Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Invitation to Provence, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Ненкова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Елизабет Адлър. Покана за Прованс
Английска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, София, 2006
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Никола Христов
История
- —Добавяне
Глава 3
Малко след това седяха в дългата черна лимузина пред къщата на Франи. Както обикновено, тя беше забравила да остави някоя крушка светната и изведнъж си помисли, че къщата изглежда много малка, тъмна и самотна.
— Е, вече съм си у дома — каза тя сякаш да се защити. — Приятелите ми казват, че къщата повече прилича на Орегон, отколкото на Лос Анджелис, което вероятно е така, защото аз съм повече от Орегон, отколкото от Лос Анджелис.
— Хубава е — каза Клеър и сложи червило на устните си, без да се гледа в огледало.
— А ти къде живееш? — запита Франи.
— Взех си само един куфар, скъпа. — Клеър посочи скъпите вещи, струпани в лимузината, които бяха нейният багаж в момента. Не беше позволила на шофьора да ги сложи в багажника, защото искаше да знае къде са във всеки момент. Практически, това беше всичко, което имаше. — Предполагам, че ще отседна в хотел „Шатърс“ за през нощта. А утре ще помисля какво да правя.
Внезапно, като удар от гръм, Франи разбра, че тъй като беше напуснала Маркъс, Клеър в момента е без дом. Тя беше толкова мила с нея, прояви такова разбиране и не изглеждаше справедливо да я отпрати в нощта. Те бяха нещо като сестри сега, когато бяха споделили опита си с Маркъс. И двете не знаеха какво да очакват от бъдещето.
— Защо не влезеш да изпием по един чай от лайка? — предложи тя.
— Защо не? Нощта едва започва, а ние сме съвсем сами — каза Клеър и слезе изискано от лимузината, цялата само дълги крака и високи токчета. — Само че аз предпочитам кафе — добави тя. Забави се минутка на верандата, после каза с копнеж, който извикваше съчувствие: — Странно и забавно е, но винаги съм мечтала за малка къща с веранда и люлеещ се стол.
— А аз винаги съм мечтала за малка къща и съпруг — каза Франи.
Погледите им се срещнаха и двете се закикотиха, а Франи започна опити да пъхне ключа в ключалката. Най-после отвори вратата и двете стъпиха предпазливо върху скърцащата хлабава дъска и влязоха в къщата.
Клеър веднага се почувства у дома си и започна да възклицава с възхищение при вида на цветните битови рогозки, масичките за кафе от петдесетте години, античното френско огледало. Разгледа снимките, поставени в рамки, помириса ароматизираните свещи, постави компактдиск и усили звука, без да обърне ни най-малко внимание на общата бъркотия.
Франи сложи кафето да се вари — без кофеин, разбира се. Извади кутия сладки, все още неразопакована, и я постави, с две набързо измити чаши, върху синя салфетка за студено сервиране.
— Кафето идва! — каза тя и остави таблата на ниската табуретка, покрита с червено кадифе, до босите ходила на Клеър.
Тя се беше излегнала на дивана и изглеждаше така, сякаш живееше тук, със затворени очи, помръдваща пръстите на краката си в такт с песента на Род Стюарт. После дори запя с него с ниския си гърлен, секси глас, усмихната на себе си, с което накара Франи също да се засмее, Клеър беше различна от жените, които тя познаваше. Не само че беше завидно красива и шик, беше също много естествена и добра по душа.
Клеър седна и каза, с което оцени усилията на Франи:
— Точно от това има нужда едно момиче. — Усмихна й се. — Чашка добро кафе и Род Стюарт. — Хвърли поглед на малката купчинка поща, която Франи беше захвърлила, и забеляза плика с френската марка. — Кой ти пише чак от Франция? — Вдигна ръка с широка усмивка. — Сигурно друг женен любовник, за когото нищо не знам!
Озадачена, Франи също започна да разглежда големия квадратен кремав плик. Тя не познаваше никого във Франция. Отвори го и прочете адреса на глас.
— Замъкът „Дивите рози“, Мартен-де-Прованс. Прадядо ми Мартен е французин — каза тя — изненадана. — Но никога не съм знаела откъде точно е. Имало голяма семейна свада или нещо такова и той си тръгнал оттам, за да дойде да живее тук. Не мисля, че е проговорил на семейството си повече.
— Прочети го. Може би ще разбереш защо — каза Клеър.
Франи вече четеше:
„Скъпа Франи,
Пиша ти, за да те поканя на семейната среща на семейство Мартен тук, у дома. Разбира се, ти не ме познаваш, но всички вие, на които изпращам тези покани, сте мои роднини. Вие сте братовчеди, може би далечни, наистина, но все пак сте от семейството.
Моля те да дойдеш на 20 септември и да останеш три седмици. С теб ще се свърже туристическа агенция и ще направи необходимите резервации.
Ще се радвам да се запозная с теб и да ти покажа стария замък. Мисля, че тук ще ти хареса и ще ти бъде забавно да се запознаеш с братовчедите си, които ще пристигнат от най-различни краища на света. Но вие имате кръвна връзка, а аз винаги съм вярвала, че кръвта вода не става.
Аз съм вече много стара и искам да събера отново членовете на семейството. Моля те, не ме разочаровай.“
Беше подписано: Рафаела Мартен. Нищо в подписа не издаваше да е направен с трепереща ръка. Франи отново го прочете. После отново и отново.
— О! — каза тя накрая. — О, не! Не мога да повярвам! Това е смешно. Разбира се, че не мога да отида.
Клеър размърда пръстите на краката си и мързеливо се прозина.
— Да отидеш къде?
— В замъка в Прованс за семейната среща. Семейство, за което дори не съм знаела, че съществува. Само чуй това, Клеър — каза тя и отново прочете поканата.
— Никога не съм чувала за Рафаела Мартен, която казва, че е моя леля. А за семейство Мартен знам само, че прадядо ми много ги е мразел, и баща ми казваше, че е имал причини за това. Той също никога не отиде до Прованс да се срещне със семейството си, така че защо аз да го правя?
— Защо? — Клеър рязко изправи гръб. — Заради приключението, разбира се. Исусе, само ми дай такава възможност и ще тръгна на минутата.
— Така ли?
Франи погледна замислено, със съмнение, поканата. Рафаела Мартен беше стара. Искаше само да събере отново семейството в замъка, дома на техните деди, както го наричаше. Франи се отпусна на канапето и се сети, че в момента животът й е празен и че няма нищо, освен работата си. „Нямам никого, помисли си тя, готова смело да приеме фактите. Само животните, а и дори те не принадлежат на мен. Маркъс вече го няма. Отново се провалих в любовта. Никога не съм имала семейство. Винаги сме били само татко и аз. Никога не съм имала време да се замисля дали не съм самотна. Самотна ли съм? Затова ли позволих на Маркъс да вземе частица от мен, от живота ми, за да може да удовлетвори собствените си нужди?“
Отпусна се на дивана до Клеър, все още стиснала поканата в ръка, втренчена с празен поглед пред себе си. „Коя съм аз все пак, освен приятната млада ветеринарна лекарка в местната клиника, тази, на която всички могат да разчитат да остане да работи извънредно дори в неделя… Не се тревожи, Франи ще се справи, казват. И нима не се справям винаги?“
Винаги беше искала да е част от семейство, макар да не беше очаквала то да дойде чак толкова отдалече. Ей така изведнъж вече имаше леля и дори братовчеди. И всички те щяха да се срещнат в романтичен стар замък в Прованс, земята на слънчевата светлина, на маслиновите дръвчета и виното. „Семеен дом, помисли си тя с копнеж, замък, в който семейство Мартен са живели в продължение на векове“.
Погледна красивата Клеър, която седеше в края на дивана, явно в очакване. Чувстваше се така, сякаш я познаваше от години, много по-дълго от онзи кучи син Маркъс.
— Окей, може би все пак ще отида — каза тя предпазливо, с което накара Клеър да се засмее.
— Какво имаш да губиш? — запита тя. — Работата ще те чака, когато се върнеш.
— А Маркъс няма — каза Франи безизразно.
— Дяволски си права, няма, бейби, и можеш да си благодарна за това на щастливата си звезда! — Клеър я погледна с наклонена на една страна глава, замислена. — Просто го направи, Франи Мартен — каза тя. — Това е възможността на живота ти.
И Франи й се усмихна лъчезарно, облекчена, че не се налага тя да вземе решението. Клеър беше тук и й помагаше.
— Добре тогава, ще отида — каза тя и кой знае по каква причина, изведнъж се почувства страшно самотна. — Хей — каза тя импулсивно на Клеър, — защо не останеш тук тази нощ? Диванът е достатъчно удобен, а и ще направя още кафе. — Погледна Клеър с надежда, а тя сбърчи нос.
— Без кофеин? — запита тя.
Франи се засмя.
— Утре ще отида до „Старбакс“ и ще купя кафе с кофеин. Това ще е първото, което ще свърша — обеща тя.
— Сключихме сделка — каза Клеър. — Но при едно условие. Няма да говорим повече за Маркъс.
Франи отново се засмя.
— Готово — каза тя и отиде да свари още кафе и да намери възглавница и одеяло.