Елизабет Адлър
Покана за Прованс (46)

Глава 45

Беше шест часът вечерта, а Рафаела още не беше излязла от стаята си. Седеше до отворения прозорец в някогашната библиотека на първия етаж, която беше превърнала в свой будоар заради артрита, който я измъчваше, заобиколена от рафтовете от дъбово дърво и подвързаните с кожа книги, които прадядо й беше купил, за да впечатли невестата си. По стените бяха закачени снимки на кучетата, които бяха техни любимци през годините, както и снимки на лелите и чичовците им, на майка й и на баща й. Спомени от дългия й живот бяха пръснати навсякъде — копринен шал, купен в Кашмир много отдавна, многоцветна нощна лампа от Мароко, кутия от английски бонбони, в които пазеше детските си къдрици. Подаръците на Лукас все още стояха на тоалетната й масичка, а венецианското огледало тя все още използваше.

Бяха любовници само от няколко месеца, когато й беше купил огледалото като подарък за дългото си отсъствие. Тя предполагаше, че беше играл поло през това време. Никога не беше сигурна дали е само това, но беше прекалено горда, за да търси отговори на този въпрос, а и знаеше, че Лукас просто не е от типа мъже, които са верни на някоя жена.

Беше му простила всичко, когато й даде красивото венецианско огледало. Беше го поставил пред нея, беше обърнал лицето й към него и беше проследил чертите й с пръст. „Как бих могъл някога да те забравя“, беше прошепнал. После я беше целунал и огледалото беше отразило тази целувка. Всъщност, мислеше Рафаела сега, имаше много малко неща, които това огледало не беше видяло.

Часовникът в коридора отново изскърца мъчително и отброи шест удара със същия тон, с който отмерваше времето от десетилетия. Тази вечер обаче той прозвуча различно, защото в замъка вече не беше тихо. Чуваше се шумът от вода в тръбите, когато гостите й се къпеха. От телевизорите звучаха новините — това сигурно беше от стаята на Жулиет, която беше пристрастена към телевизията. По стълбите се чуваха детски стъпки и гласчето на Шао Лан, която развълнувано викаше Франи. Тези звуци се смесваха с високото тропане на токчета по паркета, с лая на кучета и авторитетния глас на Хей, който даваше заповеди на келнерите, които бяха наети от града, защото всички хора от селото бяха поканени като гости. Оркестърът, поканен за вечерта, изпробваше микрофоните на терасата. Чуваше се тракането на табли и сребърни прибори, докато приготвяха масите, а ароматът на цветята беше навсякъде.

Тишината на самотата беше прогонена. Рафаела вдигна глава. Вдъхна дълбоко от сладкия свеж въздух, напълни дробовете си, усмихна се и си представи, че замъкът диша заедно с нея. Той отново беше жив, а тази вечер беше едно ново начало.

 

 

Шао Лан вземаше душ в своята собствена баня. Никога преди не беше имала баня или дори душ и се суетеше с крановете, тръскаше радостно глава. Беше й добре тук. Жулиет беше открила най-красивата рокля, която Шао Лан някога беше виждала. Беше й избрала още тениски, къси панталони, дневни рокли, бански, хубави и здрави маратонки и най-меките сандали. Когато се върнаха в замъка, Жулиет просто изхвърли старите й дрехи на боклука. После я целуна и каза:

— Иди да видиш Франи, малката ми. Тя ще ти помогне да се приготвиш.

Шао Лан изтича горе, на площадката се спря и направи няколко танцови стъпки, после спря и се замисли. Някои неща я озадачаваха. Ако баща й наистина беше син на Рафаела, значи трябва да е богат. Тогава защо, питаше се тя тъжно, не се беше погрижил за нея и за Бао Чу? Защо никога не беше отишъл да я види и да се срещне с баба й? И защо, о, защо, не я беше обичал?

Изтича обратно долу, за да зададе тези важни въпроси на Хей, защото, инстинктивно, знаеше, че той ще й каже истината, но Хей просто й каза, че нещата са много сложни. Каза й, че по-късно Рафаела ще й обясни всичко и че тя трябва да бъде търпелива. После, като говореше бавно, за да е сигурен, че го разбира, Хей каза:

— Твоята баба Рафаела те обича. Можеш да ми имаш доверие.

И поне веднъж в живота си, Шао Лан повярва на нечии думи.

Сега тя излезе с подскок изпод душа, загърна се в хавлия и затанцува в своята собствена Червена стая. После отиде да разгледа къщата за кукли с нейните сложно изработени мебели. След това направи няколко пируета и се озова до прозореца, наведе се и започна да сравнява гледката с тази, която се откриваше през прозореца им в Шанхай — с безлюдната уличка, обсипана с боклуци, с порутените сгради, със светлината на халогенните лампи, която превръщаше лицата в чужди маски. Толкова много й се искаше Бао Чу да е тук и да сподели този прекрасен замък с нея, тези прекрасни поляни и ароматни цветя, тези хора, които я обичаха. Щастието беше за нея ново чувство и тя му се наслаждаваше така, както човек се наслаждава на превъзходна храна.

Извика изненадано, когато забеляза малката синя кутия, завързана с панделка и оставена на възглавницата й.

„Малко съкровище за теб, Шао Лан, което да ти донесе щастие на партито на баба ти довечера.

С любов, леля Жулиет.“

Така пишеше на картичката. Тя я прочете отново, после взе кутията, загърна се плътно в хавлията и отиде да покаже подаръка си на Франи, която седеше пред огледалото и вчесваше косата си.

— Виж, виж. Това е подарък! — извика Шао Лан и й показа кутията.

Франи се усмихна и й показа съвсем същата кутия, която беше оставена на нейната тоалетна масичка.

— Колко мило от страна на Жулиет, че е помислила за нас — каза тя тъкмо когато влезе Клеър, обвита в аромата на парфюма си.

В едната си ръка държеше закачалка с роклята си, а в другата — кутийка от „Тифани“.

— От Жулиет — каза тя удивена. — Можеш ли да повярваш? Чувствам се като дете. И като порасна, искам да приличам на нея.

Шао Лан не можеше да чака повече. Отвори кутийката си първа и втренчи поглед в сребърната гривна.

— Наистина ли е моя? — запита тя и погледна Франи.

А когато Франи каза, че наистина е нейна и че трябва да я носи вечерта за късмет, Шао Лан се усмихна широко и щастливо. После Франи и Клеър отвориха кутийките си и разгледаха подаръците си.

Франи хвърли тревожен поглед на часовника си и двете побързаха да облекат Шао Лан в розовата рокля, която се завързваше на едното рамо със сатенена панделка. Тя обу розовите си велурени сандали, а Клеър лакира ноктите й в розово. Франи пък вчеса косата й така, че тя заблестя. Двете се отдръпнаха назад и се възхитиха на Шао Лан, а после поставиха на главата й тиарата, която Жулиет беше купила от сергия на улицата в града.

— Тази вечер ще си истинска принцеса! — беше й обещала Жулиет и като се гледаше сега, удивена в огледалото, Шао Лан мислеше, че това е истина.

Клеър облече бързо бялата рокля от тафта без презрамки, която караше мургавата й кадифена кожа да изпъква. Обу черни обувки от сатен и допълни тоалета с черна чанта, прибра черната си коса на кок и си сложи червено червило. Огледа резултата в огледалото и каза с усмивка:

— Готова съм да принеса девствеността си в жертва.

После се обърна и видя Франи в полата на сини и жълти цветя и жълтото потниче и нададе стон.

— О, не, не, не и НЕ! Трябваше да ме послушаш, Франи! — каза тя.

— Вече е прекалено късно — каза Франи, която знаеше, че не изглежда подходящо за събитието.

— Ти просто не изглеждаш достатъчно елегантно за соарето на Рафаела — каза Клеър разгневена. — Чакай тук, ще видя какво мога да направя.

И тя излезе, токчетата загракаха по паркета в коридора, после шумът изчезна в стаята й.

Шао Лан и Франи седнаха на перваза на прозореца и зачакаха. Франи хвърляше тревожни погледи на часовника си. Минутите минаваха. Шао Лан люлееше краката си. Франи мръщеше вежди. Тя нямаше стил, това винаги й създаваше проблеми и сега се питаше какво ли ще си помисли Рафаела за нея. А Джейк? Тя изглеждаше направо ужасно. Тя изстена, а Шао Лан я потупа тревожно по ръката.

После Клеър влетя през вратата с цял куп дрехи.

— Съблечи това! — изкомандва тя.

Облече Франи в черно копринено бюстие, което караше гърдите й красиво да изпъкват, макар Франи да се оплака, че показва прекалено голяма част от тях, и копринена пола, която се вееше малко над коленете. Червените велурени обувки на Клеър бяха с един номер по-малки, но тя каза, че е прекалено късно да се тревожат за такива маловажни подробности. Накара Франи да сложи подаръка на Жулиет — дълги сребърни обеци, после прибра набързо косата на Франи, като остави няколко кичура свободни, и това й придаде неустоим секси вид. Сложи розов руж на бузите й, по-тъмнорозово червило — на устните й. Тоалетът беше завършен от малка сребриста чантичка на дълга верижка. Клеър отстъпи назад, за да огледа творението си.

— И Пепеляшка ще отиде на бала — каза тя, хвана Франи за ръката и я накара да застане пред огледалото.

Франи каза, че се вижда прекалено голяма част от кожата й и че въобще не прилича на себе си. Но нямаше как. Тя избута Шао Лан през вратата, пред всички, точно когато часовникът удари шест часът. И трите забързаха надолу по стълбите.

 

 

В своите собствени помещения зад кухнята, Хей облече подарената му от Жулиет екстравагантна многоцветна жилетка. Закопча я и си помисли, че Жулиет винаги е знаела как да достави удоволствие на един мъж. После облече тъмносиния кадифен смокинг със сатенените ревери и се възхити на образа си в огледалото. Жилетката изглеждаше добре със смокинга, бялата риза и черната копринена вратовръзка, а черните панталони придаваха на тоалета изискан и официален вид. Хм, помисли си той, никак не беше лошо. Особено като се имаше предвид напредналата му възраст, че това беше първото му парти от десетилетия и… И това, че тази вечер се чувстваше щастлив. На лицето му имаше дори усмивка, когато излезе на терасата, готов да бъде шеф на наетия персонал и да помогне на всеки, който имаше нужда от това.

 

 

Жулиет, в рокля от сребристо ламе и много диаманти, цялата блестеше, докато слизаше по стълбите на път за стаята на Рафаела. Поне веднъж в живота беше успяла да се приготви навреме, защото искаше да знае, че всичко с приятелката й е наред. Беше заключила кучетата в стаята си, чиниите им бяха пълни с пилешко месо. По-късно, когато партито щеше да е в разгара си и никой нямаше да забележи, тя щеше да ги пусне, защото не можеше да се съгласи, че те трябва да пропуснат забавлението.

— Рафаела? — извика тя и почука на вратата, след което влезе, без да изчака.

Вече облечена в дългата дантелена рокля с цвета на нощното небе, Рафаела седеше пред венецианското огледало, втренчена с празен поглед в отражението си. Изглеждаше много елегантна в тази рокля. На всяка от китките си имаше огромна гривна от смарагди. Косата й беше прибрана на обикновен кок, който разкриваше дългата й шия, а обеците от смарагди и диаманти стигаха почти до раменете й.

Жулиет ахна и сдържа дъха си. Имаше нещо почти варварско във външния вид на Рафаела тази вечер и за миг тя я видя такава, каквато, преди години, вероятно я беше виждал любовникът й — чувствена и вълнуваща жена, чиято красота може да накара да спре сърцето на всеки мъж.

— Миля моя — каза тя и побърза да я прегърне, — ти наистина ще бъдеш красавицата на бала. Дори да доживеем до сто и двете, ти пак няма да загубиш тази магия, докато аз… — Тя прокара длани по закръглената си фигура. — Е, аз просто ставам все по-дебела и по-шумна и ще трябва просто да разчитам на чара си.

— Господи, нима не сме късметлийки и двете? — запита Рафаела. — Красота и чар. Не е зле за две стари femmes du monde^[1].

Жулиет спря и я погледна въпросително.

— Знаеш ли — каза тя, — ти така и не ми каза какво се случи между теб и любовника ти накрая.

Очите на Рафаела бяха затъмнени от краткотрайна тъга, но тя просто поклати глава.

— Някой ден ще ти разкажа — обеща тя.

После, следвани от Луиз и Мими, двете стари приятелки тръгнаха, хванати за ръце, към големия салон, където ги чакаха гостите.