Елизабет Адлър
Покана за Прованс (34)

Глава 33

Шао Лан отказа да влезе в Червената стая. Седна в края на леглото на Франи с провесени крака. Клеър беше отишла в стаята си, която смяташе за истинска фантазия, за да се приготви за вечеря. Навън вятърът все още ревеше в клоните на дърветата, гръмотевиците трещяха.

Франи заговори окуражително на изплашеното и мълчаливо дете, помогна му да се съблече, после я накара да влезе под душа и се погрижи тя да се изкъпе добре. После я загърна в пухкава хавлия и детето отново се сгуши на леглото.

Франи въздъхна. Знаеше какво трябва да прави, когато ставаше въпрос за животни, но не и за малки деца. Облече се набързо, остави косата си свободно пусната и се напръска с парфюма, който миришеше на свежи цветя. Погледна се в огледалото, въздъхна и помисли, че все пак май щеше да е по-добре да беше оставила Клеър да я заведе да пазаруват.

После отвори куфара на Шао Лан и втренчи поглед, шокирана, в съдържанието му — няколко чифта износено бельо, няколко чифта чорапи и чиста блуза. Отново въздъхна, помогна на Шао Лан да се облече, загърна я със своя син, плетен на една кука, шал с надеждата, че така ще придаде малко веселост на ужасните дрехи на детето.

Влезе Клеър, която едва сдържаше радостното си вълнение, елегантна, както винаги, в съвършената си дантелена черна рокля за коктейли. Втренчи поглед в момичето в чистата бяла блуза и поизмачкана сива училищна пола, после във Франи. Вдигна отчаяно вежди.

— Само това имаме — обясни й Франи и благодари на Бога, че няма време Клеър да започне да спори.

Античният часовник отброи девет удара, докато слизаха по стълбището, в чието подножие ги чакаше Хей. Франи държеше Шао Лан за ръката. Изведнъж изпита нервност, защото все пак щеше да се срещне с единствения друг член на семейството си — истинското си семейство.

Макар да чу ударите на часовника, Рафаела остана седнала пред тоалетката с огледалото. Помисли си, че онова, което се говори за светлината на свещите, е мит и че тя е като всяка друга светлина. Не можеше да скрие огромните сенки под очите, нито бръчките около устата. Жената има нужда от розова светлина с кехлибарен оттенък и тя да попада под съвършен ъгъл, за да изглежда добре. Особено на нейната възраст.

Но жените, с които щеше да се срещне, бяха млади и щяха да са красиви на каквато и да е светлина. Хей й беше казал, че приличат на двойка удавени мишки, но били „обещаващи“. Тази дума от устата на Хей означаваше, че наистина изглеждат добре. Тя се засмя, като чу какви са били единствените думи на Шао Лан.

— Бедното дете, очевидно много се страхува — каза тя, а Хей отговори, че веднага е познал, че тя е Мартен — не само по очите, но и по темперамента.

— Но никога не съм чувал такива от вашите уста, когато бяхте на тази възраст, мадам — каза той.

Като гледаше отражението си в огледалото, Рафаела помисли: „Ах, Хей, само да знаеше какви думи говорех на Лукас в леглото в онези, огрени от Луната, нощи, докато телата ни лежаха преплетени в мрака!“

Тя разтърси глава. Сега не беше време да мисли за Любовника. Гостите я чакаха. Тя забоде с рубинена фиба яркочервен хибискус в сивия си кок, напръска се с парфюма с аромат на мимоза и отиде да се огледа във високото огледало.

Роклята от Диор от червен шифон прилепваше към раменете и гърдите и падаше свободно като водопад до глезените й. Тя прокара длани по нея, доволна, че й прилягаше така добре, както в деня, в който я беше купила. С нея беше обула копринени обувки със заострени върхове от 1960 година. Въпреки болката, твърдо беше решила да ги носи тази вечер, защото те я караха да се чувства отново млада.

— Суетата не е нещо хубаво, когато жената е стара — каза тя на огледалото. — Но май никога няма да се отърва от този порок.

Сложи дълга рубинена огърлица на врата си, оправи сатенения шал върху раменете си, взе бастуна си и отиде бавно до вратата.

Беше настъпил големият миг. Най-после щеше да се срещне с новото си семейство. Надяваше се, че те ще я харесат.