Елизабет Адлър
Покана за Прованс (44)

Глава 43

Жулиет седна в края на леглото на Рафаела, както беше правила много пъти през тяхната младост, когато говореха за децата си, за мъже и дрехи. Сега нямаха мъже, за които да говорят, а Рафаела дори нямаше деца.

Луиз и Мими лежаха на долния край на леглото, изтощени след дългата разходка с Джейк. Те миришеха на гора и сумтяха, но Рафаела нямаше нищо против. Тя лежеше, подпряна на възглавниците, таблата със закуската беше сложена на коленете й, но тя не беше докоснала дори кафето си. Жулиет я погледна разтревожено.

— По-добре е да знаеш истината, мила — каза тя. — Да имаш деца, е една от най-големите радости в света, но това също така може да причини силна сърдечна болка. Повярвай ми, не си виновна за онова, което е станало с Ален, освен може би, че го обичаше прекалено много. И защото го обичаше толкова много, ти си затваряше очите за недостатъците му. А сега, мила моя, трябва да се освободиш от това тежко чувство за вина, защото Ален сам е направил избора си. Ти не си виновна за нищо.

Импулсивно, тя остави чашката си с кафе, качи се на леглото и се сгуши до Рафаела, както правеха в доброто старо време. И каза:

— Сега имаш малката Шао Лан, Франи, а също така Джейк, Клеър и Скот. Животът е пред тях, Рафаела. А ти трябва да продължиш да живееш своя и аз съм тук, за да ти помогна.

Рафаела я погледна с благодарност.

— Кажи ми как въобще съм живяла и съм се справяла без теб през всичките тези години, Жулиет?

— Успявала си, защото не се е налагало да ходиш да пазаруваш. Ако се беше наложило, щеше да ми се обадиш — каза Жулиет, с което накара Рафаела да се засмее. Това беше най-добрият звук, който Жулиет беше чула цяла сутрин. — А сега, какво мислиш да облечеш за соарето довечера?

Винаги в миналото бяха правили точно това — бяха обсъждали кой какво ще облече, за да могат заедно да представят най-добрата картина. Рафаела се застави да мисли по този въпрос.

— Дантелената рокля с цвета на нощно небе, мисля. Помниш ли я, от Сен Лоран? Беше с мен, когато я купих.

На повърхността, животът отново беше съвсем нормален и Жулиет си помисли, че може би това е всичко, което би могла да иска за момента.