Елизабет Адлър
Покана за Прованс (33)

Глава 32

Екна гръм, а Франи натисна отново звънеца. Никой не излезе да им отвори, затова тя заблъска по вратата, като продължаваше да се пита какво ще правят, ако са сгрешили и вътре няма никого. Дори селото им изглеждаше безлюдно. Това място като че ли беше свърталище на призраци. Зад нея, другите две се бяха сгушили до портала. Дори тишината им се виждаше черна. Чуваше се само трополенето на дъждовните капки по земята и скърцането на клоните на дърветата.

Вратата се отвори така неочаквано, че Франи направи крачка назад и втренчи поглед в мъжа, който държеше свещник в ръка.

— О, мили Боже! — прошепна Клеър. — Това да не би да е къщата на Франкенщайн?

— Ah, maintenant. — Хей нарочно говореше на френски, за да ги постави на мястото им. — La Petite Bleu, Mademoiselle Franny, et Madame Clare, je presume? Mais vous etes très en retard — добави той неодобрително. После, като надникна зад гърбовете им в нощта, каза на съвсем нормален английски: — Какво се е случило с колата?

Нервно, Франи обясни, че не ги е чакала кола, че взетата под наем се е повредила и ги е докарал мосю Алиер с неговия пикап.

— Да, мисля, че долових аромата на пъпеши — каза Хей и подуши въздуха, преди да им махне с ръка да влязат вътре. — Добре дошли в замъка „Дивите рози“. Аз съм икономът и се казвам Хей.

Той затвори вратата след тях и течението угаси свещта. Чу се тих шум, последван от ужасно стържене. Клеър изпищя и се притисна във Франи, а точно в този миг часовникът отброи ударите.

— Това е само часовникът — каза Хей. — Антика от осемнайсети век, но е съвсем точен.

— Знаех си, че не биваше да идваме — прошепна Франи, от която калеше вода. Икономът запали отново свещта и се обърна да ги погледне. Зацъка с език, като видя локвичките вода по току-що лакирания паркет. Той вдигна високо сребърния свещник и каза:

— Ще ви покажа стаите.

И отиде до стълбите. Там се спря и погледна назад. Шао Лан не беше помръднала.

— Последвай ме, дете! — каза той строго, но тя отново не помръдна.

Никъде нямаше да отиде. Беше навела глава и превила рамене и го гледаше втренчено със сините очи на семейство Мартен.

— По дяволите! — каза тя високо и ясно.

Клеър едва се сдържа да не се изкикоти.

— Първите думи на бебето — прошепна тя.

Икономът сякаш насочи дългия си нос към нея, поставил едната си ръка на хълбок, с наклонена на една страна глава.

— Е, не сме ли ние една малка дама? — каза той, после се обърна и тръгна по стълбите. — Последвайте ме, моля, и вземете детето със себе си — каза той, като прикри усмивката си.

Те го последваха нагоре по красивото стълбище, украсено богато с дърворезба, започнаха да разглеждат картините и мраморните статуи, поставени в нишите, почувстваха колко мек е килимът под краката им, но все още бяха нервни, защото в голямата къща цареше дълбока тишина. Хей спря пред огромни двойни врати. Отвори ги със замах.

— Шао Лан — каза той и отстъпи встрани, за да им позволи да видят красиво осветена от свещите стая с червена дамаска на огромното легло и тежки червени копринени завеси, — баба ти пожела да те настани в Червената стая, защото знае, че за китайците червеният цвят е специален и означава щастие и благосъстояние.

Шао Лан разбра какво й каза, но не разбираше защо той говори за баба й. Питаше се дали Бао Чу не е тук. Дали щеше да я види скоро? В нея се разгоря надежда. Франи я хвана за ръката и я въведе в стаята. Показа й колко удобно е леглото, после двете коленичиха, за да почувстват колко мек е белият пухкав килим. Обаче по лицето на Шао Лан не се изписа никаква реакция. После Хей и свещникът, който той държеше, се спряха пред следващата врата.

— Някога това беше стаята на самата мадам Рафаела — каза той гордо. Двете гледаха с възхищение, граничещо с благоговение, будоара, издържан в зелено и бяло. — Мадам поиска да го даде на мис Франи. Каза да ви предам, че се надява тук да сте толкова щастлива, колкото е била някога тя.

Като влезе в стаята, Франи долови лекия аромат на мимоза. Внезапно течение раздвижи копринените завеси. По гръбнака й полазиха тръпки, но не на ужас, а на вълнение. Беше готова да се закълне, че познава тази стая.

Отново последваха Хей и свещника до следващата стая. Беше спалня, издържана в бяло, която, изглежда, стоеше непокътната от двайсетте години на миналия век.

— Това е стаята на мис Клеър — каза Хей. — Някога беше на майката на мадам и тя се надява, че мис Клеър ще помогне да се промени атмосферата в нея, да се изгони нейният призрак.

Двете втренчиха погледи в него при произнасянето на думата призрак и той се подсмихна.

— Това е само начин на изразяване, нали разбирате. Тук няма призраци. Познавах много добре майката на мадам и се съмнявам, че би искала да обитава тук като призрак. По-вероятно е да бъде намерена в казиното на хотел „Де Париж“ в Монте Карло.

— Сатен — каза Клеър, отиде до леглото и погали с любов кувертюрата, която го покриваше. — И всичките тези огледала. Погледнете само среброто и хрома. О, Господи, като че ли е правена за мен!

— Вечерята ще бъде сервирана в девет часа — информира ги Хей, застанал на прага. — Мадам Рафаела винаги се облича за вечеря. Моля ви, бъдете точни.

После, очевидно приключил със задълженията си, той взе свещника със себе си и ги остави.