Елизабет Адлър
Покана за Прованс (55)

Глава 54

Клеър стана с изгрева на слънцето и се облече като за работа. Изтича по пътеката към селото и стигна в кафенето тъкмо когато Жаре вдигаше щорите.

— Добро утро, Жаре! — извика тя. Той се обърна и я погледна изненадан. — Тук съм, за да започна работа — каза тя. — Не помниш ли?

— Но аз не мислех, че говориш сериозно — каза той, все така изненадан.

— Но ето ме тук, готова за действие — каза тя.

Жаре я погледна със съмнение, като че ли все още не й вярваше. Реши да я подложи на тест, да види дали не е дошла просто от скука, или защото иска да привлече вниманието му върху себе си.

— Е, добре, първо трябва да се измият зеленчуците — каза той и я заведе в малката кухня, в която двамата трудно можеха да влязат едновременно. — После трябва да се приготви салатата от домати, марули и краставици. Червените пиперки трябва да се изпекат и обелят, после трябва да се нарежат. А мидите трябва да се — почистят.

Показа й дъската, поставена до мивката, метални купи и смъртоносно остри ножове.

— Внимавай с ножовете — каза той и я остави да работи.

Клеър гледаше тревожно след него. Не точно това беше очаквала. Мислеше, че ще е заета край печката, че ще поръсва вкусна риба с подправки, че ще подрежда красиви блюда. Взе един нож и го погледна тревожно. Помисли си, че с него лесно би могла да убие човек. Огледа се, за да види къде са гумените ръкавици, но нямаше такива. Очевидно беше, че Жаре не се тревожи особено за ръцете си. Както и да е, след гроздобера нейните и без това бяха покрити с пришки, имаше още две ужилвания и няколко счупени нокътя, та едва ли беше необходимо да се тревожи допълнително. Взе четката и започна да търка зеленчуците. Усмихна се, защото това напомняше детството й, корените й.

Когато Жаре се върна след половин час, зеленчуците бяха измити и подредени в купите, червените пиперки се печаха. Клеър вдигна поглед от дъската, върху която внимателно режеше домати. Усмихна му се, не уцели домата и почти си отряза пръста.

— О, по дяволите! — каза тя, когато кръвта шурна.

— Да не съм съсипала доматите!

Жаре извика разтревожено и отиде бързо при нея, огледа пръста й и спря кръвта. На лицето му беше изписана мъка, когато изми раната й със студена вода. Клеър се усмихна. Реши, че, все пак не е толкова лошо, защото вниманието му й харесваше.

— Вината е моя — нададе стон Жаре. — Не трябваше да ти давам тези ножове, та ти си аматьор. Трябваше да се сетя, че може да се порежеш.

— Всичко е наред — каза тихо и нежно Клеър, която наблюдаваше лицето му докато той беше наведен над ръката й. — Не е толкова лошо, а и никак не боли.

— А, ти си много смела — каза той и срещна погледа й.

Лицата им бяха толкова близо, само на сантиметри едно от друго, и Клеър не устоя. Целуна го по устните.

— Ето, сега се чувствам съвсем добре — каза тя и го погледна изпод мигли, а той се изчерви.

Тя си помисли, че този мъж е удивителен — той се изчервяваше, вместо да сграбчи момичето, което го е целунало. Тя наистина беше в страната на чудесата. Запита се дали целувката му е харесала толкова, колкото и на нея. Хареса й гъделът на мустаците му, харесаха й твърдите му устни, мускусният аромат на афтършейва му и чистата миризма на кожата му. Объркан, Жаре отиде да донесе куфарчето за първа помощ. Превърза пръста й. После седнаха до бара и мълчаливо започнаха да отпиват от горещото кафе.

— Не трябваше да правиш това — каза той накрая.

— Да правя какво? — запита го невинно тя.

— Да… ъ-ъ… ме целуваш — каза той, като избегна да я погледне и вместо това отпи от кафето си.

— О! И защо не?

Жаре въздъхна.

— Мисля, че си жена, която винаги прави точно онова, което желае. Не е ли така?

— Да, така е — съгласи се Клеър и отхапа от франзелата, намазана с масло, защото Жаре отново нямаше кроасани.

Той беше сериозен, когато каза:

— Но, тогава, как въобще някой мъж да се разбира с теб? Откъде да знае какво ще направиш в следващия момент?

— Не знае — каза Клеър. — Това е част от забавлението.

И този път Жаре се засмя и показа здрави зъби, които я накараха да се запита кой ли е зъболекарят му. Но в този момент пристигнаха хората, които щяха да помагат в кухнята за приготвянето на обяда и отново беше време за работа.

Като се върна в кухнята, Клеър загледа как Жаре приготвя сосовете за рибата и за патешките гърди. Той я остави да опита домашно приготвения прасковен сладолед и й обясни как се прави. После й каза да почисти и измие дивите ягоди, съвсем пресни, и двамата заедно подредиха голямата маса на терасата, където щяха да седнат гостите от замъка. След това Клеър забърза към замъка, за да смени не само дрехите си, но и личността си — от помагач в кухнята тя трябваше да стане почетен гост.

Точно в 12:30 Хей закара Рафаела и Жулиет до селото с „Бентлито“, а по-младите тръгнаха пеш. Шао Дан подскачаше отпред в удобните си нови маратонки. По едно време се спря и се загледа втренчено в кучетата, които лежаха в сянката на шадравана.

— Погледни, Джейк! — извика тя и посочи с пръст.

— Там е и Престъпник.

Той се беше излегнал до другите кучета, изплезил език, и съвсем приличаше на френско улично псе. Когато ги видя, вдигна глава и замаха мързеливо с опашка, после отново легна, с което ги накара да се засмеят.

В кафенето Шао Лан седна, както винаги, до баба си. Сложи пухкавото агънце от лявата си страна и започна да отпива от лимонадата си като истинска дама и да бърбори на смесица от френски, английски и мандарин, която, по някакъв начин, всички разбираха.

Сериозен, Жаре отиде да поздрави гостите си и да им налее вино от собствените си лозя, и зачака, както винаги, знак на одобрение, макар този ден Скот да не беше с тях, защото беше на гроздобера. Духаше слаб и тих ветрец и донасяше аромата на дивите цветя и билките, които растяха в изобилие по хълмовете.

Говореха, смееха се и похапваха от блюдата на Жаре, подправени с чесън и пелин, когато мобилният телефон на Джейк звънна. Той се извини и се отдалечи. Рафаела го проследи с поглед. С разрошената си от вятъра коса приличаше на момчето, което беше дошло в замъка преди толкова много години.

Джейк завърши първия разговор, проведе втори, после се върна на масата.

— Съжалявам, но трябва да се върна в Ню Йорк — каза той.

Гледаше Франи и Рафаела знаеше, че той не иска да я остави, когато всичко беше още толкова скорошно, толкова сладко, а и бяха на мястото, което обичаше най-много на света.

— Самолетът ще ме вземе от Авиньон довечера. Ще се върна веднага, щом мога.

Започнаха отново да се хранят и Рафаела улови погледа на Франи през масата. Знаеше съвсем точно какво си мисли тя — как ще преживее следващите дни без любовника си. Усмихна й се със съчувствие — това беше чувство, което тя самата познаваше прекрасно.