Елизабет Адлър
Покана за Прованс (48)

Глава 47

Светлините, които украсяваха замъка, бяха намалени, а после и загасени. Остана да свети само луната, която вече се беше спуснала по-ниско на небето. Тя хвърляше мека светлина върху беседката, където седяха Франи и Джейк. Щурците свиреха тихо, а птичките, които до този момент бяха неспокойни заради светлините и шума, се върнаха в гнездата си и се успокоиха. Замъкът беше само тъмен силует на фона на нощното небе. Всички спяха и те като че ли бяха единствените двама души на света. Нощният въздух беше напоен с аромата на цветята от градината и мириса на водата в езерото. Като вдъхна дълбоко, Франи си помисли, че въздухът е като виното на Мартен — чувствен, жив, превъзходен.

— Франи? — Джейк взе ръката й в своите.

Тя доверчиво сгуши дланта си в неговите.

— Какво?

— Може да прозвучи смешно — каза той, — защото ние едва се познаваме…

— Но аз те познавам — каза тя. — Знам кой си. Онази вечер, когато бяхме у дома, аз непрекъснато си отправях сама предупреждения, напомнях си, че си просто още един непознат. Повтарях си, че вече съм имала проблеми с друг мъж. Напомнях си всичко, което трябваше да ме спре, да ми попречи да се влюбя в теб. А после ти не ми се обади и аз разбрах, че е прекалено късно. Вече се бях влюбила.

Джейк разглеждаше дланта й толкова задълбочено, сякаш се мъчеше да разгадае бъдещето й.

— Взех някои решения през изминалите няколко седмици — каза той тихо и Франи наведе глава, за да долови думите му. — След смъртта на Аманда работих много и използвах работата, за да отвлича мислите ми от случилото се. Така умът ми беше непрекъснато зает. Трябваше винаги да съм нащрек, винаги да съм с едно действие пред другите. Трябваше да мисля не само за себе си, но и за хората, които работят за мен, да предвиждам и техните действия, да се грижа и за тяхната безопасност. Понякога животът беше танц със смъртта, но аз пет пари не давах, беше ми все едно дали ще живея, или ще умра. Този танц дори ми доставяше наслада. Но имаше моменти, когато вече не издържах и тогава отивах да се скрия в колибата си, да не говоря с никого седмици наред, да не мисля за нищо, освен за това, как един ден ще си купя истинско ранчо, цели мили пасища и гори, които ще ме делят от останалите хора. Радвах се, наслаждавах се на усамотението. А после срещнах теб, Франи, и животът ми се промени.

Тя обхвана лицето му с длани и почувства наболата му брада под пръстите си. Погледна в сивите му очи, много светли на светлината на луната, после наведе лице към неговото и бавно и нежно проследи очертанията на устните му с език. Отдели устни от неговите, за да каже:

— Знам. И аз те обичам.

И после го целуна. Той я притисна към себе си.

— Боже, о, Боже! — прошепна той. — Мислех, че ще ми кажеш, че не можеш да поемеш отговорността за мъж като мен — мъж с толкова проблемно и болезнено минало.

— Помниш ли какво си говорихме на вечерята при първата ни среща? Ти ме запита кого виждам и аз ти отговорих, че виждам добър човек. Това беше самата истина, Джейк. Затова и толкова ме болеше, когато ти не се обади. Онази вечер спах, заровила лице във възглавницата, която ти беше използвал — като тийнейджърка, хвърлена в първите мъки на любовта. И знаеш ли какво? Това е първата ми любов. Нищо друго няма значение.

— Относно Аманда… — поде той, защото искаше тя да е наясно с чувствата му към покойната му съпруга, но Франи вдигна пръст, за да го накара да замълчи.

— Винаги ще обичаш и никога няма да забравиш Аманда, както и нероденото ви дете. Така трябва. Но трябва да приемеш и факта, че животът продължава.

Тя се облегна назад на възглавниците, разтвори ръце и го прие в прегръдките си. Тялото му тръпнеше до нейното.

— Франи — каза той и в гласа му се усещаше желание, — искам да те любя.

Продълговатите й очи бяха широко отворени, когато погледът й срещна неговия.

— Знам — каза тя, но той заглуши думите й с целувки и също като някогашните любовници, те правиха любов в беседката.