улица, известна с мъжките шивашки ателиета и купих на Лукас хубави подаръци. И изведнъж бях обхваната от страх от онова, което се канех да направя. Никога преди не бях тръгвала след Лукас, никога не се бях осмелявала да се появя без предизвестие… Върнах се в „Риц“, отидох в бара и си поръчах чаша шампанско, за да се успокоя. Огледах красивото помещение, после започнах да разглеждам другите посетители, толкова щастливи и отпуснати да пият чай от сребърни чайници и да ядат сандвичи с краставица и сладоледи, украсени с ягодово сладко и девънска сметана. Всички те, изглежда, нямаха никакви грижи. С изключение на мен. Казвам ти, Франи, изпих шампанското много бавно, отлагах момента, когато трябваше да се обадя на Лукас в неговия хотел. Красивите подаръци бяха струпани на съседния стол и аз се опитвах да си представя израза на блаженство, когато щеше да ги отвори. В някои отношения, Лукас беше като дете. Дори най-обикновеният подарък му доставяше огромно удоволствие. Най-после се върнах в апартамента си и се обадих в неговия хотел. Чиновникът от рецепцията ми каза, че Лукас не отговаря. Казах, че това няма значение, защото ще бъда там след около час. После се обадих до нашата рецепция и поръчах да ми изпратят кола и слязох долу. Хотелът на Лукас се намираше на затревена и залесена площ до река Темза. Все още го виждам, изискан и елегантен, в стил провинциално имение, с квадратен бял портал и прозорци в джорджиански стил, със завеси в богат златист цвят. Спомням си и чиновника зад рецепцията. Беше около седемдесетгодишен, приличаше на бивш офицер от армията с мустаците си и малките стъкла на очилата. Попитах за мистър Бронсън и той ме погледна внимателно над тях. Дълго гледа в книгата с имената на гостите — като че ли беше написана на някакъв странен и непознат за него език. „Той е в стая 23“, казах аз, защото знаех този факт след телефонното обаждане. „Ах, да, стая 23. Хм… Съжалявам, мадам, но мистър Бронсън отсъства в момента“. Загледах се в таблото зад него, където висяха ключовете и видях, че е казал истината. Ключът за стая 23 беше там, така че Лукас сигурно беше навън. Казах на портиера, че ще почакам. Неохотно, както ми се стори, той ме заведе в студеното фоайе и ми поръча чай. Както и да е, никога не съм обичала да чакам и ето че и тогава видях друга възможност. Спуснах се като стрела към таблото и взех ключа. Изтичах по застланите с червен килим стъпала и видях стрелката, която сочеше към стаите с номера от 21 до 25. Усмихвах се, когато пъхнах ключа в ключалката. Мислех за това, как ще чакам гола Лукас в леглото, когато се върне. Щях да поръчам шампанско, вместо този вечен английски чай, щях да напръскам възглавниците с парфюма си, за да се чувстваме като у дома, в замъка. Отворих вратата и пристъпих в полумрака. Усетих топлина в стаята и изведнъж осъзнах, че не съм сама. Лукас беше тук, все пак! Напипах пътя между столовете и масите към голямото легло. И тогава ги видях. Лукас вдигна глава от възглавницата и, за секунда, погледите ни се срещнаха, после аз се обърнах и побягнах, като изтървах подаръците му на пода и затръшнах силно вратата на стаята след себе си. Не исках да знам коя е жената, не исках да слушам обясненията му, че още ме обича. В сърцато си знаех, че това не се случва за първи път. По време на дългото пътуване до Прованс мислех за думите на Жулиет за съдбата и за личния избор. Сега беше мой ред да направя избора си. Знаех, че трябва да сложа край на връзката. — Рафаела седеше със сведени очи. Известно време мисли. После каза на Франи: — Проблемът е в това, че никога не съм преставала да го обичам.

— И никога повече не го видя? — запита Франи.

Рафаела се поколеба миг, преди да отговори:

— О, да! — каза тя. Погледна Франи. — На никого другиго не съм казвала, че го видях отново, дори на Жулиет и, разбира се, не и на Хей. То беше моя тайна, но сега, защото знам, че вярваш в истинската любов, ще ти разкажа тайната си.

И разказа на Франи историята, която никога нямаше да забрави.