Елизабет Адлър
Покана за Прованс (50)

Глава 49

Като обърна поглед назад, Рафаела видя, че през онези години е живяла, потопена в чувствени наслади. Кожата й беше много по-чувствителна на допир, косата й беше по-копринена и по-лъскава, гърдите й — по-стегнати, а коремът — изпълнен с копнеж. Помнеше как се чувстваше, когато погледът на Лукас срещнеше нейния над масата за вечеря. Тъмните му, горещи очи я караха да се разтопява, караха соковете й да потичат. Оставяха гостите още при масата да пият вино и да разговарят и, със смях, отиваха в нейната спалня с огромно легло, за да се хвърлят в прегръдките си, да шепнат, да изразят тихо удоволствието си, неспособни да задоволят насладата си един от друг. Когато Лукас беше далеч от нея (което, като се замислеше сега, беше през повечето време), тя пак излъчваше онова сияние, което излъчват влюбените жени, а домът й беше пълен с приятелите й и с приятелите на синовете й. Макар синовете й да бяха пораснали — Феликс беше на двайсет и три и беше в университета да учи бизнес, а Ален беше на деветнайсет и учеше в Сорбоната — тя им посвещаваше цялото си време, когато си бяха у дома, както беше правила винаги.

Правеше всичко възможно да се увери, че са щастливи, макар в случая с Феликс никога да не беше сигурна какво го прави щастлив и дали въобще съществува такова нещо. Но Ален винаги й правеше компания и я забавляваше. Той беше усмихнат, винаги готов за шеги и около него винаги имаше момиче или дори две. Тя му казваше, че е като леля си Маргьорит, която също постоянно флиртувала и се смеела. А той се усмихваше и отговаряше:

— И какво лошо има в това?

— Нищо — отговаряше Рафаела и също се засмиваше.

В онези, дни тя не долавяше другата страна на Ален. За нея щеше да разбере по-късно по неприятен начин.

Лукас беше живял в замъка около година, когато се върна от игра на поло в Аржентина и доведе сина си със себе си.

— Това е Джейк — каза. — Току-що навърши шестнайсет. Мисля, че е време да разбере, че в живота има и друга неща, освен каубои, говеда и хиляди мили пампаси.

Като гледаше Джейк, Рафаела видя красив и срамежлив млад мъж, висок като баща си и с неговите светли сиви очи. Беше обут в дънки и оръфани каубойски ботуши, облечен в риза, която беше прекалено малка за широките му рамене. Той я гледаше с известна тревога и тя му се усмихна, като в същото време се питаше какво ли вижда с тези проницателни очи, какво ли мисли за нея — все пак тя беше любовница на баща му.

— Красива си — бяха първите думи на Джейк.

— Et alors, vouz etes un homme du monde^[1] — възкликна Рафаела и се засмя. — Ти май вече знаеш как да направиш комплимент на жена.

Джейк се изчерви и прехапа устни. Не знаеше какво друго да каже.

— Ела, Джейк. — Тя го хвана за ръката. — Нека ти покажа замъка. Сега ще живееш тук с нас и трябва да си избереш стая. Вземи тази, която ти харесва. Дори в нея да са се настанили гости, ще ги изхвърлим. Ще ги преместим в някоя друга. Просто ще им кажа, че съжалявам, но сега това ще бъде стаята на Джейк.

А Джейк наведе глава, защото срамежливостта му се оказа по-силна от всичко друго. Те вървяха, а той се оглеждаше наоколо, спря се да се възхити на стария сребърен свещник, поставен на полираната маса в трапезарията. Докосна го — радваше му се и с очите, и с ръцете си.

— Никога преди не съм бил на подобно място — каза той. — Тази къща има своя история. Прекрасна е. Тук ще се чувствам щастлив. Жив.

Рафаела кимна.

— Винаги съм се чувствала така по отношение на замъка. По-късно ще ти разкажа неговата история. Ще ти покажа и винарната, ще ти обясня как произвеждаме виното, ще ти покажа и конюшните, ще ти купим и кон, защото, предполагам, освен коня на баща ти, другите, които имаме, не са по твоите стандарти. А накрая ще се запознаеш и със синовете ми.

Тя се обърна и го погледна, а той се взря в очите й. Погледът му беше също така фокусиран и проницателен като на баща му, също така те караше да се чувстваш малко неудобно. И тя осъзна, че някой ден той също ще е неустоимо привлекателен и ще разбива женските сърца.

— Ти ме посрещна много добре, накара ме да се почувствам у дома си — каза той малко непохватно.

Тя се надигна на пръсти — защото той беше доста висок — и го целуна по бузата.

— Винаги си добре дошъл тук, Джейк — каза тя.

Разбира се, Рафаела знаеше, че Джейк се е влюбил в нея. Как би могла да не се досети, когато погледът му я следваше навсякъде, когато той винаги се оказваше там, където е тя? Рафаела мислеше, че той е като малко кученце, и го обожаваше, както би обожавала домашния си любимец.

Ален се върна у дома за двата месеца ваканция и ясно даде да се разбере, че ненавижда Джейк. Но той ненавиждаше и Лукас. Рафаела разбираше, но, както винаги, Ален живееше своя собствен живот, в свой собствен свят. А Феликс хареса Джейк. Правеше различни неща, за да го накара да се почувства у дома си. Но не се държеше с него точно като „приятел“, защото Феликс нямаше приятели, а, освен това той смяташе Джейк просто за дете. Но не се отнасяше покровителствено с него. Водеше го във винарната, обясняваше му как работят някои неща там. Пусна го дори в стаята си да види колекцията му от модели на състезателни коли. Джейк и Феликс се уважаваха, макар да не се разбираха един друг. И Рафаела оценяваше това.

Джейк никога не зададе въпроси на Рафаела относно връзката й с баща му. Никога не запита дали ще се оженят, но пък и Рафаела също никога не беше задала този въпрос. Докато заспиваше, си мислеше, че може би се беше страхувала да узнае отговора на този въпрос.

 

 

А сега животът беше направил пълен кръг. Джейк си беше „у дома“ отново, а беседката си имаше своята нова двойка любовници.